Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брадок/Блек (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blaze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 129 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Блейз

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Гарнизова

ИК „Бард“, София, 1994

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава 3

Нощта на областния бал се оказа една от онези топли, летни нощи, на които художниците и поетите посвещават своите творби. Въздухът ухаеше на току-що поникнала трева, свежа земя и едва доловимия аромат на трепетлика. Слънцето бе потънало зад околните възвишения, майсторски разпръсвайки пламтящото си злато по блещукащото небе. Това бе гледка, която придаваше дори на грубото златотърсаческо градче мек, уютен блясък.

Блейз наблюдаваше лъчезарния залез от прозореца на своята собствена стая. На долния етаж баща й говореше за бизнес, а майка й, както обикновено, се приготвяше с един час по-дълго от всички останали. Един прислужник донесе чаша шампанско с поздрави от баща й и Блейз, настанена удобно в червеното плюшено кресло до прозореца, отпи от виното, докато се наслаждаваше на края на деня и настъпването на нощта.

Метри кремава дантела и коприна с цвят на слонова кост, ръчно украсена с хиляди малки бисери, разхвърляни пищно по кринолина й, се бяха разстлали по пода в плавни дипли. Плътно прилепналият открит корсаж на роклята й, подсилен с банели, бе ушит така, че ефирната дантела, покриваща голите й рамене, да играе чисто декоративна роля. Бледите тъкани и дантели чудесно подчертаваха кожата й с цвят на праскова и червеникавозлатистата й коса. Дълги обеци, окичени с диаманти и перли, украсяваха ушите й, искрящи на фона на нежната й кожа. Но реалността така и не искаше да се примири с този образ на съвършенството. Няколко своенравни къдрици вече се бяха измъкнали от внимателно нагласената й прическа. За отчаяние на нейния фризьор, отпратен в пристъп на раздразнение, къдриците на Блейз бяха бунтарски настроени и никакви усилия не можеха да ги удържат, и сега нейната стилна прическа бе на път да придобие по-първичен вид.

Украшение от умело подбрани диаманти и перли, окачени на фина верижка, се спускаше възбуждащо към засенчената граница между пищните й гърди. Тъй като прецизно контролираното полуразголване беше обща тенденция при вечерните рокли, Блейз така и не можеше да прецени колко провокиращ е тоалетът й. Гърдите й, изпъкнали над дълбокото деколте, можеха да довършат някого само за една такава вечер. Раменете през тоя сезон бяха тенденциозно открити, а дантелата, спусната между тях и лактите, носеше многозначително послание. Тъй като очертанията на женското тяло бяха виртуозно обвити в огромно количество плат и фусти, областта над талията бе натоварена да напомня на мъжете идеята за женствеността. Воланите — новото стилно откритие, подчертаваха елегантната голота на женските рамене и едновременно с това привличаха не по-слабо вниманието върху бюста, надигащ се над копринения корсет.

Стройна, с дълги бедра, облечена в бледа коприна като ренесансова невеста, със сатенената кожа на раменете си и полуоткритите си подканящи гърди, Блейз без съмнение щеше да завърти главите на мъжете на областния бал.

 

 

Една мъжка глава, която нямаше никакво намерение да се остави да я завъртят, се бе отпуснала на облегалката на голямата порцеланова вана, изтеглена до западния прозорец на стаята на втория етаж на „Плантърс Хаус“, най-новия хотел във Вирджиния Сити. Освободен от мръсотията и умората, насъбрана през няколкото седмици усамотен труд в участъка, Хейзард си почиваше във ваната, наслаждавайки се лениво на една голяма чаша с бренди. Животът бе придобил по-благодарен образ.

Обезпокоителните видения на златистата й коса бяха изместени от по-осезателната плътска реалност под формата на някои от домакините на Вирджиния Сити, с най-различна външност, които под един или друг начин бяха минали през стая 202 за последните няколко дни. Представата на Хейзард за належащи обществени задължения се заключаваше предимно в това, да забавлява дамите в леглото. Всъщност той очакваше една от тях да се появи след по-малко от десет минути. Ще има време преди бала, настояваше Луси, а след дългите самотни седмици, прекарани в Даймънд Сити, Хейзард не бе в настроение да отказва.

В края на краищата той се чувстваше отлично. Странният копнеж по необикновената червенокоса жена бе изчезнал, изтласкан от задоволството на сексуалното изобилие от последните три дни във Вирджиния Сити. Всичките му видения са били плод на преходни желания, дължащи се на проточилото се въздържание, разсъждаваше Хейзард, те нямаха нищо общо конкретно с жената, облечена с тесни панталони. И сега, когато бе сложен край на въздържанието, тя можеше спокойно да напусне мислите му.

След лекото почукване, той допи брендито си на един дъх и каза „Влез“. След това обърна глава към вратата, тъмните му очи се плъзнаха по елегантната брюнетка, облечена в розов муселин, украсен с волани от тесни ивици с белгийска бродерия, които едва удържаха пълните й гърди в рамките на корсета. Хейзард изведнъж стана загрижен, след като Луси Атънбъроу влезе в стаята, затвори вратата и се облегна на нея.

— Да изляза ли — попита той меко, — или ти ще дойдеш при мен?

