Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Спирала (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Spiral, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 13 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
DrunkenDonkey (2009)

Издание:

ИК „Бард“, 2006

История

  1. — Добавяне (сканиране, разпознаване и редакция: DrunkenDonkey)

Втора част
Да гледаш през бакърени очи

ти си поредният ковчег,

спускащ се надолу в изумрудения кораб,

докато децата с каменни погледи

оплакват края ти с усмивка на терорист

ръка на самолет оставяща пламенни дарове

върху рафтовете на супермаркет

крайпътни знаци взривяват

временен ад

Забравени синове

Фиш/Мерилиън

Мисия
16

Апачито, управлявано от Джем, летеше в проливния дъжд. Слейтър хъркаше отзад. Заредиха в един малък военен пост в Швейцария, след което се насочиха през вятър и вода на изток към австрийската граница.

Вертолетът се понесе над Западните Алпи в Австрия и се издигна на невероятна височина. Планините изчезнаха някъде долу, подобно на тъмните зъби в зейналата уста на някакъв огромен гигант. Джем управляваше мълчаливо и само шумът на перките нарушаваше студеното безрадостно спокойствие. Свещеника също мълчеше и гледаше навън, свил мрачно устни, с ярко светнали трескави очи.

— Ето там — каза той и леко се наведе напред. Апачито продължи да лети още няколко минути, докато най-сетне не го видяха — огромен, чудовищен хребет, издигащ се в масива Хох Тойерн като някакъв счупен зъб, скалист и застрашителен, покрит с ослепителен, искрящ като шампанско лед.

— Гросглокнер. — Гласът на Джем бе изпълнен със страхопочитание и възхита, която никога нямаше да изчезне, независимо колко често посещаваше това вълшебно и същевременно изключително ужасяващо място.

— И Камъс — прошепна Свещеника.

Камъс–5. Стар изоставен военен комплекс, построен в склона на могъщия Гросглокнер високо над пояса на горите и далеч от каквито и да било пътища. До рушащата се база можеше да се стигне само по два начина — по въздуха или по отдавна неработещия лифт, който се спускаше от един съседен връх.

Джем издигна машината, после стръмно се спусна към склоновете на друга планина в масива, почти до земята, преди отново да се издигне над огромните гори от бук и австрийски черен бор, сменени по-нагоре от лиственица, а още по-нависоко — от ели и смърч. Постепенно намали скоростта.

— Виждаш ли нещо?

— Прекалено далеч е — отвърна Свещеника. — Карай към онази горичка — ей там, при полянката. Можем да стигнем до стария лифт пеш. Това е единственият сигурен начин да не ни забележат.

Джем приближи апачито до земята и металният звяр се скри сред дърветата. Перките бавно забавиха въртенето си, двигателите заглъхнаха. Четиримата скочиха върху боровите иглички и тихо пукащите под краката им съчки. От дърветата наоколо капеше вода. Слейтър и Ники се заоглеждаха. Изобщо не бяха впечатлени.

— Мирише на влага — обади се Слейтър.

— Вали. Да не би да очакваш друго? — изсумтя Джем.

— Аз съм градско чедо — избоботи Слейтър. — Пущинаците не ми харесват.

Ники отиде до Свещеника, който бе приклекнал и опипваше мократа земя. Той вдигна очи и примигна срещу дъжда.

— Към стария лифт ли отиваме? — попита тя.

— Да. Бог ще ни води. Хайде, скоро ще се стъмни. Трябва да намерим лифта по светло.

Изправи се тромаво. Нарамиха раниците и тръгнаха нагоре по калния, покрит с папрат склон.

Скоро всички бяха задъхани, със зачервени лица и покрити с иглички, листа и кал. Изкачването бе трудно. Нямаше пътеки и се катереха, като се хващаха за стеблата и клоните на дърветата.

Свещеника водеше. Джем изостана, за да изчака Слейтър и Ники, които с мъка си проправяха път по планинския склон.

— Знаеш ли какви са плановете му, след като стигнем до Камъс?

Джем сви рамене.

— Не е от приказливите. Мисля, че е най-добре да изчакаме, докато не намерим добро място за наблюдение. Да видим за каква активност става всъщност дума.

— В Камъс не ми харесва — бавно каза Слейтър. — Не искам да се връщам там.

Джем не отговори.

Най-накрая стигнаха някаква пътека — силно обрасла, тук-там с естествени стъпала, образувани от корените на дърветата. Сега се катереха по-леко и ориентирането стана по-лесно. Мракът започна да пропълзява сред дърветата и светът потъна в зловещ сумрак. Точно когато се възцари пълна тъмнина, излязоха на малка поляна. Свещеника им направи знак да спрат и всички бързо приклекнаха, В огромната ръка на водача им се появи 9-мм Р–226. Джем се промъкна до него.

— Какво има?

— Чух нещо.

Джем измъкна глока си и напрегна очи в сумрака.

Изчакаха няколко дълги минути, приклекнали под ръмящия дъжд. Напред и нагоре пътеката извиваше в гъстата гора. Някъде там се намираше станцията на лифта.

Джем затвори очи и се съсредоточи върху звуците и миризмите. След петнадесетина минути напрегнато очакване — тъкмо се канеше да наругае Свещеника за изгубеното време — изведнъж го усети: далечен мирис на запалена цигара.

Погледите им се срещнаха. Джем кимна, направи знак на Ники и Слейтър и предпазливо се запромъква напред със Свещеника. Правеха по една крачка, спираха и проверяваха обстановката, като се озъртаха и ослушваха в мрака.

Минаха завоя и срещу тях се изправи занемарената станция. Гората бавно поглъщаше рушащата се постройка, трева и клони грубо се притискаха към стените й. Грамадната дървена врата бе затворена, а отдясно се виждаше черната паст, в която бе настанен механизмът — огромна машинария от колелета и зъбни предавки с двойка успоредни въжета, всяко дебело колкото китката на мъж, изчезващи някъде в тъмнината и олюляващи се леко на скръбно виещия вятър.

През мръсните от времето прозорци се процеждаше светлина.

„Охрана — направи знак Джем. — Двама“.

Свещеника кимна.

„Чакай тук“ — направи знак Джем и Свещеника кимна отново.

Джем се приближи предпазливо до вратата и се изправи, опрял гръб в мокрото дърво. Чуваше отвътре приглушени гласове — говореха на немски и се оплакваха от студа. Значи не бяха убийците нексове, помисли си с мрачна усмивка.

От мястото си можеше да различи и далечната платформа на Камъс–5. В мрака примигваха светлини — цялата платформа бе осветена. Джем чу далечния вой на двигатели и зърна мигащите червени светлини на хеликоптер.

Облиза устни. Източникът на Свещеника се оказа достоверен.

Отвътре се чу стържене на дърво в дърво. Той се обърна към вратата, която внезапно се отвори и на прага застана мъж без униформа, висок и мускулест, с цигара в уста и преметнат през рамото МР–40. Беше примижал — и очите му рязко се разшириха, когато видя усмихващото се лице на Джем.

Юмрукът се стовари с изпукване в челюстта на стража и той полетя назад и се строполи тежко върху автомата си. Джем скочи вътре и навря глока в лицето на втория мъж, който тъкмо размесваше тесте карти. Човекът облиза устни.

— Само кротко, момче — изръмжа Джем, когато младия мъж го погледна, после погледна малкия черен пистолет на масата. Стражът се опита да сграбчи оръжието и глокът на Джем изрита в ръката му; стражът се строполи назад със стола си и се просна до фенера на пода. Кръв оплиска стената. Джем изруга.

Първият мъж изстена и получи ритник в ребрата. Джем приклекна до простреляния, за да провери пулса му. Свещеника влезе, следван от Слейтър и Ники. Слейтър сграбчи живия страж, вдигна го и го раздруса.

— Още ли искаш?

Мъжът поклати глава, стиснал устни.

— Какво правят тези маймуни тук? — попита Ники. — Какво охраняват?

— Предполагам, че надали са тук заради лифта. Малцина знаят за съществуването му, а още по-малко са нужни за охраната му. Мисля, че са тук за всеки случай.

— Не са нексове — каза Ники.

— За което можем да сме само благодарни — отвърна Джем.

— Но въпреки това са въоръжени и надъхани — кучият му син искаше да ме застреля. Пое риска и умря заради глупостта си.

Свещеника стоеше на вратата и се взираше към далечния Камъс.

— Угасете светлината — каза и свали раницата си на пода. Извади цифров бинокъл и го насочи към базата през дъжда.

