Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брадок/Блек (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blaze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 129 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Блейз

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Гарнизова

ИК „Бард“, София, 1994

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава 27

По времето, когато Блейз и Хейзард се завърнаха в лагера, барабаните бяха започнали да бият, цветовете на залеза се бяха разпръснали по небето като огън на фона на далечните сиви планини, а миризмата на готвено бизонско от огнищата дразнеше апетита дори на птиците, накацали по дърветата.

Те се облякоха набързо, тъй като бяха закъснели — Хейзард в окичена с пера риза, а Блейз с една от новите си рокли, украсена с морски миди и мъниста. Той отдели специално внимание на косата й, подреждайки я в блестящи вълни.

— Не е нужно ти да правиш всичко — запротестира Блейз, когато той се наведе и й обу една украсена наскоро мокасина.

Хейзард погледна към нея, припомняйки си за коприненото удоволствие, което тя му дари при езерото днес следобед и отбеляза ведро:

— Можеш да разбереш доколко един мъж обича жена си по начина, по който той се грижи за нея. При моя народ е така. Вгледай се в косата на коя да е жена и ще разбереш докъде се простира любовта на съпруга й.

— Това е много мила традиция и изненадваща за народ от воини. Не бих могла да си представя бял мъж, който да се грижи за косата на жена си.

— Животът на военна нога не изключва чувствителността. А аз не бих могъл и да си представя бял мъж, който да се държи по друг начин, освен като варварин, какъвто си е. Виж — каза той леко усмихнат, — ние също имаме своите закостенели предразсъдъци. — Той й обу и втората мокасина, изправи се и пое ръката й. — Хайде, закъсняваме. Половината лагер вече ни е изпреварил. Като един от вождовете, аз трябваше да съм там по-рано.

— Ще трябва ли да танцувам? — Това беше първото й голямо обществено събитие тук и тя се чувстваше странно несигурна.

— Лесно е — отвърна простичко Хейзард. — Ти умееш да танцуваш. Видях те във Вирджиния Сити.

— Там беше по-различно.

— Ще ти покажа как — отговори й той и я издърпа през входа.

 

 

И така, под пълната луна, увиснала като златен орнамент в мрачното небе на лятната нощ, Блейз Брадок, доскоро жителка на Бостън, постави ръцете си на силните рамене на своя любим и нерешително го последва в бавните, плавни движения на по’пейте дису а, танцът на совата.

Над главата на Блейз Хейзард улавяше от време на време погледа на Орлов дух, младока, когото бе споменала Малка луна. Той не танцуваше, а беше застанал сам в полумрака, на няколко метра от кръга на танцуващите, без да откъсва поглед от Блейз. Хейзард разбираше, че младостта е като огъня, неукротима и опасна. Разбираше също така, че Орлов дух се надпреварва за мястото на вожд. Трябваше да го държи под око, Блейз също, особено ако той наистина възнамеряваше да я отвлече.

Биещите барабаните учестиха ритъма, задълбочиха ниските тонове и засилиха естествените високи трептения на своите най-малки инструменти, като по този начин обявиха прехода към нов танц, донесен съвсем наскоро от племето хидатса. Тръпка на възбуда премина по групата танцуващи. Речните абсароки бяха видели този танц за пръв път по време на посещението си при хидатсите, а танцът бе станал широко известен само преди няколко години. Воините от племето останаха изумени, когато го видяха за пръв път, защото в него участващите жени и мъже се целуваха на показ. Но той бе горещо одобрен от младите жени, особено за летния лагер, защото измежду воините имаше много красиви мъже. Би-ра и гуе дису, редицата от участнички, водена от две девствени момичета и включваща всички добре изглеждащи жени, омъжени и свободни, започна да се оформя с ускоряването на барабанния ритъм.

— Какво става? — попита Блейз, видяла как редицата се оформя и стресната от рязкото движение на тълпата.

— Това е друг танц, но ти стой тук.

— Но всички други жени…

— Ти не знаеш стъпките — отвърна той неопределено и обгърна собственически талията й. Обръщайки за малко глава, Хейзард каза на застаналия до него Изправен вълк: — Дръж Орлов дух под око. Искам го на разстояние, ако се насочи насам.

Кратката заповед бе промърморена на абсарокски. Изправен вълк кимна едва забележимо в знак, че е разбрал.

По това време жените вече бяха оформили кръг около група мъже и танцуваха, плъзгайки се по посока на часовниковата стрелка. Водещият танца отиде в центъра на кръга и извика:

— Млади мъже, идете при жените, които харесвате, и ги целунете. Ако сърцето ви копнее по тях толкова силно, че да се ожените, подарете на любимата си кон и тя няма да избяга от вас.

Един млад воин с красива препаска, вече беше огледал жените и първи прегърна едно красиво младо момиче. Той й подаде украсено одеяло и я целуна. Скоро всички останали се включиха. Някои от мъжете подаряваха боядисани пръчици, заместващи конете, и ако момичето приемеше, те ставаха семейство. Някои от жените отхвърляха подаръците и предложенията, изчаквайки мъжете, които желаеха. Няколко стари жени се разхождаха наоколо и потупваха младите жени и мъже, които не се бяха включили в танца, а групичка зяпачи наблюдаваше всичко. Скоро почти всеки млад и добре изглеждащ член на племето танцуваше и се целуваше, очевидно наслаждавайки се на забавлението.

Хейзард беше обект на сериозни задиряния, хубостта му бе прочута, но не танцуваше. Блейз също бе заглеждана от не един и двама младежи с дръзки погледи, но ръката на Хейзард, прокарана около талията й, охлаждаше по-нататъшните им намерения. Много скоро обаче към тях се приближиха две стари лечителки, които не приемаха възражения, въпреки че Хейзард се опитваше да им откаже. Блейз не разбираше думите, но схващаше смисъла на заплашителните жестове на стариците и учтивия отпор на Хейзард.