— Не мога, Джон… дрехите ми… косата…

— Свали ги, сладурче. С прическата ще внимавам. — Очите му я хипнотизираха хищнически. — Съблечи бавно всичко — каза той тихо и чувствено. — Това ще ми хареса.

Тя не беше помръднала от вратата, но очите й блестяха от стаена възбуда, докато оглеждаше любовника си. Хейзард беше най-великолепният мъж, когото някога бе виждала. Развратните му очи я примамваха с опасна сила. Орловите му черти бяха толкова красиви, че й се завиваше свят. Седнал във ваната, гол, с бронзова кожа и бляскави капчици вода по широкоплещестото му тяло, той струваше като мъж повече от десетина съпрузи, взети заедно. Изпъвайки се назад, тя срещна спокойния му тъмен поглед и усети как тлееща топлина се разля и след това погали тялото й като докосващ се до нея пламък.

— Как го правиш? Как можеш да ме накараш да се чувствам така? — попита тя задъхана, напрегната, преливаща от възбуда.

— С личен чар — каза Хейзард с ленива усмивка, — в комбинация с ясния спомен за последните четири седмици без жена — подразни я той. — Хайде, Луси, много си далеч…

Коя да е жена в градчето би си паднала по него и той го знаеше. Тя не смееше да си помисли колко ли от тях бяха вече минали по тоя път. Пристъпи към него и потръпна от нетърпение.

— Никога не мога да разбера, Джон — каза тя с искрена усмивка, — дали повече ми си иска да ме изнасилиш, или да се отнасяш с мен като с девствена невеста.

Прелъстителните черни очи се спряха на нея, преценявайки я умозрително.

— А защо не и двете?

Като се плъзна по-дълбоко в димящата вода, той направи пауза, потопен почти изцяло. Тъмната му коса се пръсна по повърхността, а ироничният му поглед се насочи към нея.

— Решавай — каза той подканващо — с кое искаш да започнем.

Само няколко мига по-късно две смугли ръце се протегнаха, хванаха и приласкаха нетърпеливото крехко голо тяло, след като съпругата на върховния съдия потопи първо едното си нежно краче, после другото и след това легна до Хейзард в горещата вода. А той наистина беше много внимателен. Точно затова го обожаваха жените, защото не бързаше и беше нежен и… внимателен.

Доста по-късно, когато цялото тяло на Луси се бе напрегнало в очакване, след като всеки милиметър от пухкавата й плът беше обзет от топла възбуда, тя отвори бедрата си за горещата вода, както и за още нещо. Изведена до връхната точка, тя изстена в желанието си да свърши.

— Търпение, скъпа — прошепна Хейзард. — Още не съм започнал.

Меката настойчивост на тази забележка я накара да замлъкне. Подът прогизна отчайващо, тъй като малки вълнички преливаха през ръба на ваната, но както бе обещано, прическата на дамата остана недокосната.

Час по-късно те си помагаха един на друг в обличането, а преди да си тръгне, Луси го целуна страстно и неочаквано го помоли:

— Моля те, Джон, ако наистина ще се връщаш утре в планината… само още веднъж?

Той отказа.

— Не ме ли искаш?

— Просто искам да запазя тоалета ти от — той се усмихна — грубия дивак.

Клепките на Луси се повдигнаха, за да издадат изгарящата й страст.

— Себе си ли имаш предвид?

— Себе си — повтори меко Хейзард като ехо на думите й.

Ето това най-много я впечатляваше у него, неговата първичност и непредсказуемост. Очите й, вперени в неговите, гледаха страстно, изпълнени с желание.

— По дяволите роклята — прошепна тя.

Той бе прочут с топлата си и елегантна усмивка.

— На вашите услуги, мадам.

И така, Хейзард отново имаше жената на върховния съдия, въпреки фустите, муселина и украсените с дантели гащички, а както забеляза по-късно, нейните обути в копринени пантофки крачета бяха оставили само едва забележими следи по черното сако на костюма му.

Когато Луси си тръгна, за да отиде заедно със съпруга си на бала, Хейзард, потънал в омаята на задоволството, оправи дрехите си и си наля нова чаша бренди.

Той щеше да даде време на Луси да поднесе извиненията си, преди да е пристигнал. Половин час по-късно той внимателно затвори вратата на разхвърляната стая с прогизнал под, излезе на главната улица и се запъти към областния бал.

 

 

Една отворена карета пристигна, за да заведе семейство Брадок до голямата каменна постройка, където се намираха временните жилища на управниците. Това беше единствената сграда във Вирджиния Сити, достатъчно голяма за провеждането на бал.

Кочияшът гордо сочеше другите, още по-разкошни жилищни и търговски сгради.

— Това там е Търговският център на Макбънди. Каменният материал го донесоха от триста мили разстояние на волски коли. Не е зле, а? Онова там зад върбите е на Форсайт. А оная сграда с кулата, виждате ли я? А оная, ей там, на онова възвишение, е къщата на Чесмън. Построяването й отне цели две години.

И докато Милисент се мръщеше презрително при вида на една готическа триетажна, безвкусно претрупана сграда, Блейз учтиво каза:

— Чудесна е, като палат в бяло.

— Нали е тъй?! Палат и половина.