Слейтър халоса живия страж, колкото да изпадне в безсъзнание, и го пусна на пода. Ники завърза здраво ръцете и краката му с жица. После зачакаха, благодарни, че не са на дъжда. Свещеника продължаваше да изучава Камъс.

— Има много движение, много фигури. Зареждат товарни хеликоптери СН–47 Чинук.

— Нексове ли са?

— Не мога да кажа със сигурност — отвърна Свещеника. — Откакто влязохме, вече излетяха четири хеликоптера. Платформата е наистина доста оживена за изоставен военен комплекс.

— И сега какво?

— Трябва да се приближим повече.

— Този лифт не е работил от години — каза Джем. — Не вярвам да е безопасен, дори и да имаше електрозахранване — а няма. Какво си намислил?

— Трябва да се приближа още — каза Свещеника. — Ще мина по въжето.

— Значи наистина си съвсем луд — тихо каза Джем.

— Бог ще ме пази.

— Няма да те пази вечно.

— Все още съм жив, чедо. Мога само да се гордея с това. Джем прокара длан по мократа си коса и загледа люлеещите се въжета и огромната пропаст под тях — тя тънеше в мрак и сякаш нямаше дъно.

— Разбира се, ще трябва да дойда с теб — каза той без капка ентусиазъм.

— Не е необходимо — каза Свещеника.

— О, само си мислиш така — тихо изръмжа Джем. — Аз командвам тази ударна група; наша е мисията да разберем кой прецаква Спиралата. Не мога да позволя ти да ми свършиш мръсната работа.

Излезе от разнебитената сграда и отиде до ръба на пропастта. Ръждясалият паянтов парапет, боядисан в сиво, за да се слее с околността, висеше застрашително над бездната. От някогашния си престой тук Джем знаеше, че това място е почти невидимо за евентуални външни наблюдатели.

— Доста е дълбоко — отбеляза застаналия до него Слейтън.

— Да, виждам. Донеси ми раницата.

Дойде Свещеника — извади от раницата си малко метално устройство и провери колелцата му.

— Носиш ли си плъзгач?

Джем кимна, взе раницата си от Слейтър и извади същото малко устройство. Свали автомата си и двамата със Свещеника клекнаха, завиха заглушителите и преметнаха оръжията на гърбовете си.

— Наистина ли мислиш, че са лошите? — попита Ники Свещеника.

Той кимна.

— Най-вероятно. Ако подозренията ми са верни и ако тази отцепническа група в Спиралата търси начин да доминира над племето ни, то това би била идеалната им база — особено като се има предвид, че може да се отбранява лесно и че някой с опит би могъл да използва по-голямата част от останалото тук оборудване.

— Скоро ще я изясним тая работа. — Джем смъкна качулката над мокрото си лице, Свещеника направи същото. Облечени от глава до пети в черно и въоръжени, двамата изглеждаха наистина ужасяващо.

— Пазете се — каза Ники.

— А вие двамата се погрижете да не получим някоя неприятна изненада отзад, става ли?

— Можеш да си сигурен — избоботи Слейтър.

Свещеника — пак оглеждаше Камъс през бинокъла — изруга раздразнено.

— Излитат още хеликоптери. Май сме решили да им се натресем по време на някоя от мащабните им операции.

— Добре — рязко каза Джем. — Ще са толкова заети, че няма да ни забележат.

— Ще ти се — ухили се Слейтър. — Хайде, надупчете няколко мръсници и от наше име.

Джем се усмихна криво зад черната си маска.

— Ще направя всичко възможно, приятелю.

Вятърът виеше и носеше дъжда в почти хоризонтални струи. Джем пристъпи към ръба на пропастта, протегна се и закачи металния плъзгач. Устройството изщрака и се закрепи за дебелото въже. За секунда примигна синя светлинка. Джем пъхна ръка през бързо освобождаващите се колани и погледна към тъмнината и бурята. Въжетата се люлееха и той преглътна с мъка. Далеч долу едва се виждаше пълната със скали долина, осеяна с дървета бездна, пустош, подобна на потънал в мрак ад.

Падането щеше да е дълго, много дълго… и свършващо с хрущене на счупени кости.

Пое дълбоко дъх, кимна на Свещеника, вкопчи се в плъзгача, оттласна се и се понесе над нищото с насълзени от бурния вятър очи…

 

 

Фойхтер се събуди и изруга от болката в крайниците си. Ръката му опипа другата половина на леглото — но там имаше само студена вдлъбнатина. Намръщи се, прокара пръсти през побеляващата си коса и тихо въздъхна.

Претърколи се с невероятна сръчност, стана и тръгна към банята. Надушваше самия себе си, усещаше собствената си воня и тази на некса. Те винаги оставяха своя собствен странен аромат след правенето на секс; винаги оставяха своя мирис, своите флуиди, своята същност.

Мразеше миризмата. Мразеше привкуса на метал, на бакър… мразеше вонята и горчивите последици след съвкупяването с некс… и въпреки това не можеше да се сдържи и съзнателно се подлагаше на страданието от интимното, върховното удоволствие.

Комуникаторът избръмча. Фойхтер спря, разкъсван между нуждата да отмие вонята от себе си и да отговори на повикването. Знаеше, че най-вероятно го търсят за нещо важно. Трябваше да е важно. Доста гадни неща се случваха напоследък.

— Мамка му.

Отиде до бюрото и сграбчи слушалката.

— Да?

Навън, отвъд фалшивата близост, осигурявана от монитора, бе изгряло слънцето. Златната светлина танцуваше над далечните дюни. Вятърът носеше пясъка на вълни и пустинята приличаше на златно море. Но тази кисела сутрин невероятно красивата гледка на изгрева, доставена с помощта на електрониката, не бе в състояние да успокои лошото предчувствие в сърцето на Фойхтер.

— Гол е мъртъв.

— Добре. А Картър?

— Картър е проблем.

— Значи не са успели да го неутрализират?

— Нещо повече. Сега той е много информиран — сблъскал се е лице в лице с нексовете и е оцелял. Най-лошото е, че според мен е открил някаква връзка между QIII и нас.

— Знае ли, че съм жив?

— Твърде вероятно — каза Дюрел.

— Искам го мъртъв. Искам го мъртъв и смлян на кайма за нексовете. Веднага! — Гласът на Фойхтер се извиси до почти истеричен писък. Стоеше, обвит в сюрреалистичната воня, сърцето му бумтеше в сякаш празната гръдна кухина, мокрите му от пот ръце стискаха яростно слушалката.

— Успокой се — каза Дюрел с нисък стържещ глас.

— Ще се успокоя, когато го видя мъртъв, мамичката му — изсъска Фойхтер.

— Започваш да се забравяш — прошепна Дюрел. Думите му бяха като минала над нечий гроб сянка.

Фойхтер замълча. Усети скритата заплаха в гласа отсреща. Никога не биваше да дразни Дюрел.

Никой не дразнеше Дюрел.

Прехапа устна. Затвори за миг очи и се насили гласът му да прозвучи спокойно, което никак не съответстваше на състоянието му.

— Искам само да подчертая, сър, че Картър се доказа като много способен човек. Като изключително опасен войник. Освен това той надхитри и изигра и нексовете, и нас самите и в Кения, и извън нея. Ако знае, че съм жив, може да реши да ме намери. Не го видяхте в Шваленберг, Дюрел. Никога и съм виждал човек да се движи с такава скорост. Беше сюрреалистично. Беше страшно.

— Фойхтер; твоят приоритет е просто да продължиш разработката на QIII през следващите двадесет и четири часа, след което да приложиш Директива 566. Картър е мой проблем и мога да те уверя, че няма да си играя с него, независимо дали е страшен, или не.

Жестокият сарказъм нямаше начин да остане незабелязан.

Фойхтер замълча. Част от предишното му спокойствие се върна и той се наруга наум. Беше проявил слабост. При това не пред друг, а пред Дюрел… Но въпреки това помнеше онези очи. Очите, които сякаш смениха цвета си, станаха тъмни като разтопен кехлибар. Помнеше нажежения до бяло куршум, пробил стомаха му като червей, помнеше движението на Картър — толкова бързо, че така и не го различи, а просто се озова проснат, недоумявайки какво по дяволите прави на пода и защо плътта му е пламнала…

— Директива 566? Премахване на онези, които откажат се присъединят?

