Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Брадок/Блек (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Blaze, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 129 гласа)

Информация

Корекция
Xesiona (2009)
Разпознаване и начална корекция
maskara (2009)
Сканиране
?
Сканиране
ganinka (2009)
Допълнителна корекция
Еми (2013)

Издание:

Сюзън Джонсън. Блейз

Американска. Първо издание

Редактор: Анелия Гарнизова

ИК „Бард“, София, 1994

Оформление на корицата: „Megachrom“, Петър Христов

История

  1. — Добавяне
  2. — Добавяне на анотация
  3. — Корекция от Еми

Глава 36

Когато достигнаха четириетажната къща на мадам Рестел на Пето авеню, изградена от червеникавокафяв пясъчник, Блейз бе набутана набързо вътре през страничния вход откъм Петдесет и втора улица и след това въведена от някакъв служител в богато обзаведена спалня. През това време Янси се срещна с мадам Рестел в нейния кабинет на първия етаж, а двете горили останаха да пазят в мраморното фоайе.

Нека Янси си приказва каквото поиска, мислеше си Блейз, докато оглеждаше стаята, драпирана в детско синьо по начин, който според нея не говореше за особено изискан вкус. Последната дума ще бъде нейна. Никой, тя бе сигурна в това, не би отказал сто хиляди долара, за да не направи един аборт. Блейз чу вратата да се отваря и се приготви да се срещне с най-известната жена в Ню Йорк Сити.

— Добре изглеждате, мис Брадок — прозвуча един дълбок, познат глас, който не бе чувала вече седем седмици. Това бе богатият тембър на Хейзард. И акцентът беше неговият. Този прекрасен глас. Невъзможно.

Блейз се завъртя, стиснала тежките черни перли. Той бе застанал в полусянка, облечен безукорно в черни вълнени дрехи, с разкошна якичка, подаваща се над връхната му дреха. Косата му беше лъскава и подредена, а очите му я гледаха обвиняващо.

Неизмеримата й радост повехна под погледа на студените му мрачни очи и тя почувства как я обзема усещането за вина. Как я бе открил? Какво ли си мислеше? Сърцето й щеше да се пръсне.

— Как разбра, че съм тук? — прошепна тя. Това бяха може би най-зле избраните думи, с които би могла да го заговори.

Хейзард повдигна леко вежди, учуден от неочакваната прямота, но после си припомни, че това бе типично за егоистки като нея. Този следобед в Бостън Милисент бе разполагала с информация, от която Хейзард се нуждаеше ужасно, и нейният добре развит инстинкт за самосъхранение в комбинация със смъртоносния му поглед, я бе предупредил, че ще е най-добре да не крие нищо. Отговорът му замести недотам приятните подробности около душенето.

— Милисент се поддава лесно на убеждение — каза той с равен и режещ като острие глас. Беше се облегнал на вратата, като предпазваше едното си рамо. Една отпусната, обичайна поза, която контрастираше с появата му изневиделица.

— Как откри това място? — Ръцете на Блейз се отпуснаха от перлите и се вкопчиха в копринената й пола, сякаш твърдият плат би могъл да я задържи изправена. Изумление и почуда се долавяха в задъхания й глас. Той ги възприе погрешно, ръководен от предубеждението си. Тревожно раздразнение, помисли си той, загледан във вкопчените й в плата ръце.

— Една жена, която си докарва шестцифрени приходи, сладурче, и живее нашироко в богаташкия стил на Пето авеню, не е много трудна за откриване. — Студеният му глас лазеше по нервите й. — А между другото — добави меко той, — аз съм бил тук и преди. — Когато забеляза демонстративното й неверие, Хейзард продължи с копринено задоволство. — Мадам Рестел е доста популярна в бостънското общество. Едва ли си мислиш, че си единствената опетнена царска щерка, която е прекарала няколко часа тук. — И той хвърли един суров поглед първо на вече нацупената Блейз, а после и на крещящо обзаведената стая.

— Трябваше и сама да се досетя — каза Блейз с неочаквана острота в тихия си глас. Образите на Хейзард и Роуз изпълваха съзнанието й. — При твоите рекордьорски наклонности.

— Не, нищо не разбираш — отвърна той, не по-малко остро. — За разлика от теб, аз ценя потомството си. Идвал съм тук само веднъж с Корнелия Дженингс и една нейна приятелка. Приятелка, чийто съпруг едва ли щеше да приеме с възторг нейната бременност след дългото си пътуване до Европа.

Това рязко обяснение накара бледото й лице да се изчерви, разкривайки притеснението й.

— Аз… — Тя преглътна. — Прости ми… — Блейз отпусна коприната, намачкана в ръцете й, и сърцето й ненадейно потръпна болезнено при вида на Хейзард. Той все пак беше дошъл, бе пропътувал целия път от Монтана. Но беше така далечен, помисли си тя, докато го гледаше облегнат небрежно на вратата. Далечен… и настървен. Но сега нямаше време да разсъждава над подробностите около издокарания непознат пред себе си. Не и когато Янси можеше да се появи всеки миг.

