Анди Ремик
Спирала (24)

Лос Анжелис
21

Команчито се носеше в небето като тихо бръмчащ ястреб, като хищник — тих, мълчалив, смъртоносен. Прелетя ниско над вълните и кацна сред пясъчна вихрушка. Остана на земята точно четири минути…

— Продължавам на юг към Мексико — там има един-два нелегални склада, където да заредя. — Лангън се изплю, за да прочисти устата си от праха, и разтърка уморените си очи.

Картър кимна.

— Ако ми трябваш, ако нещата станат много напечени, ще те намеря с ЕКуба. Врагът сигурно ще засече сигнала, но майната му, така или иначе ще ми диша във врата, ако се стигне до това.

Лангън кимна уморено.

— Само гледай да ми оставиш достатъчно време да поспя, преди да ме караш да се спускам от небесата да те спасявам. Разбра ли ме?

— Естествено.

— Картър, ама наистина си много гаден. — Лангън се ухили.

— Старая се. — Картър го почука по шлема и изчезна в сумрака.

Лангън затвори кабината; след секунди перките се завъртяха и команчито се издигна във въздуха, описа полукръг ниско над земята и отново се насочи към океана.

 

 

Нощта бе гореща и влажна. Оттатък залива се чуваше далечен шум от някакво парти, последваха няколко изстрела и писъци. Вълните залюляха пълна с трупове яхта-дискотека, осветена от прожектора на военния кораб, който току-що я беше направил на решето с картечниците си.

В три след полунощ широките магистрали бяха притихнали. Гумите на колата — Корвет VI2 — тихо съскаха. Мощният двигател почти не се чуваше. Наташа се наведе в тапицираното някога купе и се загледа над спокойните тъмни води на плажа.

— Винаги съм си мечтала да видя Калифорния.

— Не сме дошли на почивка — напомни й Картър.

След ядрения взрив Лос Анжелис бе поливан няколко седмици от въздуха с намаляващи радиацията химикали — пестицид, благодарение на който градът по принцип оцеля, но който не можеше да направи нищо за хилядите магазини, домове и обществени сгради, които бяха погълнати от огненото море. Лос Анжелис се възстановяваше, но все така непрекъснато на ръба на анархията. Полицията и военните просто не можеха да се справят със задачата да помагат на милионите, обречени на мизерия и радиационно отравяне.

 

 

Утрото наближаваше. Картър отби при един крайпътен мотел. Плати за стая и се върна с ключовете. Помещението бе семпло и чисто. Картър се загледа към банята и въздъхна.

— Душ. Бръснене. И… нормална тоалетна. Рай, Валхала. Шибано блаженство.

Наташа се промъкна покрай него и заяви:

— Аз съм първа!

И затръшна вратата пред носа му.

Картър само се ухили на Джесика.

Тя се просна на широкото легло. Косата й се разпиля на ветрило зад нея. Мръсната й парцалива пижама по никакъв начин не можеше да намали естествената й красота.

— Веднага се връщам — внезапно каза Картър и тръгна към вратата.

— Нали каза, че искаш да се окъпеш и да се избръснеш?

— После. Трябва да свърша някои работи. Нали ви казах, имам някои приятели тук.

— Картър?

— Да?

— Ще ми намериш ли някакви дрехи? Изнесох се от Руб ал’Хали на пожар.

— Ще видя какво мога да направя.

Затвори вратата и след миг корветът потегли в огромен облак смърдящи газове.

 

 

Джесика лежеше. Изтощението си казваше думата. Придърпа раницата и погледът й падна върху покритите й с мръсотия ръце и черни нокти. Усмихна се. Навремето това никога не би се случило — мръсотията бе нещо невъзможно. Но сега нещата се бяха променили.

Извади плановете на QIII и се загледа в сребърния диск.

— Дано да си заслужаваш неприятностите — промърмори и отпусна глава върху възглавниците. Сториха й се меки и луксозни — пълна противоположност на последния ден…

Господи, само толкова време ли беше минало?

От Спирала_Q?

От Фойхтер и нексовете?

От убийствата…

Потрепери, затвори очи и за първи път от дни успя да се отпусне.