— Да. — Гласът на Дюрел бе студен като лед. Долавяше се открито предизвикателство срещу авторитета на Фойхтер. Повечето от служителите на Q-базата са с нас. Все още има обаче твърдолинейна група, която няма да схване намека, когато им се подхвърли заедно с лакомството. Дните на Спиралата свършиха. Ако не се присъединят към нас, ще умрат.

Фойхтер подбра думите си внимателно. Устата му бе пресъхнала от осъзнаването на онова, което се подразбираше… от заповедта, която му бе дадена…

— Сър, мога ли да попитам защо точно сега? Още не сме готови…

— Можеш. Гол е мъртъв, но плановете не са открити, До този момент тялото му също не е намерено. Ако Спиралата задържи шибаните планове, ще построят друг QIII, който ще се опълчи срещу нас — може да спечелим сражението, Фойхтер, но да изгубим войната. Трябва да сме силни! Да доминираме! А това не може да стане, докато Спиралата не бъде унищожена. — Дюрел въздъхна. — Просто изпълни нарежданията, Фойхтер — Директива 566. След двадесет и четири часа. Знаеш процедурите. Всички работещи компоненти трябва да се прехвърлят в Спирала_мобил. Точно в момента Камъс се изпразва от всичко ценно.

Фойхтер стисна яростно зъби. Кимна, макар да нямаше кой да го види.

— Да, сър — отговори той, прекъсна връзката и остана… зашеметен…

Загледан в монитора, показващ пустинята Руб ал’Хали.

Чувстваше ги — чувстваше работниците, програмистите, аналитиците, разработчиците, чувстваше ги навсякъде около себе си, подобно на работници в мравуняк. А той самият бе мравката — цар, притежаваше силата да сложи край на всичко само с едно щракване на пръсти.

А сега заповедта бе дошла.

Всичко жизнено необходимо щеше да бъде преместено. Фойхтер се усмихна, но в усмивката му нямаше и следа от радост. Белите му зъби лъснаха на фона на загорялата му кожа. Преместено бе терминът, използван за оборудването, но, за съжаление, не и за целия персонал

Знаем кои сте, помисли си той.

А Спиралата? Слабата и безсилна Спирала?

Твоето време изтече.

О, как очаквах този момент, помисли си Фойхтер и мислите му се върнаха назад през годините. Образи изпълниха съзнанието му — надигаха се, разцъфтяваха, умираха. Спомни си битката при Белсен. Спомни си атаката на полската бразда. Спомни си планините на Корея след Ярката война.

Ти си слаба, Спирало — помисли си.

Да. А ние ще те направим отново силна.

А преди това? Преди това трябва да се откажеш от най-голямото си богатство…

От живота на онези, които няма да те предадат.

 

 

Команчито летеше ниско над пустинята с дълбок равномерен рев на двигателите. Слънчевата светлина се отразяваше в перките, танцуваше върху камуфлажа и блестеше по затъмненото стъкло на кабината…

Вертолетът плавно зави и набра височина — приближаваха планинските райони на Северна Руб ал’Хали. Великата пясъчна пустиня. Огромна, дива и непроучена.

Погледът на Наташа блуждаеше надолу към планините, тесните клисури и долини, към спиралите на скалистите падини, някои пълни с кристално чистата вода на планинските потоци, към случайните стада антилопи или газели по долната част на склоновете — животните вдигаха глави към бръмчащия като насекомо вертолет, летящ под обсега на радара. Забеляза няколко самотни колиби и малки села, сгушени под закрилата на планините; някои бяха изградени от кирпич, други бяха просто шатри, скътани в тополови горички. После теренът рязко и главозамайващо се сниши към низините на юг и изток, заети от блата и пустиня.

Картър се размърда и отвори очи.

— Как се чувстваш? — попита го Наташа.

— Като застрелян.

— Много ли боли?

— Бил съм и по-добре.

— Е, зашит си и си на път да се оправиш. Мисля, че ще си малко вдървен няколко седмици.

— Уф. Не е в мой стил.

Картър трепна, надигна се и се загледа навън. Главата му кънтеше от шума на перките и турбинните двигатели. Наблюдаваше как планините долу се снишават и преминават в пустиня. Обърна се на изток, но не успя да открие никакви признаци за по-голямо селище. Облегна се назад. Мислите му бясно препускаха. Бе объркан след последните събития. Хвърли поглед към Наташа — тя гледаше надолу към пейзажа, който течеше под тях като някаква огромна пясъчна река.

— А ти, Натс? Добре ли си?

Наташа не се обърна. Погледът й бе забит в някаква далечна невидима точка.

— Да — студено отвърна тя.

Той я хвана за ръката и стисна топлата й длан.

— Съжалявам. За Гол. Постъпил е храбро. Направил го е, за да защити мисията си, организацията си. Той бе ключа за спирането на врага. Знаеше, че плановете ще ни осигурят време, ще забавят доминирането на QIII… който и да желае този процесор, несъмнено има планове за използването му, И ако той наистина е в състояние да предсказва бъдещето…

— Ако?

Картър сви рамене.

— На мен лично ми се струва невъзможно. Но все пак, ако може, тогава който и да контролира това оръжие — защото става въпрос именно за оръжие, — ще е наистина невероятно могъщ.

— Не е само това, Картър.

Картър се намръщи — наполовина от болка, наполовина от объркване.

— Не разбрах?

— Тази система… плановете, които видях, в началните стадии на разработка… са наистина умопомрачаващи. Ако системата проработи и се намира в неподходящи ръце, би могла да овладее световните финанси, да го начука на Уолстрийт и Дау Джоунс. И не само това, ами ще може да контролира…

— Оръжията ли?

Натс кимна.

— Всичко е компютризирано, Картър. Ракети, стратегически инструкции, цялата Бойна мрежа…

— И ядрените оръжия?

— И те, Картър.

Погледна го. Около очите й имаше тъмни кръгове.

— Знаеш ли, обичах Гол. Дори след караниците… въпреки разгорещените думи, които ни разкъсваха на парчета… А в Кения, когато успяхме да се доберем до него и той отново ме прегърна, всичко на този свят ми се струваше правилно. Всичко стана отново добро и изведнъж осъзнах колко много съм изгубила. Обичах го… и зная, че той защитаваше Спиралата, но…

— Но?

— Все си мисля, че нещо не е на мястото си.

— Като с нексовете ли?

— Да.

Картър се усмихна криво.

— Ако открием кой контролира нексовете, ще разберем и кой се мъчи да установи контрол над QIII. А и знаем, че същият тип се е прицелил в Спиралата и в ударните групи.

Наташа кимна едва-едва. Картър вдигна ръка и избърса сълзите, които проблясваха по бузите й, и каза тихо:

— Сега не е времето да говорим за това. Може пък Гол да е жив…

Последните думи прозвучаха неубедително и на самия него, но трябваше да се насили да ги изрече. Трябваше да се опита да помогне на Наташа. Знаеше — знаеше, че понякога мълчанието е злато, но така отчаяно му се искаше да й помогне, да успокои болката й, да направи страданието й поне мъничко по-малко…

Наташа не отговори. Обърна се отново към прозореца, но пръстите й намериха ръката му и я стиснаха. Картър не каза нищо повече. Просто беше тук, до нея.

Засмя се мислено.

Колко ли мощен е този QIII в действителност?

И — което е по-важно — кой се опитва да установи контрол върху него? Да завладее света?

Лицето на Фойхтер изплува в мислите му. Спомни си смразяващата му усмивка и погледа му. Той вярваше. Вярваше в действията си, при това без ни най-малък намек за лудост. Щеше да го убие в онзи склад, без изобщо да му мигне окото…

Ах ти, проклетнико…

Но пък в такъв случай… беше прекалено просто. Фойхтер не стоеше начело. Той бе просто лакей, кукла на конци, роб на някой по-голям и много по-страшен. Някой, който се опитваше да подкопае и унищожи Спиралата… Но Спиралата бе почти невидима. Действията й бяха легендарни, но името й бе неизвестно за външния свят…

Просветлението дойде като куршум от мрака.

Беше някой вътрешен.

Някой високо в системата на Спиралата.

Предателство.

Думата остави гаден привкус в устата му. Картър отново се унесе в дрямка — от загубата на кръв бе почти неестествено изтощен. Сънищата му бяха пълни с орди нексове с картечни пистолети и маски — катереха се по мъртвите тела на другарите си и се мъчеха да се доберат до него, да го смажат, да го убият…

А после се появи Гол. Колосален, с огромен автомат, косеше нексовете с потоци куршуми.

„Какво са те? — изкрещя Картър. — Какво са те, по дяволите?“

Гол се усмихна — противна сладникава усмивка; после смъкна лицето си и под него се показаха бакърените очи на некс…

Събуди се със съскане.

