Анди Ремик
Спирала (23)

Планове
20

Картър отвори очи.

Наташа се бе навела над него, усмихваше му се и бършеше съсирващата се кръв от наскоро счупения му нос. Той я погледна в очите и прочете в тях разбиране.

— Съжалявам… — прошепна.

— Шшш… — Тя сложи пръст на устните му. — Не говори.

— Не бях аз.

— Зная, Картър, зная…

Той се усмихна изтощено и трепна, когато болката го прониза в главата и запулсира в раната на хълбока, в счупените ребра, в носа, в счупения му пръст и в цялото му изтерзано тяло…

Ахна.

И се понесе в морето от болка.

Наташа се разтревожи.

— Картър? — Раздруса го. — Картър, какво ти е?

Той отвори очи.

Усмихна й се.

— Явно Кейд е отнемал… поглъщал е… болката. Именно затова успяхме да се доберем дотук. А сега ми я връща. Цялата, наведнъж — Закашля се и се загърчи като в агония. — Мамка му, страшно боли! Нямаш ли болкоуспокоителни?

— Съжалявам, Картър.

— Няма нищо. Трябва да се доберем до Лангън.

— Да.

Помогна му да стане. Той се задъхваше от болка в слабата предутринна светлина.

Изпъшка, с огромно напрежение на волята изправи БМВ-то и се настани в седалката. Наташа скочи зад него. Картър запали двигателя, затвори за миг очи, за да се успокои — не само за предстоящия път, но и от осъзнаването, че Фойхтер е мъртъв и че търсенето, каквото всъщност представляваше това шибано пътешествие…

Не бе приключило.

Съвсем не беше приключило.

БМВ-то потегли — подскачаше по пясъчните дюни към тесния път, който доскоро водеше към Спирала_Q…

— Дюрел — промърмори Картър, намръщи се гневно и яростно натисна газта.

 

 

Джесика Рейд караше с пълна скорост. Ландроувърът имаше мощен двигател и летеше в нощта. Ресорите с лекота се справяха с неравностите, силните фарове разкъсваха мрака на притихналата преди изгрева пустиня.

Успях, тържествуващо си помисли тя.

Измъкнах се.

С плановете на QIII. С възможността да се създаде друг кубичен процесор Кван Тек трето поколение. Да се копира единственият съществуващ работещ модел. Единственият модел, зареден съвсем наскоро с данните на Световния код.

Джесика Рейд се усмихна. Реши обаче, че може би я преследват, и усмивката изчезна от лицето й. Погледна в огледалата, но в пустинята зад нея имаше единствено дълбок и непроницаем мрак. Кървавите петна по предното стъкло не допринасяха с нищо за успокояването на бясно биещото й сърце.

Избърса потната си длан в пижамата си и едва сега си спомни за кръвта. Погледна надолу към алените ивици и й се догади. Помисли си за приятелите и колегите си от Спирала_Q, които бяха избити и натоварени в камиони и хеликоптери, и насмалко да повърне. Преглътна. Преглътна страха си.

Беше свободна.

Можеше да промени нещата…

Можеше да засипе света с планове и схеми как да се конструира и настрои QIII; можеше да разкрие как точно работи Световният код; как може да се разкрива бъдещето с помощта на чиста математика, формули и код. Можеше.

Спирала_Q щеше да бъде ужилена, при това лошо.

Трябваше да се добере до мощен компютър. Осъзна в какво опасно положение се намира. Беше на път да съсипе плановете им. Щяха да поискат да я убият… но пък така или иначе вече искаха да я убият, нали? Дали бяха разбрали, че притежава плановете на QIII? Съмняваше се. В края на краищата нали се канеха да взривят сградата — бомбата едва ли бе поставена с някаква друга цел. Искаха да пресекат всяка възможност за пиратстване на кубичния чип. Но не можеше да разчита на това, не можеше да разчита на нищо… трябваше да приеме, че те знаят, че притежава копия на плановете.