Облиза сухите си устни. Леглото бе толкова удобно, че й се искаше да се разплаче от благодарност. Ох, да се свие на кълбо и да спи милион години. Да се свие и да забрави…

Образите прелитаха в ума й.

Нексове.

Нексове с автомати.

Фойхтер: наблюдава как товарят безжизнените тела в камионите.

Процесорът, който й говореше по терминала. Предупреждението.

Наистина ли бе QIII? Или някой гениален хакер? Или пък бе предупредена от някой от Спирала_Q А може би бавно, но съвсем сигурно полудяваше?

Разтърка очи. Възможностите бяха много…

Да, биха могли да я предупредят. Спиралата би могла да я предупреди — това беше възможно… малко вероятно, но възможно… Но защо точно нея? Защо само нея? А другите? Адамс и Йохансен? Скелтър? Ралф?

Пак затвори очи. Представи си Фойхтер и изпита задоволство, че е загинал в експлозията.

Когато Наташа излезе от банята, увита в хавлия, с измита коса и обзета от заслужено чувство на екстаз, Джесика тихо похъркваше в прегръдките на дълбокия и така желан сън.

 

 

Картър се върна по обед — Джесика и Наташа тъкмо бяха седнали над порциите чийзбъргър и пържени картофки. Носеше няколко торби и изглеждаше много изтощен, но щастлив.

— Къде беше?

— На пазар.

— С какво?

— Имам щедри приятели. А сега, фатални дами, имам няколко подаръка за вас, но спешно трябва да посетя тоалетната. Някакви възражения? Мисля, че не… И вземете да ми поръчате същото. Гладен съм като вълк.

Сарказмът в гласа му бе болезнен.

— Изглеждаш доста весел — отбеляза Наташа. Картър й намигна.

— Знаеш, че винаги крия изненади в ръкава си.

 

 

Стоеше под душа и горещата вода отмиваше от тялото му потта, пясъка, кръвта и маслото. Опря длани в стената и остави няколко дълги прекрасни минути водата да се стича по тила му. Наслаждаваше се на чистотата, която пълзеше по него и през него…

И, сякаш за да се подсили усещането, умът му също бе чист.

Идеално чист.

Без отровата на присъствието, на рака, на тумора. На тумора Кейд…

Докато се бършеше, гледаше десетте метални топчета, наредени около канала на мивката. Десет напълно функциониращи, напълно заредени и изключително опасни ГВН — гранати под високо налягане. Нямаха традиционен експлозивен заряд, а използваха химическа смес, която създаваше огромно налягане и почти безшумна експлозия. Бяха готови за употреба. И злоупотреба.

Излезе от банята, като търкаше гладкото си и порозовяло избръснато лице. Наташа и Джесика пробваха новите дрехи, които им бе купил. Прости панталони, блузи и обувки с нисък ток.

— Много функционално — отбеляза Наташа.

— Няма да спечелим нито едно модно ревю. — Джесика се прозя.

— Е, не сме дошли на купон — каза Картър, грабна чийзбъргъра си, отхапа голям залък и изсипа другата торба на леглото:

— А стига бе! — възкликна Наташа.

— Дами, задействайте се, ако обичате.

— Откъде взе всичко това?

— Май си забравила — отвърна Картър. — Навремето бях служител на Спиралата. Работих в ударните групи седем години. Зная къде се намират повечето от хранилищата по целия свят, а пък тук имам неколцина познати.

— Не мога да се оправя с това — обади се Джесика. Лицето й бе пребледняло при вида на патроните и пълнителите. Вдигна очи към Картър. — Не съм войник, програмист съм. Не съм боец, не ставам за воин.

Картър й се усмихна, кимна и също се прозя.

— Права си. Ти изигра своята роля. И сега най-доброто, което можеш да направиш, е да ми предадеш плановете на QIII… Ще се погрижа някой да изяде хубав пердах заради случилото се в Саудитска Арабия.

— Мислиш ли, че Гол наистина може да ни помогне?

— Ако срещата е истинска — да. Ако е капан… — Картър сви рамене. — Значи разбираме се така: отивам сам и ако не е капан, се срещам с Гол, след което ви го водя. Така няма да сте на пангара. А просто ще чакате.

Наташа поклати глава.

— Не мога да те пусна да идеш сам.