Бе нощ. Лежеше самичък в кабината на команчито, завит с одеяло. Езикът му обходи сухата кухина на устата му. Погледна навън към ясното черно небе. Далеч горе примигваха звезди.

Девствената тишина бе безкрайна.

Надигна се, отвори люка и с мъка слезе по стълбата. Наташа и Лангън седяха до малък — наистина много малък — огън. Лангън правеше кафе в малко джезве.

Картър се огледа предпазливо.

— Безопасно ли е да палим огън тук?

— Проверихме. Намираме се на километри от каквото ида било селище. Дори от единични къщи.

— Не ми харесва. Могат да го забележат от километри…

— И да чуят шума на хеликоптера още по-отдалеч. Трябват ни почивка, Картър. Аз имам нужда от почивка — нали разбираш, не съм някой шибан бог на пилотите. Виждал ли си какво става с команчи, ако пилотът заклюма?

— Колко време ти трябва?

— О, благодаря за загрижеността ти. Около три часа и малко силно кафе. И може би след това ще съм готов да ви понеса над огромните простори на Руб ал Хали в гонене на вятъра без никаква реална цел…

— Фойхтер е тук. Това е достатъчна цел.

— Наистина ли ще има всички отговори? — попита Лангън.

— Само ако му се зададат правилните въпроси. — Картът седна до огъня, както си беше с одеялото около раменете. Лицето му все още бе сиво от изтощение. Усмихна се слабо на Лангън. — Май ти дойде в повечко, приятелю.

Лангън го потупа по ръката.

— Бих казал същото за теб, но все пак неотдавна те застреляха, затова ще простя докачливостта ти. Да не говорим, че незаконното летене над Руб ал’Хали не е най-добрата ми идея за забавление. Ако ни спипат, че сме проникнали в саудитското въздушно пространство… или ще изпратят срещу нас всичките си шибани сили и ще се разпищят за нарушаването на някой международен закон, или ще се разпали някой шибан скандал в шибаните Обединени нации и ще ни разкатаят фамилията.

— Е, значи просто не трябва да ни открият.

— Лесно ти е да го кажеш. Аз съм тоя, дето носи цялата отговорност.

— Как сме с горивото?

— Отбих се до един склад на Спиралата, докато спеше. Напълно сме заредени и готови за вдигане на шум.

Картър кимна и се облегна на малката купчина камъни, до която Лангън бе стъкмил огъня. Затвори очи.

— Предлагам да останем тук до сутринта. Всички се нуждаем от почивка. Колко остава до мястото, където според теб се намира развойният център на Спирала_Q.

— В момента сме на около сто и петдесет километра югозападно от Табук. Стига да стоим настрана от всякакви по-значителни признаци на цивилизация — което не е особено трудно в този район, — ще можем да се промъкнем към Джаба Савда и пустинята на запад. Това е и крайната ни дестинация. После ще можем да продължим към приблизителните координати, които ми даде Гол, преди да… — Гласът на Лангън стихна и той хвърли поглед към Наташа. Тя седеше със затворени очи и каменно изражение. — Мога да ви откарам дотам за два часа, но пътят ще е много труден. Определено в района има засилено военно присъствие, макар да не съм сигурен защо; може би са се счепкали с някоя съседна страна, с ОПЕК или с Ислямска конференция. Освен това няма да е трудно да ни забележат, а мястото ни изобщо не е тук. Но пътуваме точно под дипломатически флаг, а това команчи си е очевадно бойна машина. Ще се наложи да се придвижваме бавно и предпазливо. А върхът на сладоледа е, че не съм запознат с терена.

— По-добре да не те бях питал.

— А може би щеше да е по-добре да се беше придвижвал по земя.

— Да бе, и с какво? С някоя набързо открадната и зарязана шкода?

Лангън се ухили.

— Знаеш, че Спиралата има депа с оръжие и превозни средства из цял свят. Можем да се върнем до най-близкото, да те екипираме и да те изпратим по живо, по здраво.

Картър поклати глава.

— Първо, нямаме време. А команчито е адски бързо. Второ, не съм в най-добрата си форма, за да карам някакво пустинно бъги из дюните. И трето, много се радвам да те видя наистина вкиснат. А гледката как се изпаряваш от радари и измъкваш от МИГ-ове и ракети си е същинска наслада.

— Ти си изрод, Картър.

— И то какъв.

Лангън разля кафето. Изпиха го с много захар и без мляко. Димът от огъня се издигаше към огромната пустош над Руб ал’Хали и изведнъж в душата на Картър се възцари мир. Болката — с която напоследък бе започнал да свиква — бе отслабнала и той се чувстваше почти удобно, като у дома си… Не можеше да посочи причината за тази внезапна еуфория, но красотата на нощното небе определено имаше пръст в нея… Освен това сега всичко бе на мястото си — вече не бе преследваният а преследвачът… беше сменил ролите, бе се превърнал в хищника, в онзи, който напада.

Пратете шибаните нексове, помисли си. Ще ги избия всичките.

Да видим какви отговори ще ми предложиш, граф Фойхтер.

Да чуем каква песничка ще изпееш.

 

 

Утрото наближаваше и сивата светлина озари хоризонта. Омотани в одеяла, тримата се събудиха, пийнаха още кафе благодарение на любезността на Лангън, събраха малкото си партакеши и с вдървени ръце и крака се настаниха в команчито.

Лангън загря двигателите, излетяха сред облаци пясък и се понесоха над пустинята. От време на време прелитаха над ниски хълмове, обрасли с изсъхнали храсти. Понякога виждаха малки палмови горички около някой даряващ живот оазис, но Лангън избягваше подобни места, тъй като те привличаха местните пастири и селяни.

Картър, вече напълно буден и доста повече приличащ на себе си след здравия сън — само от време на време потрепваше от болка — взе втория шлем с интегрирана визуализираща система.

— Как работи това чудо?

— Сложи си го. Ще ти покажа.

Картър надяна шлема, намести микрофона и сензорите и спусна вградения информационен дисплей. Теренът пред команчито изведнъж оживя и Картър ахна при вида на дигиталното изображение.

— Как ти се струва?

— Жестоко!

От двете страни на визьора се носеха потоци данни; от време на време оживяваха светлинки и се набелязваха цели с различни цветове и символи около тях. Забеляза оръжейната система в горния десен ъгъл и нервно облиза устни.

— Имам ли някакъв контрол върху всичко това?

— Само ако те включа.

— Недей.

— Не съм и възнамерявал, господин Картър. Вие сте новобранец. Дори не обичате да летите. Последното, което бих допуснал, е да ви дам контрол над моето любимо команчи.

— Команчи на Спиралата.

— Зависи от гледната точка.

— Добре де, разкажи ми за този шлем. Как действа? — Това, което сте си нахлупили на главата, господин Картър, е шлем, който осигурява звукова и физическа защита, комбинирана с магнитен тракер. Въпросното устройство не ви позволява да оглушеете, особено в бойна обстановка, когато нещата се сговнят; има биокулярен екран с електроннолъчева тръба, зрително поле с ъгли 53°х30° и опресняване 1023 линии — това означава адски качествен монитор с много широк обхват, което е страшно важно в бойна ситуация. Шлемът осигурява също така текуща информация за полета и нощно виждане, като използва данните от всички сензори и системата за прицелване за агресивно маневриране, особено нощем.

— С какви оръжия разполагаме?

— Точно така, Картър, направо по същество. Не ме питаш колко сме защитени срещу биологически или химически оръжия, не се интересуваш какви са процедурите при авария. Направо към оръжията!

— Казвай де!

— Разполагаме със сгъваема трицевна 20-мм картечница на носа, изстрелваща 1500 куршума в минута. Имаме подвижна ракетна установка I-RAMS, ракетите са скрити в специални ниши; можеш да си избереш измежду най-различни конфигурации от тежки ракети. В момента носим 36 стандартни 70-мм ракети, 18 ракети „Стингър“ въздух — въздух и 6 противотанкови ракети „Хелфайър“, които, както несъмнено знаеш, сами следят целите си, след като ги изстреляш. Не носим пълен комплект, което означава, че сме малко по-маневрени.

— Ужасно голяма огнева мощ, мамка му!

— Това е бойна машина, Картър. Какво очакваше? Дрънкулки ли?

— Доста тъпи имена избират, не мислиш ли?

— Имаш предвид „Стингър“ и „Хелфайър“ ли? Може и да си прав, но как иначе би ги нарекъл?