Нещо обаче я смущаваше. Защо й е на Спиралата — която винаги бе смятала за идеалната организация, за която може да работи — да избива собствените си служители? И защо ще тръгне да унищожава своя собствена сграда? Защо да праща по дяволите проекта QIII?

Нещо в разсъжденията й куцаше. Нещо не бе на мястото си — като поставящия бомбите Фойхтер или убийците нексове по коридорите на Спирала_Q.

Не можеше да разбере защо й е на Спиралата да предприема подобно нещо.

Освен ако не е била предадена!

Загледа се в предното стъкло и в дупката от куршум, която й напомняше колко сериозни са тези хора — които и да бяха. Знаеха, че е все още жива; със сигурност щяха да следят всички летища… как тогава ще се измъкне от Руб ал’Хали? Знаеше, че Спирала_Q се ползва с подкрепата на саудитския режим, а това означаваше неизчерпаеми ресурси, стига наистина да искаха да я открият…

Какво да прави?

Съсредоточи се, мисли — заповяда си.

Отдалечи се колкото може повече от Спирала_Q.

Отърви се от колата.

Намери маскировка.

Двигателят се задави. Джесика усети вибрирането на педала за газта. Очите й се стрелнаха към таблото и оранжевата светлинна, която показваше, че е останала без… гориво.

— Ах ти, боклук — промърмори тя. — Как е възможно?

Двигателят се задави отново и млъкна. Колата продължи още малко по инерция и спря насред черния път. Джесика отвори вратата и моментално усети миризмата на бензин.

— Мамка му. Мамка му!

Огледа автомобила да намери нещо — каквото и да било, — което да й е от полза. Не откри нищо. Извади ключа от запалването, мина отзад и отвори багажника. Вътре имаше метална туба. Разви капачката и помириса. Вода.

— Е, поне няма да умра от жажда — промърмори кисело и тресна капака на багажника. Взе раницата, огледа се, пое дълбоко дъх и тръгна. Камъните се впиваха в ходилата й и тя наруга непредвидливостта си, скапания си късмет и най-вече шибания си избор да работи за шибаната Спирала_Q.

 

 

— Как си? — попита Наташа.

Той се усмихна и трепна от нападащата го откъде ли не болка. Погледна Наташа. През последните няколко дни сякаш се бе състарила с няколко години. Около очите й се бяха появили бръчки и тъмни кръгове от изтощение. Крайчетата на устата й вече не бяха извити нагоре. Тялото й сякаш бе… Картър затърси подходящата дума.

Изпразнено.

Подложено на изпитания отвъд възможностите на нормалното човешко тяло.

— Сякаш камила е танцувала върху главата ми поне час. А ти? Изглеждаш съсипана.

— Добре съм. Но трябва да си почина.

— И аз. Последните няколко дни си ги биваше, нали?

— И още как — въздъхна Наташа.

След кратка почивка и след като се увериха, че не са преследвани след унищожаването на Спирала_Q, двамата се качиха на БМВ-то и отново потеглиха през пясъци и камънаци. След около час Наташа забеляза нещо и потупа Картър по ръката.

— Виждаш ли?

— Колата на Фойхтер — каза Картър. — Ландроувърът, дето го надупчих…

— Кой ли я отмъкна все пак? — попита Наташа. Двамата се спогледаха и едновременно посегнаха за пистолетите си, докато мотоциклетът спираше на няколко крачки от спрелия джип. Не произнесоха думата „некс“, но мисълта за убийците бе първата, която им хрумна. Картър слезе от мотора, огледа пустия хоризонт, заобиколи ландроувъра и видя ключа на багажника. На седалките и пода нямаше нищо. Провери багажника. Той също бе празен.

— Усещаш ли миризмата на бензин?

Наташа кимна и попита:

— Мислиш ли, че е някой некс?

Картър пак се огледа. Сега, когато се намираха във вероятна конфликтна ситуация, не показваше никакви признаци, че е ранен — цялата болка бе изтикана някъде настрани, потисната от притока на адреналин.