— Налага се — каза Картър. — Само си помисли. Нали не очакваш да оставя Джесика в такова опасно положение? Ти би ли го направила? Натс, нали знаеш — наистина знаеш, мамка му, — че работя най-добре сам. Ако наистина е баща ти, ако е жив, тогава хубаво, значи сме на път да възстановим QIII и да осуетим плановете на Фойхтер и Дюрел. Ако е пленен, ще направя всичко по силите си да го спася и да го измъкна жив… след което можем да продължим с откриването на Дюрел.

Наташа въздъхна.

— Добре. Прав си. Кога е срещата?

— След два часа. Само трябва да се погрижа за още някои неща.

— А къде е?

Погледите им се заковаха един в друг. Той усети как потъва в прекрасните кафяви дълбини на овалните й очи. Бавно облиза устни и отново усети солен вкус. Въпросът го измъчваше…

Мога ли да й вярвам?

Отново чу думите на Фойхтер.

„Тя е една от нас…“

Но пък тя му бе помогнала да оцелее. Без нея щеше да е труп… След Руб ал’Хали обаче Картър държеше картите си доста по-скрито и не разкриваше нищо — идеалният играч на покер…

Наташа бавно се усмихна.

— Добре, не ми казвай. — Подсмръкна. Очите й бяха неразгадаеми. — Не искам да знам. Разбирам, че това може да те изложи на опасност. Просто ми кажи къде да се срещнем след това.

Картър кимна и се обърна, за да събере нещата си. Хвърли поглед към Джесика.

— Ще оставя плановете тук — мисля, че ще са в по-голяма безопасност. Ако цялата история се окаже капан, не искам да се натреса в бърлогата им с онова, което искат най-много. Ако Гол наистина е в Лос Анжелис, плановете могат да определят дали ще остане жив, или ще умре… а не ми се иска да пропилявам тази вероятност.

Джесика кимна.

Картър взе за момент мъничкия сребърен диск, впи поглед в него и промърмори:

— Надявам се да си заслужаваш, надявам се онези гадняри да те желаят повече от смъртта ми.

Пусна диска в ръката на Джесика и тръгна към вратата.

 

 

Корветът спря в една пуста тъмна пресечка. Наскоро тук бе бушувал пожар и към Картър зееха почернели счупени прозорци. Той слезе от колата и се огледа предпазливо като хищник, изучаващ новата си територия, душещ маркировката на съперниците, застанал нащрек и готов за действие. Отиде до багажника и напълни с разни неща джобовете на панталона и на късото си черно яке.

Закопча якето, огледа гладко обръснатото си лице в пропуканото огледало на автомобила и се усмихна на отражението си. Силна усмивка. Убедителна усмивка. И такава трябваше да бъде, за да мине през рецепцията на хотела, където щеше да се състои срещата — „Бевърли Хилс Хилтън“, един от оцелелите от атомния тероризъм.

Закрачи с ръце в джобовете, изчистваше ума си за предстоящата среща. Трябваше да е нащрек; но пък ако всичко беше капан, Гол щеше да заподозре нещо от отсъствието му и номерът можеше лесно да се забележи — и да се неутрализира достатъчно бързо.

Крачеше енергично по тротоара. Не пропускаше нищо, оглеждаше малцината пешеходци, с които се разминаваше, в търсене на оръжия или признаци на лоши намерения. Изпитателният му поглед не пропусна нито една кола, минаваща край съсухрените дървета покрай Южен Ел Камино, и претърсваше купетата и за най-дребната подозрителна подробност. Когато стигна ъгъла на Ел Камино и булевард „Уилшир“, спря и се огледа. Зави наляво и отново закрачи, като изучаваше всичко около себе си — покритите с белези фасади на сградите, хората, очуканите коли, изгорелите дървета. Щом наближи входа на Бевърли Хилс Хилтън, забави крачка и отново се огледа за нещо подозрително.

Ако са тук и ако ме гледат, значи са призраци, помисли си.

Невидими.

Спря, облегна се на ниската стена и извади пакет „Кемъл“.

Запали цигара.

Това му даде време да огледа обстановката. Върху и в околните сгради имаше няколко места, идеални за снайперисти. Не успя да забележи никакво движение, но пък това не означаваше, че ги няма.

