Анди Ремик
Спирала (4)

Сам
1

Картър гледаше как жената буксува с мощното БМВ 740i по заснежената алея, паркира под странен и някак рискован ъгъл, излиза от топлината и комфорта на купето и изритва три пъти полирания калник. Погледна нагоре към него, към стъкления му щит. Той й махна, но тя не можеше да го види през гъсто валящия сняг.

Картър закрачи по тежките килими, наслаждаваше се на усещането под босите си крака. Хвърли още една цепеница в камината и шоколаденокафявият лабрадор Самсън се надигна от луксозната си кошница, наклони глава на една страна и тихо изскимтя.

— Наистина ме обича. — Картър се усмихна и му намигна. Самсън отпусна глава, изсумтя и затвори големите си очи.

Картър отвори външната врата с дистанционното и се отпусна в мекото канапе с чаша червено вино в ръка.

Чу я как изтупва снега от ботушите и проклина времето, мястото и най-вече него самия. Усмихна се кисело, разклати виното и се вгледа в меките му дълбини, докато жената изкачваше каменните стъпала към вратата.

— Тук ли си?

Картър вдигна ръка и изви глава над облегалката на дивана.

— Виновен съм, Натс. Как я караш?

— Наташа, а не Натс, задник такъв.

— Брей, колко била докачлива. Вино?

— Какво е?

— Червено. Май някакво италианско. Има ли значение?

— Има значение, Картър. Защо си се преместил тук, по дяволите?

— Тук ми харесва.

— На гъза на географията!

— Точно затова ми харесва. Градовете са пълни с военни. А след лондонските бунтове вкараха и Правосъдните войски — ПВ8. — Картър поклати глава. — Не бих нарекъл всичко това приятна обстановка, подходяща за отпускане и дълъг живот.

Наташа късо се изсмя и огледа помещението.

— Не мога да повярвам, че нямаш дори кола.

— Че за какво ми е? — Картър се намръщи. — Имам всичко, от което се нуждая. Точно тук.

Наташа спря, пое дълбоко дъх и започна мислено да брои, за да се овладее. Свали шала и ръкавиците, затвори за миг очи и метна скъпото си кожено палто на един фотьойл.

— Мразя Шотландия.

— Тук съм израснал — меко каза Картър и пресуши чашата си на един дъх. — Тук съм се родил. Тази страна има характер, сила и самота. Сигурна ли си, че не искаш да пробваш виното, малка навъсена изкусителко?

— Май ще предпочета уиски.

Докато отваряше гарафата с „Лагавълин“ и наливаше две щедри дози, Картър наблюдаваше стройната атлетична фигура на Наташа. Облиза устни и си припомни по-добрите времена — дългите нощи и още по-дългите дни, любенето на същия този под, смеха, разговорите, питиетата…

Подаде й чашата. Тя прекара пръсти през мократа си от снега къса черна коса и я остави да стърчи във всички посоки — знаеше, че това му харесва. Той се усмихна, изпълнен с очакване, пресуши малцовото уиски и хвърли кристалната чаша в огъня — тя се пръсна на парчета. За миг пламъците станаха още по-ярки.

— Винаги си прекалявал с драматичните ефекти — навъсено отбеляза Наташа, загледана в питието си. Премести се по-близо до огъня: въртеше чашата си в ръка, явно потънала в мисли.

— Какво искаш? — попита той, след като най-сетне проумя, че тя няма да наруши сама мълчанието.

Огънят пращеше и Картър започна да се чуди дали го е чула.

— Откъде знаеш, че искам нещо?

— Мина повече от година — въздъхна Картър. — Още ли работиш за онези търговци на роби от Спиралата?

— Естествено. Ролята ни става все по-значителна с всеки ден. — Тя се усмихна. — Имаме работа за теб.

— А! — Картър въздъхна, стана и отиде до прозореца. Снегът валеше гъсто и бързо, през снежинките в далечината можеха да се различат върховете на Бен Макдуй — сиво-сини, стръмни, въодушевяващи. Вятърът виеше и въпреки горящата камина Картър потрепери. Бодна го разочарование при мисълта, че не може да види замръзналото езеро.