— Не съм сигурен — промърмори Картър. Познатата тежест на браунинга му вдъхваше известна увереност. — Не ми харесва тук. Много е открито и все още сме прекалено далеч от Лангън.

— Да потегляме тогава.

Картър се качи на мотора и бавно минаха покрай изоставения ландроувър. Картър все така държеше браунинга.

През следващия час караха с повишено внимание. Слънцето се изкачваше стремително в небето и ги бичуваше безмилостно с лъчите си. Нямаше никакво движение и не видяха нито едно живо същество. Сякаш се бяха озовали на Луната — като се изключеше доста по-топлият климат.

Картър я забеляза пръв.

— Виж. Вдясно, успоредно на пътя.

Щом видя БМВ-то, жената клекна зад някакви камънаци. Но вече бе късно — острите очи на Картър я бяха открили.

Спряха и слязоха от мотора.

Картър тръгна по пясъка и викна:

— Излез!

Нищо не помръдна…

Картър насочи пистолета към скалите.

— Ако ме ядосаш и ме накараш да те гоня, обещавам ти много бавна смърт. Имаш три секунди. Три, две, едно…

Жената бавно се изправи, с вдигнати ръце. Беше по пижама и носеше малка раница. Картър й направи знак с пистолета.

— Ей там, да те виждам.

Заобиколи я, за да се увери, че е сама.

Жената имаше дълга къдрава кестенява коса и будни млади очи. Изглеждаше уплашена, дори ужасена. Нервно облиза устни и помоли:

— Не ме убивайте.

Картър спря и я огледа от глава до пети.

— Как така си се озовала насред пустинята в този вид, по дяволите?

— Дълга история. — Тя се усмихна измъчено. Свали бавно ръце, но Картър й направи знак да ги вдигне отново. Отиде до нея и я претърси за оръжие.

Отстъпи крачка назад.

— Какво има в раницата?

— Нищо.

— Да видя.

Джесика отвори раницата и му показа, че е празна.

— А предният джоб?

Джесика дръпна ципа и бавно извади малкия сребрист диск, Картър моментално насочи браунинга към лицето й. Очите й се разшириха и по бузите й потекоха сълзи.

— Ето, вземете го.

— Какво е това, мамка му? — изсумтя Картър.

— Значи не сте от Спирала_Q?

Картър се усмихна криво.

— Да кажем, че имахме кратка връзка с един човек на име Фойхтер.

Джесика подскочи.

— Къде е той?

— Мъртъв е. Ще отговориш ли на въпроса ми?

— Това са плановете на процесора QIII. Значи не сте дошли да ме убивате?

— Дори не зная коя си, мила. Хайде, тръгвай към мотора. Май здравата те е напекло.

Джесика тръгна. Картър вървеше като хищник няколко крачки зад нея и непрекъснато се оглеждаше. Наташа й се усмихна топло и най-сетне й бе позволено да свали ръцете си.

— У нея са плановете на QIII — каза Картър.

Наташа се ококори.

— А стига бе! Шегуваш се!

— Не. — Картър се обърна към Джесика. — Значи си работила там?

Джесика кимна.

— Фойхтер нареди повечето служители да бъдат избити. Успях да се измъкна… Взех плановете като залог. Значи наистина не сте от Спирала_Q?

— Ако смятах да те убивам, сега нямаше да разговаряме — каза Картър. — Хайде, намествай се на мотора. Искаш да се махнеш оттук, нали?

Джесика кимна и се намести зад Картър. Наташа седна най-отзад, при стелт тръбите на двойния ауспух.

— Къде да те хвърлим? — попита Картър. — Можем да ти оставим мотора след два часа, ако искаш…

— Просто някъде извън Руб ал’Хали — изтощено въздъхна Джесика.

— Ще видим какво можем да направим — усмихна се любезно Наташа.

 

 

Скриха се за малко в сянката на някакви скали, огладени от носения от вятъра пясък. Картър седна, отметна глава и отпи глътка от манерката.

— Запасите ни приключват.

— Лангън вече не е много далеч — спокойно каза Наташа.

Картър кимна.