Помисли си отново за Африка.

Тичащият Гол и дългият скок над бездната…

Нечутият писък, краката, размахващи се във въздуха…

Дългото падане към реката далеч, далеч долу…

Въпреки болката и изтощението в онзи момент все пак си спомни единствената дума, която изникна неканена в ума му… която се стовари от яркочервените сводове на поглъщащата го агония…

Мъртъв.

Нямаше начин Гол да е оцелял след онова падане.

Но пък и Картър го беше оставил навремето да умира в Прага; потънал в кръв на пътя, а въоръжената полиция щеше да пристигне чак след няколко минути. Беше го застрелял, за да го запази жив… и Гол оцеля, успя да избяга, оцеля като същинска хлебарка…

Издиша облаче дим. Откъм тротоара се разнесе смях и главата му рязко се извъртя натам. Отпусна се. Дръпна още веднъж. Вдиша дълбоко и успокои бумкащото си сърце.

Анализ.

Затвори очи за миг. Слава Богу, главоболието, което го мъчеше напоследък, не се обаждаше. Шевовете в хълбока му държаха добре и благодарение на инжекцията петидин болката се бе превърнала просто в глухо туптене. Беше оправил носа си в мотела и сега той туптеше и го дразнеше, а счупеният пръст (с нова превръзка) и пукнатите ребра бяха глухи болки, които вече беше приел като част от самия себе си. Болката се бе превърнала в неразривна част от същността му.

Метна фаса в храстите зад себе си.

Хайде, помисли си и си погледна часовника.

Тръгна по дългата извита алея, като се мъчеше да се съсредоточи единствено върху впечатляващата, но доста поочукана сграда и през цялото време се оглеждаше за нещо подозрително. Наближи голямото обръщало пред рецепцията със стени от стъкло и стомана. Хвърли поглед надясно, после нагоре към шестетажната сграда и към балконите, които опасваха всеки етаж.

Планът му бе прост. Да попита за информация на рецепцията. Отначало любезно… или с господин 9-мм за по-голяма убедителност. Беше сигурен, че след това нещата ще тръгнат сами.

Кимна на портиера, изкачи няколкото мраморни стъпала между късите дундести бели колони и с предпазливостта на котка влезе в луксозното пълно с растения фоайе. Не изпускаше нищо от очи. Мъже четяха вестници, няколко жени очевидно очакваха клиенти, една разпалено говореше по мобилния си телефон. С окуражаващата тежест на браунинга под якето си, Картър закрачи по скъпите килими към рецепцията и прекрасната грейнала брюнетка с блестящи очи.

— Добър вечер, сър. Какво ще обичате?

Картър пусна чаровната си усмивка; очите му гледаха отраженията в стъклото, месинга и полирания мрамор и проверяваха какво става зад него.

— Здравейте. Един мой приятел е отседнал тук, господин Гол. Каза, че ще ми остави съобщение на рецепцията. Казвам се Картър.

— Момент да проверя, господине.

Брюнетката се обърна към преградите зад бюрото. Картър опря лакти на елегантно гравираната плоскост от черешово дърво; не откъсваше поглед от хората във фоайето. Видя да влиза един мъж с рошава брада и сак „Найки“, моментално се напрегна и разкопча якето си. Човекът със сака поздрави един висок едър мъж, който четеше вестник, после двамата излязоха.

— Да, има плик за господин Картър.

Картър взе белия плик и го отвори. Вътре имаше едно-единствено листче.

СТАЯ 215. ЩЕ ЧАКАМ.

Беше подписано — „Гол“. Почеркът беше неговият, както и подписът му. Картър прибра плика в джоба си.

— Благодаря. Трябва да се кача в стая 215.

— Вземете асансьора. После право напред и вдясно.

— Благодаря ви още веднъж.

Усмихна й се лъчезарно и закрачи към асансьора. Ръката в джоба му стискаше една ГВН. Вратата на асансьора се затвори и Картър се озова срещу собственото си отражение. Примигна мързеливо като хищник и потисна желанието да запали нова цигара.

Сам, помисли си.

Точно както обичам.

Извади гранатата — малко лъскаво топче. Измъкна шплента, след това замислено я стисна.

