Сюзън Джонсън
Блейз (42)

Глава 42

В областта северно от равнината и южно от Барутната река^[1] прерията отстъпваше пред хълмистия ландшафт, осеян с пустеещи земи. Хейзард бе мярнал една оголена скала, използвана от поколения индианци като наблюдателен пост, и след почти час езда те спряха конете си на брега на потока, върху едрозърнестия, промит от речната вода пясък, оставяйки върху него няколко следи. Назъбената скала от пясъчник се извисяваше над тях и хвърляше дълга сянка върху хилавите тополи и върби, израсли до нея.

Хейзард настани Блейз в прохладната сянка и се изкачи по грубия склон на бледожълтата скала. Той погледна назад по пътя, откъдето бяха дошли, и лесно откри преследвачите. Бяха четирима. Той ги преброи два пъти, преди внимателно да огледа околността и за други, които да яздят по-встрани. Няма повече, отбеляза той с въздишка на облекчение.

Те се задаваха бавно нагоре по потока, търсейки следите им, и макар че той се бе движил внимателно, кой да е следотърсач с опит можеше да ги проследи. Опасността го развълнува и той си заповяда да запази спокойствие. Само ако имаха един ден преднина, мислеше си той, дори половин ден, щяха да имат шансове да навлязат в територията на Дакота. И макар че за тях щеше да е опасно да пресекат територията на враговете на абсароките, четиримата въоръжени до зъби преследвачи щяха да са в далече по неизгодно положение. Оръжията, и най-вече новите оръжия, винаги се търсеха много от индианците, а подобно разточителство в тяхна територия щеше да бъде забелязано от пет мили разстояние. Така или Дакота щяха да се погрижат за проблема на Хейзард, или преследвачите щяха да се окажат принудени да се върнат обратно. Очите му обхождаха заобикалящия го пейзаж… За засада срещу четирима тежковъоръжени мъже щеше да му е нужно по-специално място.

След неколкоминутно умуване той стигна до заключението, че оголената скала му предоставяше единствена такава възможност, нещо, за което трябваше да се е сетил още преди час. Не че при наличието на други възможности би се спрял най-напред на това място, но сега нямаше друг избор.

Хейзард се спусна по стръмния склон, последван от трополящи след него малки камъчета. След това помогна на Блейз да се изкатери по коварната скална пътечка и я скри на сигурно място зад една издатина.

— Не се изправяй — заповяда й той. — Не вдигай никакъв шум. Връщам се след няколко минути.

— Имаме ли някакъв шанс? Истината, ако обичаш — каза тя с изражение, което представляваше любопитна смесица от страх и предизвикателност.

Той въздъхна и отмести погледа си, преценявайки доколко да излъже. Но накрая размисли. Тъмноокият му поглед се спря отново на нея и той каза:

— Шансът ни е малък. Можеш ли да стреляш?

Блейз пое дълбоко въздух, за да се успокои, очите й се впериха в мъжа, с когото искаше да живее дълго и щастливо, и като призова в себе си куража, който никога не й се бе налагало да използва, каза:

— Горе-долу. Стреляла съм по мишени и тям подобни.

— Ако ти се наложи, ще го направиш ли?

Тя разбираше за какво я пита той. Животът им бе заложен на карта.

— Да — каза тя, — ако ми се наложи.

Той се усмихна или по-скоро усмивката му проблесна толкова мимолетно, че тя едва успя да я мерне.

— Добре, вземай карабината тогава. Ще се върна след няколко минути. Ще се опитам да ги разпръсна така, че да имам шанса да сваля двама от тях, преди да са достигнали до някое прикритие. Тогава шансовете ни ще са равностойни и аз ще се почувствам много по-добре.

— Те са четирима?

Той вече проверяваше патроните в колтовете си и само кимна.

— Не мърдай оттук — каза той, вперил погледа си в нея, — докато не се върна.

— Ако се върнеш — отвърна му тя много меко, с ясно доловима като камбанен звън тъга в гласа си.

— Докато се върна — натъртено повтори той. — Имаш думата ми. Сега лягай долу и следи потока около мястото, където излязохме на брега. Ще оставя единия от нашите коне там, а другия — в основата на скалата. Преследвачите може би ще се разделят, за да се приближат към тях. Поне ужасно се надявам да са достатъчно предпазливи, за да го направят.

Хейзард застана в средата на потока, заклещи повода на коня между две големи скали, после побутна животното, за да го изпъне, и отпусна другия му край във водата. Той се надяваше да ги накара да повярват, че конят сам се е закачил там. Ходът не беше особено хитър, но когато някой проявява изключителна предпазливост, какъвто се надяваше да е случаят с техните преследвачи, дори очевидното бива подлагано на съмнение. Другият кон остави незавързан на едно отрито място край скалата. Тревата там беше сочна и буйна. Конят нямаше да се отдалечи.

