Анди Ремик
Спирала (10)

Тъмночервено
Спирала_Н, Лондон
7

Главната компютърна зала на Спиралата: огромно, внушително стълпотворение от всевъзможни машини, използвани за координиране на дейностите на Спиралата по цялата планета — от ударните групи до финансовите сделки, от покупко-продажбата на земя, оръжие и военна техника до диктуване на икономиката на Уолстрийт. Сраженията се командваха и продължаваха да се командват оттук. Битката при Белсен. Атаката на полската бразда. Транспортирането на танкерите с разлагащи се мъртви тела в Сибир след Сивата смърт…

Онези, които знаеха за Спиралата или работеха за нея, често се питаха за финансовата страна — как така организацията се е превърнала в такъв гигант? И как финансира подобни мащабни замисли и планове по цял свят?

Прости отговори нямаше. Спиралата имаше пръст едва ли не навсякъде — контролираше акциите на хиляди финансови институции, притежаваше безброй предприятия, като се започне от каучукови плантации и се стигне до петролни рафинерии. Навсякъде, където можеха да се направят пари — при това добри пари, — Спиралата бе замесена по един или друг начин.

Спирала_Н не можеше да се види от въздуха; бе погребана под земята, огромна шахта с диаметър 500 метра бе прорязана вертикално в скалата и земната кора. Над нея имаше редици магазини и домове — нормалните лондонски улици, станали не чак толкова нормални след кървавите лондонски бунтове… А дълбоко долу, под пътната настилка, под забързаното шумно движение, под тълпите купувачи, въоръжени с камери туристи и размахващи оръжие хора от JT8, под метрото и тунелите и под безумно силно охраняваната лондонска съпротива… Спирала_Н съществуваше.

Дълбоко, дълбоко под земята. Подземна база, подземен свят.

Входовете бяха маскирани, скрити; само малцина избраници знаеха как да стигнат до тях. Един представляваше широка въртяща се стъклена врата, водеща към едноетажния комплекс на застрахователна компания. Точно тази сутрин вратата се завъртя бавно и от нея се появи прекрасна млада жена. Усмихваше се, скъпата й безупречно чиста и свежа рокля бе идеално изгладена, а зад табелката с името й се криеше изключително високотехнологично средство, даващо й достъп до подземната щабквартира на Спиралата.

Жената вдигна лице към събиращите се облаци. Наблюдаваха я няколко въоръжени полицаи на ъгъла — очите им не можеха да се откъснат от дългите й крака и яркия грим.

Облечената й в ръкавица ръка се вдигна и докосна за миг блестящите червени устни.

И в същия миг жената изчезна…

… в кълбо газ и пламъци, които изригнаха някъде изпод земята и се понесоха към небето с такъв мощен рев, че слухът не бе в състояние да го регистрира; сякаш подложени на ядрен взрив, домовете, магазините и сградите наоколо за миг се превърнаха в купчина развалини, полетяха във въздуха и се сгромолясаха обратно на земята. Стомана, стъкло, бетон, разрушени помещения, мебели и компютри се пръснаха и превърнаха в прах, а обитателите на сградите и домовете както и онези под земята, в сърцето на Спиралата, нейното ядро, нейната душа — всичко това се изпари в мига, когато експлозивите смазаха, съсипаха и унищожиха всяка форма и материя в района…

Прах се вдигна на огромен облак, подобен на свит атомен юмрук, с обезобразен вагон от метрото в центъра, хванат и бясно въртящ се от връхлитащите го сили; юмрук, който сякаш набираше сила, цвете на унищожението, пъпка от бетон — и после експлодира и се понесе в безпощадна ударна вълна срещу околните изкорубени сгради и мокрите от дъжда улици…

Експлозията можеше да се чуе на 160 километра от епицентъра.

Заедно с пепелта се спусна и покровът на тишината.

А после се разнесоха първите писъци.

Последиците продължиха цяла вечност.

 

 

Фойхтер лежеше на бряг с черен пясък и тъмните вълни на болката го обливаха като вълните на бурен океан. Всъщност наистина чуваше шума на морето; напрегна всички сили, обърна глава надясно и видя гребените блестяща бяла пяна върху черната вода. Изстена и цялото му тяло потрепери. С мъка надигна глава и огледа тялото си. Беше гол. Дупката приличаше на запенено кърваво око — бележеше входната рана ниско в корема му.

Какво се случи? — мрачно помисли той.

