Анди Ремик
Спирала (14)

Гол
11

Джем стоеше на хълма и се въсеше. Зад него мълчаха шокираните Ники и Слейтър. Пътят пред тях се спускаше към кратер, изникнал на мястото, където някога се бе заровила Спирала_Н преди жестокото й химическо изчукване.

— Не мога да повярвам — тихо каза Джем, извади цигара и запали. Димът обгърна лицето му и се заизвива в студент въздух.

— Путки скапани. — На лицето на Слейтър бе изписана животинска гримаса. Слюнка блестеше между зъбите му.

— Прав си — изръмжа Джем. — Но кои по-точно?

Заслизаха бавно по склона. Под краката им хрущеше стъкло. Трескавата дейност непосредствено след взрива се бе успокоила — около зоната на разрушението вече нямаше спасителни екипи, сред развалините не бродеха стотици хора, машини не вдигаха изкорубени бетонни плочи и грамадни стоманени греди. По-голямата част от отломките около кратера вече бе разчистена. Всички открити тела бяха откарани.

— А можехме да сме тук — каза пребледнялата Ники. Стомахът й се свиваше. — Това бе нашата щабквартира. Можехме да сме вътре. Щяхме да умрем с всички други.

Джем кимна едва-едва. Всичките му сили го бяха напуснали. Всяко желание за борба бе изчезнало.

Около мястото на атентата бяха опънати полицейски ленти. Тримата спряха пред тази фалшива бариера и веднага станаха обект на подозрителните погледи на неколцина полицаи, които тръгнаха към тях, набрали увереност от присъствието на петдесетината войници на Правосъдните войски, въоръжени с тежки автоматични оръжия.

— Какво има?

— Нищо… Много ли са спасилите се? — тихо попита Ники.

— Нито един — любезно отвърна полицаят. Усмивката му бе изпълнена с добрина; очите му блестяха от чутите ужасни истории и болка. Очевидно си имаше свои собствени кошмари, с които да се бори.

Полицаят се отдалечи, а изгаряните от болка Джем, Слейтър и Ники останаха да стоят вцепенени. Погледите им блуждаеха из планината развалини, оглеждаха почернялата изкорубена настилка, разбитите плочки и стопения асфалт. Около ръбовете на кратера се виждаха останките от живот и работа — овъглен диван, половин бюро… Разнебитена и опустошена от пламъците кантонерка. Обгоряла коркова дъска за бележки. Развалините на бизнес център, станал свидетел на най-ужасната от предизвиканите от човешка ръка катастрофи — бомбата.

— Трябва да ги пипнем тия шибаняци — тихо каза Слейтър.

— Да — съгласи се Ники.

— Да ги накараме да си платят.

— Точно там е проблемът — ядосано изръмжа Джем. — Колко кора са умрели тук? Триста? Четиристотин? И искате да отмъстите за това? Не можете. Дори да пипнете виновниците, техните шефове или маймуните, поставили взрива, няма да можете да ги накарате да платят за толкова изгубен живот.

— Наистина иронично — горчиво се обади Ники.

— Кое?

— Спиралата. Експерти по взривове и унищожение. А щаб-квартирата им е заличена в типичен за Спиралата стил. Може да са го направили и собствените ни хора.

— Ние не отнемаме живот с бомби — кисело възрази Джем. — Винаги сме предприемали единствено хирургически удари срещу терористи и военни цели.

— Момчета с играчки — изсумтя Ники. По бузите й се стичаха сълзи. — Нещата винаги тръгват не както е било замислено. Винаги умират хора. Просто така е устроен шибаният свят. Но това… това… — Тя махна с ръка.

— Това е било направено, за да се унищожи централата и изследователският персонал. Да видят сметката на шибаните компютри — затова са нападнали Спирала_Н.

— Имам една идея — обади се Слейтър.

— А стига бе!

— Трябва да видим Свещеника. Той ще знае отговорите и е единственият човек, на когото бих се доверил в момента.

Думите му бяха посрещнати с гробно мълчание.

— Той е абсолютно побъркан — каза най-сетне Джем; гледаше в уморените и изпълнени с ужас очи на Слейтър. Огромният мъж сви рамене и обърна глава към развалините.

— Той е шефът на тайната полиция. Толкова е смахнат, че нищо не може да го подкупи.

— Стига все още да е жив — каза Ники.

— Жив е, разбира се. Ще е нужно нещо повече от неколцина убийци, за да се види сметката на Свещеника. А и в края на краищата Бог е на негова страна. — Слейтър се усмихна мрачно.

Обърнаха гръб на развалините, камъните и проблясващото на слабата слънчева светлина стъкло и закрачиха обратно към хълма, по-далеч от разбитите мечти, смазаните светове и детонирания живот. Бусът ги чакаше. Потеглиха в пълно мълчание.

 

 

Пътят бе студен, лъкатушещ и тъмен. Бусът ръмжеше през дъжда, жълтите светлини на фаровете разрязваха абсолютния мрак. Джем, Слейтър и Ники се бяха сгушили на широката предна седалка, повече от ужас от враждебната обстановка, отколкото от реалната нужда да споделят топлината си с другия.

— Сигурен ли си, че е натам? — съкрушено попита Ники.

— Да. Идвал съм. Нали, Слейтър? — Слейтър изсумтя в съня си и Джем го побутна, с което само промени тоналността на хъркането му, без да успее да го събуди. — Ах ти шибан дебелак с дебелак.