А резиденцията на Чесмън наистина много приличаше на палат в бледия си блясък под лъчите на залязващото слънце, типичен пример за куриозно граничещите благосъстояние и мизерия в бързо разрасналите се златотърсачески градчета. Едни до други можеха да бъдат видени дървени колиби, бараки, палатки, преуспяващи търговски сгради и елегантни резиденции. С възможностите за забогатяване при добива на злато, един обеднял златотърсач можеше да осъмне като богаташ. И когато това се случеше, много от преуспелите прахосваха богатствата си за екстравагантни приумици.

Вирджиния Сити предлагаше всичко, което можеше да се купи с пари — от замразени стриди до изискани тоалети. Всички стоки бяха докарвани по суша или идваха по Мисури и въпреки суровите данъци, които вдигаха сериозно цените, винаги се намираше някой, готов да плати. Нещата не стояха като при фермерството, където човек работеше в очакване, докато накрая си осигури нормален живот. Добивът на злато хвърляше примката си върху хората, които мечтаеха за бързо забогатяване. Той изискваше захваналите се с него да са комарджийски настроени. Цели състояния бяха спечелени и загубени, и спечелени отново, за да се сипят пари по кралски маниер. Вирджиния Сити, макар и със само тригодишна история, предлагаше изобилие и разкош за всеки, който можеше да си ги позволи.

— Наистина, как може въобще да се живее тук? Всичко е толкова… безвкусно — възмущаваше се Милисент. — И толкова прашно сега, когато калта изсъхна — продължи раздразнено тя.

— Не може да се очаква, че всичко ще бъде уредено веднага. Това изисква време — отвърна полковникът, усмихвайки се виновно на кочияша, който се извърна при рязката забележка на Милисент.

— Няма извинение за нещо подобно, Уилям, независимо колко време е минало. — И тя вдигна едва-едва коприненото си ветрило, посочвайки опънатата наблизо палатка, на която с разкривени букви бе написано нещо, което би трябвало да е името на собственичката — „Хубавицата от Монтана“. Пред загърнатия с парче зебло вход се проточваше редица от мъже, които се шегуваха и си подаваха бутилка с уиски, докато изчакваха да им дойде редът.

Полковникът прочисти рязко гърлото си. „Тук белите жени са толкова малко“, искаше да каже той, но реши, че репликата не е за пред Блейз и вместо това вметна:

— Те са толкова далече от дома си.

— Та това е една от най-оживените улици — продължи Милисент раздразнено, — можеха поне да го правят на друго място.

— Знаете ли от колко души ще бъде оркестърът? — намеси се Блейз, както бе правила толкова пъти досега, когато разговорът между родителите й не вървеше.

— Доколкото чух, те са от Чикаго — отговори бързо баща й, облекчен от смяната на темата. — Не забравяй да ми запазиш един танц, миличко. Знам колко бързо се попълва списъкът ти с партньори.

— Пази си роклята, Венеция. Те вероятно няма да си свалят шпорите — постанови майка й с режещ тон.

— Да, мамо — автоматично отвърна Блейз.

Кочияшът вече спираше. Време бе да слизат, пък и вечерта беше прекалено хубава, за да спори за каквото и да е.

Полковник Уилям Брадок, мисис Брадок и мис Брадок бяха приветствани въодушевено от областния върховен съдия и неговата млада съпруга, които изпълняваха тази вечер ролята на домакини по молба на губернатора. Луси Атънбъроу изглеждаше забележително чаровна, както би се съгласил всеки, който я познаваше. Поруменяла и бликаща от живот, тя се усмихваше топло на всички, включително и на възрастния мъж до нея — нейния съпруг. Вероятно е от летния въздух, отбелязаха някои от гостите. Нощ като тази би могла да накара бузите на всекиго да пламнат.

— Доколкото знам — обърна се една възрастна светска дама към своята компаньонка на същата възраст, седнала зад нея близо до дансинга, — предстои ни да научим за радостно събитие в дома Атънбъроу. Младата му съпруга се усмихваше на Джордж с обожание, бих казала. Е, когато аз бях на осемнадесет, никой не би могъл да ме уговори да се оженя за шестдесетгодишен мъж. Без значение колко пари има той.

Такива си бяха малките градчета, нищо не оставаше скрито. Нейната компаньонка отбеляза със самодоволна физиономия:

— Можем само да се молим, ако детето се роди, кожата му да не е прекалено смугла.

Спечелила пълното и неотклонно внимание на дамата до себе си, която бе разтворила широко очи в почуда, доволно хилещата се матрона отбеляза:

— Но детето ще бъде прекрасно, прекрасно, без съмнение. Луси посещава разни странни местенца денем.

Но никакви придумвания не биха изкопчили от нея и думичка повече.

Колкото и неясни да бяха фактите, уханието на греха беше неустоимо и преди да е минал и час, новата клюка обиколи залата със скоростта на горски пожар.

Полковник Брадок остави Милисент да отпива от шерито си и да клюкарства с другите съпруги на инвеститорите в един малък салон и придружи Блейз до балната зала за нейния първи танц. Оркестърът свиреше жизнена и весела мазурка и тези, които вече танцуваха, се носеха с енергични движения в приповдигнато настроение. Дори в центъра на залата, претъпкана с гости, Блейз изпъкваше измежду останалите с топлия блясък на кожата си и разкошната си, украсена с перли рокля, копринената рамка на нейната хубост. Тя веднага бе обкръжена от ухажори и партньори за танците, чийто намерения бяха напълно предсказуеми. Полковникът грациозно отстъпваше място на кавалерите на дъщеря си и тя се озова в ръцете на висок господин с грижливо подредена коса, който се представи с мекия провлечен изговор на тексасец. Той танцуваше добре, каза й, че била по-хубава от синчеца в родния му край и й предложи да се оженят на другата сутрин с искреност, която тя намери за смущаваща. Блейз се усмихна, отказвайки учтиво и бе спасена от по-нататъшни обяснения от следващия си партньор, който настояваше за своя танц.

