Сюзън Джонсън
Блейз (19)

Глава 19

Хейзард се събуди рано сутринта, в съгласие с максимата на абсароките „Не следвай съня до края, а се събуди, когато за това е нужна решителност“. Оставяйки спящата Блейз, той взе дрехите си и излезе да посрещне слънчевите лъчи. Вратата остана незалостена.

Когато Блейз се събуди малко по-късно, първото й усещане беше разочарование. Хейзард го нямаше. Искаше й се да го намери до себе си, да му прошепне „добро утро“ и неговата усмивка да я стопли. Никой от мъжете, които тя познаваше, не се усмихваше като Хейзард — бавно, отначало само с очи. Малко след това устните му се разчупваха с колеблива сдържаност, подобна на тихия му начин на говорене. И тогава неочаквано усмивката му се докосваше до нея много интимно, сякаш в цялата вселена съществуваха само те двамата, така, сякаш се е протегнал и я е погалил.

Той е прекалено чаровен, напомни си Блейз, прекалено съвършен, прекалено опитен. Мъж с репутация на чаровник, произхождащ от племе, което се слави с това свое качество. Той намираше това за естествено. Ортодоксалните моралисти измежду белите винаги го определяха като скандално. Абсароките просто даваха свобода както на мъжа, така и на жената, бе казал той. Тяхното общество беше равноправно. Жените притежаваха своя собственост, поне на теория, бе уточнил той с усмивка. Освен това жените можеха също като мъжете да си избират партньори, да се разведат и да се омъжат наново. И всичко това по времето, когато жените по цял свят бяха третирани като имущество. Дори самият му разказ за това бе невероятно примамлив.

Желаеше го, макар че… Пулсиращият ритъм на една мисъл обикаляше из всяка частичка на мозъка й. Желаеше го. Твърде чаровен, твърде съвършен, твърде опитен, твърде съблазнителен, и то не само за нея, мрачно си припомни тя, а и за всяка друга жена. Тя знаеше всичко това, разбираше го. Но то не променяше нещата ни най-малко. Блейз нямаше намерение да дели Хейзард Блек с никого. Все пак не я наричаха така единствено заради цвета на косата й. Очите й блестяха с решителната целеустременост, на която нищо досега не бе успяло да се изпречи.

Тя отметна одеялото, седна в постелята и се огледа наоколо. Дали щеше да се върне за закуска, или вече си бе взел храна? Блейз не можеше да прецени, но забеляза, че следите от снощното къпане са заличени. Той беше невероятно чаровен, същият този мъж, който преди няколко дни бе намеквал, че жива ще я одере, ако не се захване за работа.

Дали беше възможно той да изпитва същите чувства към нея? Или просто беше толкова галантен, колкото и чаровен, кавалер в истинския смисъл на думата? Всеки мъж от Изтока би се отказал да почисти след една жена с презрение, като нещо крайно нелепо. Но Хейзард не бе такъв, той беше най-нежният мъж, когото някога бе срещала. Никога не се отнасяше с презрение към което и да е човешко същество, дори в нелепите ситуации.

Блейз намери риза, която да облече, огледа кухнята и започна да премисля дали да се захване със закуската, когато забеляза, че вратата не е залостена. Един тънък слънчев лъч огряваше косо неравния под. Тя тръгна несигурно натам, като затворник, зърнал зелена поляна, после бутна вратата още няколко сантиметра и спря. След това, добила изведнъж кураж, Блейз отвори вратата и излезе на покритата веранда.

Беше чудесно, реши тя, този нов, бляскав, огрян от слънцето свят — планинските склонове в далечината, зелените борове и по-бледите трепетлики, свежото ухание на чистия утринен въздух. Без да е сигурна нито в бъдещето си, нито в благоразположението на любовника си, осъзнавайки болезнено ясно, че Хейзард има задължения, които предхождат както неговите, така и нейните желания, тя въпреки всичко това преливаше от щастие.

Блейз слезе от верандата и бавно обиколи колибата. Усещането за свобода й действаше освежаващо. Премина внимателно с босите си крака по грубия пясък, спря за малко в студената влажна трева под дивата череша близо до поточето и след това се разходи по пътечката, която водеше към издатината, където Хейзард бе стоял неотдавна, гледайки как тя се приближава.

Застана на самия ръб, загледана в покритата с листа пътечка, по която бе пристигнала през оня ден, чудейки се как непредсказуемо може да се промени човешкият живот за толкова кратко време. Топлата трева галеше приятно краката й, точно както и утринният ветрец, който разбъркваше леко косата й и притискаше пешовете на ризата на Хейзард към голите й бедра. Тя направи една малка крачка и присви пръстите на краката си около ръба.

— На твое място не бих направил и крачка повече. — Гласът й бе познат, безстрастен и достатъчно силен, за да я достигне. Всяка сричка беше отчетливо произнесена.

Тя се обърна непринудено, раздразнена от вложения в думите цинизъм. Не бе усетила, че е наблюдавана през последните няколко минути. Погледът й бавно изучаваше планинския склон в посоката, откъдето бе дошъл гласът на Хейзард. Необходими й бяха около тридесет секунди, за да го открие, застанал високо над входа на мината, на около стотина метра от нея. Блейз тръгна бавно към него.