Джесика седеше малко встрани, погледът й бе зареян из пясъците. Пижамата й бе разкъсана и мръсна — като цяло представляваше жалка гледка. Картър я повика и й подаде манерката.

— Как така знаете за процесора QIII? Това е свръхсекретен проект — попита тя, след като му я върна.

Картър сви рамене.

— Дълга история, скъпа. Повярвай, по-добре да не те товарим с тази информация. Фойхтер бе човекът с отговорите, а сега е на кайма. Печена кайма.

— Значи сградата е взривена?

— И още как. — Картър се ухили гадно. — Кажи ми, този QIII наистина ли работи?

— Процесорът ли? О, разбира се. Работи идеално. Невероятен е в онова, което може да прави. Което може да предсказва.

Картър си спомни думите на Фойхтер.

„QIII. Той е толкова мощен, толкова неимоверно мощен… Световният код изплю списък с имена, които биха компрометирали самото съществуване на процесора. Използва вероятностни уравнения, посочи кои ударни групи са най-опасните и кои трябва да се унищожат. Твоето име също бе в списъка“.

Картината започна да му се изяснява. Фойхтер и онзи Дюрел бяха действали като ренегати срещу Спиралата на базата на информацията, получена от процесора-предсказател, целящ да осигури на себе си дълговечност, а на тях — сила и власт. Нексовете бяха пратени да го убият, както и да унищожат онези членове на ударните групи, които са били сметнати за опасни от Фойхтер и Дюрел. Опитали се бяха да премахнат Гол, защото бе разполагал с плановете на процесора и следователно е бил в състояние да го възпроизведе и да се изправи срещу тях с копие на собственото им оръжие. И го бяха убили. Бяха убили и мнозина други в този поход към властта…

А сега? Каква щеше да е следващата им стъпка?

Каква бе крайната им цел?

Идиоти, кисело си помисли Картър.

— Какво знаеш за нексовете? — попита той и разтърка уморените си очи.

— Нексовете? Имате предвид хората с бакърените очи ли?

Картър облиза устни и впери поглед в Джесика.

— Знаеш ли за тях?

Тя поклати глава.

— Бяха изпратени да избият екипа на Спирала_Q.

— Хм… — Картър почеса брадясалата си буза. Сърбеше го ужасно и надушваше собствената си воня. Богове, какво ли не би дал за що-годе свястна тоалетна! И душ! И студена бира! Или глътка „Лагавълин“…

— Ох, мамка му — изсъска Наташа, скочи, бръкна в джоба си и измъкна ЕКуба.

Картър и Джесика я зяпнаха.

— Да не те ухапа? — озъби й се Картър. — Изкара ми акъла!

— Вибрира — каза Наташа.

— И какво от това?

— Приемник е и сега приема данни.

— Аха. — Картър огледа с безпокойство околността и небето. — Значи изпращачът знае точно къде сме?

— Напълно вероятно.

— Но нали централните компютри на Спиралата са унищожени?

— Да, но явно някой пренасочва през друг ЕКуб. Те могат да работят и независимо от сървърите, ако се случи невъзможното и щабквартирата в Лондон бъде унищожена — което всъщност стана.

Картър отново огледа пустинята. Не видя нищо подозрително, но това не означаваше, че опасността не се спотайва някъде наблизо.

— И какво сега, ще отговориш ли?

Наташа стисна леко ЕКуба и той оживя. Появиха се сини цифри. Тя присви очи към малкия поток данни.

СЕКРЕТНО FUS100176510 / КОДИРАНО SIU ОТ: МОЛИНО, Г., SIU23446 ДО: МОЛИНО, Н., SIU42880

— Боже мой — възкликна Наташа. — От Гол е.

— Невъзможно — уморено рече Картър. — Всички видяхме какво стана в Кения.

— Чакай… Помисли, Картър. Ако съобщението е от врага, от нексовете или който и да било, то досега щяхме да сме мъртви, нали? Нямаше да четем шибаното съобщение, а да се бием за живота си… — В гласа й имаше надежда, очите й внезапно бяха грейнали. От изтощението й не бе останала и следа — бе изчезнало като роса под лъчите на слънцето.