И тогава чу думите; понесоха се към него сякаш от милион километри, подобни на бръмченето на насекоми в мозъка му, сляха се със звуците на морето, съскаха и кипяха, плискаха се върху пясъка и отстъпваха назад…

— Сигурно ужасно го боли…

— Извадихме куршума, но вътре са останали парченца метал. След попадението куршумът се е пръснал във всички посоки. Би трябвало да е мъртъв, направо не мога да повярвам, че го гледаме да лежи в легло, а не в ковчег…

Фойхтер изстена и затвори очи.

Студен вятър повя откъм черния океан.

Обърна се навътре към себе си и претърси тъканите и кръвоносната си система; откри парчетата метал и макар да ги носеше в обвивката си, знаеше, че не могат да му създадат проблеми; чувстваше как тялото му работи, възстановява само себе си, как във вените му тече кръв и още нещо.

Усмихна се; усещаше странното съединение в себе си, настанило се в кръвоносните съдове и органите му, вкопчило се в гръбначния му мозък. Именно то премахваше болката.

Помисли за миналото…

Преди дългите тежки години.

Заля го вълна от болка.

Отново се съсредоточи върху раната; чувстваше приливите и отливите на химикалите в тялото си. Чувстваше как силите му се възвръщат; как тялото му поправя нанесените от куршума поражения.

Известно време се носеше върху вълните на агонията.

Слушаше морето.

Гласовете.

— Дайте му още десет милиграма морфин; ето, това трябва временно да го успокои. Или поне да отложи смъртта му още ден-два. Сестра, да е казвал нещо?

— Да, крещеше в съня си.

— Каза ли нещо?

— Крещеше за Мария. Коя е Мария?

— Жената, която бе открита мъртва и изгорена в замъка Шваленберг. Донесоха тялото й; същинска каша. Откараха я моргата за аутопсия, макар да ми се струва, че от нея не е Останало много, което да си заслужава вниманието…

— Близки ли са били?

— Да. Била му е племенница, но е живеела при него и той се отнасял към нея като към собствена дъщеря.

Фойхтер усети как в него се надига вълна гняв. Спомни си. Спомни си Картър… куршума… спомни си пистолета, насочил черното си око към Мария, как тя полетя през склада, как сребърното й оръжие изтрака на пода, как лицето й се удари в камъка, как зъбите й изтракаха и от разбитите й устни потече кръв…

Мария. Скъпа, мила моя Мария…

Спомни си времето преди много години, как седеше на широка грубо скована селска маса. Слънцето блестеше и по пода танцуваха ивици ярка светлина. Долавяше аромата на розмарин и уханието на дърветата от черешовата градина, По онова време Мария бе съвсем малка — на осем, най-много на девет годинки. Седеше на коляното му с купа току-що откъснати череши в скута — и двамата се бяха покатерили на малката нестабилна стълба и се смееха, докато протягаха ръце и откъсваха зрелите плодове. Сега Мария изяждаше плодовете на дръзкия им набег, пръстите и устните й бяха изцапани с червен сок, прекрасните й очи бяха широко отворени и блестящи, а на лицето й бе изписано истинско блаженство.

Затвори вратата на спомените.

Усети горчив вкус в устата.

Гняв и… още нещо.

Нещо студено и безпристрастно.

Знаеше. Знаеше, че би трябвало да изпитва невероятно силни чувства към Мария; знаеше, че емоциите му би трябвало да са бурни и бързи, и омразата му бе налице, омраза към Картър, омраза, която обещаваше дълги часове на мъчения… но знаеше също, че би трябвало да плаче заради смъртта й. Да плаче неудържимо. Поне така му казваше собственият му разум.

Само че се бе случило нещо странно.

Не можеше да се разплаче.

Лицето му се бе превърнало в изкривена маска. Раната от куршума заздравяваше и киселината ядеше плътта му и едновременно с това я кърпеше. В полусънното му състояние това сякаш се случваше страшно бързо, почти моментално, парчета кожа и мускулни влакна се съединяваха, клетките растяха, възстановяваха се и се размножаваха.

Болеше. Болеше, и то много.

Ханс. Жалко, че се наложи да го убие. Спомни си колебанието си. И заповедите, отпечатани върху белия лист пред очите му. Да убие собствения си брат, да убие човека, когото обичаше, с пълното съзнание, че ще остави едно осиротяло Момиченце, за което няма да има кой да се грижи…

Беше изпълнил заповедта. Един-единствен изстрел в главата.

След това се разплака. Мария дойде при него и го попита какво е станало, гушна го и седна на коляното му и в невинността и незнанието си размаза пръските кръв на баща си по лицето му; а Фойхтер плачеше, плачеше дълго и неудържимо, казваше си да бъде силен, а след това, в онази мрачна кървава нощ на убийството, рискува всичко, за да изведе Мария оттам, да я отведе далеч, на безопасно място, и да спаси живота й…

Осъзна, че нещата са се променили.

