Анди Ремик
Спирала (15)

Некс
12

Огромният Боинг 747 проблесна на слънчевата светлина и двигателите му завиха, за да намалят скоростта. Самолетът се насочи плавно надолу, за да се приземи сред и сякаш в планините, колесниците му докоснаха пистата под невероятно вещото управление на пилота.

Боингът обърна и спря, наблюдаван летаргично в жегата от единствения автомобил за спешни случаи, паркиран до грубия каменист край на пистата. Огромен черен ландроувър се понесе по спечената пръст, докато двама едри мъже забутаха ръждясала стълба към люка на самолета.

Единственият пътник на боинга пристъпи навън и заслони очите си от слънчевата светлина. Беше едър, с прошарена със сиви кичури черна коса. Посивяващата му брада бе спретнато подстригана и поддържана. Човекът бе със скъп немски костюм и най-фини ръчно изработени италиански обувки. В едната си ръка носеше малка чанта. Спусна се по стъпалата с премерена предпазливост, очевидно без да обръща внимание на вълната жега, която така драматично контрастираше с прохладата в доскоро херметизирания салон на самолета.

— Добре дошли, граф Фойхтер. — Посрещачът, облечен в пустинна бойна униформа, произнесе думите със силен акцент. Фойхтер кимна и изглежда, не обърна внимание, че мъжът носи автомат.

Шофьорът на черния ландроувър отвори вратата и Фойхтер влезе в прохладната кабина. Вратата изщрака и се затвори плътно, изолира го от тормоза на слънцето. Мъжът с униформата се качи от другата страна и миг по-късно мощният автомобил се понесе с друсане покрай примитивната писта и излезе от малкото пустинно летище, издълбано в планините.

Пътуваха мълчаливо. Отначало пътищата бяха тесни, прашни, явно рядко използвани. Караха през тесни проходи с остри завои и по издълбани с взрив каньони по пътища, които представляваха просто коловози в пръстта, оградени с изсъхнали храсти и трънливи дървета. Стигнаха равнините и ландроувърът продължи да се друса и да подскача, докато най-накрая не се озоваха в някакъв град. През цялото време Фойхтер седеше на мястото си, без да помръдне, със затворени очи и напълно спокойно лице.

Минаха покрай големи жилищни блокове, някои стари и порутени, опасани с огради от бодлива тел. Дрипави деца се разпръсваха пред автомобила, ландроувърът излезе от предградията и продължи през прашна селска местност, лошо напоявана и обитавана от съсипани от бедност работници, които вдигаха глави, за да проследят минаващия покрай тях нелепо луксозен автомобил — изглеждаше съвсем не на място в тази част на Саудитска Арабия. Фойхтер се насили да се усмихне на контраста. Мисълта за него му доставяше удоволствие.

Наложи се да спрат веднъж — някакъв пастир беше извел стадото си на пътя. Човекът махна извинително с ръка и бавно — мъчително бавно — разгони смесеното стадо от кози и мършави крави пред автомобила и не след дълго Фойхтер отново на път, без на лицето му да се изпише и най-малкият признак на каквато и да било емоция. Тъмните му очи гледаха право напред.

Минаха през покрайнините на малко градче. Ниските, обрулени от пясъка и избелели от слънцето сгради бяха от тухли, камъни и цимент. Много от тях се издигаха недовършени. Кокошки се разбягваха пред колата, като кудкудякаха като полудели, а хората се обръщаха да ги гледат, заслонили очите си от яркото слънце.

Фойхтер наблюдаваше. Интелигентните му очи проблеснаха, когато някакъв човек изпусна трите си камили и се хвърли след тях сред пясъка и храсталаците, покрай разклатените огради от гофрирана ламарина и паянтовите колиби.

После се отпусна назад…

Затвори очи…

И заспа.

Пътуваха още часове.

Не минаха през други селища.

Ландроувърът поднасяше и подскачаше по безименен път в пустинята, насочил се към нищото.

Фойхтер не сънуваше. Никога не беше сънувал. За него сънят бе чиста форма на регенерация, толкова близка до смъртта, че между двете почти не можеше да се направи разлика. А сънищата… сънищата бяха нещо, което се случва на другите хора.

— Сър.

Фойхтер разтърка очи. Чувстваше се отпочинал. Климатикът в колата работеше безупречно.

— Стигнахме ли?

— Да, сър.