Картър сви рамене, все още омагьосан от шлема.

— Искаш ли да го пробваш, Натс?

— Не, ще оставя забавленията и играчките на вас, момчета.

— Стига, Натс.

— Да можехте само да се чуете отстрани! Господи, приличате на деца с нови пластмасови войничета.

— Жените не ги разбират тия неща — заговорнически от беляза Лангън.

Картър кимна.

— Сигурно защото са свикнали с куклите.

— Стига вече! — сопна се Наташа.

— Я, тя можела да говори — засмя се Лангън.

Прозвуча аларма. Лангън изруга и команчито рязко се гмурна надолу, обърна и се понесе обратно.

— Какво стана?

— Виждаш ли оранжевата светлина на екрана си? Лоши новини. Противовъздушна база. Ракети, изтребители… плюс всички шибани екстри. Намираме се на двадесет километра от тях. Налага се да обмислим стратегията си наново.

След малко Лангън кацна в малка долина сред голи хълмове — съвсем малко растителност, никакви дървета и никакви хора.

Двигателите заглъхнаха.

Картър и Наташа слязоха, Лангън натисна няколко копчета и също скочи на земята. Носеше навит на руло пластмасов лист и малък черен куб.

— Това, което ще ви кажа, хич няма да ви хареса.

Картър се отпусна на земята, притисна с длан зашитата рана и изпъшка:

— То пък голямата изненада.

— По курса ни бъка от противовъздушни системи. Вероятно са ги разположили в случай, че саудитците се сдърпат с някой съсед. Несъмнено са във връзка с базите на Бялата гвардия — армията на Саудитска Арабия. Можем да минем покрай тях — лесна работа. Но не съм сигурен, че можем да минем незабелязани. Иска ли ти се да стигнеш до Спиралата и да я намериш изоставена? Или без твоя човек вътре?

— Какво предлагаш?

— Вече споменах депото на Спиралата. И изобщо не се шегувах. Обикновено в такива депа се държат различни стелт машини. Зависи какво предпочиташ — скорост или невидимост. Мога да ви откарам с команчито, но е възможно да задействаме някой от по-усъвършенстваните им сензори — просто зависи с какво разполагат.

Картър задъвка долната си устна.

— Покажи ми на дигиталната карта.

Лангън разви рулото на пясъка и клекна, за да го заслони от вятъра. Картата бе направена от прозрачна пластмаса, която можеше да се осъвременява с данните от компютрите на вертолета. Картър приклекна, трепна, пак постави длан върху раната си и се загледа в детайлно изобразения терен.

— Къде се намира Спирала_Q?

— Ето тук. — Лангън посочи. — Или на километър-два около тази точка. Не е така лесно да я скрият, макар да правят всичко възможно. Според сведенията на Спиралата това е адски огромна база.

— Не можеш ли да ни закараш по някакъв по-безопасен заобиколен път? Без противовъздушни бази?

— Честно казано, струва ми се, че в Руб ал Хали става нещо. Според докладите, които току-що свалих от Спиралата, в района се наблюдава съсредоточаване на военни сили, макар че не е ясно защо. Можем да пробваме, но когато почнем да се надбягваме с ракети и Фойхтер изчезне, няма да обвиняваш мен.

— Страхотно. Други добри новини?

— Мога да те откарам до депото или близо до него. Мога и да те изчакам, макар че това е повече, отколкото заслужаваш.

— Хм. — Картър почеса наболата си брада и реши, че наистина се нуждае от баня и бръснене. Потта се стичаше по носа му и капеше на пясъка. Усещаше как слънцето изгаря безмилостно гърба му. — Нямаме подходяща екипировка. Нямаме пари. Нямаме дрехи. Нищо нямаме.

— Да, тръгнахме малко неподготвени — съгласи се присмехулно Лангън.

Картър кимна. Това не бе критика, а само констатация.

— Виж сега, Лангън. Ще направим както казваш — оставяш ни при депото, аз тръгвам по някакъв начин, а ти ме изчакваш там с Наташа…

— Идвам с теб — каза Наташа.

— Не.

— За какъв се мислиш, че да ми даваш заповеди?

Яростните им погледи се кръстосаха. Картър поклати глава.

— Сам ще действам по-бързо.

— Не искам да ме пазиш — почти викна Наташа. — Мога и сама да се грижа са себе си. Само че заради тези копелета умря моят баща. Отивам, Картър, независимо дали с теб или без теб. Ти ела с мен, ако мислиш, че можеш — в края на краищата този куршум сигурно ти е позабавил рефлексите. Освен това аз те измъкнах от къщата — без мен щеше да си на кайма…

— Олеле! — Картър вдигна ръце. — Признавам си грешката.

— А бе, как понасяш ядосани жени? — обади се Лангън.

— Този път е права — отвърна Картър. — Това там GPS ли е?

Лангън кимна.

— Само че е свързан към картата. За координация.

— Имаш предвид за ракетни удари.

— Да, и за това също.

— Добре. На колко километра е най-близкото депо?

— На стотина по-близо до цивилизацията.

Картър погледна към слънцето — вече се бе издигнало високо и печеше безмилостно.

— Да вървим тогава.

 

 

Команчито кацна, нажежено от пустинното слънце. Предизвиканият от перките вятър замря. Тримата слязоха на пясъка и се взряха в отвесната скала.

— Че къде е депото? — попита Наташа.

— Гледаш право към него.

Наташа впери поглед в грапавия пясъчник. Скалата бе тъмночервена и набраздена, изложена на произвола на стихиите от векове. Пустинно образувание, убежище срещу вятъра и пясъчните бури. Скала, в която се долавяше история.

— Стената ли имаш предвид?

— Не. В основата й.

Депата на Спиралата бяха пръснати из цялата планета и съхраняваха оборудване, специфично за територията, на която се намираха. Служителите на организацията ги проверяваха периодично и попълваха запасите. Запасите означаваха живот; липсата им — смърт.

Повечето се намираха или зад скала, или под земята — огромни стоманени контейнери, скрити от любопитни очи и достъпни единствено чрез ЕКуб. Картър измъкна малкото черно устройство и попита:

— Така няма ли да си издадем местоположението?

— Разбира се. Но ако са толкова добри, колкото смятаме, те вече така или иначе знаят къде сме и дори с какво сме се захванали. Просто трябва да се мъчим да сме една крачка пред тях. Да действаме, а не да противодействаме, нали така?

Картър извика съответната функция. От земята се чу изщракване и от пустинята се издигна огромен правоъгълен участък — рампа, водеща към тъмната прохладна вътрешност.

Картър и Наташа пристъпиха напред; Лангън се оттегли към сигурната защита на хеликоптера — вече бе включил котлона и се канеше да започне ритуала по правене на чай. Картър и Наташа спряха, взрени в сумрака, нарушаван от аварийните лампи по стените от гофрирана стомана.

— Да видим какви изненади крие кутията на Пандора.

Спуснаха се по стръмната рампа. Покрай едната стена бяха наредени всевъзможни оръжия — от автомати и пистолети до снайперистки карабини; имаше и две базуки. Всички оръжия бяха смазани и опаковани в найлон. Мунициите бяха в дървени сандъци в ъгъла. Имаше и няколко големи машини, също завити с найлон. Картър свали едно от покривалата.

— Мотор? — Наташа се намръщи.

— Нещо повече — каза Картър с едва скрита радост — Пустинен бегач — БМВ R2150 GS Адвенчърър, с някои сериозни модификации и подобрения. Същинска шибана мечта, Наташа.

— Бих предпочела джип.

— Не, това са най-добрите машини за прекосяване на пустиня — стига да можеш да ги управляваш естествено. Направо изяждат километрите. Виж какви гуми! Само чакай да го видиш в движение.

Дланите му проследиха контурите на резервоара и седалката. Приклекна и се загледа в мощния двигател със странен дизайн, после стана, за да изучи допълнителните резервоари. Потупа ги.

— Зареден и готов за път. Трябва само да запалим и да дадем газ.

— Какви са му модификациите?

Картър посочи едно място под фара. Оттам се подадоха две цеви.

— Монтирани автомати с муниции под предния резервоар. Вграден монитор на волана, можеш да поставиш там ЕКуб за по-добро ориентиране, наред със стандартния GPS. Модифициран стелт ауспух; тази машинка ще се движи безшумно — безшумно и смъртоносно. И специални калници, спиращи прашните облаци зад теб, за да не издават местоположението ти.

Яхна огромната машина и включи двигателя. Точно както бе казал, се чу само тихо мъркане.