Аз съм се променил, последва горчивата мисъл.

А сега — сега нямаше сълзи. Разбираше защо. Разбираше Химическите процеси, които бяха променили тялото му, но това продължаваше да го преследва. Беше смятал, че ще е силен; бе мислил, че ще може да се жертва в името на едно по-добро бъдеще; за доброто на всички неща.

Ще направя правилното нещо, си бе казал той.

Та накрая жертвата му да си струва.

Морето се разбиваше в тъмния бряг; и Фойхтер разбра, че пяната, бушуващият звук на пяната и съскането на пръските отново са гласове — далечни гласове, долитащи от безкрайния тъмен хоризонт.

— Ще го стабилизираме в случай на… хей, кой сте вие, не можете да идвате тук, нямате…

— Прегледай го. Правилните лекарства ли използват? Добре, замести с метилпердазон, 15 милилитра. И гледай да го инжектираш право в раната, през заздравяващата тъкан.

— Добре. И разкарайте тия оръжия, по дяволите.

Събуди се. Очите му бяха плътно затворени. Полежа известно време, заслушан в собственото си спокойно дишане. Сетивата му обаче бяха нащрек; различи дишането на още трима души в помещението. Долови миризмата на пот, слабата следа от афтършейв, уиски и нечии миризливи крака. Направи сканиране на собственото си тяло — беше слабо, със стегнати мускули, с многобройни схващания, изгарящо от изтощение. И стомаха — сега той представляваше само глухо туптене на мястото, където по-рано бе раната.

Насили се да отвори очи — бяха като залепнали и пълни с гурели; различи в сумрака огнеупорните плочки на тавана, Жълта светлина хвърляше по тях спирални шарки. Самите плочки бяха съвсем нови. Значи се намираше в частна клиника?

Ръката му се раздвижи по тялото. Напипа пресния белег на мястото, където го бе улучил куршумът; натисна съвсем леко, но не почувства болка. Усмихна се мислено, след което се надигна на лакът.

Бяха трима; стояха и го наблюдаваха. Двама приличаха на боксьори тежка категория, със зле прикрити под дългите палта автомати „Стърлинг“; бяха небръснати и изглеждаха уморени. Третият бе висок и слаб, с ястребово лице и извит като клюн нос. Косата му бе съвсем късо подстригана, ръцете му бяха натежали от множество пръстени. Носеше бяла лекарска престилка и стетоскоп. До него имаше малка кутия, Фойхтер знаеше абсолютно сигурно какво се крие вътре.

— Радвам се да те видя, Тремънт. Колко време отсъствах?

— Три дни, сър. Малко по-дълго, отколкото очаквахме, но пък бяхте почти мъртъв, когато ви открихме. А и ще се съгласите, че в контролирани лабораторни условия не сме състояние да пресъздадем случайните събития от реалния свят с такава точност, сякаш подобни инциденти се случват естествено.

Фойхтер кимна.

— Ще ми донесете ли кафе? И пура? Задъхвам се. Имам чувството, че съм бил в безсъзнание месеци!

— Това е страничен ефект от ускорените процеси, сър. Тремънт махна на единия здравеняк и той се измъкна навън. Зад автоматичната врата Фойхтер зърна стерилен коридор с няколко празни колички и далечни светлини.

— Дюрел знае ли, че съм добре?

— Да, сър.

— В частна клиника ли съм?

— Да. Наложи се да действаме бързо. Бяхте изгубили много кръв и макар тялото ви вече да регенерираше, се налагаше да му дадем малко допълнителен стимулант. Ще остане в системите ви през следващите две седмици, или горе-долу толкова.

— Странични ефекти?

— Изтощение; но разполагаме с нови лекарства и срещу него.

— Добре.

Фойхтер седна.

— Вътре в мен все още има парченца метал.

Да, знаем. Не представляват опасност и можем да ги извадим по-късно. Дюрел каза, че възстановяването ви е най-важно — заради разработката на QIII. Поръча да ви съобщя, че имаме напредък с откриването на мястото, където се намират откраднатите планове.

— А… — последва пауза — Картър?

— Следим го от инцидента в Германия.

— Разкажете ми.

— Изплъзна се на неколцина некса. Едва не ви уби. — По-добър е, отколкото предполагах. Много по-добър. Спокойно би могъл самият той да е шибан некс!

Разнесе се смях. Студен смях. Без много веселие.

— Изпратени са хора да го премахнат.

Фойхтер кимна. Здравенякът се върна и Фойхтер запали пурата.