Шофираше предпазливо. Минаваха покрай орди сгушени една в друга овце, през огромни локви на местата, където водата не можеше да се оттече. Дъждът продължаваше да се лее и Джем започна да се пита дали решението за тази среща е най-доброто.

Бусът спря със скърцане.

Ники погледна картата.

— Би трябвало да е тук. Вляво.

— Много добре си го спомням — навъсено каза Джем.

Превключи на първа и потеглиха. Ники бе права — скоро стигнаха черен път, който отбиваше вляво, и Джем подкара буса по хлъзгавия наклон. Забоксуваха, после грайферите успяха донякъде да зацепят и колата бавно продължи.

От двете им страни се издигаха високи насипи и храсталаци; това караше членовете на триото — или поне двете части от него, които бяха будни — да се чувстват като затворници.

— Не разбирам как може да спи, мамка му — кисело каза Джем.

— Сигурно е дарба — съгласи се Ники.

— Имам предвид, размахай патлак пред носа му и ще се пробуди по-бързо от първото изпразване на девственик. Окаже ли се обаче в безопасна обстановка, и планина да се срути, ще продължи да си хърка най-блажено това тлъсто Копеле.

— Е, все пак трябва да си признаеш, че си му фен — ухили се Ники и погали спящия мъж по бузата. — Може да е голям и тъп, но пък има златно сърце и е готов да умре за теб.

— Толкова съм му фен, колкото бях на оная гадна венерическа болест. Сърбеше ужасно, също като Слейтър — постоянна досада, която непрекъснато ми напомняше, че я има. Също като Слейтър, навяваше сладки спомени от миналото, но в суровата действителност на сивото ежедневие откривах, че реалният свят е много по-гадно и скапано място. И последно, също като Слейтър, болестта си беше постоянна болка в кура ми.

— Ама как само подбираш думите, Джем. Достатъчно е да те слушам, за да се подмокря.

Джем се ухили.

— Зная, любов моя, зная. Успокой се.

Стръмното изкачване свърши и заподскачаха по относително равен път. Пред тях се разкри огромна кариера — блестеше призрачно на процеждащата се през облаците лунна светлина. Фаровете осветяваха части от изоставената открита мина; навсякъде около тях се издигаха назъбени скали и пирамиди от отпадъци. Джем спря за момент, колкото да се ориентира, после продължи надолу по широк каменен коридор между две взривени с динамит стени. Минаха покрай огромни купчини камъни — някои правилни правоъгълни блокове, други — безформени, както бяха откъснати от земните недра. Пресякоха пътеки, пригодени за любители на кросови мотори и силни усещания, и накрая се озоваха пред огромно застояло черно езеро, изпълващо дъното на скалния басейн — лагуна от древен петрол и кал, място за отпадъци по времето, когато кариерата е работила.

— Стигнахме.

Джем спря буса на брега на мрачното черно езеро. От него се разнасяше воня на мърша. Ники се огледа и видя два овчи трупа, разлагаха се в тинята. Потрепери. Ама че шибан начин да умреш, помисли си.

Дъждът бе намалял. Джем слезе от буса с готов за стрелба пистолет. Огледа се и видя светлините на пълзяща към тях кола. В буса Слейтър се размърда, сложи пълнител в автомата си и сведе дулото надолу, за да не се вижда — тежко артилерийско подкрепление.

Колата спря със скърцане на спирачките. Беше огромно очукано волво.

— Приети ли сме в лоното? — извика Джем.

Свещеника тромаво слезе от автомобила и каза:

— О, да, чедо. — Огледа се и бавно тръгна към Джем, държеше Библията в лявата си ръка.

— Мразя това място — нещастно рече Джем. Дъждът го бе направил вир-вода; косата му бе провиснала на кичури, приличаха на опашки на плъхове; лицето му блестеше от водата.

— Пратеното от Бог време трябва да се почита, тъй като Той решава какво трябва да расте, какво да се сее и какво да се жъне. Той е Градинарят, Джем. Той е Градинарят. „Ще ви поръся с чиста вода, — и вие ще се очистите от всички ваши скверноти, и от всички ваши идоли ще ви очистя. Ще ви дам ново сърце и нов дух ще ви дам“^[1] — Лицето на Свещеника грейна, кафявите му очи заблестяха.

Джем се намръщи.

— Да. Така е, приятел. Виж, предполагам, че си получил преписа от ЕКуба?

— Да. Неверниците не са стояли със скръстени ръце. Опитват се да ни свалят.

— Помислих… мисля… че мога да ти се доверя, защото зная, че си един от главните тактически офицери — един от главните хора, от тайната полиция на Спиралата. Нещо като Министерство на вътрешните работи, а?

— Предполагам, че под доверие имаш предвид онова пукало, дето го е насочил към мен безмозъчният великан Слейтър?

Джем сви рамене и се ухили.

— Е, знаеш как е.

— Наистина зная — спокойно отвърна Свещеника. — Какво си намислил?

— Нещата започнаха да вървят от лошо към по-лошо, Идваме направо от Лондон.

— Щабквартирата?

— Да — намусено каза Джем.

— Трябва да се молим за душите им — рече Свещеника. Огромна мъка се изписа на меланхоличното му лице и очите му се напълниха със сълзи. — И все пак все си мисля, че това престъпление не бива да остане ненаказано.

— Трябва ни помощта ти — тихо каза Джем. — Ти имаш по-високо ниво на достъп от нас. И, честно казано, вероятно знаеш по-добре от нас какво става…

Очите на Свещеника проблеснаха.