Ландроувърът спря до висока ограда, по която течеше ток. Размахаха се пропуски, въоръжените стражи огледаха вътрешността на колата, след което ги пуснаха да минат. Ландроувърът продължи по дълъг извиващ се бетонен път, мина между два пясъчни хълма с изсъхнали храсти и се озова в кръглата падина, където се намираше единствения видим етаж от камък, стъкло и стомана на комплекса Спирала_Q.

Колата бе посрещната от група тежковъоръжен полувоенен персонал. Фойхтер слезе и мъжете му отдадоха чест. Той им се усмихна в отговор и заедно с малкия си антураж мина през стоманената врата, която се отвори със съскане при приближаването им.

Вътре бе прохладно. Контролирано. Мраморният под се губеше в далечината на огромната приемна зала. Приличаше почти на хотел, с ниски канапета и високи растения в саксии, наредени на стратегически интервали. Огромното бюро на рецепцията се простираше покрай едната стена, а стъклените асансьори се спускаха по чистите шахти към земните недра, където при контролирана температура и влажност се провеждаха разработките на компютърни чипове и други хардуерни продукти.

Фойхтер се здрависа с Адамс, началника на развойния отдел.

— Как сте, сър?

— Добре, като се има предвид, че неотдавна бях прострелян.

— Чух за станалото, сър. Всички се радваме на бързото ви възстановяване. Наистина ли бе опит за покушение? Срещу вас или срещу племенницата ви?

Фойхтер го изгледа яростно и Адамс внезапно пребледня.

— Аз… аз… исках да кажа…

— Никога повече не споменавайте за племенницата ми — тихо каза Фойхтер.

— Да, разбира се, граф Фойхтер.

— Какво е положението с връзките ни с другите секции.

— След експлозията в Лондон като че ли никой не е наясно какво става. Връзките между много от секциите са прекъснати. Опитахме се да разберем дали не сте били в Лондон по време на експлозията, но информацията ни бе отказана. А като се има предвид, че Центърът бе унищожен…

Фойхтер кимна едва-едва.

— Какъв е напредъкът на работната група по ускорената фаза?

— Достигнахме 95% реакционни фактори.

— Трябва да са 98%.

— Да, сър.

— В рамките на следващите два дни.

— Да, сър.

— Някакви новини за плановете на QIII Proto?

— Не, сър. Още си остава загадка. Господин Дюрел се обади няколко пъти и пожела да говори с вас веднага щом се върнете.

Фойхтер остави антуража си и влезе в асансьора и така желаната тишина. Кабината изсъска и го свали до най-долния етаж, заеман единствено от него. Свали обувките си, метна сакото си на ниското канапе и се запъти покрай различните резби и статуетки към щестметровото абаносово бюро. Извади скъпа кубинска пура — Вегас Робайна Дос Алехандрос — от гравираната кутия от палисандър, наля си бренди и се отпусна в мекото кожено кресло. Комуникаторът избръмча.

Той дръпна дълбоко от пурата — наслаждаваше се на аромата, изпълващ сетивата му с богатството си — и натисна копчето.

— Да?

— Няколко неща, Фойхтер. Колко време ще ти трябва да завършиш кубичните математически изчисления?

— Два дни. Нужни са само някои настройки.

— И ще можем да видим как се решават онези вероятностни уравнения?

— Да. Обещаха ми, че ще работят с точност 98%.

— Приключена ли е обработката на световните фактори? Световният код?

— Най-добрите ми хора ме уверяват, че е постигнат успех. Световният код ще е в състояние един вид да предсказва бъдещето. Всички предсказващи алгоритми са завършени.

— Добре. Как се чувстваш, след като опита куршума?

— Бил съм и по-добре.

Ухили се гадно. Изтръска пурата, отпи глътка бренди и завъртя креслото към екстравагантната маслена картина, изобразяваща Пустия полумесец. Обичаше това място. Обичаше спокойствието, обичаше усещането за култура и история. Можеше да си представи маршируващите сред пясъка древни армии на Александър, умиращите от жажда македонски войници, прекосяващи огромните простори на Великата пясъчна пустиня и изправящи се срещу други армии… сраженията, бойните викове, звъна на мечове, писъците на умиращите…

— Имам добри новини за теб. Онзи човек, Картър. Открит е, Проследен е. В момента е в Африка — в Южна Кения, недалеч от границата с Танзания. Въпреки всичките му опити да ни се изплъзне, по всичко личи, че базираните на QIII импланти работят. Проследихме го, но целта му е съвсем очевидна — ще се опита да се свържа с Гол в онзи задръстен преден пост на Спиралата, за който не бих искал да си спомням.