— И още нещо. Племенницата ми, Мария Балашев. Мъртва е нали?

— Да, сър. Като че ли никой не е наясно какво точно е станало в онова помещение… чакахме да се събудите. Нексовете ви измъкнаха миг преди експлозията, предназначена да премахне работния екип на QIII и да прикрие изчезването ви, но Мария… Куршумът е засегнал белия й дроб. Задавила се е в собствената си кръв. Не можели да й помогнат с нищо и нямало време да вземат бързи решения… вие бяхте основният приоритет.

— Приоритет — студено повтори Фойхтер и очите му мрачно проблеснаха. — Да, явно е така.

— Има още нещо, сър.

— Да? — Очите му отново проблеснаха.

— Спирала_Н беше подготвила отряд със задача да прекрати дейността на Спирала_Q.

— И?

— Проблемът е решен успешно, сър. Спирала_Н вече не съществува, повечето от хората и мрежите й са мъртви.

— Въртяща се надолу спирала, казваш? — гадно се изсмя Фойхтер, затвори тъмните си очи и се остави на болката да го грабне и да го отнесе към тъмните обсидианови брегове.

 

 

Наташа лежеше на земята — смазана, разкъсана, разбита.

— Не! — изсъска Картър. Браунингът му бе започнал да лае в мига, когато скочи надолу по склона, стиснал оръжието с две ръце. Мъжът, застрелял Наташа, рухна на земята, куршумите го изядоха целия като малки метални паразити, кръв блъвна от устата му и покри брадата и носа му с алени пръски. Картър се претърколи с пъшкане по леда. Пистолетът му бе празен. Тялото му се плъзна към смачканото БМВ и глухо се удари в него. Той бързо смени пълнителя и надникна в мерцедеса.

Двама мъже, все още на крака, се оттегляха към гората; на задната седалка бе проснат улученият от снайпера на Картър убиец; един бе застрелян от Наташа, а друг лежеше на леда с пръснато лице — куршумът на Картър бе минал през мозъка му.

Надникна над бронираните ламарини на колата; откъм гората проехтяха изстрели и куршумите с писък се забиха в камъка и метала зад него, вдигнаха фонтани снежен прах. Картър се хвърли по корем и се плъзна към задницата на мерцедеса. Изстиващата огъната стомана пукаше и съскаше…

Крака, подаващи се зад близкото дърво.

Стреля, чу писъци, видя как кръвта изригва от крака и пищяли.

Оставаше само още един…

Присви очи, но не можеше да го види. Къде се бе дянал? Стоеше до дърветата, недалеч от ниската каменна стена — нуждаеше се от сериозен ремонт, но Картър все го отлагаше с вечното „следващото лято“…

Ботушите изтрополиха по ламарините на мерцедеса и Картър вдигна глава — прекалено късно — в мига, когато мъжът с ръмжене се хвърли отгоре му. Зърна за миг загоряла кожа и гъст черен мустак. Усети миризмата на чесън, преди да го сграбчат и с лекота да избият браунинга. Изрита с коляно, но не улучи — якият нападател нанасяше дъжд от удари в лицето му и за миг го зашемети и ослепи…

Тежестта изчезна. Картър лежеше по гръб на леда, усещаше вкуса на кръв и парче счупен зъб в устата си. Погледна нагоре…

Към подметката на ботуш.

Звезди избухнаха пред очите му. Ритникът го блъсна в мерцедеса. Той изстена. Кръв потече по брадичката му — носът му бе счупен. Сигурно бе изкрещял, не бе сигурен…

Пръстите му се заплъзгаха по леда, докато се мъчеше да се изправи.

— А сега ще те убия — чу се глас със силен акцент.

Отвориха очи. Всичко изглеждаше като на забавен кадър.

„Остави ме да взема шибаната му душа“ — прошепна Кейд.

Картър се метна наляво и ботушът се стовари на мястото, където преди част от секундата се намираше лицето му. Юмрукът му се стовари тежко в слабините на мъжа и тогава…

Противникът му изпищя.

Картър се изправи с мъка, внезапно чул ръмженето. Мъжът лежеше на земята, зъбите на Самсън се бяха впили ключицата му и разкъсваха врата и гръкляна. Човекът с гърчеше, опитваше се да махне кучето от себе си, виеше от болка под разкъсващите го остри зъби. Чу се как ключицата изхрущя, мъжът се замята като обезумял…

Картър се олюля и се подпря на мерцедеса. Хвърли бърз поглед към Наташа — тя още лежеше неподвижно и бе извън играта. Затърси с очи браунинга, но не успя да го види през кървавата пелена пред очите си; усети топла струйка в гърлото си и изплю яркочервена храчка в снега.