— Имаше, да го наречем… усложнения. Какво си намислил?

— Да открия кои са виновниците, мамичката им. Да събера останалите ударни групи и да им го наврем на ония тъпани отзад. Да им се изсерем в устата.

— Първо ти трябва Източникът. После ще ти е нужна Целта.

— Точно затова съм тук — каза Джем. — Не можем да се доверим на никой друг. И, вярвай ми, здравата се колебаех дали да се свържа дори с теб.

Свещеника стоеше дълбоко замислен, дъждът се стичаше по огромното му тъмно туловище. Най-сетне се сепна, сякаш излезе от транс, лицето му се проясни и той се усмихна на Джем, протегна ръка и го потупа приятелски порилото.

— Имах напътствие.

— Сериозно? — Джем погледна нервно към небето.

Свещеника кимна. Събра грамадните си длани, сякаш се молеше. Рунтавите му вежди се събраха, челото му се смръщи от напрежение.

— Бог ще ни поведе, Джем. Бог ще ни закриля. Бог ще ни сочи пътя.

— Сигурен ли си?

— Да. Бог винаги ми е предавал важна информация от най-различни източници. Вече действам според нея. Но трябва да предприема пътуване и ще се нуждая от помощ. Смятах да поискам малко подкрепление, но… вие сте тук, приятелю. Пратени, както си мисля, от Всемогъщия.

— За какво пътуване става въпрос? — подозрително попита Джем.

— Като тактически офицери, ние водим на отчет най-различни хора и места по света. Наблюдаваме ги, така да се каже. Неотдавна имаше засилена активност на много места и пратих тактически групи да разузнаят — точно преди експлозията в лондонската щабквартира. Бях тръгнал на едно такова разузнаване, когато получих изопаченото ви послание.

— Значи можем да дойдем с теб?

— Помощта ви ще е добре дошла, братко. Тази засилена активност е свързана убедително с бедствието в Лондон и със Спиралата като цяло. Имам сериозни подозрения, че връзката е наистина много тясна.

Джем кимна.

Свещеника се засмя.

— Ще се срещнем на летище Самбрей. Първо трябва да се погрижа за някои неща.

— Добре. Само кажи кога.

— След дванадесет часа.

— Ще сме там — тихо каза Джем.

 

 

Двигателят бръмчеше като излязла за мед пчела. Наташа се събуди, прозя се и се загледа в танцуващото през върховете на памучните облаци слънце. Разтърка очи и известно време се наслаждаваше на гледката. Далеч под тях се разгръщаше пясъчен пейзаж, разнообразяван тук-там от някое странно дере или редица хълмове и осеян с разпръснати храсти дървета. Напомняше й по-добрите времена — по-щастливите времена, преди светът да се превърне в такова разкъсвано от войни шибано място…

Размърда се и трепна, когато конците й се опънаха. Хвърли поглед към Картър.

— Как си?

— Чудесно, пиленце.

— Къде сме?

— Над Гърция. Виждаш ли онзи остров там долу?

— Е?

— Това е Закинтос. Навремето изкарах чудесна отпуска на него. Апартаментът ни беше нападнат от мравки и се наложи да поръсим със захар до шумните ни съседи от Глазгоу. Хехе, бързо млъкнаха. Но като цяло беше хубаво. Ти как си?

— Кофти.

— Гладна ли си?

— Да. Вече мога ли да отворя торбите?

— Разбира се. Зелената е пълна е храна. Извинявам се предварително за лошото калорийно съдържание. Кълна се, някой трябва да осъди тия шибани бензиностанции.

Наташа затършува из покупките и намери храна — или поне някакво подобие на храна. Наяде се и започна да дава малки хапки на Картър, който задъвка лакомо, без да сваля ръце от щурвала.

— Защо не си дадеш малко почивка? Колкото да хапнеш и пийнеш?

— Ще пилотираш ли?

— Хмммм…

— Е, в такъв случай ще се въздържа. Ще кацнем в Кайро да заредим…

— Не беше ли обявен за издирване в Египет? От хора с автомати, които те искат много, ама много мъртъв?

— Така е. Когато казвам Кайро, нямам предвид точно Кайро. А едно тайно местенце на стотина километра от града.

— Значи няма да имаме време да се попечем или да видим пирамидите?

— Не точно сега, любов моя. Съжалявам. А пък и бомбардировките по време на битката при Кайро 7 сложиха край на това чудо на света. Сега пирамидите са само купища камънаци.

— Все пак би ми се искало да видя каквото е останало, в края на краищата това са исторически камънаци.

Вече летяха над морето и слънцето блестеше по вълните. Наташа съсредоточено наблюдаваше Картър; ясно усещаше страха му, колкото и добре да го криеше. Мразеше да лети, Беше го прочела в досието му и виждаше с очите си колко е нервен. Както бе казвал винаги, не го притесняваше височината, а ужасният удар с безжалостната земя…

Изминаха часове.

За неин ужас въпросното „местенце“ се оказа тясна пустинна писта, маркирана в пясъка между две огромни скали, Картър приземи чесната и се впусна в разгорещен разговор с четирима мъже с арабски дрехи и ревящи камили с намордници и пискюли, завързани за една крива палма наблизо, Наташа наблюдаваше напрегнатата дискусия от кабината на самолета нащрек, очакваше всеки момент да започнат неприятности…

Безпокойството й се оказа ненужно. Ухилен до уши, Картър й намигна, мъжете го отведоха настрани, вдигнаха някакви брезенти и се видяха варели, които според Наташа бяха самолетно гориво. Не разбираше как Картър успява да сключи сделките си, нито пък как беше уредил тази среща. Реши, че май ще е най-добре да не пита.