— За соло изпълнение ли става дума, или за работа с някоя ударна група?

— Соло. Охрана.

— Вече приключих със Спиралата — почти прошепна Картър, обърна се и загледа Наташа изпод тежко спуснатите си клепачи. В съзнанието му проблясваха образи от събития, които би предпочел да забрави, кошмари, които никога не би пожелал да преживее отново. Тя стана плавно и грациозно, пристъпи към него, прегърна го през раменете и малко се наведе, за да го погледне в очите.

— Зная, че си отказал последните четири мисии. Както и всички предложения на Спиралата, които са твой прерогатив. Но това дойде от върха. Наистина е важно.

— Винаги е важно — горчиво отбеляза Картър.

— Нещата стават все по-зле — прошепна Наташа. — Светът се променя, Картър, а ти се криеш тук, мамка му…

Млъкна, когато видя изражението му, и мислено се наруга. Не беше постъпила честно. Картър беше добър. Не. Беше най-добрият. А след битката при Кайро 7… имаше правото да живее и почива както му харесва…

Пое дълбоко дъх.

— Виж, аз искам да го направиш — каза тя и бавно се притисна до него. Устните им се докоснаха и известно време той я остави да го целува. Дъхът й бе сладък, допирът — мек и подканващ.

— Защо?

— Поставям се на мястото на момичето. Младо, самотно, уплашено. А ти си най-добрият, Картър.

— Дрън-дрън. — Все пак я целуна и усети вкуса на „Лагавълин“ върху устните й. — Ами Джакс? Или Скот? Евънс?

Последва дълго мълчание. Наташа извърна поглед и се втренчи в огъня, сякаш водеше някакъв спор със самата себе си. Картър долови нещо в изражението й. Наташа знаеше нещо — някаква тайна, която не искаше да споделя.

Усмихна се със стиснати устни, посегна и я погали по бузата. Тя се обърна към него и облиза пресъхналите си устни.

— Предложих теб, Картър. Не ми отказвай. Не изоставяй нея.

— Коя е тя? И защо трябва да ми пука?

— Мария Балашев. Деветнадесетгодишна. Племенница на граф Фойхтер.

Картър я изгледа втренчено. Отраженията на пламъците танцуваха в дълбоките й кафяви очи. Затърси в изражението й… Поклати глава. Не бе сигурен какво всъщност търси.

— Фойхтер? И къде, по дяволите, отивам?

— Не трябваше да ми позволяваш да те манипулирам.

Картър гледаше хипнотичната извивка на устните й. Преглътна с мъка. „Колко време живея като отшелник?“ Колко време без устните й, без меката й кожа, без стегнатия и корем…

— Не мога да се сдържа, Натс. — Гласът му прозвуча дрезгаво. — Къде отивам?

— В Шваленберг, Германия, в долината на река Везер. Моята родина, Картър. Недалеч от родното ми място.

— Везер? Това не беше ли мястото, където магьосникът — измамник прилъга плъховете и ги изби?

— Може и така да е. Не съм следвала история — каза Наташа.

— Нито филология, както виждам.

— Фойхтер се числи към Спирала_Q в Саудитска Арабия. В момента е на обиколка в Германия, за да изнася лекции на агентите на Спиралата и за празненствата по случай няколкото му постижения в разработката на процесора. Много от работещите по проекта бяха разположени в Германия — да кажем, от съображения за сигурност…

Картър сви рамене и въздъхна. Разтърка уморените си очи, после погледна Наташа.

— Ще останеш ли?

Последва нова пауза. Наташа сложи ръце в джобовете си и го изгледа сериозно. Стоеше с наклонена глава и свити устни, прекрасните й кафяви очи бяха непроницаеми. Картър осъзна, че е пораснала — узряла — по един чудесен начин за годината, през която не я бе виждал. Осъзна също, че я желае повече от всичко на света… повече от всичко.

„А ти се отказа от нея. Кур сплескан. Отпрати я“ — подигра му се мислено Кейд.

Стисна зъби и се застави да не обръща внимание на вечно заядливите наблюдения на досадния глас в главата му. Начукай си го, Кейд.

После се насили да се усмихне и вдигна поглед към внезапно омекналото лице на Наташа.