Пристъпи напред и погледът му срещна очите на Самсън, Те се усмихваха.

— Добро куче. Долу.

Самсън седна, оголил зловещите си кучешки зъби…

Изрита мъжа в главата няколко пъти, докато не се убеди, че е изгубил съзнание. След това коленичи, стовари длан върху носа на убиеца и го счупи — хем си го върна, хем са подсигури двойно, че копелето няма да успее да се изправи, Целият в кръв, се запрепъва в снега към Наташа. Колкото се може по-внимателно освободи краката й от мантинелата и я обърна по гръб. Тя дишаше на пресекулки, очите й бях отворени, коженото й палто бе пропито с кръв.

— Усещаш ли пръстите си? — попита я.

— Изглеждаш, сякаш са те смлели — прегракнало каза тя и се усмихна.

— И ти не си първа красавица.

— Не мога да помръдна…

Вдигна я на ръце и се олюля, въпреки че тя почти не тежеше. Виеше му се свят от ударите на здравеняка. Наташа бе все още толкова лека, колкото я помнеше… в онези по-добри, по-щастливи времена…

Тръгна със залитане към къщата.

Очите на Натс се разтвориха широко и пръстите й се впиха в ръката му…

Езикът й се показа. Картър изруга и падна на колене сред капките кръв върху снега. Наташа не можеше да диша — куршумът бе предизвикал в организма й ответна реакция, която прецакваше централната нервна система и предизвикаше анафилатичен шок…

Трахеята й се беше затворила.

Собственото й тяло се бе превърнало в неин враг.

Тя изпадна в гърч и гръбнакът й се изви на дъга като при епилептичен припадък. Картър я прикова към земята с тежестта на собственото си тяло и зашари с пръсти през дрехите, търсеше…

Наташа се загърчи под него като при някакъв извратен полов акт. Беше силна. Невероятно силна. Картър измъкна от джоба си евтина пластмасова химикалка, с пъшкане задържа гърчещата се Наташа, затисна ръцете й под краката си, сграбчи я за късата коса и дръпна главата й назад…

Не можеше да я погледне в очите, защото знаеше, че тя вижда, усеща, чува и разбира…

Внезапно химикалката му се видя странно невинна в пръстите му. Махна капачката със зъби и я изплю в снега. Наташа посиняваше, очите й се разшириха толкова, сякаш всеки момент щяха да се пръснат…

Нанесе удара с едно-единствено бързо движение.

Долу, непосредствено над гръдната кост… в основата на гърлото й…

Проби дупка в нея…

През хранопровода…

Внезапно се чу съскането на вдишан въздух през грубата импровизирана уста. Картър измъкна химикалката, тънка струйка кръв го опръска по лицето и се смеси с неговата собствена. Гледаше Наташа в очите, неспособен да каже нито дума. Нездравата й бледност постепенно изчезна — свежият въздух започна да влиза в белите й дробове.

Очите й се затвориха. Тя примигна. Не можеше да говори.

Картър я вдигна, вече отпусната в ръцете му, и предпазливо я понесе към смачканото купе на БМВ-то, което частично препречваше входа към къщата. Промуши се покрай изкривената ламарина и изрита вратата. Покатери се по стълбите, внезапно обхванат от изтощение, внезапно нападнат от милионите болки в натъртеното си пребито тяло. Пред очите му затанцуваха звезди и по средата на стълбите му се наложи да спре. Облегна се на стената, дишаше тежко. След малко продължи. Изпита истинска гордост, когато стигна горе.

Отнесе Наташа в дневната, изтика с крак коженото канапе до камината и я сложи на него. Кръвта бе пропила дрехи те й и капеше на пода.

От контролния панел на стената се чуваше непрекъснато то пиукане на задействаните от убийците сензори. Той изключи алармите и се зарадва на внезапно настъпилата тишина.

Хвърли няколко цепеници в камината и отиде в кухнята, Свали със стон якето и блузата си. Драскотини и синини покриваха цялото му тяло, а когато погледна огледалото…

… ужасно смазана физиономия му се ухили през блестя щата кръв.

Наплиска се с гореща вода, взе нож от шкафа и се върна и дневната. Коленичи и внимателно разряза дрехите на Наташа, подгизналата от кръв копринена риза и сутиена й. Кожата й беше съвсем бледа. Видя, че за щастие е улучени само от един куршум, но въпреки това изруга и се наведе, за да огледа раната. Куршумът бе влязъл в рамото й, бе пропуснал с милиметър костта и бе излязъл отзад. Два сантиметра по-надолу и пораженията щяха да бъдат наистина сериозни… дупката бе пълна с течност, подобно на застояла дъждовна вода в малка мидена черупка.