След два часа, когато Картър се качи в самолета, плувнал в пот и целият в пясък, Наташа спеше. Отвори очи и му се усмихна уморено.

— Заредихме ли?

— Ще ни стигне най-малко до Момбаса. Мразя да имам вземане-даване с коварни египтяни. А още повече ме е яд, че чесната не може да прелети някакви си мижави две хиляди километра, без да си изпразни мехура… евтина курва…

Полетяха отново срещу слънцето.

Наташа реши, че всичко това е доста романтично…

Или щеше да е, ако не я бяха простреляли и в момента не трябваше да си спасява живота. Какво стана? — помисли си тя. Какво се случи с моя свят? Всичко вървеше така гладко…

Така гладко…

 

 

Гол седеше и гледаше песъчинките, които се премятаха една през друга, бореха се за първенство, бореха се за височина, бореха се коя да стане кралицата. Вдигна бавно глава и се загледа в огромната пустош пред себе си — пъстър мишмаш от кафяви и оранжеви оттенъци. Кехлибарената светлина се лееше величествено като течен мед, пробиваше си път през скалите и се разтичаше около дърветата. Огромни скални пръсти се издигаха от равнината и Гол усети жестокостта на земята с душата си.

Неравната скала под него бе твърда, успокояваща, солидна, истинска, без никаква еластичност. Гол седеше на планината и тя бе негова, бе част от него, принадлежеше му — също както той на нея. Символична връзка, която го накара да се усмихне под развяващата се от вятъра брада. Ръката му се спусна надолу и докосна скалата, пясъка, пръстта. Гол въздъхна.

Слънцето залязваше и хвърляше дълбоки червени отблясъци в тъмните му очи.

Той бавно се изправи и опъна мощните мускули на гърба и раменете си. Напусна прекрасното си място за наблюдение, своя Вълшебен прозорец, и закрачи в прахта, като оставяше следи между изсъхналите храсти. Пътеката бе тясна и се виеше между големи канари нагоре към билото на ниската планина, която закриваше блестящия танц на лъчите на залязващото слънце. Продължи напред, метнал тежката карабина на гръб, потеше се обилно. Сивата му коса залепна за масивния му череп.

ЕКубът в джоба на бежовия му боен панталон притискаше бедрото му. Мразеше да усеща проклетото устройство. Естествено програмистите му го бяха хакнали — не за друго, а просто защото можеха да го направят. Малка проява на индивидуализъм. Акт на гордост. Непрекъснато държеше малката машина близо до себе си. Тя му напомняше за старите, по-добрите времена.

ЕКубът се заби в крака му и той спря за миг и се обърна, опрял ръце на кръста си, докато си нормализира дишането.

Пред него се простираше африканската савана, най-величествената гледка, която бе виждал през всичките си години на странствания из мизерната топка камъни, наречена Земя.

Обичаше Африка. Затова я бе избрал за мястото, където да основе и управлява Спирала_F.

Продължи напред, стигна върха и за момент остана замаян от слънцето. Бе заобиколен от подкова ниски скалисти възвишения, по които се виеха пътеки към равнината и портокаловите градини в долината отвъд нея. Тази гледка на контрастиращи ярки цветове изпълни своенравния му ум със спокойствие, укроти звяра, изгарящ душата му, изключи го и му позволи да се спусне спокойно надолу.

Сигурно греши, осъзна той.

Хакнатият ЕКуб просто трябваше да греши…

Ледена висулка се заби в сърцето му.

Картър никога не би посмял да дойде в Африка… Гол се бе изсмял високо, когато научи, и смехът му бе отекнал над долината. А ако този шибаняк наистина идваше тук — а според криптираните данни на ЕКуба излизаше, че е от първостепенна важност той да бъде открит и заловен — тогава най-вероятно целта му беше да намери Гол.

— Заклех се, че ще те убия.

Гласът му бе дълбок, невероятно дълбок и мелодичен — почти Шекспиров, богат глас, глас на актьор, а не на…

Какво си ти? — помисли си той.

В какво си се превърнал?

Спиралата го бе преместила. Беше го пратила от Лондон да работи върху специален нов проект. Спирала_F.

Изсъска през стиснати зъби.

Продължи да върви, вече по скалите, прескачаше от камък на камък, докато не се озова на друга пътека. Тя водеше през билото и се виеше като изсушена червена змия под слънцето към редицата скрити детектори и противопехотни мини…

Спиралата…

Имаха да отговарят за много неща. За адски много Неща…

Стигна до края на пътеката. Погледна назад и навлезе под хладната сянка на дърветата. Залязващото слънце продължаваше да пече, макар вече да се спускаше зад хоризонта.

С приближаването на дома си се отпусна. Щабквартирата на Спирала_F — проста варосана постройка, в която се пазеше струваща милиарди долари техника, скрита дълбоко под повърхността във високотехнологични подземия: оръжейни системи, хангари за модифицирани превозни средства и…

Очите му блеснаха.

И още нещо.

Между клоните на портокаловите дръвчета полъхна лек ветрец.

Колко много се промени светът, помисли си той. Как затъна в блатото на престрелки, войни и насилие.

Потрепери.

Колко много съм се променил аз…

Зърна проблясващото между дърветата бяло и скоро пред очите му се появи схлупената разнебитена къща. Тръгна предпазливо, в опит да изненада Крал Джордж, огромния чернокож, който стоеше на стража с автомата си. Великанът го забеляза отдалеч. Гол се ухили и му махна.