— Не тази вечер — прошепна тя и се усмихна. — Но ще се видим. Може би когато се върнеш.

— Искаш да кажеш — след година — две, когато Спиралата отново има работа за мен и реши, че една евтина усмивка е достатъчна, за да купи услугите ми ли?

Наташа пристъпи към него и постави пръст на устните му.

— Когато се върнеш от Германия.

— Обещаваш ли? — Обещавам. Вземи.

Подхвърли му малък куб. Беше мек на пипане, голям горе-долу колкото кибритена кутия. Матовата черна сплав блестеше, легнала удобно в дланта му.

— Нов модел?

— Версия 4,2. ЕКубовете се развиха доста от времето, когато работи за последен път за нас.

— Така ли? Пак ли е със същите основни функции?

— Да.

ЕКубът бе стандартното електронно комуникационно устройство на Спиралата. Работеше с операционна система ICARUS V4,2 и имаше 12GHz RISK процесор и 256 гигабайта статична RAM. Бе плътен — без движещи се части — и много здрав; можеше да разпознава глас и пръстови отпечатъци; да върши работата на усъвършенствано GPS устройство — да ориентира във всяка точка на света, да праща данни право на централните компютри на Спиралата и така да позволява на организацията да държи под око най-добрите си агенти. В черната му кутия се спотайваха и няколко скрити и много хитри дребни трикове.

Наташа взе палтото и ръкавиците си и тръгна към вратата и стръмните стълби.

— Кога се връщаш в истинския свят, Картър? Липсваш му, знаеш ли?

— Уединението ми харесва.

— Не беше това въпросът.

Тогава отговорът е — когато намеря причина да го направя.

Тя го изгледа дълго, после се обърна и излезе. Той я слушаше как слиза, след това отиде до прозореца и се загледа в Дима от автомобила. Колелата се въртяха бясно, колата остави две дълбоки ивици в прясно натрупания сняг и се отдалечи. Скоро задните светлини изчезнаха в пустотата.

Внезапно се почувства ужасно самотен.

Известно време се взираше в снега, след това се втренчи в ЕКуба, наместил се в шепата му като някакъв малък китайски пъзел. Стисна го и устройството оживя — по повърхността му пробягаха мънички сини светлини. Той отмести поглед към огъня. За миг се поколеба…

Можеше да го унищожи. Да се махне.

Беше се заклел, че е приключил със Спиралата.

Защото…

Когато е приключил със Спиралата, значи е приключил и с Кейд.

Потрепери, все така втренчен в пламъците.

Спиралата не знаеше за Кейд. Но пък и никой друг не знаеше за Кейд. Кейд бе дух, който Картър искаше да забрави — мрачен психопатен отрязък от личността му, който си бе намерил глас. Мрачен и застрашителен ангел, настанил се в ума му. Демон, готов да се храни, да се доказва отново, както бе правил в Египет, в Китай, в Полша…

Въздъхна.

Загърби камината и се отпусна в прегръдките на дълбокото удобно канапе. Самсън тежко се изправи — бе доста едър за лабрадор, с което всъщност си бе спечелил подходящото име, — прозя се, покатери се бавно на канапето и положи глава в скута на господаря си. Въздъхна тежко — тежко и Картър нежно го почеса по кадифените уши.

Охрана, бе казала Наташа. Устата му бе пресъхнала. Осъзна, че Наташа — и самата Спирала — са абсолютно наясно с него. Никакви убийства повече. Никакви подривни дейности. Никакви унищожавания… Онези времена бяха отминали. Изчезнали. Разпаднали се на прах, също като Кайро.

Охрана.

Охраната на племенницата на един от главните оръжейни разработчици на Спиралата.

Никакви убийства… никакви бомби… никакво хладнокръвно колективно насилие…

— Говори — каза той на ЕКуба. Устройството моментално свери гласовите му характеристики, изщрака и се свърза с централния компютър на Спиралата…

 

 

Централен компютър на Спиралата

Запис #887

СЕКРЕТНО FFUCH/111/ СПЕЦИАЛНА СЛУЖБА

ЗА РАЗСЛЕДВАНИЯ

Граф фойхтер. Професор от немски произход, роден в Шваленберг, Германия, следвал в Мюнхен, Лондон и Прага. Прадядо му е убит от нацистите през Втората световна война някъде на германо-австрийската граница, след като е бил подложен на изтезания. Майка му и двамата й синове избягали в Италия, а след края на войната потърсили защита в Англия.