Изправен вълк каза бързо нещо на Хейзард, а той поклати глава и промърмори кратък отговор, в който Блейз разпозна името си.

— Върви — каза му тя, — това е твой дълг. — После се усмихна на двете възрастни жени, които все така настоятелно продължаваха да дърдорят. Блейз беше в отлично настроение, склонна да приеме задълженията на Хейзард, като един от водачите на клана си, и все още бе потънала в спомените за съвършенството на прекарания в затулената, обрасла с растителност долчинка следобед. Пък и всичко изглежда така безобидно, помисли си тя.

— Значи нямаш нищо против? — запита я меко Хейзард, загледан в Блейз със сериозните си тъмни очи. Той добре познаваше неукротимия й характер и се стараеше да бъде благоразумен.

— Не. Наистина. Нямам. Върви. Там те чакат.

Вече бе пристигнала и трета старица и трите заедно убеждаваха Хейзард с яростни жестове и извисяващи се във фалцет фрази.

— Сигурна ли си? — попита я отново той, съзнаващ, че това влиза в задълженията му, но твърдо решен да избегне всякакви караници с Блейз.

— Върви.

Изправен вълк каза няколко думи и Хейзард отвърна набързо на мелодичния абсарокски, преди да позволи да го отведат.

— За какво беше всичко това? — обърна се Блейз към Изправен вълк.

— Казах му да се откаже, нали сме стари приятели, но той каза, че ще настоява да целуне девственица, за да избегне всякакви намеци — сви рамене Изправен вълк, изнервен като момче, което иска да предотврати някаква грешка. — Не искаше да те обиди, но както сама виждаш, той винаги е бил измежду най-търсените.

— Няма да се обидя, наистина. А и не са ми нужни повече обяснения. — Блейз чувстваше в душата си благотворния повей на толерантността. — Всеки иска да го зарадва, нали така — продължи тя.

— Той е най-добрият — отвърна спокойно Изправен вълк. — И винаги е бил.

След това алтруисткият поглед на Блейз проследи Хейзард, който свали от врата си една изкусно изработена огърлица от мечи нокти и я постави на нежното вратле на едно учудващо красиво младо момиче. Едно малко стройно момиче, което гледаше към Хейзард с лъчезарно обожание и копнеж. Точно този страстен поглед оформи първата пукнатина в безкрайната и добронамерена толерантност на Блейз. Тя почувства първата тръпка на темперамента си, която се разпръскваше като вълна в спокойно езерце.

Чернокосата глава на Хейзард се наведе, за да целуне момичето, и по навик плъзна едната си ръка по талията й, докато другата придържаше леко главата й. Това второ наблюдение срина още по-сериозна част от доброжелателната фасада на Блейз. А когато момичето обви ръцете си около врата на Хейзард и прилепна към мускулестото му тяло, полираният мрамор на християнското й милосърдие се разби на парчета. Целувката беше дълга, недопустимо дълга, според обагрените с горещи изблици на раздразнение представи на Блейз. Стотиците вперени в тях погледи просто спираха дъха й.

— Кое е това момиче? — тросна се Блейз, а очите й зашариха наоколо, търсейки нервния поглед на Изправен вълк.

— Ние не говорим за мъртвите — заусуква го той.

— Направи едно изключение — каза сърдито Блейз. Тонът й не позволяваше никакви противоречия.

Изправен вълк въздъхна.

— Това е по-малката сестра на Гарваново крило.

— А коя е Гарваново крило? — намусено запита тя. — Някоя от бившите му приятелки?

— Първата жена на Хейзард.

Горещи сълзи изпълниха очите на Блейз, сълзи на смущение, ярост и унижение. Тя усети как гърлото й се свива под напора на риданията, които се опитваше да възпре. Преди да е успяла да се издаде пред всички тези любопитни погледи, тя се измъкна в мрака около мястото за танци. Изправен вълк я хвана, но тя му се изплъзна между две жени и се изгуби в тъмнината. Той не можеше да извика името й, не искаше да предизвиква сцена. Промъквайки се между жените, Изправен вълк се спусна в мрака между два вигвама, а в ушите му отекваха думите на Хейзард: „Дръж Орлов дух под око“. Преди да отмести още две жени, той погледна към мястото, където Орлов дух бе стоял през цялата вечер. То беше празно.

 

 

Хейзард успя да се измъкне от Синьо цвете. Бе имал намерение да се отърве само с една платонична целувка, която да задоволи стариците. Нищо повече. Синьо цвете, за съжаление, бе имала други планове. Тя беше възбудена, колкото една жена би могла да бъде. Той се огледа, освободи се с учтива усмивка и навлезе в тълпата. Облекчен, Хейзард въздъхна и автоматично се огледа за Блейз. И когато видя Изправен вълк да си пробива път през кръга на танцьорите, пулсът му заби лудо.

— Изгубих я. — Думите му бяха резки, директни и тревожни.

— Как? — попита Хейзард, макар вече да знаеше отговора.

— Тя избяга толкова бързо, че не успях да я спра. Тая дълга целувка… — отбеляза уклончиво той.

— Пустата му мръсница, не можах да се откопча. Идеята беше твоя, не моя. Къде е Орлов дух? — попита той остро и още със следващия въпрос на момичето бе простено, а целувката забравена.

— Няма го.

— По дяволите, знаех си, че така ще стане.

— Той те предизвиква от доста време.

— Знам.

— Така често отсъстваше през последните няколко години.

— Аха. — Хейзард го слушаше само наполовина, защото стремежите на Орлов дух към титлата на вожда му бяха пределно ясни. Предизвикателствата никога не го бяха плашили. Досега. Хейзард не искаше Блейз да става изкупителна жертва в борбите за власт, а осъзнаваше също, че и тя самата би могла да бъде причина за отвличането. Всеки мъж на света би я пожелал.

— Мислиш ли, че ще успее да стигне сама обратно до твоя вигвам? — попита Изправен вълк.