— Мамка му.

Докуцука до кабинета и взе кожената медицинска чанта, Върна се при Наташа, извади спринцовка и й инжектира венозно успокоително на морфинова основа. Измери пулса и кръвното й налягане с помощта на медицинския скенер на ЕКуба. После извади дезинфекциращия разтвор, почисти входната рана, обърна Наташа по корем и обработи изходната. Махна с помощта на скалпел парченцата обгоряла плът и частиците метал и плат, след което заши раната със стерилен конец.

Провери отново кръвното и пулса й, след което сложи марля върху раните и върху импровизираната дупка на гърлото й. Свърза я към малкия преносим монитор, който следеше пулса, нивото на кислород и кръвната й картина. Свали панталоните й и провери за евентуални други рани. Определи кръвната й група и нивото на хемоглобина, който се оказа 8 грама на децилитър — доста опасно, тъй като количеството кислород в кръвта й бе сериозно намаляло и тя се нуждаеше от кръвопреливане. Стегна ръката й с турникет, извади тръбичка и отвори стерилния пакет. Вкара тънката игла във вената й и я измъкна, пластмасовата обвивка си остана в нея. Бързо закрепи тръбичката с превръзка и отиде В кухнята за половин литър универсална 0-отрицателна от запасите си; грабна малката сгъваема метална стойка от долния рафт, избърса праха от нея и се върна при Наташа. Закрепи стойката и окачи банката кръв, като се погрижи да напълни тръбичката, преди да я свърже с тръбичката във вената й. Завъртя кранчето и погледна скоростта на преливане, за да нагласи постоянен приток на кръв.

Докато правеше всичко това, се запита дали да не я завие във фолио, но се отказа — фолиото щеше да задържи студа, а Натс бе много студена. Вместо това я покри с одеяла и сложи още дърва в огъня, след което й би инжекция антибиотик и още една доза успокоително, преди да отиде с олюляване в банята.

Свали разкъсаните си окървавени дрехи, пусна душа и пристъпи в парата. Трепна от болка, когато водата шибна като камшик вече подутото му лице. Бавно се насапуниса и изми потта и кръвта — както своята, така и кръвта на другите.

Главата го болеше, умът му се виеше във водовъртежа на объркването…

Прекалено много въпроси чакаха отговори, а счупеният му нос с нищо не помагаше да успокои мислите си.

Излезе от кабината и внимателно се избърса. Сега, след като притокът на адреналин бе отминал, движенията му бяха станали летаргични. Погледна физиономията си в огледалото и изруга. Носът му бе изкривен и деформиран. Отвори медицинската чанта, би си инжекция диазепам и зачака плътта и душата му да изтръпнат и да го дарят с най-противното от сладките усещания.

Облече шорти и тениска; беше вече замаян от лекарствата, които изяждаха ресурсите на организма му. Хвана носа си с изтръпналите си палци, преброи до три и рязко издърпа костта и хрущяла напред. Причерня му и той изкрещя от болка въпреки упойката. Повърна в тоалетната и остана известно време приведен над чинията, като дишаше тежко. От устата му течаха лиги.

После пак се погледна в огледалото.

Носът му отново бе прав, но деформиран, приличаше на гофрирано желязо, налагано с тежък ковашки чук. Ухили се слабо, изми си зъбите — като се стараеше да не засяга счупения, — за да махне киселия вкус на повръщаното, след което се наплиска с вода, за да отмие избилата от болката пот.

Излезе и провери Наташа. Тя вече дишаше по-равномерно и цветът на лицето й постепенно се връщаше. Той навлече дебело яке, сложи си ръкавици, обу опръсканите с кръв обувки и заслиза по стълбите.

„Защо не ме повика?“

— Нямах нужда от теб.

„Можеше да те убият; щях да ги излича от лицето на шибаната земя…“

— И аз не се представих чак толкова зле.

„Не се доверявай на Наташа“.

— Не ми трябват шибаните ти съвети, Кейд. Не съм те канил, така че се пръждосвай, където ти е мястото, и ме остави на мира. Животът е достатъчно тежък, че и ти да си вреш безплътния нос в него…

„Олеле. Много си бил докачлив. Много боли като ти счупят носа, нали?“

— Кейд. Разкарай се.

„Не искам“.

— Подлудяваш ме!

„Хубаво е. Май намирам истинското си призвание в този живот“.