— Опасно е — предупреди го тя почти шепнешком и направи една крачка към него, а Хейзард, сякаш по някаква предварителна уговорка, се отблъсна бавно от вратата и излезе от полумрака с подвеждащо лениви крачки и застана до прозореца, осветен изцяло от лампата. Изглеждаше като всеки богат безделник, облечен в майсторски ушития си костюм. Но едновременно с това беше по-различен от останалите по някакъв изумителен начин. Красив е като самия грях, помисли си тя. Както обикновено. И сякаш като отговор на нейните молби, той беше наистина тук. — Янси е тук със своите главорези. Как успя да се промъкнеш край тях? Те пазят вратата.

— Знам. — Той видя в нейната задъханост страх от разкритата измама, а не загриженост. — Влязох тук през вратата на терасата на мадам. Казах й, че съм твоят отчаян до смърт любим. — Той накъсваше всяка дума на натъртени срички. — И й платих двадесет хиляди долара в злато, за да ми позволи да те видя.

— Защо?

— Защо ли? Защото хиляда не я накараха дори да мигне, а петнайсетте хиляди само я накараха да се усмихне делово. Съчувствието е скъпа стока. — Той би платил и доста повече, ако се наложеше. В себе си носеше злато, което би стигнало за въоръжаването на цяла армия.

— Не, защо дойде? След толкова време… — Под цялата й радост се долавяше лек намек за раздразнение.

— Наречи го носталгия по бащинството — галантно й отвърна Хейзард. — И както се оказва, улучил съм момента на косъм, тъй като ти явно си решила да не ставаш мамче. — Очите му се разходиха предизвикателно по закръгленото й тяло. — Предполагам, че си решила, че това ще те обремени в задълженията ти повече, отколкото би могла да си позволиш.

Блейз понечи да се защити, бузите й отново пламнаха и тя каза бързо:

— Не е така, както си мислиш, Джон.

— И откъде би могла да знаеш какво точно си мисля аз? — тросна й се той така грубо, че тя отстъпи малка крачка назад. Той я последва. Ботушите му от шевро не издадоха нито звук при съприкосновението си с килима. Извиси се над нея, като всяка гънчица от тялото му излъчваше заплаха. — Това, което си мисля, мис Брадок, ако това наистина те интересува — той продължи с успокояващо равен глас, — е, че това е и мое и — добави той простичко — аз няма да позволя това.

— Джон, съжалявам — прошепна Блейз и неочаквано сълзи изпълниха очите й, а нежната й пухкава долна устничка потрепна. Той замълча грубо, заповядвайки си безпрекословно да не се поддава на желанието да се потопи в тези огромни, умоляващи го очи. — Грешиш. Аз не бих… ти не разбираш… — Тя залитна, мъртво бледа.

И ако спомените от мината не бяха все така ярки, той би я съжалил.

— Как можа? — каза гневно той, вбесен, че тя все още му въздействаше така, изгубил цялата си сдържаност, с очи като гранит.

— Аз нямаше… Искам да кажа… те… — Огромните й сини очи го зовяха неустоимо. Тя беше магьосница, все още способна да го очарова със заклинанията си. Почти. Омразата му беше по-силна.

— Не ми казвай, че те са те накарали да го направиш, Блейз — притисна я грубо той, докато вътрешният му гняв все още задържаше обаянието й. — Не и теб. Не и жената, която има достатъчно силна воля, за да превземе света с голи ръце. Не и жената, която прави капитал от независимостта си. Признай си, кучко — завърши дрезгаво той, с очи, вперени с презрение в бледото лице на Блейз. — Ти не искаше моето дете.

— Не, не, това не е вярно. Не е! Аз никога… — Чувствата взеха връх над нея — седмиците, прекарани с мисълта за неговата смърт, изумлението й от разказа на Янси за него и Роуз, разбитите й мечти за щастие, и накрая, неговото появяване като по чудо, това че сега стоеше само на метър от нея. — Ти си наистина жив — изхлипа тихо тя. Чувствата, смесица от страх и неверие, вилнееха неукротимо из съзнанието й. — Жив — проплака тя леко, така разстроена, че не почувства как сълзите й потекоха, а тялото й се разтрепери.

Този път той бе решил да устои на мелодрамата с жестоката безмилостност на човек, който вече се е парил.

— Не и благодарение на теб, сладурче — провлече спокойно той. — Но въпреки това, опитът си го биваше. Признавам ти го. — Споменът за ужасните дни, прекарани под земята, без да знае дали не е погребан завинаги, само засилваха устойчивостта на Хейзард срещу мъчителната сцена на разстроената Блейз, със сълзите, стичащи се по лицето й.