Тя се забавляваше истински, защото танците винаги бяха удоволствие за нея, а хората се държаха открито и неангажиращо, и разговорите, когато успееше да ги отклони от комплиментите, се въртяха около добива на злато, който я интересуваше толкова силно. В нормалния ход на събитията би минало още известно време, преди тя да забележи високия, тъмнокос мъж в елегантен вечерен костюм измежду стотиците суетящи се гости. Тази вечер обаче, в мига, в който той влезе в залата, спокоен, със стройна фигура, изискано облечен, движещ се с гъвкава, непринудена походка, която говореше за спокойствие и самоувереност, всички разговори секнаха, всички глави се обърнаха към него и в залата се възцари неловко мълчание.

Непосветена в сочната тема на тазвечерните клюки, Блейз не можеше да разбере защо всички се бяха вторачили в забележителния мъж, освен може би защото беше красив. Може би просто винаги, когато той влизаше някъде, разговорите замлъкваха, гадаеше тя. Той явно беше външен човек, въпреки диамантените копчета и вечерния костюм, и когато човек се вгледаше по-отблизо, разбираше, че той определено е индианец. Изумена, Блейз осъзна, че това е нейният индианец. Сърцето й запрепуска. Това как да е, красотата и произходът му също, но защо гостите до един бяха вперили погледи в него? Загледана от дансинга, защото нейният партньор изведнъж бе спрял насред танца, Блейз видя как невероятно привлекателният мъж спря за миг и пое тежестта на тишината, на очакването и засилващия се шепот от коментари.

Неговите изумителни тъмни очи плъзнаха погледа си из залата, спряха се на Луси и след това с абсолютно хладнокръвие фиксираха случайно събралата се група от управници, които приемаха гостите. Проправяйки си път сред проблясващите диамантени копчета, той спокойно поздрави първо някои от по-незначителните бюрократи. „Добър вечер. Приятно време. Да, необичайно топло за юни“, подхвърляше той с изтънчеността на светски човек. Сановниците, за разлика от него, изглеждаха напрегнати. Красивата тъмнокоса Луси Атънбъроу, следваща в редицата, погледна към него и на лицето й проблесна усмивка, а възрастният мъж, застанал до нея с блеснало от потта плешиво теме, проследи погледа й с убийствена физиономия.

Хейзард отвърна на усмивката й, без да обръща внимание на смръщването, и протегна ръка към съпругата на върховния съдия, която най-неочаквано се изчерви. Поднасяйки няколко умели комплимента, той задържа за малко ръката й и след това, преминавайки по-нататък, протегна ръка към върховния съдия.

— Добър вечер — каза Хейзард подкупващо, — разбрах, че законодателната сесия най-после е приключила. Предполагам, че това е истинско облекчение за вас.

— Да, сега ще мога да прекарвам повече време в дома си — отвърна върховният съдия с ледено възмущение.

— Сигурен съм, че съпругата ви ще ви е много благодарна. — Очите на Хейзард бяха спокойни.

За времето между два поредни удара на сърцето старецът се двоумеше, докато Хейзард преодоляваше шока от неговия гняв. Но все пак той бе мъжът, който, както всички, дори съдията Атънбъроу, знаеха, бе убил трима души през последния месец. За никого не беше лесно да пренебрегне факта, че някой би могъл да измъкне пистолета си и да стреля пет пъти в рамките на три секунди. Взел решението си, Атънбъроу се протегна и стисна изящната бронзова ръка на Хейзард.

— Приятно прекарване, мистър Блек.

Гласът на Хейзард беше овладян.

— Благодаря. Ще се постарая.

Понесе се всеобща въздишка, достатъчно силна, за да предизвика лек повей под самия купол на покрива. Музикантите, които бяха свирили с едва доловима сила и темпо, незабавно възстановиха ритъма и силата си на свирене. Гостите продължиха да танцуват. Избухнаха разговори, обсъждащи с удоволствие предотвратения на косъм обществен скандал.

Високият абсароки с лъскава коса, която достигаше едва до врата му, размени още няколко учтиви фрази със съдията, който с пълно право го гледаше резервирано и подозрително. В това време неговата млада съпруга бе втренчила глупаво в Хейзард предан поглед, който той старателно избягваше, докато пожелаваше на съпрузите приятна вечер.

След срещата си с големците той се запъти направо към игралните маси. Хейзард Блек не излезе оттам почти до полунощ и когато се появи отново в балния салон, челото му бе смръщено. Една бележка, прекъснала играта му на карти, бе причината за мрачното му изражение. Като че ли и без това слуховете не бяха достигнали вече до точката на кипене. По време на играта Хейзард бе отхвърлил достатъчно недвусмислени подмятания, за да разбере как стоят нещата, та Луси, която междувременно бе изгубила целия си усет за дискретност, му бе изпратила и бележка по един от слугите си. Тя беше една от най-агресивните в сексуално отношение, която някога бе срещал. Без съмнение, шестдесетгодишният й съпруг имаше заслуга за това положение на нещата, но Хейзард никога не търсеше неприятностите съзнателно и единствената причина, поради която отиваше, за да се срещне с нея на верандата, както го бе помолила в бележката си, бе да предотврати още по-ужасяващата възможност тя да се появи в игралната зала.