— Добре ли си, шефе? — изръмжа Крал Джордж и се усмихна.

— Просто се мъчех да те издебна — каза Гол.

Крал Джордж поклати глава.

— Това не може да стане. Крал много хитър. Има много набито око. Затова ми плащаш, нали, момче?

Гол се ухили още по-широко. Как можеше някой да нарича него момче? Здрависаха се, Гол мина покрай огромния страж, долови естествената му миризма на масло и плодове и пристъпи в прохладната сянка на бялата вила с червени керемиди.

Ама че невзрачна маска, помисли си.

Истинска маскировка, криеща оборудване, за което светът дори не бе започнал да разбира.

Обувките му затропаха по дървения под — напукан и огънат на места от сухите години. Енергично изкачи паянтовите стълби и зави наляво по широкия коридор с олющена боя и покрай някои лични вещи, които бяха по-скоро за показ, отколкото с някаква сантиментална стойност — Гол не беше от хората, които пазеха вещи от миналото. Носеше любовта и болката в сърцето и душата си.

Спря до една секция от разнебитената, олющена и огъната дървена ламперия. Отвори малък капак и набра няколко цифри на металния панел, който рязко контрастираше с останалия интериор. Облицовката се плъзна настрани и Гол се вмъкна в грубо изсечения в скалата тесен кладенец. Металното стълбище се спускаше надолу и надолу до прашния нисък коридор, водещ към…

Към Подземието.

Добре завърнал се в рая, помисли си той.

 

 

Свечеряваше се. Картър насочи самолета през искрящия океан източно от Кения. Наташа седеше, отпуснала глава на рамото му. Изведнъж кабината слабо завибрира и се чу тракане.

Тя се размърда и погледна Картър.

— Какво става?

Тракането се повтори, придружено от кашлицата на двигателя. Картър се наведе напред да види показанията на уредите.

— Само не ми казвай, че имаме проблем.

— Имаме — със стиснати зъби отвърна Картър. — Горивните помпи. Мамка му!

Двигателят се закашля пак, Наташа се вкопчи още по-силно в Картър и очите й се разшириха от страх. Картър пое дълбоко дъх и насочи чесната на юг.

— Ще се наложи да кацнем.

Познаваше Африка — и особено Кения — изключително добре: беше изпълнил не една и две явни и тайни мисии из прашния опустошен континент. Полетя покрай брега на петнайсетина километра южно от Момбаса и избра едно място, за което се бе договорил навремето с един земевладелец със съмнителна репутация.

Спусна се ниско над морето. Тюркоазените вълни искряха под тях. Бяла пяна танцуваше върху огромните извити гребени. Прелетяха покрай дълга редица наредени покрай брега палми и широк пуст плаж с бял пясък. Чесната се насочи към широка дълга поляна между високи скали, плавно докосна земята и се понесе с друсане по тревата към високата ограда и поразителната белостенна къща зад нея. Бръмченето на двигателя бе като дразнещо цвърчене в този неочакван рай. Къщата бе голяма, от дърво и камък, високият покрив се поддържаше от огромни колони — бе завързан за тях с дебели въжета, умело оплетени от грамадни листа и суха трева.

Неколцина мъже идваха към самолета. Бяха въоръжени.

— Комисия по посрещането, а? — попита Наташа.

Картър се усмихна.

— Тук ме познават. Не се безпокой.

Изключи двигателя, той постепенно заглъхна и перките лека-полека спряха. Картър помогна на Наташа да излезе от кабината и да слезе по ниската стълба на тревата…

Където жегата се стовари отгоре им.

— Ама че жега — прошепна отмаляло Наташа. — Точно каквото е нужно на една ранена жена, за да се възстанови, докато поправиш самолета.

— Намираме се съвсем до екватора. Какво очакваш?

— Просто е шок след слънчева Шотландия — подсмихна се тя.

Картър поздрави мъжете и им обясни положението на някаква невероятна смесица от суахили и английски. Двамата с Наташа бяха ескортирани до къщата под дулата на доста съмнителната сбирщина.

Тъкмо стигнаха верандата и отвътре се появи мъж, с широка риза, развята от силния бриз, къси панталони и маратонки „Адидас“. Гледаше безумно и в очите му се четеше омраза и неизмерим гняв. Държеше автомат със заглушител.

— Джъстъс, имам проблем.

Огромният мъж се ухили широко и магията на ужаса изчезна.

— Татко Картър! — изкрещя той. — Как си бе, човече? Още ли си онзи дърт пръч, дето и орлите му завиждат? Ела да те прегърна!

 

 

Престоят им бе кратък, приятен и съвсем делови. Едната от двете горивни помпи бе излязла от гнездото си, металните карантии бяха притиснали и изкривили металната й основа, с което бяха намалили капацитета й. Трябваше да я сменят, Джъстъс обеща да направи каквото е по силите му.

С наличните оскъдни медицински средства Картър заши раните на Наташа и смени превръзките, а на себе си би инжекция антибиотик. Бинтова счупения си пръст и двамата взеха по един бърз душ, за да отмият вонята от пътуването, боя, потта и кръвта.

Щом бяха готови, зачакаха на верандата на огромния дом на Джъстъс. Нощта вече бе настъпила. Шум на двигател наруши тишината. Появи се огромна тойота лендкрузър, очукана и изподраскана от пясъка. Ярките й фарове режеха мрака на парчета. Автомобилът спря, мощните ресори изскърцаха и Джъстъс изскочи от купето. Ухили се до уши и тупна Картър по гърба толкова силно, че той изстена от болка.