Ненадейно Кейд се махна и Картър се почувства още по-главозамаян от внезапното му — и неочаквано — оттегляне.

Излезе навън. Снежинките бяха станали по-големи и падаха от сивото небе, което хвърляше сребърни сенки. Светът бе притихнал като картина с маслени бои; всичко бе неподвижно и спокойно — с изключение на Самсън, който ръфаше трупа на един от нападателите — разкъсваше му корема. Кървави ивици месо висяха от устата му.

— Сам, разкарай се веднага оттам, мръсник такъв!

Подгони скимтящото куче. Самсън побягна през паркинга, легна сред дърветата, затърка носа си с лапи и заоблизва полепналата по муцуната му кръв. Картър намери браунинга си, провери пълнителя и състоянието на оръжието и с един парцал го избърса от кръвта и калта. Погледна лежащия в безсъзнание мъж, след което заобиколи смачкания мерцедес и отиде до гората. На мястото, където бе лежал мъжът, който бе прострелял в краката, имаше тъмночервени петна. Кървавата диря продължаваше и Картър я последва петдесетина крачки, докато не се натъкна на свития на кълбо труп. Провери го, след това го хвана за краката, замъкна го по-навътре в гората и го пусна по късия склон на едно затрупано със сняг дере.

Работеше бавно, наблюдаван от блесналите очи на Самсън. Измъкна трупа от мерцедеса, събра и останалите и също ги извлече до гората — нагласи ги в редица като в някаква зловеща сцена от роман на ужасите. Избърса в снега червените петна от ръцете си и се върна при последния мъж, който тихо стенеше. Обърна го по корем, измъкна от джоба си жица и завърза ръцете и краката му толкова стегнато, че едва не му пусна кръв. След това го замъкна до верандата, подпря го на стълбите, метна отгоре му едно палто й промърмори:

— Не искам да умреш от студ, драги.

Нощта се спускаше бързо, тежките снежинки падаха в мрака като листата на някакво огромно дърво. Картър отиде до колите и спря с ръце на кръста. Задъвка долната си устна и тя пак започна да кърви. Изруга и вдигна глава към тъмнината.

Качи се в мерцедеса и махна парчетата стъкло от кожената тапицерия. Ключовете още бяха в запалването и панелът светеше. Завъртя ключа, двигателят оживя и разтресе очуканата кола. Чу се писък — може би от ремъка на перката, — като писъка на обесена котка. Той превключи лоста на задна; трепереше от ледения вятър и снежинките, проникващи през счупеното предно стъкло. Натисна газта. Разнесе се стон на смачкана стомана, мерцедесът помъкна БМВ-то, после внезапно се освободи, като остави в снега един изкривен калник. Картър обърна очуканата кола към алеята, която водеше извън малкия му свят. Изгаси двигателя и пусна ключовете в джоба си. Предницата на колата бе напълно смазана — без фарове, без решетка, само открит и силно течащ радиатор и изкривена рама. Отиде до БМВ-то и го огледа. Двете, странични стъкла бяха счупени, а ламарините бяха надупчени от куршуми. Предницата обаче беше наред и Картър се качи и завъртя ключа. Мощният двигател изръмжа и забоботи равномерно, от двойния ауспух блъвнаха сини облачета, Той превключи на първа и изкара колата на заснежения път. БМВ-то се движеше сравнително равномерно и само отделните скърцания, тракане и по-силният шум заради разбитите стъкла показваха, че е претърпяло катастрофа. Картър обърна на поляната и върна колата до къщата, като се възхищаваше на все още мощния, макар и повреден мотор.

Спря. Централното заключване не работеше — вероятно извадено от строя от някой заблуден куршум. Прибра ключовете, качи се пак в дългия черен мерцедес и го откара дълбоко в гората, където не можеше да се види от пътя. Изкуцука обратно до верандата и загледа неуспелия убиец — беше едър, много по-едър от него, и изглеждаше доста зловещ. Кожата му бе тъмна, почти като на арабин. Очите му над гъстите черни мустаци бяха присвити от болка. Картър погледна обезобразеното му рамо, счупения нос и впитата в кожата му жица, после клекна до него.

— Кой си ти?

Устните на мъжа останаха здраво стиснати.

— За Наташа ли дойдохте, или за мен?

Мълчание. Мъжът гледаше право напред.

Юмрукът на Картър се заби в счупения нос, мъжът изрева и от устата му потекоха лиги и кръв. Главата му увисна, след което бавно се вдигна. Мъжът се изплю в лицето му и се ухили — видяха се тъмночервени венци и окървавени зъби.