Картър погледна с подозрение ЕКуба и изсумтя:

— Това не ми харесва.

— Да не мислиш, че на мен ми харесва?

Картър не отговори, само й направи знак с браунинга да прочете съобщението. Наташа зачете:

ЗНАЯ, ЧЕ МЕ МИСЛИШ ЗА МЪРТЪВ. НЕ СЪМ. ОЦЕЛЯХ, СПИРАЛАТА МЕ СПАСИ В ПОСЛЕДНИЯ МОМЕНТ, НО ИЗГУБИХ ДИСКА С ПЛАНОВЕТЕ НА QIII.

В МОМЕНТА СЪМ В ЛОС АНЖЕЛИС, МОЖЕМ ДА СЕ СРЕЩНЕМ НА КООРДИНАТИ 034.626.555 — КАЛИФОРНИЯ СЛЕД 48 ЧАСА — СПИРАЛА_F Е ВСЕ ОЩЕ ЖИВА!

ЗНАЯ, ЧЕ ЩЕ СИ ПОМИСЛИШ, ЧЕ ТОВА Е КАПАН. АКО КАРТЪР Е ВСЕ ОЩЕ ЖИВ, КАЖИ МУ ЗА РАЗГОВОРА НИ В АФРИКА, КОГАТО ПУШИХМЕ ПОД ПОРТОКАЛОВИТЕ ДЪРВЕТА. ЧЕ СЪМ КАЗАЛ, ЧЕ МУ ПРОЩАВАМ ЗАРАДИ ЛЮБОВТА МУ КЪМ ДЪЩЕРЯ МИ. АКО УСПЕЕШ ЗА СРЕЩАТА, ПИТАЙ ЗА СЪОБЩЕНИЕ ДО КАРТЪР НА РЕЦЕПЦИЯТА // КРАЙ //.

— Казал е, че ти прощава?

Картър кимна. Изкачи съседната дюна и застана на оставените от гумите на мотора следи, загледан в безплодната пустош. Мамка му, помисли си, какво ли не бих дал за една цигара… и сега ли намери шибаният ЕКуб да ми напомня за това!

Наташа дойде при него и го хвана за ръката.

— Как си?

— Хм. Нормално.

— Това е капан, нали? Гол е мъртъв. Видяхме го как скача.

Картър кимна, гледаше Наташа в очите. Видя в тях отчаянието й, нуждата баща й да е жив. И все пак… възможно ли бе Гол да е жив? Да е оцелял след онова ужасно падане в реката? Да е бил спасен в последния момент от Спиралата и сега да е по следите на предателите на нейната кауза?

Гол наистина бе много находчив човек. Може би бе скочил на някоя скална площадка или се бе закачил за някакво алпинистко въже? Замисли се мрачно и за Наташа. Ако Фойхтер бе казал истината, ако тя наистина работеше за враговете на Спиралата, за „предателите“, значи бе невероятно добра актриса.

— Ще идем.

Наташа стисна ръката му.

— Наистина ли?

— Да, но не храни големи надежди. Освен това ще го направим по моя начин. Разбираш ли ме?

— Картър, знам, че си мислиш, че аз…

— Шшш… Фойхтер излъга, зная. Но имам лошо предчувствие… И все пак, ако Гол е жив, ако е оцелял след онова падане, успял е да се изплъзне на нексовете и да се присъедини към членовете на Спирала_F… е, те са горе-долу единствените съюзници, с които разполагаме. Не че Фойхтер ни осветли кой знае колко… разполагаме само с едно име от него — Дюрел.

Чу шум и рязко се извъртя с насочен пистолет.

Беше Джесика.

— Извинявай, навик. — Усмихна се.

Тя махна с ръка.

— Няма нищо. Но чух едно име и…

— Да, Дюрел. Той е — беше — една от най-големите клечки в Спиралата. Отначало беше в Австрия, близо до границата с Германия. Занимаваше се с генетични изследвания и медицина. Вероятно връзката му с QIII се дължи на полуорганичния му състав. Чувала ли си за него?