— За теб и за мама Наташа — избоботи огромният плешив чернокож.

— Мама? — Стойката на Наташа от смирена мигом се промени на агресивна.

— Това е обръщение в знак на уважение — избоботи Джъстъс и смръщи огромното си черно чело.

— Това обаче не ми прилича на горивна помпа — язвително отбеляза Картър.

— Правя каквото мога. — Джъстъс сви рамене. — Това е всичко, което е по силите ми. Помпата може да пристигне и след три дни. Това е Африка, Картър, не е Лондон или Ню Йорк.

— Само това ми трябваше, мамка му — въздъхна Картър. — Шибан преход през континента.

— Обаче да наглеждаш бебчето ми, Картър. Да го върнеш ни татко. Струва ми много шилинги, нали разбираш?

— Не се безпокой — горчиво измърмори Картър. — Между другото, получаваш чесната като бонус. Повече от честна размяна според мен.

Джъстъс извика нещо на суахили на един от хората си и той изчезна в къщата и се върна с две раници.

— Продукти. За мама Наташа. — Огромният чернокож се ухили и прокара длан по обръснатата си глава, по която имаше блестящи от светлините на фаровете капчици пот. — Пази се, Картър, Африка не е място за кекави бели англичани!

Картър се разсмя и на свой ред го потупа по гърба. Радостта му бе искрена.

— И ти се пази, Джъстъс. И не забравяй — изобщо не сме били тук. Нямаме нищо общо с чесната на поляната ти.

— Джъстъс винаги си спомня срещу подходящата сума.

Обиколиха тойотата — или по скоро онова, което някога се бе наричало „Тойота“. Боята се лющеше и отдолу се виждаше ръжда. Части от декоративните лайсни бяха откъснати и от едната страна се виждаха обезпокоителни дупки от куршуми. Задната част беше префасонирана. Седалките бяха махнати и на тяхно място бе поставена стойка, върху която бе монтирано 106-мм безоткатно оръдие.

— Това чудо е виждало сражения — тихо отбеляза Наташа.

— Най-обикновена техническа помощ — обясни Картър и помогна да се качи в преоборудваната тойота. — Да не очакваше нещо друго?

Метна раниците отзад, покатери се в кабината и затръшна вратата — успя да я затвори едва на четвъртия опит.

— Какво каза?

Картър завъртя ключа. Автомобилът изръмжа и избълва облак дим през очевидно набързо заварения ауспух.

— Техническа помощ. Когато някой има нужда от, така да се каже, неофициална охрана от местните попечители, плаща за автомобил и неколцина въоръжени мъже. В балансовия си отчет го пише като „техническа помощ“. — Картър свали стъклото на прозореца — то болезнено изскърца, докато се смъкваше. — Хей, Джъстъс, ще ми дадеш ли компас? Понякога подобна примитивна техника просто ме надървя.

— На таблото е, бяло момче. Видя ли го? В името на всички богове, надявам се да се пазиш. Не си тръгнал на туристическо сафари! Нямаш удобно легло, в което да се върнеш!

Картър се засмя, превключи скърцащите скорости и натисна газта. Колелетата забуксуваха върху чакъла, огромният двигател изрева и се понесоха към портата. Двамата пазачи забързано я отвориха. Картър набра скорост по тесния черен път, колата заподскача по неравностите и изведнъж…

Изведнъж светлината от къщата изчезна…

И ги обгърна ужасен, пълен мрак.

— Господи, колко е тъмно! — Наташа потръпна.

— Няма разсеяна светлина — обясни Картър. — Няма улични лампи, няма осветление от къщи… само природа и диви животни. Включително много маймуни.

Пред тях се простираше идеално правият черен път, обрамчен от огромни дървета. От тъмнината се чуваха крясъци на животни. Фаровете прорязваха тъмнината отпред, но всичко около тях бе изпълнено с обещанието — и с присъщата заплаха — за забвение…

— Спокойно — каза Картър. — Поспи сега. Мисля, че ще са ти нужни всичките ти сили, когато срещнем Гол.

Тъмните дървета прелитаха покрай тях. Африканската нощ ги погълна.

 

 

Беше се зазорило преди час. Слънцето изгря и яркият му диск разряза небето над хоризонта. Земята около тях се промени — меките замъглени пурпурни тонове се смениха с ослепителната гореща пещ на пясъци и заплетени дървета. Продължаваха да се движат по идеално правия черен път, по който можеше да мине само една кола. Простираше се напред като стрела, разрязваща хаоса от дървета и храсталаци, които се трупаха от двете им страни и се опитваха да си възвърнат това тънко като конец подобие на цивилизация…

Колата подскачаше.

Маймуни крещяха и се биеха по дърветата, а понякога и на самия път, и се пръскаха с писъци и дърдорене, когато тойотата ги наближаваше с рев.

Наташа изстена и се пипна по гърлото. Картър твърдеше, че раната зараства добре, но въпреки това продължаваше да я изгаря… чувстваше я като бръснач, забил се в трахеята й.

Слънцето се издигаше. Заедно с него се покачваше и температурата. Картър свали прозорците и свежият вятър, изпълнен с дъх на гора и прах, нахлу в кабината. Климатикът на тойотата беше абсолютно неизползваем, а датчикът за гориво показваше количеството скъпоценна течност както му падне.