— Използват ги в ралито Париж — Дакар — истинско съревнование по издръжливост, може би най-трудното състезание на света. Ако нещо е способно да стигне до Спирала_Q по земя, това е именно такъв мотор.

Наташа поклати глава.

— Помня последния път, когато се возих на мотор с теб.

Картър се усмихна.

— Спокойно, любов моя. Този път ще е много, ама наистина много по-зле.

 

 

Мощната машина с лекота изкачи рампата. Шумът на двигателя се чуваше като тихо тананикане. Гумите захапаха пясъка и Картър подкара мотора към команчито.

— Жесток е — каза Лангън.

Картър пусна стъпенката и взе предложената му чаша чай.

— Има само сушена храна и консерви. Да ти се намира нещо по-свежо?

Лангън му метна една торба. Картър я улови сръчно и трепна, когато конците на раната му се опънаха.

— Прясна храна, приятел. Макар че сигурно ще те проклинам, когато се наложи да мина на консервирано телешко.

— Има и още нещо.

— Какво? — Лангън отпи от чая си и го изгледа подозрително.

— Видях карабината ти. В команчито. Берета .338 Лапуа Магнум. С оптичен мерник. Може ли да я взема назаем?

— Беретата ми! — Лангън се намръщи. — Остава да поискаш и номера на шибаните ми сметки.

— Не, само карабината.

— Какво им е лошото на оръжията долу?

— Прекалено нови са. Още не са разработени. Последното, от което се нуждая, е някакво проклето неизпробвано оръжие. Пък и имам опит с берета. Онези безименни неупотребявани оръжия долу нямат душа.

— Картър, тази карабина си ми е любимката. Моят бог. Беше на брат ми, той е мъртъв. Не ми се ще да я оставя на тромавите ти ръчища.

— Не бъди толкова нежен — озъби се Картър. — Ще се грижа за нея. Знаеш как се грижа за оръжията си.

— Да бе, нали виждам в какво състояние ти е браунингът.

— Използван, но не и малтретиран — каза Картър. — Фактът, че е толкова износен, е свидетелство за моята любов, грижа и внимание. Нямаше да изкара толкова време, ако го бях подмятал, както ми падне, нали? Хайде, Лангън, пусни ми я.

Лангън измърмори нещо неразбрано.

— Не говорете така пред дами — обади се Наташа, която тъкмо идваше. Носеше глок, резервни пълнители и няколко кутии с патрони. Пусна ги при така щедро отпуснат от Лангън храна. Лангън храна.

— При едно условие.

— По-точно?

— Ще я лъскаш.

— Да я лъскам? Ох, мамка му… Добре де, добре — предаде се Картър, след като видя изражението му.

— Всяка вечер.

— Не смятам да продължи чак толкова дълго. — Картър зловещо се усмихна.

В депото намериха и подходящи за района дрехи в случай, че моторът откаже. Традиционно арабско облекло — бели памучни роби и шамии.

— Облечи ги, Наташа. Хем ще сме маскирани, хем ще те пазят от слънцето.

— Няма ли шлемове?

Картър поклати глава.

— Не се безпокой. Няма да катастрофираме. Поне доколкото зависи от мен.

Позабавиха се с навличането на дрехите — хилеха се въпреки сериозното положение. Накрая застанаха един до друг да се огледат. Картър вдигна брадичката на Наташа.

— Изглеждаш прекрасно.

— Какво искаш?

— Нищо не искам, любов моя. Предпочитам да давам.

— Ти си абсолютен мръсник, Картър.

— Какво, човек не може ли дори да се опита да е мил.

— Хм, и коя точно част беше романтичната?

Картър се усмихна и напрежението изчезна.

— Хайде, трябва да тръгваме. Взе ли дигиталните карти?

— Всичко е в торбата.

Увити в арабските дрехи, двамата отидоха при БМВ-то и Картър запали двигателя. Наташа се настани зад него и двамата се обърнаха към Лангън.

— Знаеш процедурите — каза Картър.

Лангън кимна.

— Пазете се.

Картър се изсмя и си сложи очилата.

— Ще се пазим, приятел. Но по-добре те да се пазят.

Задното колело се завъртя, захапа пясъка и изстреля мотора в пустинята…

 

 

Малко преди да потеглят Картър бе направил кратък инструктаж за возенето на мотор и за опасностите от карането по пясък.

— Накланяй се с мен — каза на Наташа. — Не мърдай насам-натам, не се качвай и не слизай без мое разрешение. И имай в предвид — карането по пясък е гадна работа, а ще трябва да карам бързо. В противен случай засядаме, освен ако пясъкът не е наистина равен и плътен.

Сега, когато БМВ-то летеше в пустинята, сърцето на Наташа сякаш се бе качило в гърлото й. Слънцето печеше, пясъкът фучеше от двете им страни. Моторът набра скорост и качи първата дюна. Мощният двигател трепереше под тях като сърцето на някакъв великан. БМВ-то се носеше по пясъка, без да има нужда от каквито и да било пътища и пътеки и когато стигнаха гребена на дюната, Картър все още набираше скорост. Предното колело на звяра се вдигна и полетяха от върха на дюната в червен облак.

Пред тях се разкри друг свят — свят на носещ се пясък, огромно море, милвано от вятъра, вълна след вълна, простиращо се до хоризонта. Нищо не помръдваше в пустинята. Нямаше къщи, нямаше села, нямаше дървета — само случаен храст или скали. В ума на Наташа изскочи една дума, която най-добре описваше това място.

Пустош.

Започнаха да се спускат по огромната дюна, потта вече се стичаше по гърбовете им. Картър се бореше с огромната машина, усещаше как пясъкът се мъчи да го засмуче, да го дръпне в една или друга посока, да го погълне. Отвръщаше на удара, като даваше още газ, увеличаваше скоростта, надигаше се леко над седалката заедно с вкопчилата се здраво в него Наташа, когато прекосяваха поредния хребет сред пясъчен дъжд и се спускаха по следващия наклон. Скоростта се увеличаваше все повече и повече — 130 км/ч, 160 км/ч… размазани храсти и дюни прелитаха покрай устремилия се към хоризонта мотор. От време на време улучваха някоя погребана в пясъка скала, ресорите на БМВ-то поемаха удара, но Картър продължаваше да го държи здраво и моторът се носеше като куршум през празната Руб ал’Хали.

Картър облизваше изпръхналите си от пясъка устни и усещаше вкуса на пот. Слънцето грееше безпощадно. Очите на Картър се стрелкаха към GPS координатите на екрана, Не смееше да задейства насочващия механизъм с ЕКуба — едно е да излъчиш кратък сигнал в неотложен момент, но да начертаеш на картата на врага точния си маршрут е истинска лудост.

Носеха се напред и напред. Пясъчна дюна сменяше пясъчна дюна, подобно на безбрежно развълнувано море, през което си проправяха път. Моторът летеше. Най-сетне дюните станаха по-малки и люлеенето сякаш спря. Озоваха се в огромна равнина от плътна скала и пясък, с огромни отвесни скали далеч на хоризонта. Навсякъде бяха пръснати камъни. Картър намали скоростта до по-скромните 110 км/ч.

Пътуваха в почти пълна тишина.

— Слава Богу! — обади се Наташа през слабото съскане на вятъра. Беше се прилепила плътно към Картър. Той я потупа по ръката.

— Лудо като чукане, а?

— Направо си е чукане — съгласи се Наташа.

Слънцето все още беше високо и изгарящо. Очите на Картър почти не се отделяха от GPS-а. Той зави наляво и намали, когато пред тях се появи клисура; стисна зъби, рязко даде газ, Наташа изпищя, мощният мотор скочи от скалата и полетя цели два и половина метра надолу, към спеченото напукано дъно. Ресорите поеха удара, писъкът на Наташа секна със сумтене. Моторът продължи да се носи напред, сякаш не бе срещнал никакво препятствие.

— Можеше да ме предупредиш!

— Че защо? Само щеше да стенеш!

— Да стена!? — изстена Наташа. — Ах ти, кучи син такъв!

— Това е прелестта на карането на мотор — извика Картър. Комуникацията е много по-трудна!

Продължиха по клисурата, завиваха наляво и надясно, за да избягнат нападали камъни. От дясната им страна се издигаше грамадна отвесна скала, преграда насред пустинята. Когато клисурата зави на запад, Картър осъзна, че ще им се наложи да се изкачат по урвата, за да продължат към набелязаното място.