— Не и през нощта. Нещата тук са прекалено еднакви за нея. Предлагам да проверим първо вигвама на Орлов дух.

— Толкова ли си сигурен? Него го няма, нали?

— Може да се е присъединил към танцуващите — предположи Изправен вълк с надежда.

— Залагам моя дорест кон срещу твоя тъмнокафяв, че не го е направил. — Троснатият глас на Хейзард звучеше толкова убедено, колкото този на Изправен вълк несигурно. Той вече беше пробягал десетина метра и набираше скорост, когато Изправен вълк извика:

— Само ако съм сигурен, че ще спечеля. — И хукна след него.

 

 

Блейз разбра, че се е изгубила почти веднага. Тя бе изтичала в мрака без някаква определена мисъл в главата си, водена единствено от необходимостта да избяга от безочливото представление на Хейзард и оная жена. След като бе тичала сляпо между редовете от вигвами, тя спря задъхана и се огледа наоколо. Само ред след ред от празни типита. Техните обитатели до един участваха в танците и във веселбата край реката.

Как щеше да намери пътя към вигвама на Хейзард? Не че това беше от особено значение, сприхаво реши тя.

Той най-вероятно щеше да е доста зает през следващите няколко часа с малката хубавица, която щеше за малко да глътне пред стотиците любопитни зяпачи. Ако тя не се върнеше тази вечер, това щеше да му свърши чудесна работа. Почуди се за миг, докато се опитваше да се ориентира, дали ще може да намери близо до реката някоя клонеста върба, от която би станало не лошо легло.

Повърхността на низината беше почти равна и затова й беше трудно да прецени в коя точно посока да тръгне, но отблясъците на огньовете при мястото за танците й сочеха най-общо посоката към реката. Тя се обърна по посока на огнените отражения в небето, с намерението да заобиколи танцуващите и да намери евентуално върбите. Докато Хейзард беше неин водач, тя не бе обръщала особено внимание на посоките, пък и той я носеше навсякъде. Тези спомени само разгоряха отново жаравата на яда й. Проклета да е развратната му душица, явно всички историйки от Вирджиния Сити бяха верни. Не бе отказал на жена нито веднъж в живота си. А тя, както изглеждаше, имаше толкова малко мозък в главата си, колкото и останалите, беше също толкова незащитена спрямо размекващите му нежности и опита му в играта на чувства, колкото и всяка друга.

Ядосана на себе си, на него и на уличницата, която го целуваше, усетила зараждащото се желание да си отмъсти, тя чувстваше, че в съзнанието й цари пълен безпорядък. Блейз пое дълбоко въздух, за да проясни мислите си и да притъпи омразата, и реши най-напред да потърси дърветата. Една самотна нощ би й дала възможността да реши какво точно да прави, имайки предвид Джон Хейзард Блек и неговата отвратителна склонност към жените от всякакъв тип.

Тя не бе направила повече от пет крачки по посока на огньовете, когато един млад, пищно облечен воин, с блестяща на лунната светлина коса, застана пред нея. Той се усмихна и протегна ръка напред в знак на приятелство. Блейз не разбра думата, съпровождаща жеста, но посланието му беше красноречиво. Тя отвърна на усмивката му и той си помисли, че Хейзард е глупак задето я е изпуснал от погледа си. Той заговори нежно на абсарокски, казвайки й, че е красива.

Блейз поклати глава, че не е разбрала, но когато той отново вдигна ръка, през човъркащото я раздразнение й мина една мисъл. Защо да не потанцува с този млад и красив воин? Щом Хейзард, който се правеше на вода ненапита, можеше да танцува с красиви млади жени и да ги целува, защо тя да не може да целува привлекателни млади мъже? В края на краищата, нали точно това бе идеята на танца, който продължаваше долу край реката? Всички се забавляваха. Защо да си разваля приятната вечер с ненужен яд и завист? Тя просто щеше да последва неговия пример и да се включи в групата от любовчии, които се забавляваха под небесните звезди.

Блейз постави пръстите си в ръката, протегната към нея, и отвърна на усмивката.

— Танц — каза тя, имитирайки пантомимично движенията.

Възбудата на Орлов дух се засили и той я придърпа към себе си.

— Не — леко натърти Блейз и се отдръпна малко назад. — Танц… долу до реката. Танц. — И тя направи едно леко плъзгащо движение.

— А — отвърна Орлов дух с усмивка. — Дисек. — И повтори грациозно движението на Блейз.

— Да, да… танц — съгласи се Блейз, подтиквана от яда си към Хейзард. — Да отидем при реката и да потанцуваме. — Тя посочи към огньовете.

— Ху кауе — каза той и Блейз разпозна думата „идвам“. Пръстите му галеха нейните по-охотно и когато той я подръпна леко, тя го последва. Докато вървяха през лагера, Блейз му хвърляше коси погледи. Той беше по-млад от Хейзард, но движеше стройното си тяло с увереността на доказан воин. Косата му беше дълга, доста по-дълга от тази на Хейзард, и когато той се обърна, за да й се усмихне, тя прецени, че воините на абсароките заслужават репутацията си на съвършени мъже. Той беше изумително красив.

Те минаха заедно по няколко безлюдни пътеки между типитата. Само някое случайно куче отбелязваше от време на време лениво присъствието им. Орлов дух се обръщаше често към нея, за да й се усмихне, а Блейз му отвръщаше в този безмълвен приятелски диалог. Тя се наслаждаваше на възможността да си го върне на Хейзард, като на свой ред пофлиртува, а този прекрасен млад мъж беше приятен, добронамерен и много предразполагащ.

Едва след като изминаха по-голямо разстояние, Блейз забеляза, че не се движат по посока на огнените отражения в нощното небе. Тя спря рязко, а Орлов дух я стисна по-силно.

— Танците са натам — каза Блейз, посочвайки със свободната си ръка.

Той явно не я разбираше.