Минаха през някакво село. Повечето къщи бяха построени от кирпич и случайно подбрани леки строителни материали — най-вече дърво и гофрирано желязо, ръждясало от дъждовете и нашарено с оранжеви ивици. Покрай пътя горяха огньове, около тях се бяха скупчили местните жители. Някои работеха. Един побелял мъж точеше ножове. Спря, докато минаваха покрай него, вдигна ръка и им махна. Наташа усмихнато му махна в отговор. Ято деца се затича след тойотата с протегнати ръце.

Излязоха от селото и продължиха по черните пътища — поне с колата нямаха проблеми.

Пътуваха още около час. Гумите вдигаха червен прах, който обвиваше цялата кола с фино матово покривало. Спряха да се облекчат и да се разтъпчат. Постояха малко под палещото слънце и разкършиха рамене. Гумите на тойотата бяха станали целите червени и когато погледна финия прах, покриващ обувките му, Картър почувства особена близост с африканската земя, която сякаш го приветстваше отново… тя ги покриваше, обсебваше, наричаше го свой… отново беше дете… Слънцето висеше високо в небето като пронизващо око. Бе невероятно горещо, почти непоносимо без крайбрежния бриз, който да охлади кожата им. Храсталаците сякаш се простираха до безкрая.

Продължиха, после спряха на една бензиностанция — безумно смело начинание по тези места — да заредят и да купят някои неща, предимно течности. Имаше дори хладилник с няколко кутии студена бира с изтекъл срок. Картер ги купи и задоволи наполовина развинтената от жегата фантазия на Наташа…

След още два часа се изкачваха по един наклон. Картър облиза устни и спря на билото. От двете страни се издигаха стръмни скали и мястото приличаше на вход — на порта или знак към някакъв огромен каньон, издълбан в червените скали на планините и пълен с широка ивица портокалови дървета.

— Тук — каза той.

— Какво?

— Тук е един от скритите предни постове на Спиралата, и Гол.

Наташа се загледа напред.

— Виждам само дървета. Зная, че някъде тук има преден пост, в края на краищата нали съм тактически офицер. Но е адски добре замаскиран!

Гласът й бе малко напрегнат, погледът й претърсваше каньона.

— Скоро ще се появи някой. Сто на сто имат пазачи. Не сме стигнали дотук, без да са ни засекли, бъди сигурна. Поне да надяваме, че няма да ни застрелят на място. Но пък фирмената политика на Спиралата не е такава, нали?

Картър й хвърли лукав поглед и тя осъзна, че недоверието още не го е напуснало. Не бе сигурен дали е истинска, или… или какво? Шпионин на Спиралата?

Но пък през всичките години, откакто се познаваха, Картър не се бе доверявал на никого. Щеше да се изненада, ако нещата се бяха променили тъкмо сега.

След минута пристигна стар американски военен джип с петима чернокожи, облечени само в срязани войнишки панталони. Всички бяха въоръжени. Картър ги наблюдаваше предпазливо, скрил браунинга между краката си.

Усмихна се широко.

— Здрасти, пичове. Двойка туристи, излезли да поразгледат. Знаете как е.

— Вие маха оттук — с груб глас отсече един здравеняк и скочи от джипа. Босите му крака оставиха следи в червения пясък. — Това не добро място за разходки.

— Реших, че мога да се видя с един стар приятел, докато си играя със слоновете. Един възрастен господин, казва се Гол. Нещо да ви говори това име?

— Няма такова човек — каза здравенякът.

Наташа се наведе през Картър и видя усмивката и блестящите бели зъби на мъжа — превръщаха лицето му от маска на овладяна омраза в нещо красиво, в образ от меки линии и великодушие.

— Кажете му, че е дошла дъщеря му, Наташа.

Мъжът ги изгледа, без да мигне. После кимна на един от хората си и той слезе от джипа и се качи отзад на тойотата и нареди:

— Карайте направо през дърветата. Към къщата с белите стени. И без да правите номера на Бенджамин — много точен стрелец е.

Здравенякът скочи в джипа. Картър запали двигателя на тойотата и бавно прехвърли хребета. Колелата докоснаха неравните скали от другата страна и те се озоваха…

В каньона.

В леговището на Гол.

Джипът ги следваше, автоматите проблясваха на слънцето. Картър насочи тойотата към злачната долина. Пътят скоро изчезна и се смени с мека почва. Хора, най-вече жени, подрязваха дърветата, беряха плодовете и ги събираха в плетени кошници. Изминаха около километър и половина през портокаловата гора. От време на време между дърветата имаше открити места, позволяващи на слънчевите лъчи да достигнат колата, но почти веднага след това се озоваваха под сянката и се радваха на прохладата и закрилата й след дългото пътуване през саваната. Червените скали на каньона се издигаха от двете им страни — заплашителни, затварящи, изолиращи. Картър нервно облиза устни и реши, че това място не му харесва…

Гол ги чакаше, с ръце на кръста, загледан в земята, сякаш потънал в дълбоки мисли. Картър спря тойотата, слезе и остави да му вземат браунинга. Наташа застана до него и се загледа за момент към слънцето, преди да вдигне очи към…

— Татко?

Гол рязко вдигна глава. Усмихна се за момент, след това погледът му се насочи към Картър и дружелюбното му изражение изчезна.

— Викат ти Касапина — меко каза той с дълбокия си глас, подобен на тътен на континентални плочи. — Казват, че си убивал. Мъже. Жени. Деца. Всичко, което се изпречи на пътя ти. Без капка угризение.