— Гол — повтори Фойхтер сред облак дим. — Отдавна не бях чувал това име.

— Надявах се, че е мъртъв — разнесе се мекият глас от комуникатора. — Но пък Картър почти ни прави услуга. Открили са местоположението на плановете. И по силата на някакво изумително съвпадение, явно именно Гол е човекът, който се опитва да създаде своя версия на процесора.

— Ама че глупак — изсумтя Фойхтер. — Това би му отнело години!

— Да — каза Дюрел, — но си остава фактът, че разполага с работеща теория, има достъп до технологията и копия на начина, по който работи QIII на най-ниско машинно ниво. Плановете са ни нужни — трябва или да се доберем до тях, или да ги унищожим. Можем да убием с един изстрел два заека.

— Колко некса ще пратиш?

— Достатъчно. Не могат да окажат чак толкова сериозна съпротива. В края на краищата те са само хора. — Дюрел тихо се засмя. — Нексовете ще им видят сметката.

— Добре.

— Нашето време наближава, Фойхтер. Усещаш ли го? Нашето шибано време наближава и когато се сдобием с пълен контрол, няма да злоупотребяваме със силата си, няма да прахосваме ресурсите си като Спиралата и няма да позволяваме на злите да управляват света. Ще бъден справедливи и честни… а не слаби и безгръбначни… Но за да се стигне до там, първо трябва да се мине през хаоса…

Тъмните очи проблеснаха. Настъпи мълчание. Дълбоко мълчание.

— Имам една молба — най-сетне се обади Фойхтер. Все още гледаше маслената картина на стената, но вътре в него нещо се бе променило. Нещо странно. Нещо изгарящо. Неизвестно защо, точно сега цветовете го разочароваха. Жадуваше не за друго, а за реалност.

— И каква е тя? — попита Дюрел.

— Картър. Искам гаранция. Искам го мъртъв тоя кучи син.

— Ще видя какво мога да направя — каза Дюрел.

 

 

Нощта се бе спуснала над пустинята.

Температурата рязко спадна. Небето бе идеално чисто, звездите блестяха като скъпоценни камъни, разпилени по най-фина черна кожа. Фойхтер продължаваше да седи в стола си, обгърнат в мрак, и само огънчето на пурата в ръката му издаваше, че все още е в разположения дълбоко под земята кабинет — буден, нащрек, с проблясващи тъмни очи. Почеса се полусъзнателно по белега на корема.

Взираше се в изображенията на черната пустиня на монитора. Нищо не помръдваше. Нямаше светлини, нямаше движение, нямаше неканени гости. Това място бе насред нищото. Това място бе празнота. Спирала_Q бе невидима. Несъществуващо място. Пустиня насред пустинята.

Усмихна се.

В тишината почти усещаше забързания кошер около себе си. Хиляди работници — програмисти, хардуерни дизайнери, хакери, най-добрите компютърни умове на света, работещи заедно като добре смазана машина върху най-съвършения компютърен проект, създаван някога…

QIII Proto. Първият кубичен процесор в историята.

Първият в историята клетъчен процесор.

Прототипът на електронния разум.

Мозък.

В комбинация със Световния код той щеше да е в състояние да предсказва действия, реакции, военни инструкции. Щеше едва ли не да предсказва бъдещето. Щеше да е съвършеното оръжие. Щеше да направи него, Дюрел и останалите… щеше да ги направи богати, щеше да ги направи могъщи, но най-важното…

Щеше да ги направи богове.

Въздъхна и издиша облак дим в мрака. Асансьорът тихо изщрака и малко островче светлина нахлу в тъмнината. Някаква фигура излезе от кабината, после вратата се затвори. Чуха се тихи приближаващи се стъпки.

Фойхтер се загледа в некса, който бе гол, с перфектно оформено тяло — мускулесто и стегнато. Облиза устни и срещна бакърения му поглед. Този бе женски — разузнавач, по-дребен от воинската каста, не толкова смъртоносен, но също атлетичен и много по-добър, когато ставаше дума за издръжливост. Слаба яка малка курва.

Погледът му се плъзна надолу и отново се вдигна нагоре по идеално оформените бедра, хълбоците, корема и гърдите, за да се спре на бледото лице с пламтящите бакърени очи.

Това лице беше прекрасно.

Студено и прекрасно.

И съвсем леко деформирано.

Фойхтер се усмихна. Странна, изкривена усмивка.

— Ела — каза той и разпери ръце. Усещаше как желанието и страстта заливат тялото му. Нексът се подчини, пристъпи напред и разтвори крака.