— Ху кауе, биа — отвърна тихо той и отново тръгна, като дръпна Блейз след себе си.

Коремът й се присви нервно, защото този път тя разбра цялата фраза: „Ела, сладурче“. Защо я наричаше сладурче? Дали това беше някакво общоприето обръщение, или съдържаше нещо по лично? Изведнъж тя се почувства съвсем сама в безлюдния лагер. И несигурна. Може би тази приятелска разходка и учтивите усмивки не бяха чак толкова невинни, колкото изглеждаха.

„По дяволите, помисли си раздразнено тя, няма да се оставя да ме отведат в неправилната посока най-безропотно.“

— Спри! — заповяда тя най-безцеремонно и предприе действия, съответстващи на думите й. Със същия успех можеше да се опита да спре някоя природна стихия. Орлов дух дори не намали крачката си, само ръката му я стисна по-здраво и той я изтегли след себе си.

— Чакай малко, по дяволите! — извика тя и го перна със свито юмруче. Все едно че удари стена.

Тогава той спря, погледна към нея и каза:

— Де-йеа-кс-уах-соу-уиих-ма — няма да те нараня. Бе-ле-ше-чила-лема — ти ще ме харесаш. — Той беше ужасно уверен в себе си и всички жени, на които бе доставил удоволствие, щяха да застанат зад тази увереност. Орлов дух се протегна и прокара пръст по грациозната линия на стройното й вратле. Когато тя отблъсна рязко ръката му, той се изсмя и прошепна нещо толкова тихо, че от думите му се дочу само прегракнало мърморене, но посланието в очите му беше абсолютно ясно.

— Ела — повтори той и продължи напред.

Блейз, която вече не вървеше безропотно, заби пети в земята, но това само леко го забави и резултатът бяха единствено леките следи, които мокасините й оставяха в тревата. Те изминаха по този начин още двадесетина метра, като Блейз продължаваше да го заплашва и проклина цветисто, а Орлов дух сякаш не забелязваше това. Накрая той спря пред един вигвам и се наведе, за да повдигне покривалото на входа му.

Използвайки малкия шанс да се измъкне, Блейз се дръпна рязко, изскубна пръстите си и хукна с невероятна бързина. Въпреки че бягаше бързо, тя скоро го чу зад себе си, първо стъпките му, а малко по-късно, когато почна да я застига, и неучестеното му дишане. Тя самата дишаше затруднено след стотината метра бягане презглава и докато поемаше въздух с усилие, Блейз усети как я повалят в гръб и след това силни мъжки ръце я вдигат във въздуха.

Тя започна да се бори, да блъска по здравите му гърди, да удря по раменете му и да рита с крака във въздуха, но той само се хилеше и шепнеше някои от думите, които тя бе чула Хейзард да казва, докато се любеха. Той ги шепнеше нежно, успокояващо, както се говори на палаво дете. И още нещо, думите съдържаха въпрос.

Той се бе навел, за да я целуне. Дали не искаше от нея да го целуне? Вдигната високо в ръцете му, с очи, изпълнени с объркване и страх, тя можеше да види устните му само на сантиметри от своите.

Изведнъж в полезрението й се мерна Хейзард, който завиваше зад ъгъла, затичал с всички сили. Страхът изчезна от само себе си, но ревността й напомни, че той заслужава да бъде наказан за тази дълга, протяжна целувка с момичето по време на танца. Хейзард беше зад гърба на Орлов дух и той все още не подозираше за неговата поява, когато Блейз видя как от същия ъгъл изскача в спринт Изправен вълк. Тя се усмихна лекичко, когато повдигна устни, за да приеме целувката на Орлов дух.

Отмъщението беше сладко, когато спасението бе така близо.

Хейзард не бе видял съпротивата на Блейз.

Бе дочул само цветистите проклятия.

Не я бе видял да бяга, да рита или да се бори.

Видял я бе само в прегръдката на Орлов дух, видял я бе да го целува. Ревнива ярост избухна в съзнанието му.

— Забавляваш ли се? — провлече той на английски, изминавайки последните няколко метра, контролирайки желанието си да нападне.

Орлов дух се обърна.

— Пусни я — хладно заповяда Хейзард, а абсарокският му прозвуча непривично рязко.

— А може би тя иска да остане. — Предизвикателството на Орлов дух беше недвусмислено.

— Искаш ли да останеш? — попита смразяващо Хейзард, преминавайки на английски.

Дори и в яда си Блейз не посмя да отвърне утвърдително на този въпрос. Очите на Хейзард бяха твърде далечни.

Тя поклати глава.

— Ето — каза безстрастно Хейзард. — Сега я пусни.

Орлов дух я освободи и Блейз се плъзна на земята.

— Заведи я във вигвама — обърна се Хейзард към Изправен вълк, който бе пристигнал веднага след него.

— Чакай малко — възрази Блейз. — Няма да ме отпратите като, като…

Хейзард я погледна пренебрежително.

— Като сгазила лука развратница, ли? — довърши той с горчива усмивка.

— Я не ми говори за сгазване на лука — тросна му се разгорещено Блейз и направи една заплашителна крачка към него. — Да не си се уморил от игричките на танците?

Хейзард се намръщи.

— Можем да говорим за това по-късно — каза той с намерението да не позволява да се разрази някоя гръмотевична буря пред очите на Изправен вълк и Орлов дух.

— О-о… по-късно. Разбирам, Ваше Височество. Та значи, сега съм свободна?

— Схванала си основната мисъл.

— Ами ако не ми пука какво заповядва мистър „Мечтан любовник“? — натърти ядосано тя с отровно сладникав тон. — Любовникът на онова младо момиче на танците, любовникът на Малка Луна, любовникът на Луси Атънбъроу — гласът й се извисяваше с проточването на списъка, — любовникът на Елизабет Мотли, на Фани…

— Накарай я да млъкне и я отведи оттук — изръмжа Хейзард.