После се изкачи отново горе, пое карабината от Блейз, настани се удобно зад издатината и впери поглед в коня, застанал в средата на течението. Трябваше да свали поне двама от тях веднага. Направи знак на Блейз да мълчи и се намести в очакване.

Разпозна първия преследвач, когато те навлязоха в полезрението му. Това беше един метис полушайен, на име Хайд, и през войната се бе сражавал с армията на Прайс. Сега го бяха наели като следотърсач или просто като преследвач. Мексиканецът, на когото викаха „Монтеро“ — Ловеца, яздеше на две крачки зад него. Отзад се задаваха двама бели здравеняци, облечени в костюми за езда, характерни за Изтока, и очевидно бяха от хората на Янси. Хейзард знаеше, че първите двама могат да проследят бекас, минал по гранитна скала, измита след това от дъждовна буря. Сега поне нямаше никакви съмнения относно възможностите, които имаха враговете им. С тези двамата нямаше да успеят да се измъкнат. Не бяха сбъркали със спирането си тук.

Знаеше кого трябва да убие първо. Славата на Хайд като майстор на ножа го правеше най-опасен. Мексиканецът също имаше няколко убийства в сметката си, той идваше на второ място. Те се приближаваха към коня в потока, сякаш бяха захапали стръвта.

Още десетина метра и щеше да има възможност за чист изстрел. Задържал за миг дъха си, Хейзард чуваше дишането на Блейз. Той броеше стъпките им наум, докато те напредваха по потока. Хайде, хайде, подканяше ги безгласно той. Още пет стъпки… четири… три… продължавай. Хайде… продължавай. След това пръстът на спусъка се притисна веднъж, втори път. В потока избухна безредие, две тела паднаха във водата, конете изцвилиха подплашени, а двамата бели пришпориха животните си, стремейки се да достигнат до някакво прикритие. Хейзард натисна спусъка още два пъти, но тези изстрели бяха само за сплашване — не бе имал достатъчно време да се прицели. Късмет си беше, че бе успял да свали първите двама.

— Сега — прошепна той на Блейз — започва забавата.

— Хората на Янси?

— Точно колко „горе-долу“ умееш да стреляш?

— Казах „горе-долу“, защото имах предвид изумителната стрелба на абсароките от гърбовете на галопиращите им коне. — Тя се усмихна. Старата увереност изместваше предишния страх.

Хейзард беше приятно изненадан.

— Не подозирах, че скромността ти е позната. — Той се усмихна. Спасението придобиваше все по-ясни очертания.

— Това не е скромност, а реализъм, любими. Отговорих на въпроса ти съобразно твоите представи. При статична стрелба, а не от галопиращ мустанг, татко ме е научил да улучвам петаче деветдесет пъти от сто изстрела.

Хейзард погледна облечената в басма майка на детето си и реши, че е невероятно щастлив човек.

— Непрекъснато ме изумяваш.

Тя го стрелна с многозначителен поглед.

— Във връзка с желанието ми да продължа да го правя, би ли ми казал как ще се измъкнем оттук?

Той въздъхна леко и сви пръсти, обмисляйки ситуацията, като от време на време хвърляше по един поглед към групата дървета, където се бяха скрили хората на Янси.

— Нямаме вода, нямаме храна, не можем да останем тук горе дълго. Но те могат да ни изчакат, те имат време, а ние не. Когато Янси открие, че не сме в колата, той ще дотърчи възможно най-бързо. Ще сляза долу, за да се справя с тях. Ти ще ме прикриваш с карабината. — Той изчака и Блейз кимна. — Закъсали сме я с времето. Янси може вече да е тръгнал по следите насам. До ловните полета на Дакота има около четири часа. Оттам можем да се доберем до дома. Стреляй точно — каза меко той и се плъзна по склона така леко и безшумно, че й се стори, че е изчезнал пред очите й.

Опряла карабината на един объл камък, Блейз се беше снижила, така че да се подават само очите й, които изучаваха обстановката долу. През следващите десет минути тя не чу никакъв звук, нито пък зърна някакво движение, освен това на дърветата, но знаеше, че Хейзард е там някъде долу.

И тогава той се появи неочаквано в оголеното място между скалата и потока. Отчаяната му маневра привлече веднага вниманието на мъжете и те скочиха на крака иззад прикритието си. Блейз ги затърси трескаво с мушката си. Най-накрая, след цяла вечност, както й се стори, тя успя да се прицели в по-задния мъж, намиращ се отляво на Хейзард. Нямаше време да мисли, трябваше да действа. Тя дръпна спусъка в мига, в който Хейзард се претърколи наляво и стреля едновременно с двата си колта срещу по-близкия си противник.