Просторната веранда опасваше цялата двуетажна сграда и по една случайност бе слабо осветена. Градинските храсти прикриваха верандата и ако срещата беше чак толкова неотложна, както твърдеше Луси в бележката си, то поне мястото беше уединено. Хейзард умишлено се насочи към малката ниша близо до задния вход. Той и Луси се бяха люлели на люлката на тая веранда, прикрита зад високите храсти, през нощта, когато се бяха срещнали за пръв път.

Той я откри близо до задната врата, с чело, опряно на нея и дантелена кърпичка, притисната към навлажнените й от сълзи страни. Докато се приближаваше зад нея, надигащият се у него гняв, породен от крещящата нетактичност на бележката й, се притъпи. Тя изглеждаше толкова тъжна и обезсърчена, а той разбираше, че животът й с Атънбъроу едва ли е точно това, за което е мечтала. Като прегърна внимателно нежните й рамене, той зарови лице в къдриците, паднали върху тила й, и зашепна успокояващо до уханната й кожа, докато усети как напрежението й се разнесе. Като се извърна към него, тя го обгърна с ръцете си и изплака:

— Джон, не мога повече да издържам да те виждам и да не мога да те докосна.

Той се вгледа във влажните й очи и каза:

— Съжалявам, че те отбягвах, скъпа. — Гласът му беше нисък, равен и приятелски. — Но не може да не си чула клюките тази вечер. Те бяха толкова безочливи, а Атънбъроу бе така напушен, че можеше да реши да ме призове на дуел.

Съдията Атънбъроу принадлежеше към стара фамилия от Джорджия и все още си мислеше, че честта се защитава с пистолети и дуели.

— Аз не желая това, ти също. Той може да пострада, дори може да загуби живота си. Моля те, Луси — придумваше я той, — бъди разумна.

Независимо дали в този случай Хейзард щеше да защитава любовницата си, или правото си да живее както намери за добре, резултатът щеше да е един и същ. Върховният съдия най-вероятно щеше да умре и причината щеше да е съпругата му. Скандалът щеше да направи живота й непоносим.

Въпреки че копнееше по Хейзард с необуздана страст, граничеща с маниакалната привързаност, Луси не бе готова да се откаже от съпруга си и неговите три милиона долара. В края на краищата Джордж нямаше да живее вечно, а колкото и красив и страстен да беше Джон, в сравнение със съпруга й беше направо бедняк. Като въздъхна тежко, тя погледна през овлажнените си от сълзи клепки и тихо каза:

— Знам, че си прав, Джон. Просто така те желая, а ти си тръгваш утре. Не можеш ли да останеш поне още един ден?

Съзнанието му бързо прехвърляше съотношението между всички неотложни задачи и задължения в неговия график и сълзите на Луси, нейните желания и изнервящата й липса на такт в това стресово състояние. Той се предаде с примиряваща се усмивка.

— Не мога да остана още един ден, но мога да отложа заминаването си за следобеда. Така става ли?

— О, Джон — извика тя, а лицето й засия от щастие. — Наистина ли?

Той кимна веднъж и каза нежно:

— Ще те чакам утре сутринта. Ела, щом се измъкнеш.

Тя се усмихна триумфално като току-що освободен пленник.

— Ще съм при теб от изгрев-слънце. Така ще те имам за по-дълго.

Той се усмихна на ентусиазма й.

— Още нещо, Луси — започна той, докато се освобождаваше внимателно от прегръдката й и поставяше ръцете й в своите. — Ще внимаваш, нали? Малко благоразумие няма да е излишно. Ако не се наложи да хвърлям непрекъснато по едно око на вратата, ще мога да ти обърна повече внимание.

— Обещавам, миличък. Ще бъда самото благоразумие. Никой няма дори да разбере, че съм в хотела.

— Така ще е най-добре, любима, защото днес всички твърде добре го знаеха. — Той се наведе, целуна нежно устните й, след това отвори вратата и леко я побутна през нея. — Върви при гостите си. Ще се видим утре сутрин.

Тя се обърна, изпрати му една въздушна целувка и покорно се върна в балния салон.

Хейзард се облегна тежко на вратата и въздъхна бавно. Една доста деликатна опасност бе предотвратена. Той предпочиташе да не му се налага да застрелва върховния съдия. Правната справедливост в пограничните райони не се беше променила, а предразсъдъците спрямо индианците се засилваха пропорционално на алчността на белия човек за земя и злато. Той извади пура, драсна клечка, запали я и бавно дръпна от нея. Навън всичко бе така спокойно. Лятната нощ създаваше идеална атмосфера за отпускане, а точно сега той се нуждаеше от възможност да върне адреналина си до нормалното ниво. Беше благодарен за това, че бе успял да успокои Луси толкова лесно. Истеричният тон на бележката й го бе разтревожил и той очакваше, че ще се стигне до публична сцена или до някакво неизпълнимо желание. Макар Луси да му доставяше истинско удоволствие в леглото, това бе всичко и за един тревожен миг той се бе притеснил, че тя се кани да поиска нещо глупаво.