И в следващия миг, по средата на списъка с женски имена, Блейз бе вдигната от земята.

— Прощавай — извини се Изправен вълк, поставяйки ръка на устата й, където я задържа през по-голямата част от пътя до вигвама на Хейзард.

Орлов дух се ухили самодоволно.

— Може би ще поискаш да те отърва от нея.

— А може и да не поискам.

— Значи великият вожд Дит-чилияш позволява на една жена от жълтооките да го командва? — Тонът му беше оскърбителен.

Хейзард не обърна внимание на обидата.

— Предупреждавам те, Орлов дух. Не я докосвай отново. Не я заприказвай. Дори не я доближавай.

— Можем да се бием за тази жълтоока — предизвика го Орлов дух, нетърпелив да получи възможност да се наложи над Хейзард пред всички.

— Много добре знаеш, че аз не се бия за жени. — Тонът на Хейзард беше категоричен. Нямаше нужда да обяснява една дълголетна традиция.

— Страхливец значи?

Думите бяха недопустимо груби, но Хейзард си припомни за нетърпеливостта на младостта и се задоволи само със словесно предупреждение.

— Ще умреш в опита си да го провериш.

— В такъв случай, една жена ти е стъпила на врата.

Хейзард сви рамене, за да покаже колко безсмислена е забележката на Орлов дух.

— Просто стой далеч от моята жена. Повече няма да те предупреждавам. Давам ти един-единствен шанс.

— Срам е за един мъж да демонстрира такава привързаност към жена. Ти заприличваш на жълтооките. Тази слабост е срам за тебе. Обладаният от жена е половин воин.

Палето си бе позволило достатъчно, мислеше си мрачно Хейзард, но той самият вече бе преминал възрастта, в която младежката непримиримост бе ограничавала разбирането му за хората. Затова обясни внимателно:

— Разбирам предизвикателството ти, Орлов дух. Всички, които вече си ми отправял, както и това сега. В духа на воина е да търси слава и власт. Разбирам всичко, което те вълнува. — Гласът на Хейзард беше търпелив. — Способен съм да разбера дори това — продължи той замислено, — че я желаеш. Аз също съм бил възпитаван по същия начин — каза му той като баща на разбунтувал се син, — тъй че няма защо да ми говориш за срам и безчестие. Няма защо да ми обясняваш и различните мотиви, които ръководят живота на жените и мъжете. Но нещата са по-различни и затова те предупреждавам. Правя го, защото я харесвам. — Тонът на Хейзард беше остър и пронизващ със своята безстрастност. — Не пресичай пътя ми, защото ще… — Той притвори очи, тъй като не беше сигурен докъде би могъл да стигне в страстта си към нея. Когато отново ги отвори, те бяха студени и пусти. — Просто недей — довърши той.

— Бих могъл да я отвлека. Тогава няма да можеш да направиш нищо.

— Сега не е сезонът за това[1].

— Той пак ще настъпи.

Хейзард се усмихна леко.

— Не и за мен[2].

— Значи всичко е вярно? Чух, че й носиш вода и й готвиш като жена. — Младото лице на Орлов дух изразяваше отвращение.

— Правя каквото искам — отвърна тихо Хейзард. Изтънелите резерви от самообладанието му наблягаха върху стойността на всяка сричка. — Ти си млад и животът е пред теб. Предлагам ти да си намериш друга жена. Но ако някакво погрешно чувство за чест и достойнство не ти дава мира, просто искам да знаеш — продължи той недвусмислено, с леден поглед, — че ако се опиташ да дойдеш за нея, ще трябва да минеш първо през мен.

— Тя ще те направи слаб.

— Опитай, когато си поискаш да го провериш — предложи му Хейзард, изчака спокойно и като не получи отговор, си тръгна.

Изправен вълк бе застанал на пост пред вигвама на Хейзард, когато усети нечия ръка на рамото си и чу неговия тих, спокоен и приятелски глас да казва:

— Благодаря ти. Ще говорим с теб утре сутрин.

Изправен вълк погледна своя приятел и разбра какво чувства той.

— Вината не е нейна — отбеляза меко той.

Хейзард въздъхна.

— Знам.

— Не бъди прекалено рязък. Нашите пътища са нови за нея. Тя не разбира.

Хейзард изслуша почтително съвета на най-добрия си приятел и се усмихна леко.

— Никога през живота си не съм удрял жена — отвърна му той. — И махни тази разтревожена физиономия от лицето си.

— В такъв случай — каза Изправен вълк, усмихвайки се по оня безгрижен начин, който навяваше на Хейзард куп момчешки спомени, — приятни сънища. — Но Изправен вълк никога не го бе виждал да тича след жена. Никога. Затова се съмняваше, че неговата жена ще се измъкне невредима след жарката целувка, която я бе видял да дарява на Орлов дух.

Изправена и враждебно настроена, тя го очакваше. Независимо от това, което бе казал на Изправен вълк, Хейзард бе на косъм от избухването, защото споменът за целувката й с Орлов дух все така подхранваше яростната му ревност, която помиташе обичайната му сдържаност. Щеше му се да я раздруса, докато тя не му обещае никога повече да не целува друг мъж. Никога. Накърненото му право задушаваше здравия разум и караше собственическото му чувство да преминава границата, в която можеше да го контролира.

— Мислеше ли си за Гарваново крило, докато целуваше по-малката й сестра? — отмъстително попита Блейз, все така нападателно настроена.

Думите експлодираха при допира си с него, опасни като вбесената жена и насочени като смъртоносно оръжие. Хейзард спря, сякаш някой го бе зашлевил. Това име, споменавано рядко след нейната смърт, сега се събуди за свой собствен живот. Той погледна Блейз с очи, изпълнени с горчивина, отвори уста, за да каже нещо, но после я затвори в зловеща гримаса, мина покрай нея до далечния край на вигвама и свали реснистата си риза. Мускулите по гърба му затанцуваха.