Следваха долината около час, после Картър намали и превключи на по-ниска предавка. Откри място, където скалата се бе срутила, но сипеят бе невъзможно стръмен. Спря да огледа пътя.

— Ама че друсане — задъхано рече Наташа.

— Не ти трябва фитнес, нали? Защо мислиш пустинните мотоциклетисти са в такава чудесна форма?

— Защо спряхме?

Картър вдигна очилата, разтърка очите си и изчисти пясъка от стъклото е края на шамията.

— Ако продължим по клисурата, ще завием в грешна посока. Трябва да се покатерим горе.

— Да се покатерим? Никога няма да успеем да… о!

Бе забелязала срутилата се стена.

— Дръж се.

Той рязко даде газ и БМВ-то скочи напред. Понесоха се по равното спечено дъно на клисурата и залазиха по склона като по рампа. Картър даде още газ и двигателят изрева под стелт щита… моторът се понесе нагоре, излетя на върха и литна във въздуха заедно с двамата си пътници, стиснали здраво зъби. Гумите се въртяха безпомощно, после докоснаха земята и стегнатите ресори се свиха, за да поемат удара. Картър закова задното колело и се плъзнаха по широка дъга, като вдигнаха вълна от камъни и пясък.

— Ти наистина си луд! — успя да каже Наташа.

— Старая се. — Картър се усмихна. — Но ако мислиш, че това беше трудно…

И посочи към отвесната скала.

— Какво?! Онази скала?

— На пътя ни е.

— Картър, шибаният мотор няма да успее да изкачи това чудо.

— Ще успее, стига да намерим верния път.

Носеха се покрай скалата още два часа. Наташа бе изтощена и знаеше, че Картър също се изморява — и че все повече го обхваща чувството за безсилие, тъй като изпречилата им се естествена бариера скоро щеше да ги изпрати в погрешна посока — и да ги отдалечи от Спирала_Q и Фойхтер.

Когато слънцето започна да залязва, Картър спря и заслони очи. Скалата тук бе срутена — както и в няколко случая по-рано, — но този път бе образувала огромни стъпала, изсечени в отвесната стена и засипани с натрошени камъни и нападали скали. Много от стъпалата бяха заоблени от вятъра и носения от него пясък и образуваха стръмна и коварна серия от рампи, висока може би колкото триетажна сграда.

— Не, Картър.

— Да, Наташа. Ще се справим.

— О, не! Ценя живота си.

— А аз ценя повече смъртта на Фойхтер — изръмжа Картър и форсира двигателя. — Дръж се, скъпа, предстои ни малко катерене.

БМВ-то тръгна напред — този път бавно. Погледът на Картър се стрелкаше по камъните, струпани пред него като някакъв безумен пъзел. Той направи няколко обиколки, като се приближаваше и отдалечаваше, изучаваше различните пътища до върха. Чак след като остана доволен, даде още малко мощност и обърна мотора към стръмния склон.

Бавно и внимателно изкачи първата серия полегати склонове, после извъртя мотора надясно и форсира, за да вдигне задното колело на следващото стъпало. Гумата зацепи, огромният мотор се изкачи и Картър го застопори с двете спирачки. Рампата отляво ги изведе на следващото ниво, след което серия нападали една върху друга по-малки скали изиграха ролята на стълба, която БМВ-то изкатери с лекота.

Бяха изкатерили половината склон. Наташа погледна надолу. От основата на скалата изглеждаше стръмно, а сега й се стори същинска лудост. Изведнъж се почувства ужасно уязвима.

По пътя им танцуваха сенки, хвърляни от лъчите на залязващото слънце. Наташа притисна глава в гърба на Картър, затвори очи и започна да се моли.

Моторът се тресеше, подскачаше, буксуваше и си проправяше път нагоре по склона, двигателят ревеше, гумите свирка и се впиваха в скалата. Накрая Картър, целият плувнал в пот, изведе машината до върха и се озоваха пред равнина от пясък, осеяна с камъни.

Наташа го потупа по рамото.

— Какво? — изграчи той.

— Трябва да си починем.

— Права си. Капнах.

Продължиха още малко, докато зорките очи на Наташа не забелязаха далечен оазис, очертан в кървавочервено от последните лъчи на слънцето.

 

 

Маскираха БМВ-то с огромни палмови листа.

— Господи, ама че жега — въздъхна Наташа.

Картър не отговори. Беше зачервен, и от горещината, и от болката в стомаха. Едва си поемаше дъх в тази пещ. Отпусна се на земята и потупа гладката плоска скала.

— Това място е старо — каза тихо. Гласът му бе изпълним със страхопочитание. — Наистина старо.

Наташа кимна, изрита кубинките си, наплиска лицето си с вода от малкото кръгло езерце и приглади изсушената си от пустинята коса. Изстена в шеговит екстаз, просна се по гръб и загледа бързо залязващото слънце.

— Не съм и помисляла, че може да е толкова горещо — оплака се.

Картър се подсмихна.

— Намираш се насред вражеска територия на мисия, свързана с разрушения, а единственото, от което се оплакваш, е слънцето. Момиче, това е нищо. Пробвай Тайланд. Или пък Филипините… Виж, там е наистина горещо.

Наташа се надигна и затършува в малката торба, която им беше дал Лангън. Извади буца сирене и го помириса подозрително.

— Добре ли ти изглежда това нещо?

— Външният вид не ми говори нищо. Но острият ми глад определено казва: дай го насам… — Посегна към сиренето, но Наташа дръпна ръка.

— Чакай, чакай, нека го опитам…

Отхапа мъничко и на лицето й цъфна широка усмивка.

— Страшно е вкусно.

Отчупи парче хляб и задъвка. Картър легна по гръб, затвори очи и избърса потта от челото си.

Според GPS-а и дигиталната карта наближаваха Спирала_Q. Още няколко часа без инциденти и щяха да пристигнат, а после…

После какво?

Знаеше — после щеше да подложи Фойхтер на разпит. След което щеше да го убие. Кучият син не можеше да каже нищо, което да извини предателството му.

Може би Спиралата би го пожалила. Но не и Картър.

А освен това в момента Спиралата имаше свои проблеми…

Взе парче хляб от Наташа и задъвка механично. Умът муси припомняше — не, по-скоро съживяваше онзи ден и онази нощ в замъка Шваленберг, съживяваше ужасяващия момент, когато Фойхтер и Мария се обърнаха срещу него — и предизвикаха появата на Кейд за онези страховити и ярки няколко минути, когато всичко стана черно-бяло…

Примигна.

Килна глава.

Точно така. Черно-бяло. Кейд виждаше всичко в черно и бяло.

Защо?

Отпусна глава.

„Липсваше ми“ — меко каза Кейд.

„Нямаше те от Кения. Цупиш се, нали, лайно такова?“

„Мислех. Съзерцавах“ — все така меко каза Кейд. В тона — в промяната на тона му — имаше нещо, което изнервяше Картър. Да, беше свикнал с крещящ Кейд… а това… това бе нещо странно.

„Какъв е проблемът“ — най-сетне попита Картър.

Последва въздишка, подобна на шумолене на носени от вятъра есенни листа върху гроб. Картър потръпна, погледна нагоре — отново в реалния свят — и срещна погледа на Наташа. Присъствието на Кейд някъде в задната част на черепа му стана още по-заплашително.

„Размишлявах. За нашите отношения“.

„О, нима?“ — Изобщо не се опита да прикрие озъбването в тона си.

„Мислех и за Наташа“.

„Какво?“

„Тя работи за нексовете“ — каза Кейд.

„Грешиш“.

„Не. Работи за нексовете и за онзи шибан касапин Фойхтер, Картър, мислих доста. Не беше ти онзи, който докара нексовете при Гол. Тя го направи. Обзалагам се, че се е свързала с тях — или са й закачили нещо. А тя се е закачила за теб. Тя е паразитът, а ти си просто неин гостоприемник. Тя предаде собствения си баща от чиста омраза; плака с лъжливи сълзи, а ти й повярва. И ето я сега тук, спечелила и твоето доверие, и доверието на онзи смешник Лангън“.

„Я млъквай!“

„Както кажеш, Картър. Но първо си помисли. Сериозно. Помисли си за това и за плановете на — целта на нексовете. Наташа работи по процесора още от самото начало и винаги е знаела какви са възможностите му. Работила е с Фойхтер — обзалагам се, че не си го знаел, скапаняко. Следователно QIII може да е целта и на Наташа. Може би работи за… за Голямата клечка“.

„Грешиш“.