Експерт по компютърни системи, специалист в процесорните функции и изкуствения интелект. Понастоящем, след учредяването на Спирала_Q, разработва нов военен процесор заедно с програмиста и системен разработчик Дюрел. Спирала_Q в момента е разположена в Руб ал’Хали, Саудитска Арабия, наричана още Великата пясъчна пустиня. Високотехнологичната изследователска станция е построена със знанието на саудитското правителство в един почти неизследван район на пустинята; правителството бе подкупено с доставката на технологии и информация да си затвори очите за извършваните там дейности; не са открити и шпиониращи района сателити. Това означава, че станцията е невидима за повечето дебнещи очи по света.

Военен бюлетин QIII — секретно; необходимо Ниво 2 за достъп. Затворено.

Предупреждение: Към фойхтер са отправени различни смъртни заплахи; предполага се терористична активност, вероятни влияния от Близкия изток и засилено внимание към „слуховете“ за разработвания нов процесор. Германските специални сили са се заели с охраната на фойхтер на територията на страната. Слабо звено може да се окаже племенницата му, дъщеря на убития му брат; тя пътува навсякъде с него и може да бъде обект на отвличане и дори убийство с цел да се изнудва фойхтер или да се измъкне информация за QIII.

ТЪРСЕНЕ по ключова дума: Дюрел, QIII [lvlz], НЕКС [lvlz], Спирала_Q

Двигателите завиха и Картър се загледа през затъмненото стъкло. Ухили се като неспособно да се сдържи момче, когато усети мощта на машината.

Сикорски RAH–66 Команчи леко се освободи от снега, отърси се от мъртвото тегло и шотландските планини изчезнаха някъде далече под Картър. Бодростта беше негова метреса и той нервно облиза устни — мразеше да лети, но въпреки това получаваше някакво перверзно удоволствие от стимулацията, която му осигуряваха машините. Пилотът — с шлема си с интегрирана визуализираща система приличаше едва ли не на марсианец — подкара вертолета напред и двата двигателя с мощност 1380 конски сили изстенаха като огромни ранени зверове.

— Хей, Лангън, чуваш ли ме през тази грозотия?

— Чувам те, Картър.

— Мислех, че тези машини още не са влезли в производство.

— Не са. Особено такива като тази. Мк IV. Много усъвършенствана.

— А бърза ли е?

В следващия миг бе затиснат към облегалката и сърцето му се мъчеше да излезе през гърлото.

Тъп въпрос, помисли си Картър, когато двигателите най-сетне се върнаха към „нормалния“ си режим. Стомахът му се бунтуваше и вече започна да съжалява, че е закусвал. Направи си бележка за в бъдеще да пази неустоимо глупавите си въпроси за себе си.

— Как искаш да минем? През сушата, покрай брега или направо през морето? — попита пилотът.

— Има ли някакво значение?

— За мен — не.

— Давай тогава покрай брега.

Вертолетът тихо забръмча, премина в стелт режим и се понесе над бреговата ивица на Англия. Картър още веднъж прехвърли инструкциите на ЕКуба — охранителна мисия в подкрепа на германските специални сили. Не беше дори пълноценна задача. Подкрепление. За да го пречупят нежно… да го въвлекат отново в кръга на Спиралата… след което ще чувства как крилете на Кейд го обгръщат, за да закрият светлината, и убиването ще започне отново…

Потрепери.

С нещо като раздразнение си спомни сондирането на малкия ЕКуб. Спиралата го тестваше — физическите и умствените му реакции. Проверката си беше все същата. Проверка дали не е изгубил магическото си докосване.

„Трябваше да се пенсионирам — замисли се той, настанен дълбоко в неудобното кресло. Беше предназначено за бойни действия, а не за сън. — Всъщност си мислех, че съм направил точно това“.