Картър не каза нищо. Не помръдна. Просто остана на мястото си, без да сваля очи от Гол. Помежду им се бе установила мълчалива и невидима връзка — връзка, която Наташа не можеше да разбере.

— Според доклада в онзи ден си полудял.

— Не — меко каза Картър.

— Не разбирам — прошепна Гол. Взираше се изпитателно в него.

— Беше… голяма каша. И те прострелях, за да останеш жив.

Настъпи дълга, напрегната пауза.

— Ти стана легендарният Черен рицар в историята на Спиралата.

— Титлата е малко… неуместна — отвърна Картър.

— Нима? Как би могъл човек незаслужено да си спечели подобно име? Как може да стане така, че организация като Спиралата да го почита и да се страхува от него, без да е направил нищо, без да е разрушил… без да е унищожил?

Презрението в гласа на Гол не можеше да остане незабелязано.

— Спасих живота ти — бавно каза Картър. — Спасих живота ти, Гол. Зная, че винаги си ме мразил — заради връзката ми с Наташа, заради репутацията ми и заради онова, което стана в Египет и по-късно при Кайро 7… Зная, че си изчел боклуците по мой адрес, изписани в онези малки електронни записки… но наистина си разбрал всичко погрешно. Зная, че няма да ти е лесно да ми повярваш… но ти се кълна, че Спиралата спечели повече от мен, отколкото от теб…

Гол мълчаливо вдигна глока си и провери барабана.

Картър успокои бясно биещото си сърце. Отпусна мускулите си и се приготви — езикът на тялото на Гол бе език на подготовката.

Очите му се плъзнаха по наличните оръжия и Картър осъзна, осъзна прекалено късно, че може би е надценил Гол, неговата… човечност… отзивчивост… природа?

И и един миг на прозрение разбра всичко. Гол бе същият. Същият като него. От същата порода…

„Опасно е“ — каза Кейд.

Вече не.

„Дай го на мен. Мога да го пречукам“.

Не! — мислено изсъска Картър.

Затвори очи, когато болката премина през изтощения му ум, през главата му, яркочервена, с нажежени бели краища. Падна на колене, задъхан. Гол вече не съществуваше и нямаше значение, вече нищо нямаше значение. Притокът адреналин отшумя и Картър се хвана за главата. Болката го блъсна като бушуващи вълни и се стовари върху спомените и съзнанието му. Стон се изтръгна от гърлото му. Изведнъж Наташа се озова до него и го прегърна. Избърса потта от веждите му, олюля се с него в прахта и вдигна поглед към Гол… към баща си…

— Вкарай го вътре. На хлад. Веднага!

— Какво му е? — разнесе се дълбокият глас на Гол.

— Не зная. Изтощен е… Помогни му, татко. Моля те, помогни му.

Гол направи знак и едрият чернокож мъж приближи, вдигна Картър с лекота и му помогна да се добере до къщата.

— Ще му помогна сега, но не гарантирам какво ще стане по-късно.

— Не виждаш ли?

— Какво да виждам? — изръмжа огромният мъж.

— Не можеш да видиш шибаната гора от дърветата, татко, Той е ти. Той е същият като теб. Наричаш го убиец. Разрушител. А какво беше самият ти в Спиралата? Какво правеше в Прага, в Египет, а по-късно и в Афганистан? Вие сте като братя… и двамата сте шибани лицемери.

За миг Гол остана неподвижен, загледан яростно в Наташа. Тя отново сведе очи — този път от страх, сякаш се бе върнала в детството си. Овладяха я далечни спомени. Инстинктивни реакции от един изгубен свят. Гол пристъпи напред, протегна ръце и я прегърна, целуна я по главата.

— Липсваше ми, момичето ми. Въпреки онова, което казах тогава в Лондон… а оттогава светът продължи напред, промени се… ужасни неща ни събират отново заедно. Опитът да се разбие Спиралата те доведе при мен, нали, момичето ми?

— Да.

Гол вдигна главата й. Избърса сълзите от бузите й.

— Съжалявам. Можеш ли да ми простиш за злите думи, които изрекох? Онова не бях аз, Наташа. Онова не бях аз… и… и разбирам какво се опитваш да кажеш. За Картър. Разбирам.

— Прощавам ти — прошепна тя и се сгуши в него. — И ти ми липсваше, татко. Бях толкова самотна без теб…

Гол я държеше в обятията си, слънчевите лъчи танцуваха над тях сред портокаловите дървета.

 

 

Спирала, записка 5

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 455827

Между 5:00 и 5:25 ч по Гринуич различни високотехнологични реактивни самолети и бойни хеликоптери от най-различни страни, сред които Германия, Италия, Япония, САЩ, Норвегия и Израел, се разбиха в страните си през няколко минути един след друг.

Всички те са модерни бойни машини, в това число МИГ–24 и наскоро обявените прототипи Команчи NV. Всички летателни апарати са били на учение и екипажите им са загинали.

До момента на катастрофата нито един пилот не е съобщил за неблагоприятни условия, технически проблеми или други подозрителни фактори.

Американски военен говорител направи следното изявление: „САЩ работят в тясно сътрудничество с другите страни, преживели подобни трагични събития. В момента сравняваме логистичните данни, в това число метеорологичната обстановка, и обединяваме усилията си в разчитането на записите от черните кутии. Надяваме се през следващите няколко дни да намерим отговорите. Не е изключено трагедиите да са резултат на терористична дейност.“ >>#