Той си спомни за люлката в ъгъла и реши да седне отвън, да допуши пурата си и да даде време на Луси да пообиколи салона, преди той самият да влезе. Лятната луна осветяваше силуета на високия мъж, който се запъти бавно към едва осветения ъгъл на верандата. Достигнал ръба на нишата, той замръзна на мястото си.

— По дяволите — каза тихо Джон Хейзард, — мътните го взели. — Той измъкна пурата от устата си и промърмори язвително: — Както виждам, не само тъпа, а и склонна към подслушване кучка. Надявам се, че добре сте се забавлявали.

Седнала в люлката, с бледо проблясваща копринена рокля, Блейз се стегна при думите му и хилядите перли заискряха като светулки на лунната светлина.

— Не съм го направила нарочно — отвърна рязко тя. — Ако си бяхте държали развратните ръце далече от съпругата на върховния съдия поне за няколко секунди — продължи гневно тя, — щях да успея да се покажа още щом пристигнахте, да се извиня и да си тръгна. Грешката си е ваша, по дяволите.

Последва враждебно мълчание. Ругатнята промени мигновено отношението му. Е, можеше да я формулира и по-сполучливо, но и такава тя му припомни за това, което беше Блейз. Той бе забравил, че под бляскавата коприна и стройното тяло се крие арогантен темперамент. Никога досега не бе го подритвала жена, никога жена не бе успявала да го изненада, нито пък се бе държала неуважително към него, припомни си той набързо. И досега нито една жена не го беше ругала. Тази своенравна представителка на нежния пол поставяше уникални рекорди, които подклаждаха яда му. Преглъщайки различните възможни отговори с цената на огромни усилия, той отбеляза лаконично:

— Имате доста вулгарен речник — но лицето му говореше красноречиво за неговото раздразнение.

— А вие имате вулгарно съзнание — отвърна студено тя.

Погледът на Хейзард беше смущаващо проницателен. Той се усмихна кисело.

— Значи намирате секса вулгарен? И греховен, без съмнение. Съчувствам на съпруга ви. Нощите могат да станат доста хладни. — Английският му бе на образован човек, гласът му звучеше като насмешливо мъркане, а акцентът му бе едва доловимо западен.

Брадичката й се вдигна сърдито в отговор на лошите му маниери и луната освети за един кратък миг прелестната линия на шията й и нейните повдигащи се гърди. Нито един мъж не бе говорил досега непочтително с нея. Гласът й прозвуча ледено ясно:

— Сексът, както вие така изтънчено се изразихте, за мен е все още твърде неясна област. Колкото до греха, той е често маниакалната цел на ограничените, изкривени съзнания, които не могат да се сетят за по-съдържателно занимание. И няма защо да съчувствате на съпруга ми. Нямам такъв. Но когато се омъжа, сигурна съм, че ще успея да стопля съпруга си по подходящ начин.

— Вярно, че езикът ви и сега е достатъчно хаплив за една съпруга — каза Хейзард рязко. — За съжаление, мъжете предпочитат малко по-различен тип женска топлина.

Блейз скочи на краката си сред облак от блещукащи перли. В очите й гореше гняв.

— Мистър…

— Блек — представи се Хейзард с учтив лек поклон.

— Мистър Блек — тросна се тя, страшно ядосана и настроена враждебно. — Вие сте достоен за презрение!

Последва пауза. Хейзард погледна надолу към тлеещия край на пурата си и след това отново към нея, поглъщайки я с проницателния си тъмен взор.

— А вие сте — гласът му се снижи до шепот — опасна.

Тази дума възпря нейния надигащ се гняв.

— Опасна? — попита тя.

— Извънредно — отговори лаконично той. След кратко мълчание изражението му се промени и тя усети неговия изискан чар, който той бе свикнал да използва така умело. — Ще ми дадете ли думата си, че няма да разкажете на никого за това, което чухте случайно тази вечер?

Уводът бе приет хладно, а молбата разбрана погрешно, като звучна плесница. Блейз пое рязко въздух, преглъщайки обидата, а бледите й гърди се надигнаха високо над коприната и дантелите с цвят на слонова кост, провокирайки неясни последствия. Несъзнателно възхищение проблесна в очите на Хейзард и той забрави за миг за нарасналия си гняв.

— А може би ще ви е нужна писмена клетва? — попита тя с нотка на презрение. — Или не можете да четете? — Гласът й стана подигравателно сладникав. — Доколкото си спомням, в Даймънд Сити без елегантния костюм и диамантените копчета — украсената й с бижута ръка направи неясен жест — играехте ролята на съвсем друг тип мъж. Умеете ли да четете? — повтори дръзко тя.

Това беше преднамерена провокация, тъй като нито начинът му на поведение, нито дрехите му говореха за обратното.

— Или сте по-добър в повалянето на жени на земята?

Хейзард изслуша думите с нарастващо усещане за обида, не вярвайки на ушите си. Устните му се разтвориха и после отново се свиха в права, изпъната линия. В края на краищата той умееше да се владее, а и не й бе отстъпил в обидите.