— Какво искаш, мътните те взели? — изкрещя тя, вбесена от държанието му, както и от неговото мълчание. — Искам да знам, Хейзард. Защо точно аз? Всяка жена би се разменила с мен на драго сърце. Разбирам, че ти трябваше заложница, но защо бе всичко останало? Защо ти трябваше да си правиш труда с тези нежности и любовни думи? Те не означават нищо за теб, това е очевидно. Това младо момиче тая вечер също. Тя би могла да заеме мястото ми за минута. Ако ти трябва слугиня, някоя, която да ти чисти и готви, знаеш, че и това мога да направя. Ако пък ти трябва безплатна любовница, навън сигурно има опашка от желаещи за мястото!

Той се обърна и я погледна невярващо. Само преди два дни й бе казал, че в неговите очи и в очите на клана тя е негова съпруга. Въпреки че не го бе планирал, това не беше временно, лекомислено взето решение. А сега я заварваше в прегръдките на друг мъж.

— Любовниците поне знаят… — започна раздразнено той, но Блейз не го слушаше, а просто изливаше яда си с намерението да прогони напрежението, събрано през последния час, напрежението, основано на невъзмездената й, изгубена независимост, връщайки се назад, преди няколко седмици, когато Хейзард я бе целунал за пръв път. Тазвечерната случка беше само търсеният повод, а не основната причина.

— Или пък… — продължи тя саркастично, без да обръща внимание на думите му, докато крачеше из малкото пространство между входа и огнището, а очите й проблясваха като сигнали, предизвестяващи буря. — Може би трябва аз да ти плащам. В края на краищата ти си човекът с неоспоримата репутация и опит. — Тя се спря, завъртя се и троснато попита: — Колко ти дължа до момента? Как ще ги смятаме, на час или на седмица?

Той се отдръпна, за да не я удари, и се хвърли в постелята от кожи. Нейните яростни думи продължаваха да се сипят върху него, подобно на неприкрита, гневна магия, докато той, треперещ, броеше вече до петдесет — броенето до десет не би свършило работа.

Епизодът с Орлов дух бе все така жив в съзнанието му — Блейз в неговата прегръдка, надигащото се неудържимо желание да го убие, необходимостта да овладее този импулс. Ситуацията сега беше само объркана, но не и избледняла. Тя беше все така свежа, подсилвана от присъствието на Блейз, което беше потенциално опасно и неизбежно, както мрачно си помисли той. Проклети да са силните шумове! Защо жълтооките винаги си мислеха, че трябва да крещят, за да ги чуят? Нямаше ли да спре? Той се пресегна към мокасините си, развърза ги и ги събу. След това легна по гръб в постелята.

Само за две секунди Блейз се озова до него.

— Какво, по дяволите, си мислиш, че правиш? — заповеднически попита тя.

— Каня се — каза самата истина Хейзард — да заспивам. — За момента не можеше да рискува с нищо друго.

— Няма ли да отговориш на въпроса ми? — вбесена настоя тя.

Последва миг на пълно мълчание.

— Няма — каза Хейзард, потискайки собствения си гняв с явно усилие.

Но Блейз беше напълно безчувствена към тънките нюанси в момента.

— Искам отговор! — изкрещя тя, застанала настръхнала над него, привикнала нещата да стават по нейния начин, решена да извоюва свой собствен път през Вселената — великолепна, поруменяла и смазващо горда. Но не и толкова опасна, колкото Хейзард.

Той я забеляза — литналата към него длан на стегнатата ръка, подхранвана от яростта й, и хвана нежната китка на педя от лицето си. Изви я и събори Блейз в постелята по силата на примитивна страст, в основата на която бяха ядът, ревността и първичният стремеж към притежание, и с едно ловко движение се оказа върху нея. Ръцете му, притиснали раменете й, бяха жестоко груби, а присвитите му очи говореха недвусмислено за разразилата се в него буря.

— Значи искаш отговор? Ще получиш отговора си. — Той я притисна грубо и стройният му крак се вмъкна между бедрата й. — Не — прошепна той с гримаса, отговаряйки най-после на въпроса й. — Не ми трябва слугиня. Нито любовница. Виж, Орлов дух беше заинтересуван. И не, не искам да ми плащаш, сладка кучко. — И той се усмихна цинично. — Нямаш достатъчно пари, за да го направиш. — Разтваряйки бедрата й с коляното си, той намести тялото си между краката й. — Всичко, което някога си знаело, разглезено детенце, е какво искаш. — С насилническа усмивка, той развърза колана около талията й. — Всичко, което ще знаеш, е какво искам. — Той отметна встрани разбърканите завивки. — Време е, сладурче — той тихо продължаваше грубо да повдига роклята й над талията, — да разбереш, че светът няма да се подчинява на желанията ти. Той ще се подчинява на моите, а аз нямам никакво намерение да те деля с всеки мъж, който ти допадне.

Блейз се бореше срещу неговата тежест, опитваше се да отблъсне ръцете, които принуждаваха тялото й да приеме неговото.

— Не ме докосвай, проклет двуличник — бунтуваше се тя, опитвайки се да поеме въздух под неподвижната тежест на тялото му. — И недей да ми изнасяш лекция за… верността.

— Това не е лекция. Това е заповед. — Гласът му звучеше страховито. — Съжалявам, но за в бъдеще ще ти се наложи да избягваш страничните ангажименти, това не влиза в договора ни.

— Аха, разбирам. Законът на Хейзард — изсъска тя. — Значи само ти можеш да кривваш?

— Не съм целунал оная жена — продължи той с равен глас, но черните му вежди бяха все така смръщени, — защото исках това. Целунах я, защото това се очакваше от мен. Точно както сега, биа — изръмжа той, докато ръката му си проправяше насила път към вътрешната страна на бедрото й. — И очаквам от теб да изиграеш ролята си на достойна съпруга.