Джесика кимна.

— Чувала съм, срещала съм се с него, отказах предложението за секс с това слизесто влечуго. Макар че едва не ме уволниха. — Тя се засмя невесело. — Ще ми се да го бяха направили.

— Какво знаеш за него?

— Почти нищо. Често посещаваше Спирала_Q. Наперена дребна хлебарка. Груб, гаден и нахален… но да бяхте видели очите му…

— Изглежда симпатяга — каза Картър и отново огледа околността.

— Искате ли да научите какво е другото изумително съвпадение?

Картър я погледна в очите. Джесика се усмихна.

— Вярно, подслушах. Но мисля, че бихте искали да го знаете… на няколко пъти подочух разговори между Дюрел и Фойхтер по време на посещенията му — казваше, че е дошъл направо от Щатите.

— Да не би случайно от Калифорния? — намръщи се Наташа.

— От Лос Анжелис — потвърди Джесика.

— Ама че съвпадение — навъсено отбеляза Картър.

— И сега какво? — попита Наташа. Картър прочете лицето й. Разбираше какви са опасностите, знаеше какви са шансовете им, знаеше колко вероятно е всичко това да е номер, капан, заговор. Но същевременно искаше — трябваше — да разбере дали баща й е все още жив.

Стръвта бе хвърлена.

И изглеждаше доста примамлива.

Ама че хитри и манипулативни копелета, помисли си Картър. Или пък Гол е по петите на Дюрел… жив е и е подгонил лидера на онези, които са решили да сложат край на Спиралата…

Време бе за решение.

За решения.

Почеса брадата си. Потупа Наташа по ръката.

— Отиваме — каза тихо. И се усмихна. — Имам много приятели в Лос Анжелис.

Когато БМВ-то стигна мястото на срещата, нощта вече се спускаше. Лангън ги чакаше — бе запалил най-малкия от малките огньове. Кафеникът — запазената му марка — тихо къкреше над пламъците.

— О, Картър! Да не би пак да си си счупил носа?

— А бе… — отвърна Картър и погледна към Наташа. — Кафето готово ли е?

Лангън кимна и извади три чаши. Погледна Джесика и намигна на Картър.

— Май пак си се правил на палавник, а?

— Хм. Лангън, можеш ли да ни закараш до Америка?

— А ключа от квартирата ми не искаш ли?

— Ще ти платя. Колкото искаш. Колкото и да струва.

— Работя за Спиралата. Гол каза да ти помогна и ти помагам. Не ми трябват парите ти, Картър.

— И по-добре. — Картър го погледна в очите. — Получихме съобщение от Гол. Той е в Лос Анжелис. Иска да се срещнем.

Внимателно наблюдаваше лицето на пилота. Лангън като че ли се притесни.

— А бе как все оцелява тоя тип…

— Можеш ли да го потвърдиш? Чрез връзките ти със Спирала_F?

— Мога да опитам. Но цялата мрежа на Спирала_F излезе извън строя заедно с главната мрежа. Май можем да приемем, че имаме пробив в сигурността, нали? Идеята е следната — Спирала_F ще се свърже с мен с новини и нови назначения, когато решат, че е безопасно, освен ако не ме разкарат. Повярвай, в Лондон има доста вбесени хора… от оцелелите след експлозията имам предвид.

— Значи си временно свободен от задължения?

Лангън въздъхна и се почеса по врата.

— Така изглежда, приятел. Колкото до Лос Анжелис — не мога да те закарам в града. В момента там е същински кошмар, особено след войните. Адски е натоварено, навсякъде сноват вертолети на полицията, има военни по улиците — а бе, разбираш.

— Значи горе-долу като Лондон?

— Горе-долу — съгласи се Лангън. — Само дето някакви аматьори терористи не са взривили неволно шибана миниатюрна атомна бомба в Лондон. Виж, може би ще успея да се промъкна през Мексико, да те прекарам през границата и да те оставя нататък да се оправяш сам…

— Страхотно — каза Картър, отпи от кафето си и протегна чашата си за още захар.