Горските птици изразиха своето възмущение от трясъка на изстрелите с крясъци и плясък на криле и разпръснаха листата на ниските храсти. След това настана мъртва тишина. Хейзард се подаде внимателно иззад едно повалено от буря дърво, изправи се и отиде бавно, с насочени пистолети в ръце, да се увери, че двамата бели са мъртви. После провери и двамата следотърсачи, паднали по лице в потока.

Накрая той вдигна глава към Блейз, изправен на фона на синьото небе, и й изпрати въздушна целувка.

След десетина минути те вече се бяха отправили на североизток с четири резервни коня, натоварени с храна, оръжия и други припаси, достатъчни, за да им стигнат до дома. Блейз бе обула кожените панталони, които Хейзард й бе купил при последното спиране, и сега се чувстваше удобно, яхнала мустанга, който доскоро бе принадлежал на метиса Хайд.

— Винаги ще разчитам на вашия мерник, мис Венеция — провлачено каза Хейзард и й отправи топла усмивка, запленен от екзотичната й красота. Те препускаха в лек галоп и лекият ветрец галеше лицата им. — Ако имах представа, че бостънските госпожици имат толкова многообразни достойнства, бих се вглеждал по-сериозно в някои от дебютантките.

— За твое сведение, останалите не притежават тези достойнства, така че можеш спокойно да обърнеш гръб на старите спомени. Аз, мистър Блек — отвърна шеговито тя, имитирайки великолепно превземките на бостънските дебютантки, — съм уникална в способностите си.

— Спор няма, биа. — И Хейзард се пресегна, за да я погали нежно по бузата. — Уникална във всяко отношение.

Тя беше огън и лед в едно, твърда като стомана и ефирна като паяжина. Той я обожаваше. Усмихна й се и тя отвърна на усмивката му. Чувстваха се радостни, спокойни и щастливи, макар че във всеки миг щяха да прекрачат вражеската територия.

През следващия час говореха тихо и откъслечно, докато обсъждаха непосредствените си планове, плановете за трите дни, през които щяха да пресекат територията на Дакота. По негласно, но взаимно споразумение никой от тях не искаше да провали безоблачно настроение с планове за бъдещето.

Янси беше все още жив, Синьо цвете очакваше в планинското поселище своя съпруг, Блейз бе изгубила наследството си, а мината на Хейзард се нуждаеше от седмици непоносимо тежка работа, за да бъде отворена отново. Но в този момент дори подобни мрачни перспективи не можеха да хвърлят сянка върху тяхното щастие.

След като достигнаха областта около Барутната река, те продължиха да пътуват само денем. Хейзард познаваше пещерите на пустеещите земи и стръмните клисури, които им осигуряваха защита срещу всяка евентуална проверка. Да се движи през деня при опасни пътувания като тяхното беше против принципите на Хейзард, против здравия му разум и годините опит, но Блейз искаше да заспива в прегръдката му и той не можеше да й откаже. Той й угаждаше, следейки с едно око подстъпите към техните прикрития, и когато тя заспеше доволна, той сядаше на пост и размишляваше за това как Блейз се бе появила в живота му и го бе променила до такава степен, както и за начина, по който той бе променил нейния живот. Мислеше и за своето дете. Застрашеното бъдеще на детето го плашеше дори повече, отколкото го радваше самият факт за неговото съществуване. През изминалите три години в Монтана се бяха заселили повече бели, отколкото през последните три милиона години. А заселниците, веднъж пристигнали, никога не си тръгваха. Златотърсачите си заминаваха, щом находищата се изчерпеха, но не и фермерите.

Докато Седемте звезди (Голямата мечка) се завъртаха около Звездата, която не се движи (Полярната звезда), и нощта се движеше на запад, Хейзард седеше буден, загледан в мрака и заслушан в равномерното дишане на жената, която обичаше, и се питаше още колко време неговият народ ще има някакъв избор, преди поредното поколение да се роди в робство. Тогава умората щеше да нападне и него — каления воин, роден твърде късно. Твърде късно, за да изживее живота си, следвайки древните правила. Твърде късно, за да спре непреклонното настъпване на цивилизацията. Твърде късно, за да познае умиротвореността на своя баща и да види плодородната си земя почерняла от гърбовете на бизоните.

После мислите му се насочиха към по-малките, но застрашително приближаващи се проблеми, например как да постъпи със Синьо цвете, тази, която трябваше да стане негова съпруга.