— Върви по дяволите! Няма да го направя! Не и след като всичките тези хора те гледаха, няма! — Тя се противопоставяше на проникващите му ръце, но не можеше да спре тяхното напредване. Опита се да се отдръпне от него, но той я бе притиснал като менгеме.

Пръстите му се сключиха около китката й със сила, която заплашваше да прекърши костта й.

— Ще го направиш. — Гласът му беше вледеняващ. — Сигурен съм в това. Погледни ме.

Тя се извърна преднамерено от него. Гневът продължаваше да кипи в нея.

Ръката му я принуди да обърне глава.

— Не трябваше да отиваш там с Орлов дух. — Очите му бяха безмилостни.

— А устните на малката сестричка по твой вкус ли бяха? — изстреля тя, с очи преливащи от гняв.

— Ти си доста далече от дома си, бостънче, и това, което не знаеш за нашия начин на живот, би могло да изпълни хиляда тома. Може би — прошепна той със стиснати устни — съм бил немарлив в обучението ти. Урок първи — няма да ти позволя да излизаш с други мъже.

— Той ме повлече насила — извика тя. Кръвта пулсираше бясно по бялата й шия. Цялото й боричкане с него беше абсолютно безсмислено.

— Няма начин да не го е направил — тросна се Хейзард и пръстите му се впиха в китката й. — Точно на това ми приличаше всичко.

— Мислех си, че отиваме на танците — настоя задъхано тя.

Зъбите му се показаха за миг, снежнобели на фона на сгърчените устни.

— О, наистина щяхте да си потанцувате — изръмжа той, — най-стария танц в света.

— Не е честно. — Тя се опита да отблъсне отново неподвижното му тяло. — Нямах намерение…

— Запомни това, бостънче, знам колко може да се разгорещи сладкото ти телце. Хич не ми казвай, че нищо не си искала. Не и след целувката, която видях.

— Аз не съм твоя собственост, Хейзард! — Това беше разгорещен, гневен вик, отправен към смазващото я неравенство с всичките му детайли.

— Тук те притежавам. Притежавам те и още как, сладка ми съпруго — каза той със страстта на абсарокски вожд, който се бе борил, както се бяха борили и предците му, за да си възвърне правото над своята земя и имущество. — Поне докато те желая — добави грубо той. Споменът за нейните устни, слети с тези на Орлов дух, се бе врязал в съзнанието му.

— Ами ако аз те напусна преди това? — каза Блейз с тъничък глас. — Нали при вас царяло равноправие?

— Само дето може да се сблъскаш с известни неприятности, ако ме напуснеш. За съжаление, теорията и практиката невинаги се покриват в реалния живот. Ти ми принадлежиш до голяма степен, бостънче. Приеми този факт.

Тя погледна с гневно неверие мъжа, легнал върху нея.

— А ако не го приема? — възпротиви се тя враждебно.

Той й отвърна с изящния си гърлен смях, пропит с пренебрежение.

— Тогава ще се наложи да преразпределя графика си — каза той, брутално вежлив, — за да мога да отделя повече време за твоето превъзпитание. Пак ще обсъдим този въпрос — промърмори сухо той — след един час.

— Ще ти се наложи да ме принудиш със сила — изстреля тя, поруменяла и намръщена.

Устните му се разчупиха в непресторена усмивка.

— Не ставай глупава. Ти обикновено… — усмивката му разцъфна, — как да се изразя по-деликатно… проявяваш завидна готовност — промърмори той.

— А ти обикновено — отвърна разгорещено Блейз, с присвити очи и крехко тяло, което все още се бореше срещу стоманените пръсти и солидното му тегло — като проклет разгонен бик.

— Предполагам, че точно затова си подхождаме толкова добре — каза одобрително Хейзард и се засмя закачливо. — Някои си падат по кротките, бостънче. Други — по дивите. А някои казват, че го дават по-леко, но когато ножът опре до кокала, жив ще те изядат. Не ме обвинявай в ограниченост, ти получаваш точно това, което поискаш. Но за в бъдеще — изръмжа той — ще оставим искането на мен.

— Кой знае, кой знае — заядливо отвърна Блейз.

— Точно така ще стане, без съмнение — заяви Хейзард. Хватката на ръцете му беше на път да прекърши раменете й.

— Не можеш да ми казваш какво да правя — извика тя.

— Ти си мъничко по-шумна, отколкото би ми се искало да бъдеш.

— А ти се контролираш непоносимо добре за моите представи — тросна му се тя упорито.

Хейзард огледа замислено гневното й лице.

— Ти обичаш да се налагаш — промърмори той, — ужасно раздразнителна си и си потенциална заплаха за душевното ми равновесие. — След това въздъхна дълбоко и объркано. — Какво да те правя?

— Пусни ми китката — прошепна тя умоляващо и една мъничка, бегла усмивка се запромъква върху лицето й. — Чак пък за душевното равновесие — нерешително добави тя.

Хейзард прихна, пусна китката й и наведе глава към шията й.

— И като си говорим за душевно равновесие — добави Блейз, — тъй като ти повдигна темата… не че за мен това е някаква добродетел, но искам да ми кажеш нещо — завърши рязко тя с бърз поток от думи.

Хейзард усети как тялото й леко се натегна и когато вдигна поглед, с облекчение установи, че тя се опитва да се усмихне.

— Кажи ми сега, но честно. — Лицето й отново бе станало сериозно.

— Дадено. — Той я освободи леко от тежестта си, подпирайки се на лакти.

— Тя означава ли нещо за теб?

— Момичето от танците?

Блейз кимна. Смирен и кротък, какъвто едва ли някой го бе виждал, Хейзард се разтревожи за миг, че може би я е наранил, докато се е съпротивлявала.

— Не — каза той много внимателно. — Всичко беше въпрос на дълг, ритуал, церемония… наречи го както искаш.

— Значи никакви спомени, никакви изблици на разкаяние? — попита тя, докато се примъкваше внимателно към него.

— Та аз дори не я познавам. Тя беше на осем години, когато заминах за Харвард.