„Защо аз да греша? — Гласът на Кейд продължаваше да е все така мек, като хероинова игла, вкарана в подсъзнанието на Картър. — Тя те прати в Шваленберг. И най-големият смотаняк на света ще разбере, че мисията беше скроен номер. Част от екзекуцията на ударните групи. А после дойде да те предупреди — ха-ха. Само защото опита олово не означава, че трябва да й се вярва. Много лоши стрелци били тези убийци, а? А после ти изчука мозъка — ах, колко сладко. И колко удобно — изчуква ти мозъка, после и теб, прави те мек като памук, още по-управляем и послушен…“

Картър отвори очи. Наташа го гледаше странно. Говореше му, но изведнъж всичко бе станало сюрреалистично. Светът бе станал черно-бял, всички цветове и нюанси бяха изчезнали и Натс се приближаваше към него… а упойващият плътен глас на Кейд течеше като топъл мед в главата му…

„Трябва да я убием, да я убием и да оставим тялото й да гние в тази локва. Тя е шпионка. Ще ни предаде. Трябва да работим заедно, Картър. Наташа е врагът“.

Картър усети как светът се завърта.

Наташа посягаше към него, устата й беше отворена, не чуваше думите й…

„Не!“

Внезапно всичко отново дойде на фокус. Цветовете избухнаха, сцената изведнъж стана ярка като акварел, тоновете потекоха във вертикални ивици и Кейд се изсмя подигравателно, когато Картър пое контрола над себе си. Погледна загрижените очи на Наташа.

— Какво „не“? — попита тя.

Картър само облиза пресъхналите си устни.

— Добре ли си? Изглеждаш съвсем отпаднал. Трябва да си починеш.

— Аз… — започна Картър, но млъкна. Осъзна, че Кейд едва не го бе овладял. Едва не бе поел контрола без неговото позволение, без съгласието му — умствено изнасилване, изчукване в мозъка.

Потрепери.

— Май съм по-слаб, отколкото ми се струваше. От раната. От загубата на кръв. Ще поспя.

— Добре. — Наташа изтича до БМВ-то и извади едно одеяло от багажника. Очите й обходиха потъналата в здрач пустиня, простираща се до хоризонта. Изведнъж се почувства самотна и ужасяващо уязвима.

Потрепери. Носените от вятъра песъчинки шибаха кубинките й.

Какво щеше да прави, ако Картър умреше в пясъците?

Какво щеше да прави, ако останеше сама?

Взря се в тъмнината, която се събираше под палмите, струпали се около езерцето в борба за вода…

Потрепери отново, чак до костите.

Картър вече спеше. Зави го с одеялото. Не видя браунинга в ръката му. Не видя, че предпазителят е свален. Разбира се, не можеше да види, че в цевта на черното оръжие е вкаран патрон.

 

 

Бяха решили да не палят огън, независимо от нощния студ — тази част на Руб ал’Хали не беше толкова пуста, колкото изглеждаше. В момента най-малко им трябваше посещение на взвод от Бялата гвардия, докато варят кренвирши. Отговорите им на въпросите на арабите надали щяха да са от най-убедителните.

Странно, но Наташа се чувстваше изпълнена с живот. Желанието за сън се бе изпарило и сега тя седеше, сгушена в осигурената от Картър роба. Само лицето й се виждаше под увитата шамия. Очите й се взираха в примигващите звезди.

Малката кръгла падина и пустинята отвъд нея бяха потънали в тишина, нарушавана от време на време от крясъците на хиена и чакали, от шумоленето на някой гущер или пясъчна яребица. Известно време Наташа гледа спящия Картър. Изучаваше чертите му, счупения му нос, профила на брадичката му, разрошената къса коса, която според него вече плачеше за стригане. Очертанията му се губеха в сумрака, приглушени от дрехите и одеялото, но това не й попречи да си представи яките мускули под робата… представи си как лежи до него, как голите им тела се притискат едно в друго, как той се събужда, как ръцете му се плъзгат по бедрата и гърдите й…

Изби фантазиите от главата си.

В последно време Картър се държеше студено. Студено и странно… Понякога някоя лека шега се провираше през черупката му, но Наташа усещаше болката му. Не само физическа, но и някаква друга, вътрешна. Може би беше демонът, който носеше в душата си? Усмихна се сухо. Кой би повярвал на подобно нещо? Несъмнено ставаше дума за някаква умствена нагласа — някакъв вид самозаблуда, някакъв опит да се защити от бруталната и пълна с насилие страна на работата си, особено в миналите дни, когато работеше за Спиралата… какво по-добро от това да стовариш вината за убийствата върху някой, който обитава в теб, върху някаква част от душата ти, която не би могла да се защити? Така човек снемаше от себе си всяка вина и можеше да спи спокойно.

Усмихна се на мислите си и разтърка очи. Пронизваха я болки. Раната от получения в Шотландия куршум още я болеше, болеше я и дупката от химикалката на Картър, особено когато говореше. А на всичкото отгоре счупеният зъб хем я болеше, хем накърняваше суетата й.

Убийци.

Усмихна се отново, но в усмивката й нямаше веселие.

Беше срещала много мъже — и няколко жени, — докато работеше като тактически офицер за Спиралата. Много убийци, мародери, главорези, членове на ударни групи… имената им бяха различни, но целите им обикновено бяха едни и същи. Да убиват и да разрушават. Бе открила една свързваща брънка, която минаваше като златна нишка през душите им — всички те бяха на ръба на лудостта. В края на краищата кой нормален човек може да убива най-хладнокръвно? Кой нормален би поставил бомба и би я взривил независимо колко оправдана е постъпката му?

А рано или късно идваше ред на разплатата.

У всички хора от Спиралата, които познаваше — независимо колко големи професионалисти бяха, колко бяха свикнали с убиването, колкото и нечовешки да изглеждаха. Те бяха човешки същества. Можеха да блокират за известно време презрението към самите себе си, но рано или късно чувството за вина винаги ги подгонваше. Времето им като убийци беше ограничено. Докато горящият фитил не предизвика кървавочервената експлозия.

Спиралата беше като армия. Поглъщаше хората. Използваше ги. Унищожаваше ги. А после ги изхвърляше. Служителите й бяха заменими. Просто трябваше да са заменими, защото не съществува такова нещо като студен като лед убиец, като човек без душа, като човек без съвест. Винаги има искрица… все някъде.

Въздъхна и усети ЕКуба в джоба си. Извади го и го погледна. В ролята си на GPS 12-гигахерцовият RISC процесор можеше да я ориентира по целия свят, но данните, разбира се щяха да се предават към компютрите на Спиралата… стига те да съществуваха. Сега, когато комуникационната мрежа бе извън строя, това звучеше като шега. Не от най-смешните обаче.

Потърка малкото устройство между палеца и показалеца си, извади ножчето и разряза мекото, почти органично защитно покритие на ЕКуба. Устройството избръмча предупредително, но Наташа не му обърна внимание; въртеше лишения от кожа метален куб и се усмихваше.

Извади малък колкото кибритена кутия плазмен екран и го закрепи за ЕКуба. Той заблестя в яркосиньо и Наташа се почувства странно, че използва такова постижение на съвременната техника в тази малка долина, образувала се вероятно след милиони години геологична еволюция.

Мина през серията скриптове.

Набра кратко съобщение.

Със свити, бледи на лунната светлина устни натисна бутона ИЗПРАТИ.

И съобщението изчезна.

 

 

Спирала, записка 7

Копие на новинарско съобщение

Код Червено_Z

Преглед на необичаен инцидент 554670

Тази сутрин Световният финансов център потъна в хаос, след като хилядите компютри, в които се съхранява информацията за търговските сделки и движението на акциите и които осигуряват високоскоростния трансфер на тези данни из цялата планета, се сринаха.

Въпреки тройната защита и лазерно-дигитално-оптичните резервни системи Уолстрийт и другите големи световни търговски центрове останаха без ресурси. Брокерите и търговците се озоваха пред празни монитори, докато техниците се мъчеха да съживят компютрите, парализирали най-големите градове на Земята — Ню Йорк, Лондон, Париж Токио и Хонконг.

Киосото Хиранаму от управата на „Тадао & Тадао“ заяви: „Това е акт на финансов тероризъм! Бяхме атакувани от някакъв супервирус, от нов вид компютърен злосторник, създаден специално за да унищожи финансовите центрове на света“.

Ефектите от срива ще се усетят от всички, тъй като дори такива прости операции като обмяната на валута ще бъдат невъзможни, поне в най-близко бъдеще. >>#