Докато летяха покрай източния бряг на Англия над студените тъмни води на Северно море, успя да подремне. Вертолетът лъкатушеше като хищник между радарните импулси и отклоняваше сигналите на другите, по-съвършени средства за засичане. Оставиха южното крайбрежие и избегнаха едновременно Дувър и Булон, като прелетяха през средата на Ламанша. Картър си припомняше нелеките дни от миналото, тренировките в планините, кросовете, потенето под раниците, носенето на дърва, газенето през снега, ориентирането във виелици… Усмихна се с любов и тъга на образите, които се рееха в ума му. Беше се чувствал като истински герой, на върха на физическото и умствено състояние. А онова бе само началото.

Началото на новата му кариера в Спиралата…

— Мога ли да пуша?

— Не.

Заспа и дори сънува малко. Сънят беше лош.

Сънуваше Кейд.

— Защо не ме оставиш на мира? — промърмори, разбуден от шума на дъжда и напорите на вятъра.

— Добре ли си? — попита Лангън.

Картър въздъхна.

— Да. Горе-долу. Това чудо има ли запалка?

— Вече казах — пушенето забранено, приятел.

— Къде сме?

— В момента пресичаме Ардените. Остава още малко. Кацаме източно от Зиген. Имаме една хубава малка площадка, скътана сред хълмовете. Там ще те чака кола, която ще те откара към секретната героична мисия, която ти е писано да изпълниш.

— Лангън?

— М?

— Затваряй си шибаната уста.

— Както кажеш, шефе. — Пилотът се ухили, щракна някакво ключе и вертолетът се спусна към равнините оттатък планинските хребети. Картър гледаше как светлините долу примигват в надигащия се сумрак като някаква нелепа компютърна игра — и благодари на бог, че това нежелано и изпълнено с адреналин пътуване наближава края си.

 

 

— Бих искал да благодаря за приятния полет, но няма да го направя.

— Винаги си добре дошъл, приятел — изкиска се Лангън.

Картър загледа как вертолетът подскача във въздуха, накланя се на една страна и се понася към хоризонта. Поклати глава, запали цигара и дръпна дълбоко. Тръгна по хрущящия чакъл към черния мерцедес. След минута хълмовете се понесоха покрай него, след още една колата навлезе под закрилата на висока борова гора.

Той спусна малко стъклото и вдиша прекрасния аромат. Дъждът проникна през цепката и Картър се наслади на ободряващия му хлад по лицето си. Видя самия себе си, проектиран върху прелитащата покрай колата гора — Картър, отразен в стъклото — къса кестенява коса, набола четина, бледи сини очи. Широк нос като на боксьор, отнесъл доста здрави тупаници. Волева брадичка — издаде я напред, после леко се ухили на отражението си.

Грозно копеле, помисли си, запали поредната цигара и си напомни, че наистина трябва да откаже тая проклета отрова.

 

 

Хотелът не бе нищо особено. Малък и спартански. Евтин.

Картър се настани и отдели половин час, за да опознае стаята, след което се зае с хотела. Обиколи го с цигара в уста и прегледа входовете и изходите. Поседя малко във фоайето, като гледаше влизащите и излизащи посетители и на свой ред бе наблюдаван от двамата охранители на хотела, въоръжени със 7,62-мм АК–49. Някакъв сервитьор го попита дали желае нещо за пиене. На чист немски Картър поръча в стаята му да бъде отнесена бутилка уиски, след което поклати глава и мислено се наруга.

Остава ти само един ден, каза си той. Последното, което ти трябва, е махмурлук.

Пренебрегна собствения си съвет и се върна в стаята да слуша дъжда, да пие и да се моли Кейд да го остави на мира.

„Пиян си“ — прошепна гласът на Кейд в главата му.

Картър не му обърна внимание и си наля отново. Питието бе евтино, изгаряше и накиселяваше — почти непоносимо — на езика и в гърлото му.

„Дай да я видя. Само още веднъж“.