— В такъв случай — каза Блейз с тон, съдържащ добре познатата нотка на игрива жизнерадост, — не се е налагало да се опитвам да те накарам да ревнуваш, като се целувам с Орлов дух.

— Да не искаш да кажеш — каза той, обръщайки гръб на собствените си съмнения, — че си го била замислила.

Устните на Блейз се разтвориха сладко.

— Видях, че се приближаваш. Преди това се борех, за да защитя честта си.

— Наистина ли? — В тона му се съдържаше леко съмнение.

— Не ми ли вярваш?

— Ами, сладурче… — Опитът на Хейзард с Блейз го караше да си мисли точно обратното. Досега той бе този, който защитаваше хипотетичната си чест, ето защо известни съмнения можеха да му бъдат простени.

— Хейзард!

— Разбира се, че ти вярвам — бързо потвърди той, стоплен от спомена за своята скъпа, макар и създаваща неприятности любима, за нейната непредсказуемост и бойката й натура. Но тъй като си беше реалист, той си отбеляза мислено да подсигури тя да е под постоянно наблюдение, когато не е с него.

— Ти наистина ли не изпитваш нищо към това момиче? — повтори тя. Ядът й си бе отишъл, но някои малки подозрения продължаваха да я човъркат.

— Не изпитвам нищо към Синьо цвете, нито към Малка луна или Луси Атънбъроу, нито дори към… — Хейзард спря, преди да произнесе името и нежно се усмихна на Блейз. — Дори спомените ми ги няма — меко продължи той. — Ти си заела всяко кътче от съзнанието ми. Обичам те — каза той много, много тихо. — Остани при мен. — След това изведнъж се претърколи от нея, отпусна се по гръб, прокара рязко пръсти през лъскавата си черна коса. — Мътните го взели — промърмори неясно той. — Как въобще ще успеем… — Хейзард остави този риторичен въпрос недовършен. — Не трябваше да казвам всичко това — продължи той, поставил неспокойно ръце зад главата си, с очи вперени в далечното късче небе, което се виждаше през отвора в тавана.

Всичко, което можеше да види, бяха потоци от жълтооки, които прииждаха към неговата земя, сбъдващото се катастрофално пророчество на неговия сън отпреди толкова години. В отношенията си с жълтооките индианските племена никога не бяха разполагали с някакво политическо преимущество. Липсваше им коварството, което белият човек развиваше у себе си като ценна добродетел. Оперативност, казваха те, не безскрупулност. Прогрес, добавяха те, а не унищожение. Беше ли възможно да бъдат победени? Той не знаеше това.

Във всяко поколение имаше хора с изключителни способности. Неговият баща имаше дарбата да вижда в бъдещето. Хейзард също я притежаваше. Но успехът му дори като вожд-ясновидец зависеше от собственото му съзнание за приписваните му сили, от саможертвата и състраданието. Върховната проверка както за него, така и за неговия клан наближаваше неумолимо. Победата също бе възможна — златото можеше да им осигури някакъв мъгляв шанс да я постигнат. Или поне възможността загубата да не бъде толкова катастрофална. Но той трябваше да стимулира своите свещени сили, да се съсредоточи върху сериозния проблем за бъдещето на неговия клан. Не можеше да позволи на личните чувства да се намесят в същността на неговия живот като вожд и водач.

Тогава изведнъж всички проблеми, разкъсващи сърцето му, отстъпиха пред вълната от любов, която изпитваше към Блейз. Тази вечер му се искаше да потъне в приятното забвение, да се посвети изцяло на трепетните си чувства.

— Кажи ми — каза Хейзард, обръщайки се към нея, — кажи ми, че те е грижа за мен. Кажи ми — помоли я той, желаещ я в този миг повече от всякаква чест.

Блейз се хвърли към него, завладяна от магията на своята любов.

— Обичам те — въздъхна тя с наслада, — обичам те, обичам те, обичам те. — Пърхащи целувки отбелязваха края на всяка възторжена фраза.

— И откъде си толкова сигурна? — попита Хейзард, сключил ръцете си около нея и загледан в искрящите й очи.

Тя кимна така, сякаш това бе извън всякакво съмнение.

— Просто го знам — каза тя.

— Защо на теб ти е толкова лесно да го кажеш? — замислено прошепна той.

— Ако го чувстваш, ще го кажеш — обясни тя. — Без разкаяния, спонтанно. Аз живея, аз чувствам, аз съм — продължи импулсивно да изрежда тя. — Много е просто. Никога ли не си се чувствал по този начин?

— Не — отвърна той без колебание. Искаше му се чувствата му да не бяха така заплетени. Любовта му към нея беше спирана, ограничавана, смущавана от безбройните усложнения, до едно достатъчно разрушителни.

— Целуни ме — настоя тя, измъквайки го от мрачните му мисли. — И ме люби.

— Малък диктатор — промърмори той. — Никога няма да се промениш. — Но думите му бяха придружени от усмивка.

Тя го целуна първа, пищно и пламенно, като огнена прелюдия към страстта. След няколко кратки секунди той напълно забрави за горчиво-сладката си тъга и вратите на удоволствието се разтвориха пред него с гръм и трясък.

Бележки

[1] Законна форма на „взаимно крадене на жени“ (бацу ера у) била практикувана от враждуващи воински общества за кратко време в началото на пролетта. — Б.авт.

[2] Не всички мъже и жени се отнасяли благосклонно към начините на крадене на жени. Когато опитали да откраднат жената на Лекувания от мечка, тя повикала съпруга си на помощ. Той взел пушката си и предупредил: „Сред вас няма ни един, който да е достатъчно силен, за да я вземе“. Такова действие било нечувано и предизвикало противоречия, тъй като общоприетият начин на поведение забранявал съпругът да проявява някаква загриженост. Но този анекдот ясно показва, че както във всяко общество, и сред тях е имало изключения от обичаите. — Б.авт.