— Чета по малко — промърмори той със студен, сподавен глас, опитвайки да се овладее, въпреки безпрецедентното й държание — и правя на жените всички ония неща, които вървят заедно с повалянето — добави той дрезгаво. Тя най-накрая бе успяла да го изведе отвъд границата на подобаващия етикет. Той беше чувствителен по линия на индианския си произход, на отхвърлянето на неписаната индианска традиция и знание като нещо незначително в сравнение с хищническата идея на белия човек за прогреса, и подобни намеци винаги провокираха най-лошото у него. А и тя беше досадно крайна в надменността си, мислеше си той. За жена. В племето си той беше вожд с благороден произход, превъзходен воин, с тяло, тренирано до последното мускулче, всичко това го поставяше над тази разглезена бяла жена с цялото й богатство.

В тъмните очи на Хейзард проблесна искра на убийствена ирония.

— Но защо ли пък да не ви покажа — бавно каза той, процеждайки насмешливо всяка сричка — какво точно правя с жените? Някои от ония неща, които карат жени като Луси да забравят за благоразумието. — Очите му я оглеждаха бавно от глава до пети, плъзгайки се протяжно по стилното й деколте. — И защо да не започнем с някои от дивашките привички на червения човек — нашата алтернатива на четенето. — Изисканият му ироничен тон премина в чувствен шепот, а очите му се присвиха като на хищник. Хвърляйки пурата си встрани, той тръгна към нея с гъвкави крачки.

Копринената рокля изшумоля и Блейз се отдръпна назад в люлката, гледайки го дръзко.

— Ще извикам — успя да каже тя, осъзнала, че за пръв път в безбурния си живот бе срещнала мъж, с когото не можеше да се справи.

— Моля. И звук няма да излезе от гърлото ви, преди да съм ви попречил. — Гласът му бе равен, а бронзовото му лице, обрамчено от черната коса, спокойно. — В училищата на белите можеш да се научиш как да четеш, а в училищата на индианците как да се движиш бързо и безшумно. Опитайте обаче при опасност да си послужите с книга.

С приближаването му тя усети миризмата на бренди.

— Вие сте пиян — извика Блейз полуобидена, полуужасена. — Проклет пия…

— Не довършвайте — каза остро Хейзард, а тъмните му очи пламнаха. Всеки човек, обидил го по този начин, трябваше после да плати с кръв. — Аз никога не се напивам — добави той, като произнасяше всяка сричка пределно отчетливо. — За разлика от някои други племена, абсароките никога не са били слуги на алкохола на Мастачийда. Това е въпрос на чест — довърши простичко Хейзард.

Той все така се приближаваше към нея със същата гъвкава грация, наслаждавайки се на страха в очите й. Откритието, че под арогантната фасада се крие само една трепереща жена не беше особено приятно, но бе добре дошло и го радваше. Този факт или може би изумителната й красота и страстната й пищност извикаха у него познатите признаци на желанието. Той усети как част от него се надига срещу фината вълна на панталоните му.

Неговата ръка се повдигна нагоре с успокояваща деликатност и когато стройните му пръсти обхванаха брадичката й, нейните екстравагантни обеци се залюляха, подобни на изпълнени със светлина призми.

— Първо — каза той много тихо на жената — ги целувам. — И той се наведе към нея в очакване тя да се отдръпне. И когато тя не го направи, другата му ръка се плъзна по покрития й с коприна гръб и той постепенно я притисна към себе си.

Блейз почувства внимателните му ръце по тялото си, неговите загрубели от работа пръсти. Това не бяха пръстите на джентълмен. Те държаха брадичката й леко, но решително, без намерение да я пускат. Обзе я някакво необикновено смущение, някаква неясна треска завладя усещанията й, същото поразяващо очакване и потръпващ страх, които бе изпитала, докато той я носеше в Даймънд Сити. И в следващия миг тя вече не можеше да мисли, защото неговите топли устни докоснаха нейните, плъзгайки се по сочната им линия, разтваряйки ги леко в бездиханна, размиваща всичко тишина. Неговото ухание я обля и усещането за физическото му присъствие, много по-силно от волята й, облада разума й.

Тя чу как той изстена леко, след което невероятно внимателно и бавно езикът му се промъкна между устните й, опитвайки вкуса им, облизвайки ги, движейки се протяжно, дивашки страстно, навън и навътре. И докато устните и езикът му се притискаха към нея, целуваха и възбуждаха нейните топли сладки устни, той наместваше тялото й към своето, повдигайки я на пръсти така, че да може да се притисне още по-плътно към очевидния белег на неговата възбуда.

— След това — прошепна той срещу устните й, а гласът му прозвуча неустоимо страстно, — след като ги целуна тук, ги целувам… — Ръката му освободи брадичката й и се плъзна по топлата, ухаеща на люляк линия на шията й, към пухкавите очертания на гърдите й, където гъвкавите му бронзови пръсти сграбчиха част от покритото й с перли копринено деколте, смъкнаха го надолу, освобождавайки я така от притискащата я материя. Нощният въздух окъпа гърдите й в топлината си, носейки й усещането за едва доловимо удоволствие, преди тъмнокосата му глава да се гмурне. Малко преди устните му да покрият едното от розовите й зърна, което вече бе започнало да набъбва в топло очакване, той довърши: — … тук.