— Щом така мислиш…

Картър го сграбчи за косата, викна Самсън, който душеше нещо покрай гората, и помъкна виещия и стенещ мъж нагоре по стълбите. Наложи се да спре по средата, когато кичурът коса се изплъзна от юмрука му, но го сграбчи отново и го изтегли по останалите стъпала, после го повлече по пода към кухнята. Отвори вратата на малкия килер, който бе почти празен с изключение на пералнята и сушилнята. Вътре бе тъмно и ужасно студено. Бутна мъжа по трите стъпала и затвори вратата.

Върна се при Наташа и се свлече на пода до нея. Тя дишаше дълбоко, цветът на лицето й се беше възвърнал. Самсън влезе, скочи в кошницата си в ъгъла, сви се на кълбо и почти моментално заспа.

Картър включи защитната система с дистанционното, облегна глава на канапето до Наташа и уморено натисна копчетата на телевизора. Намали звука и загледа без никакъв интерес танцуващите пред очите му образи. Мразеше телевизията. Американците я наричаха „мъртвешко око“ и сега разбираше причината за това. Все пак призна неохотно, че има и своите предимства, докато превключваше новинарските канали и преглеждаше новините. Мозъкът му работеше на максимални обороти въпреки изтощението.

И тогава видя, като някакво невероятно ужасно съвпадение…

Камерата се плъзна над унищожения Лондон, през огромния кръг в зоната на експлозията, където някога се бе намирала Спирала_Н в тайното си подземно леговище. Той не се заслуша в истеричния монолог на репортера — нямаше нужда от коментар и не му пукаше какво казва говорителят; широко отворените му очи се взираха в аматьорския видеозапис, направен от някакъв японски турист. Внезапната анихилация, дезинтеграцията, мигновеното унищожаване на Спирала_Н…

Разтърка очи.

Какво става, по дяволите? — изкрещя обърканият му ум.

Извади ЕКуба си; повърхността му бе мъртва. Нищо чудно, като се имаше предвид, че централните компютри току-що бяха превърнати на пара от ужасната експлозия.

Устата му бе пресъхнала.

Играта загрубяваше все повече.

Играта ставаше все по-гадна.

„До гуша ми дойде да играя по шибаните правила на някой друг!“ — изръмжа Кейд в мозъка на Картър, подобно на някакво черно морско чудовище, появило се внезапно от най-мрачните дълбини на океана.

— Не си единственият — изръмжа в отговор Картър.

Унесе се за известно време в неспокойна дрямка. Когато се събуди, огънят продължаваше да гори, но навън бе тъмно като в рог и мракът подчертаваше танцуващите по стъклото снежинки. Погледна Наташа. Тя все още спеше дълбоко и дишането й бе равномерно. Провери стерилните превръзки и ги смени. Наля си конска доза „Лагавълин“, седна на килима до Наташа и отпи от мекото огнено питие, загледан в лицето й. Изглеждаше толкова спокойна и прекрасна в съня си…

Но въпреки това се налагаше скоро да я събуди. Колко време щеше да мине, преди да дойдат следващите неканени гости, въоръжени и твърдо решени да им видят сметката?

Протегна ръка и отметна един кичур от челото й. Тя измърмори нещо и се размърда. Картър я погали по бузата, наслаждаваше се на топлината на плътта й. Изпадна в меланхолично настроение, смекчавано единствено от тежестта на браунинга върху бедрото му.

Ще дойдат и други, помисли си.

Съвсем скоро щяха да разберат, че са се провалили.

Наташа изстена, обърна се, въздъхна и лицето й се изкриви от болка — шевовете я мъчеха. Закашля се и се отпусна върху възглавниците. Картър потисна желанието си да я събуди и да започне да я разпитва. Беше изгубила много кръв, бе изтощена от раните и шока. Трябваше й почивка… но не задълго. Налагаше се да потеглят, при това скоро. С колко време разполагаха? С пет часа? С един? С десет минути? Ръката му погали браунинга.

Щеше да ги чака.

И да им го начука…

 

 

Спирала, записка 3

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 554670

Руското правителство изгуби петнадесет атомни подводници.

Тези подводни съдове с голям радиус на действие, захранвани от атомни реактори и носещи ядрени бойни глави, бяха официално обявени за изгубени при изпълнение на служебния си дълг, след като изчезнаха един по един от сонарите и останалите радиолокационни и наблюдателни уреди.

Водените от военните спасителни екипи обикалят районите в които съдовете са били регистрирани за последен път. Въпреки че се използват малки скоростни едноместни подводници, издирването засега е безуспешно.

Много държави вече изразиха съболезнованията си по повод може би най-голямата морска катастрофа в мирно време. >>#