— Картър?

— Да?

— Прилича ми на капан.

— Да бе. Знам. Само това ми е притрябвало — акъл от поредния шибан търговец на съвети.

— Просто се мъча да съм полезен.

— Просто ни изкарай от тази пещ живи!

— Ще се наложи да заредя.

— Да имаш и други добри новини, Лангън?

— Най-вероятно ще трябва да го направя в Египет.

Картър промърмори нещо мръсно над чашата си.

 

 

Команчито бе проектирано да побира двама души, които да се чувстват относително удобно в продължителни бойни условия. След като към тримата се прибави и Джесика, ситуацията започна да става малко безумна.

Картър бе решил, че може да имат полза от Джесика. В края на краищата Спиралата бе тясно свързана с QIII, а тя пък носеше плановете на процесора в раницата си — нещо, което според Картър можеше да се окаже доста полезно.

Докато летяха ниско над северните равнини на Руб ал’Хали и Лангън правеше всичко възможно да ги държи по-далеч от неприятности, на Картър му хрумна, че е възможно също така Гол да е жив и да е бил заловен от нексовете. Ако го бяха измъчвали, шантажирали или нещо подобно, биха могли да използват плановете на QIII, стига да се стигнеше до размяна.

— Джесика?

— Да, Картър?

Носът й бе на десет сантиметра от неговия, задникът й бе настанен върху коляното му. Усещаше гъвкавите й крайници през тънката пижама, долавяше миризмата на къдриците й, които се люлееха пред лицето му. Правеше всичко възможно да потисне ерекцията си.

— Познат ли ти е QIII?

— Участвах в изграждането и програмирането му. Познат ми е, разбира се…

— Стига с тоя тон, че можеш да се окажеш насред Руб ал’Хали.

— Признавам — спасяваш ми живота, макар че ми се струваше, че ти се иска просто да ме оставиш и да вземеш плановете насила. Мисля обаче, че го направи, защото Наташа се застъпи за мен, и следователно именно благодарение на нейната подкрепа сега съм кацнала на коляното на един перверзник.

— Перверзник?

Джесика се прокашля и леко се размърда.

Наташа се разсмя. Не беше одобрителен смях.

Картър се изчерви.

— Все едно съм седнала на кол. А бе защо вие, мъжете на средна възраст, не можете да се контролирате?… Мислех, че ви трябва виагра или нещо такова. Нали се сещаш, за да го вдигнете.

— На средна възраст? — слисано повтори Картър. — Сериозно ли мислиш, че съм толкова дърт? Господи, знаех си, че трябваше да те зарежа в пустинята…

— Картър, нямаше ли въпрос към горкото малко момиче?

— Да бе. Ако можем да се доберем до този QIII, той ще има ли информация за Спиралата? И за хора като Фойхтер и Дюрел? Или пък за нексовете?

Джесика поклати глава в дъжд от къдрици.

— Това е процесор, Картър, а не база данни. Но ако свържеш към него подходящото оборудване, може да проникне във всичко…

При тези думи очите на Наташа грейнаха.

— Насочи го към компютър на Спиралата, и той ще си пробие път през кодовете му за секунда — продължи Джесика. — На света няма компютърна система, в която да не е в състояние да проникне — като се почне от компютрите на световните банки и се стигне до машините на ФБР, Уолстрийт, Скотланд Ярд и Новата ИРА. Именно затова е толкова опасен — нищо не е недосегаемо за него. Нищо не може да се скрие от него.

— С какви операционни системи може да работи?

Джесика сви рамене.

— С всички. Напълно е съвместим със системи от UNIX-IX и WIN512, през Def76 и Stable05 — ще декодира всичко от Base288 и 681270, та чак отвъд съвременните 256 и 512-гигабитови архитектури. Разбирате ли, не работи по този начин, но ако го правеше, би могъл да се сравни с 256-милиона-битов процесор…

— Схващам горе-долу — каза Наташа.