Блейз усети нежния полъх на дъха му в мига преди влажните му устни да се сключат жадно върху твърдото връхче. Усещането, което я прониза, беше толкова разтърсващо силно, че коленете й се подгънаха и ако Хейзард не я държеше в ръцете си, тя би се строполила. Обръщайки спонтанно гръб на множеството забрани, втълпявани й още от детството, преизпълнена от нови чувства, възпламенени от умелите движения на Хейзард, от непреклонните му устни и неописуемото усещане за неговото присъствие, Блейз вдигна ръцете си, провря ги през дългата му черна коса и го притисна по-силно към себе си. Устните, брадичката и носът на Хейзард прилепнаха към зрялата пълнота на гърдите й, а кръвта й закипя. Пулсът й се ускори до безпаметност, а тялото й пламна, потопено в горещите вълни на прелестния копнеж, извиращ от самата нея.

С обичайната лекота, Хейзард подмина бързо границата на благоразумието и добре пресметнал подробностите, повдигна Блейз в ръцете си. Той бързо се огледа наоколо, погледна към полуголото тяло, което държеше, и се убеди, че не би могъл да я отведе далеч оттук. Взел бързо решение, той слезе по стълбите и премина през малката морава до лятната кухня. Вратата беше заключена, но той опря в нея гръб, все така държейки Блейз в ръцете си, и отпусна тежестта на тялото си срещу потъмнелия чам. Крехката ключалка поддаде и те се озоваха вътре. Хейзард затвори вратата с крак и застана за малко неподвижен, докато очите му започнаха да долавят силуети в мрака. Докато изчакваше, устните му си играеха с нейните, уверени и обладаващи. Той смучеше езика й и накрая тя издаде лек стон, въздишка на отдаване. Тъй като не можеше да чака повече, той се запъти уверено към очертанията на масата.

Един стол се изпречи на пътя му, но той го отмести с ритник и направи последните няколко стъпки, делящи го от масата. Когато се наведе, за да постави Блейз внимателно на дървената маса, черната му коса се спусна надолу и погали страните й. Опита се да се изправи, но тя задържа лицето му с топлите си ръце и той се наведе отново, за да я целуне. След това устните му се спуснаха към нежната линия на брадичката й и малко по-късно бавно продължиха надолу към набъбналите й зърна, зовящи го като някакви необичайни пъпки на горска роза.

Тя извика леко, когато той я докосна там, после изстена от удоволствие при допира на галещия му език и го притисна яростно към себе си, като че ли не можеше да се наслади на дивата нежност на устните и зъбите му, които превръщаха зърната й в умоляващи връхчета. Когато повдигна глава, тя я притисна отново.

— Остани, моля те… остани — прошепна тя с трептящ глас, усещайки пулса си на нови, странни места, спускащ се по тесни ивици от върховете на гърдите й до пулсиращия огън между бедрата й.

Но той не можеше да остане там вечно, защото търсеше нещо повече от ласки. Освобождавайки се от настойчивите й ръце, той ги отмести встрани, повдигна глава към сладките й, разтворени устни. Езикът му се промъкваше опустошително, страстно зовящ я и оставяйки я потръпваща.

Той бързо плъзна ръката си под метрите коприна и фусти, промъкна се по кадифената топлота на краката и бедрата й и после…

Един мъжки глас извика отчетливо от непосредствена близост:

— Блейз! Блейз! Къде си?

Тя замръзна.

Само след един удар на сърцето си, тя успя да дойде изцяло на себе си. Блейз се изправи, покри голите си гърди с треперещи ръце и с тих, отчаян глас прошепна:

— Не!

— Да — възпротиви се Хейзард с мисъл, насочена в определена посока, опитващ се отново да достигне до копринената мекота на оголените й рамене, абсолютно убеден, че никой няма да ги открие в изоставената кухня. Устните му търсеха нейните.

— Нещата, които ти носят удоволствие, не са лоши за теб, биа — прошепна той до устните й, използвайки нежното обръщение на абсароките, което жените намираха за толкова чаровно. — Твоят страх те обърква.

— Не — отново извика тихо тя, опитвайки се да се измъкне, отблъсквайки го с ръце, които се оказаха изненадващо силни. И преди Хейзард да успее да прецени дали наистина го мислеше или не, тя слезе от масата. Стреснат и напрегнат, той видя как тя изтича към вратата. С няколко бързи движения Блейз пооправи корсета на роклята си, намести дантелената драперия върху раменете си и изчезна в лятната нощ.

Джон Хейзард Блек изруга срещу сивите силуети на лятната кухня. Той не бе оставян така смутен и с незадоволени желания от времето, когато беше юноша. Бесен, той изскочи от постройката, ядосан на непоследователните жени като цяло и конкретно на една от тях. За един кратък миг Хейзард се вслуша в енергичната музика, която долиташе от бляскавия салон и след това, преценил, че тази вечер вече е преминал границата на добрите маниери, той се прибра в хотела и си легна.

 

 

На следващия ден Луси Атънбъроу се радваше на повече внимание от негова страна, отколкото бе обичайно. Той й бе обещал само сутринта, но прекара повече време с нея. Накрая, доста по-късно, когато горещината на следобеда стана поносима и приятната отпуснатост на добре прекарания ден налегна обитателите на стая 202, единственият абсароки, който търсеше злато около Даймънд Сити, остави уютното легло и гоилата жена в него и се запъти северно от Вирджиния Сити, към колибата си на билото на планината.