Той не помръдна, само я наблюдаваше, обсебен от вида на красивото й тяло, прикрито едва-едва от ризата. Лицето й беше изключително красиво и решително, а косата й го приканваше неустоимо да се зарови в нея. Все така загледан в нея, Хейзард се чудеше дали неговата своенравна, докачлива и неконтролируема заложничка щеше да направи още една крачка, ако не й беше извикал.

— Какво е това? — попита Блейз, кимвайки леко с глава по посока на огнестрелното оръжие.

— Гатлингова пушка.

— Изглежда смъртоносна. — Погледът й се спусна по дължината на оръжието, многобройните му цеви, изпънатата лента с патрони, водеща към затвора.

— Такава е.

— Щеше ли да я използваш срещу мен? — попита меко тя.

— Налага ми се да бъда нащрек — каза той след цяла вечност, като подмина въпроса, на който не беше съвсем сигурен, че може да отговори. — Поне докато те опозная по-добре.

Пухкавите й вежди се повдигнаха, едно копринено несъответствие на съвършеното й лице. Той се засмя и добави:

— По по-друг начин, искам да кажа. И трябва да кажа — уточни той, — че очаквам това откритие с голямо… — Той спря и я погледна така, сякаш я виждаше за пръв път.

Този път Блейз се усмихна успокоена и довърши вместо него:

— Нетърпение?

— Ко-дак.

— Какво значи това?

— Амин.

Тази сутрин Хейзард започна работа късно — никога досега не се бе любил в сянката на Гатлинговата пушка. Утринното слънце обливаше сетивата им в светлина. Трескавото очарование на ситуацията подхранваше страстта им, чудото на откритието стимулираше изобретателността им. Светът изчезна, или по-скоро се ограничи в тях самите.

— Как бихме могли да седим и да чакаме Полковника да се върне? — изръмжа Янси. Той допиваше втория си бърбън след вечерята и мислите, които преобладаваха в съзнанието му, сега бяха излезли на преден план.

Милисент седеше срещу него, уравновесена и спокойна. Двамата бяха убедили останалите членове на минната компания да тръгнат за Бостън без тях и тя току-що се бе сбогувала със своята най-отдавнашна приятелка Елизабет Талмедж. Това се бе оказало не чак толкова лесно, но с течение на времето аргументите на Милисент се бяха наложили. Нали все пак Уилям ги бе предупредил да „седят спокойно и да не правят нищо“, така че тяхното присъствие не бе необходимо. Освен това всички те познаваха Били Брадок като човек, способен да се грижи сам за собствените си проблеми, и като човек, който не обича да му се месят. Сега тя се чувстваше ужасно доволна и все по-уверена в себе си.

— Сега, когато приятелите на Уилям ги няма може въобще да не ни се наложи да чакаме — отвърна тя спокойно.

Изражението на Янси изведнъж стана хищнически изострено.

— Искате да кажете, че сега един мъртъв индианец няма да е от особено значение? — Той се усмихна леко.

Милисент се самообслужи с още един пръст шери, отпи малка глътчица и поставяйки чашата на масата, каза:

— Мисля, че един нещастен случай с Уилям, плюс един мъртъв индианец, е по-добра комбинация. — Тя погледна през масата към покритото с брокат канапе, на което седеше той, и повдигна въпросително едната си вежда. — Това как ви звучи?

— Великолепно — отвърна той, а усмивката му се разшири.

— Мисля, че бандитите ще ни свършат чудесна работа. Още едно убийство след зачестилите подобни случаи напоследък в областта едва ли ще предизвика някакви коментари, убедена съм в това. Грабежите на злато и вървящото с тях насилие явно са едно от основните занятия тук.

— Може да отнеме известно време, докато го открием из тия планини.

— Защо да не почакаме да се върне? Можете ли да се доверите на някои от вашите хора?

Янси кимна.

— Можем да направим малък лагер на северния път към земите на враните. Ще ги спипаме, преди да се приближат към градчето. Ще изпратя и няколко следотърсачи. Това може да ускори нещата.

— Колко време би могло да отнеме всичко това? — попита безстрастно Милисент, сякаш се осведомяваше за програмата на театрите.

Янси също се чудеше колко време ще мине, преди да успее да се ожени за милионите на Полковника, но отговори на още по-директния въпрос на Милисент, като тръсна рамене и присви очи.

— Като се има предвид, че го няма от доста време — започна да обяснява той, — той едва ли ще се бави още дълго, преди да тръгне насам, със или без дивака, който му беше нужен. Няколко дни, седмица в най-лошия случай.

— Чудесно — отвърна тя със самодоволна усмивка. — В такъв случай, мисля, че сега ще трябва да определим точния брой хора и оръжията, които ще ви бъдат необходими, за да нападнете оня участък. Ако ми кажете точно колко пари ще ви трябват, аз ще предупредя един изключително приятелски настроен банкер, на две крачки оттук, да задели нужното още утре. Имате ли нужда от още нещо?

— Единствено пари ще са нужни, Милисент. Вие и аз знаем това. От там нататък всичко ще тръгне като по вода.

— И моят баща обичаше да казва нещо подобно. Понякога вие много ми напомняте за него, Янси. Това ми харесва. Елате тук и седнете до мен. Не сте ме докосвали от сутринта.