— Аз пък не — изръмжа Картър. — Я ми го изясни…

— QIII е толкова мощен, че е в състояние да декодира и кодира ДНК за една милионна от секундата. За същото на един обикновен компютър ще са му нужни стотици часове. Освен това му е качено едно нещо, наречено Световен код — невероятно разнообразие от статистики и уравнения, благодарение на които се предполага, че QIII е в състояние да предсказва бъдещето…

— Сериозно? Искаш да кажеш, че това наистина действа?

— Използва вероятностна математика. Уравнения. Дава най-вероятния резултат за всяка ситуация — бяхме стигнали до 93%, но ставаше по-добре до деня, когато… — Джесика млъкна, изкашля се и се загледа към храсталаците и блатата долу. — На практика бяхме приключили работата си в Спирала_Q. Процесорът си беше напълно действащ. Работеше, при това добре — тъкмо преминаваше етапите на тестване.

— Значи унищожаването на Спирала_Q е било приемливо? Защото сте приключили работата си?

— Да. Но не разбирам защо. Никога не се е предполагало да се изгради един-единствен процесор, нали? Това си е истинско съсипване на технологии!

— Освен ако не ти е нужен само един — каза Картър. — Попречи на другите да го направят и можеш да завладееш света, ако искаш точно това. Машина, способна да овладее всяка друга машина! Машина, можеща да предвижда бъдещето! Шибана машина, която е в състояние да контролира световните финанси, космическите програми, ядрените оръжия, армиите, страните, абсолютно всичко. Целият свят ще е в ръцете ти…

— Ужас! — тихо каза Наташа.

— Значи QIII може да ни каже какво целят Фойхтер и нексовете?

— Вероятно. Стига да се добереш до него и да му предоставиш достатъчно данни.

— Аз пък мога да се сетя, ако ми предоставиш шибаните данни — уморено каза Картър.

— Да, но в състояние ли си да претърсиш всички бази данни на света за няколко минути? Можеш ли да се добереш до защитените и криптирани архиви за толкова време, колкото ти е нужно да мигнеш или да кихнеш?

— И това нещо е способно да владее света?

— Трябват ти подходящите ключови кодове… което означава, че трябва да разбираш как работи QIII, наистина да знаеш как да използваш процесора в пълния му потенциал — отвърна Джесика.

— И естествено Спиралата разполага с подходящите ключови кодове, а Фойхтер и онзи Дюрел знаят и как да работят с процесора, щом са помогнали за шибаното му разработване — озъби се Картър.

— Дюрел — тихо каза Наташа.

Погледите им се срещнаха. Изглеждаше фантастично, но пък понякога могат да се случат и най-фантастичните, най-невероятните, най-невъзможните неща. Да вземем обикновен човек. Никой. Човек, който работи върху нов, невероятно мощен процесор. Разбира, че може да стане богат. Да контролира света. Да причини световна война. Да направи каквото си пожелае. И осъзнава собствената си незначителност, собствената си смъртност. И решава да вземе своето парче от Баницата на славата. Да постигне собствените си цели. Да си поиграе на Бог…

— Това започва да ми намирисва на мокрите сънища на мегаломан — кисело рече Наташа. — Не мисля, че светът е готов за подобно нещо.

— Май си права — каза Картър.

— Може би именно затова дръпнаха шалтера на щабквартирата в Руб ал’Хали — обади се Джесика.

— Не. Унищожаването на собствените й бази не е в стила на Спиралата. Тя щеше да ги демонтира, а не да ги прати по дяволите — каза Картър. — Сигурен съм обаче, че когато се срещнем с Гол, той ще разполага с отговорите.

Команчито се носеше над планините. Зави на изток, към северния ъгъл на Иран, след това продължи към Китай, Монголия, северния връх на Япония и Тихия океан… и, разбира се, към Западния бряг на Съединените американски щати…

И към разрухата в един град, съвсем наскоро разкъсан от джобно ядрено устройство.