— Не — тихо каза Картър. Пръстите му с всички сили стиснаха чашата. Погледна към огледалото в другия край на стаята. Почти очакваше да види нещо — макар да не бе сигурен какво точно. Може би реещ се над главата му дух. Или призрак, застанал зад рамото му. Но пак бе същото… нищо. Нямаше нищо — никакви реещи се призраци, никакви духове и привидения. Беше сам — телом, но не и духом…

„Дали не полудявам?“

Все същият въпрос. Все същият въпрос, задаван вече милион пъти.

Разсмя се и докопчи чашата. Почувства как Кейд го напуска и изпита благодарност — благодарност за спокойствието и самотата. Напоследък Кейд го навестяваше много по-рядко и на Картър точно така му харесваше. Но мисълта Отново започна да го притиска, набрала сили от алкохола. Побъркан, ненормален, лудост… Шизофрения? Тежко умствено разстройство? Прецакан ум, изпържен от токсините на три войни и хиляди сражения…

Луд…

— Направо не си с ума си — му бе изкрещяла Рокси. Страхът изкривяваше лицето й, надничаше през очите й, четеше се в позата й. Виждаше как пръстите й треперят, как вената на врата й бързо пулсира…

А той все още усещаше как е стиснал насочения към нея пистолет с всичките тринадесет патрона в пълнителя. И Кейд, Стаил се някъде в задните кътчета на ума му. „Убий я. Ще те предаде. Ще предаде и двама ни. И с нас ще е свършено. Ще станем на прах и пепел. Направи го. Или ако си шибан страхливец, дай на мен…“

Тогава излезе от стаята, отиде до езерото и хвърли оръжието в студената вода.

Остави я да си тръгне. Без да се сбогува.

Но все пак жива.

Тя знаеше, че има проблем — някакво шило в ума му, цепка в душата му — и го умоляваше да й разкаже. Но той не можеше да го направи. Как да опише Кейд с най-обикновени думи? Как да определи своето мъчение, своето страдание — и, колкото и иронично да беше, своя спасител — с прости изречения?

Да, Кейд. Неговият Спасител. Неговият шибан Бог.

Разсмя се пиянски и отново напълни чашата, разля уиски по ръката си. Спомни си срама — като дамга, оставила отпечатъка си върху ума и душата му. Почти бе позволил на Кейд да се добере до нея; едва не я бе дал на беснеещия шибан звяр-демон-убиец, бродещ вътре в него…

Мамка му. Осъзна, че понякога дори приветства този неканен безжалостен натрапник. Поне отначало, когато бе открил на какво е способен Кейд. Признаваше пред себе си, че без мрачния си близнак сега щеше да е мъртъв, щеше да е умирал многократно в бункерите, с куршуми в главата, тялото му щеше да се разлага по речните дъна и в каналите, парчета от него щяха да лежат на далечни и забравени бойни полета. Кейд бе спасявал живота му, бе го тикал напред и бе убивал, когато Картър се чувстваше слаб. Кейд бе неуязвим за страха, състраданието, съмненията или съвестта, бе осакатявал, поразявал и клал вместо шибаната си половинка и все пак…

Не спираше да се пита дали нямаше да е по-добре, ако бе мъртъв.

Какво е да съм нормален?

Как щеше да протече животът ми?

Какво щеше да излезе от мен?

Спа неспокойно. От дълбините на съзнанието му изникваха образи на хората, на които той — не, Кейд — бе отнел живота. Те го обвиняваха, сочеха го с пръст — мъртви уста, отворени в безмълвен писък към него.

 

 

Спирала, записка 1

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 545834

Епидемия на зловредния софтуерен код/вирус Kleq5, останал засега незасечен дори от най-мощните компютърни системи, бързо порази глобалната мрежа, заразявайки 15000000 машини само за 30 секунди.

Нито една страна на планетата не остана незасегната — вирусът върлува от Америка до франция и от Африка до Чешката република. Според IT специалистите предполагаемият вирус разпознава заетите от операционната система сектори и записва в тях на малки порции произволни данни, с което прави атакуваната машина напълно неизползваема.

Поради високата си ефективност, вирусът и поразените твърди дискове се подлагат на задълбочено проучване от водещите антивирусни компании. Според изчисленията щетите от Kleq5 възлизат на стойност 4,3 милиарда долара.

Компютърните специалисти се опасяват, че в близко бъдещо предстои нов взрив на епидемията. >>#