Сюзън Джонсън
Блейз (12)

Глава 12

— Казвам ви, Милисент — Янси бе започнал да се обръща към съпругата на работодателя си с малкото й име, откакто полковникът бе отпрашил към планините, и то с нейното мълчаливо съгласие, както бе забелязал, — няма смисъл да чакаме полковникът да се завърне. Някакъв проклет индианец. Абсурдно е да чакаме. Дявол го взел, можем да го издухаме от там, когато си поискаме.

Милисент Брадок се замисли. Заръките на съпруга й бяха недвусмислени, най-вече за това, което трябва да се направи — нищо. Той бе запознат с репутацията на Янси като човек, който прибягва към насилие и в случаи, когато то е излишно.

— Полковникът не би позволил да се рискува с неговата безценна дъщеря — припомни му тя. — Наистина не е зле да обсъдим как да го „издухаме“ от там, но полковникът ще свали главите и на двама ни, ако застрашим неговата любимка.

Янси и Милисент се разбираха отлично. И двамата бяха принудени поради обедняването на своите стари фамилии от Вирджиния да търсят далече от родния дом начин, по който да възродят династиите си. Но те така и не искаха да приемат напълно тая необходимост. Поне не с нужната изисканост. Под повърхността на спокойните им лица винаги тлееше недоволство, защото на никого от тях не се бе налагало да работи, за да се изхранва. Що се отнасяше до Милисент, тя считаше, че да е омъжена за парите на Брадок определено си е работа. За Янси неговото унижение беше още по-очевидно. Наложи му се да си намери работа, след като Гражданската война го лиши дори от тежко ипотекираното семейно имение.

— А вие? — поинтересува се Янси с очевидна ирония в гласа си.

Милисент бе прекарала живота си в култивиране на нюансите в поведението на типичната дама от Юга.

— Защо питате, мистър Страхан? — смъмри го тя с точно премерена доза оскърбление в гласа си. — Аз съм нейна майка. Нужно ли е да ви го напомням?

— Моля да ми простите, мадам — отвърна Янси с очи, лишени от емоция, досущ като нейните, — аз просто съм загрижен за собствеността на Полковника. Затова не можах да се овладея за миг. — Тонът му отразяваше доза разкаяние, съответстваща на нейната засегнатост. Двамата бяха като актьори, изпълняващи изключително благоприлични роли, докато мислите им се въртят около светските ангажименти от предстоящата вечер. Сложното преплитане на лицемерни поведенчески трикове се бе превърнало в тяхна втора природа. Всеки от тях знаеше отношението на другия към дъщерята на полковника и неговите пари, но играта включваше определен набор от правила.

В края на краищата те щяха да се споразумеят. Въпросът бе единствено в това пазарлъците да бъдат проведени с необходимото благоприличие. Непризнатото им заговорничене се проточи до вечеря, което, според слугите на Брадок, бе започнало да се превръща в зачестила, макар и гнусна традиция.