Сюзън Джонсън
Блейз (45)

Глава 45

Пролетта през тази година дойде прекалено късно, но и на двамата им се струваше, че е подранила. Топлото слънце разтопи снега и ледовете, по клоните на храстите се появиха пъпки. В по-ниските места тревата вече зеленееше и всяко поточе ромолеше в своя път към равнините.

Планинските проходи станаха достъпни и техният пръв посетител се появи.

Изправен вълк се превърна в необявен кръстник на детето и в негов втори баща според представите на племето. Неговото искрено възхищение от новородения му кръщелник бе напълно достатъчно, за да зарадва двамата най-любящи родители, които някога бе виждал.

— Дано мокасините му — каза той на Хейзард — да оставят много следи по снега.

Хейзард се усмихна на пожеланието на Изправен вълк за дълголетие.

Сграбчи ръката му и каза меко:

— Нашите сърца винаги са си говорили като тези на двама братя и тъй ще е додето снегът продължава да се сипе върху главата ми. Благодаря ти вместо сина си.

Изправен вълк донесе и някои новини в добавка към поздравленията си за техния син. Той ги сподели с Хейзард, докато двамата се разхождаха през следобеда на първия ден, за да проверят дали ледът се е разтопил в потока.

Янси Страхан се бе върнал в Даймънд Сити. Зимата го бе изпратила обратно в Бостън, но в средата на април, около седмица преди разговора им, бе тръгнал вече с един водач шайен за земите на Дакота.

— Да го последваме ли?

— Не — отговори Хейзард и топлият му дъх се издигна в ледения въздух. — Той е мой.

— Може да се измъкне.

— С тая алчна душица ще се върне отново. Сигурен съм, че отново ще опита късмета си с мината… и ще се опита пак да си подсигури наследството.

— Възможно е да се е отказал. Говори се за злато в земите на Дакота. Може това да е целта му.

— Янси Страхан е допуснал в миналото грешки, за чието прикриване ще са нужни все повече пари — отвърна Хейзард. — Парите никога не са му стигали. Това е черта на характера му, която смятам да поправя — добави спокойно той, — като го убия.

— Ами ако той те изпревари?

— Тук не може да ме докосне и с пръст — отговори му лениво Хейзард, — а долу при мината този път ще се движа с телохранител.

— Отиваме при мината?

Хейзард кимна.

— Тя трябва да заработи отново, защото колкото по-скоро купим земя и я регистрираме, толкова по-добре. Искам да я купя цялата наведнъж и да я регистрирам на името на Блейз. Ако всичко бъде направено ловко, властите няма да успеят да обявят акта за незаконен. Моят клан няма да се озове в резерват. Видях индианските земи северно от Тексас — това е самият ад. Бих предпочел да се самоубия.

— Но Блейз няма да е при мината този път, нали?

— Няма.

— Тя как го прие?

— Още не съм й казал. Очаква ме дяволски спор. Но там ще е твърде опасно. Този път искам съгледвачи денонощно и ако имаме късмет и жилата издържи, след два-три месеца заедно с вече спестеното ще имаме достатъчно, за да купим земя, домове и коне, които биха ни стигнали завинаги. След това, ако Янси все още не ме е потърсил, аз сам ще го открия. Той искаше да убие детето ми. Щеше ми се мъченията да не ме отвращаваха толкова, защото той си ги е заслужил. Но ще се задоволя и с това да го пратя навеки в ада с един куршум на подходящото място. Той не заслужава подобна милост, но ние абсароките, сме прекалено изтънчени.

Блейз се възпротиви, но с разума си разбираше, че Хейзард е прав. Докато Янси бе все още жив, тя и Трей щяха да са в безопасност само в лагера.

— Няма да ни отнеме много време. Аз и Изправен вълк ще вземем със себе си двайсетина воини. Веднага щом мога, ще си дойда за няколко дена. До средата на лятото — той сви рамене — вероятно всичко ще си е отишло по местата.

През последната седмица на май Хейзард се заприготвя, за да напусне лагера. Очите на Блейз бяха пропити с тъга и тя се облегна на гърдите му с леко ридание.

— Няма да е за дълго, нали?

— Няма.

— А за колко ще е?

Хейзард се поколеба.

— За няколко седмици.

— Кажи ми.

— Може би за две седмици.

— И ще се върнеш тогава?

— За да те навестя.

— А после?

Той въздъхна.

— Ще се върна веднага щом мога.

В неговите ръце Блейз изглеждаше малка и крехка. Очите й бяха избледнели.

— Знам, че трябва да отидеш. Знам го, но…

— Няма да трае цяла вечност, биа. Пази се, имам нужда от теб. Грижи се за сина ни. И той се нуждае от теб.

— Не може ли да дойда? — Това бе отчаяна, обезверена надежда, а гласът й бе пропит с тревога.

— Още не — каза нежно той. Не и преди Янси да е мъртъв, помисли си той. — Когато бебето поотрасне, и двамата ще можете да дойдете.

— Не ме карай да те чакам твърде дълго.

Ръцете му я притиснаха. Тя изглеждаше нежна и ранима. Той я обичаше повече, отколкото би трябвало.

— Две седмици, не повече — обеща той.

Този път, с денонощен пост при картечницата, Хейзард можеше да работи без прекъсване. Той искаше да се добере до достатъчно злато, за да купи земята. След това щеше да диша по-спокойно. И ако златните жили не им изневеряха — късметът също не бе за подценяване — тази мина би могла да осигури нормален живот за всички им.