Внимателно прибра шплента в джоба си и извади очукания браунинг. Вратата на асансьора се плъзна настрани и се видя ярко осветен коридор със скъп килим и изискана дървена ламперия и украса. Той стъпи на дебелия килим и обувките му потънаха в него.

— Страшно шик — промърмори, огледа се и тръгна напред.

Хотелът изглеждаше притихнал. Картър стигна до стая 215 и спря. Погледна подозрително месинговия номер. Нещо вътре в него крещеше:

Това е грешка, ужасна грешка, Гол е мъртъв, това е капан…

Кой го искаше мъртъв?

Дюрел? Нексовете?

Имаше и по-лесни начини от този да му видят сметката. Но пък сега разполагаше с плановете на QII и можеше да си позволи малко пазарлък…

Вдигна юмрук. Огледа се.

Почука на вратата и отстъпи крачка назад.

— Влез — разнесе се ясен, мелодичен и мощен глас.

Картър примигна. Облиза устни и усети солен вкус. Ръката, с която държеше пистолета, бе хлъзгава от пот. Прибра браунинга и избърса длан в панталоните си. Усмихна се гадно. Натисна дръжката, отвори вратата и отново измъкна оръжието.

Отвътре се чу спокоен смях.

— Влизай, Картър. Няма оръжие, готово да ти пръсне главата. Няма ужасни планове да попаднеш в капан.

Гол седеше в кресло до прозореца с чаша бренди в едната ръка и с пура в другата. Картър пак провери коридора, влезе и затвори вратата.

— Радвам се да те видя, Гол. Мислех си, че си малко мъртъв.

Гол стана, усмихна се, вдигна чашата си и отпи, без да откъсва поглед от браунинга.

— Все така предпазлив, нали, приятелю? Макар че разбирам доста добре безпокойството ти — на твое място и аз бих си помислил за капан.

Отиде до прозореца и се загледа навън.

Картър тръгна предпазливо напред — нащрек. Едва след като се увери, че са сами, погледът му се спря върху Гол — той се бе обърнал и го гледаше с тъмните си очи.

Усмихна му се приветливо и прокара пръсти през сивата си коса.

— Знам, че ти е трудно да повярваш, но бях спасен. От Спиралата. Отчаяно се нуждаеха от плановете. Но ироничното беше, че докато ме спасяваха, ме принудиха да пусна диска. И той се изгуби, така че Фойхтер остана единственият, разполагащ с работещ процесор. От Спиралата бяха много точни — бяха ме проследили и чакаха, когато се метнах в името на шибаната вяра. Грабнаха ме от небето като муха.

Картър го огледа. Брадата му бе мъничко по-къса, старателно подстригана. Във всяко друго отношение обаче Гол си бе точно какъвто го помнеше. Усмихна се криво.

— Изглеждаш доста добре за мъртвец — каза и свали браунинга. — Наташа ще се разтрепери от вълнение.

— Ах, моята сладка малка Наташа! Мислех, че ще я доведеш, но… а, да. Капан. Помислил си ме за мъртъв. Ха! Нима нямаш вяра на стария си приятел от Спиралата — дори когато ме остави на смъртта в Прага… — Очите на Гол проблеснаха и той направи крачка напред. — Но да не задълбаваме отново в стари работи, какво ще кажеш?

Картър се усмихна, без да сваля поглед от очите на Гол.

— Какво ще кажеш за едно питие? Или ще се наслаждаваш на брендито си, без да ми предложиш? След всички лайна, през които минахме с Наташа през тези дни…

— Да, чух за подвизите ти. Спирала_F с интерес следеше действията ти — макар и винаги с няколко крачки назад, признавам. Как е онзи разбойник Лангън?

— Идеално. — Картър прибра браунинга, но продължи да стиска тайно гранатата. Взе чашата бренди и отпи една глътка.

Погледът на Гол се задържа върху чашата и Картър се насили да не се намръщи, когато отново се обърна към прозореца. Нещо не е наред, изкрещя някакъв глас в главата му. Внимателно изплю брендито обратно в чашата…

Гол се обърна — бързо, с малък черен пистолет в огромната си ръка.

— Съжалявам, Картър. Наистина съжалявам.