Далечният шум от отваряне на врата му напомни, че не разполагаха с време. Мадам Рестел бе обещала, че няма да ги безпокоят, но едва ли можеше да й се има доверие, след като веднъж си бе прибрала парите.

— Сложи си наметалото — заповяда й безстрастно той. — Тръгваме. Или — добави той, щом тя не помръдна — ще трябва аз да ти го облека? — Стоманената му заплаха бе ясна, въпреки че бе изказана учтиво.

— Къде? — прошепна Блейз, изплашена до смърт от Янси и пазачите, както и за живота на Хейзард.

— Монтана, къде другаде? И побързай.

— Защо не ми писа? — попита тя така, сякаш не го бе чула. — Не ми написа нито ред — изстена тя с объркан глас. След това изтри с опакото на ръката си изсъхналите вече следи от сълзите, погледна го право в очите и заяви обвиняващо: — През всичките тези седмици така и не ми писа.

— След прочитането на деловата ти бележка — отвърна безизразно Хейзард, — бях останал с впечатлението, че не си особено склонна да си кореспондираш с мен.

— Каква бележка? — Отпечатъкът на шока и широко отворените от почуда очи изпълниха бледото й лице.

Дългите му стройни ръце се повдигнаха бавно и Хейзард изръкопляска тихо, с устни, изкривени от леко отвращение.

— Невероятно, скъпа. Възхищавам се на таланта ти. Дозата изненада беше наистина прецизно отмерена. Но пък ти винаги си била доста добра актриса, не е ли така… биа. — Той прошепна последната дума и тя се понесе из драпираната с плюш, осветена от лампи стая, пробуждайки сладките спомени за тясната колиба, построена на оспорваната златоносна земя. Непроницаемите му очи задържаха погледа й.

Трябваше да положи доста усилия, за да се противопостави на силата на тези спомени, раздразнен от своите чувства, той грабна обшитата й наметка от стола и решително тръгна към нея.

— Не може да не си спомняш за бележката, любима — каза сухо той и й подаде елегантната дреха. — Бележката, която си написала в деня преди атаката на Янси.

— Как бих могла… Никаква бележка не съм писала. Не знам за никаква бележка! Кълна се! Покажи ми я!

— Някак си не ми се щеше да я запазя.

— Ще ти докажа, че не съм я писала аз! Виж! Ще ти напиша нещо…

— Достатъчно, бостънче. Това и бездруго вече няма значение — прекъсна я той нетърпеливо. — Ето… облечи това. — Меката светлина не разкриваше напълно тъмните сенки под очите му.

— Джон, сигурна съм, че мога да обясня…

— Пести си думите, Блейз — отбеляза той отвратен и наметна дрехата на раменете й. — Не съм в настроение да слушам нови хитри историйки. Пътуването ми от Монтана дотук беше продължително, а сега ни очаква дори още по-тежко пътуване, с тези копои по петите ни. — Смръщеното му лице не й бе простило нищо.

— Значи се връщаме — прошепна Блейз, с очи блеснали от радост. Бяха й казали, че е мъртъв, а всъщност той не беше. Нищо, освен това, че той беше жив, не бе сега от значение. Гневът му, недоразуменията, Роуз. Тя тръгна към него.

Той вдигна ръка, за да я спре, докосвайки леко рамото й, застанал непреклонно пред нея.

— Дойдох за детето си. Искам то да се роди сред моя народ. Не съм се върнал за теб. За съжаление, не мога да имам едното без другото. — Очите му бяха студени и безизразни, без подтекст или отсенки, а тонът твърд и спокоен. — След раждането ти ще се освободиш от мен. Но дотогава смятам да те държа под око. Неотлъчно.

Блейз пое рязко въздух. Настроението й се промени коренно.

— Просто ей така? — Тя искаше отговор, наранена и раздразнена.

— Ей така. — Това беше гласът на един абсарокски вожд, непоколебим и безкомпромисен.

— А дали аз нямам право да кажа нещо по въпроса?

Страхотно, помисли си Блейз, усетила как собственият й темперамент отвръща на лаконичния абсолютизъм на Хейзард. След всичките тези месеци, ето ги отново там, откъдето бяха започнали.

— Мисля, че твоите желания бяха достатъчно толерирани през последните няколко месеца. Мината ще ми отнеме седмици, за да я отворя отново, седмици тежък, неприятен труд. Да не говорим за скромния опит да бъде съкратен животът ми. Може и да съм бил глупак досега, но мъченичеството ме превъзпита. И това също. — Заздравяващата му ръка бавно прекоси пространството между двама им. — Ти може и да не искаш детето ми, но аз го искам.

Блейз отвори уста, за да отрече яростно неговите заблуди, но Хейзард продължи да говори:

— Няма да те задържам повече от необходимото. След като детето се роди, ще си свободна да си тръгнеш. Ще намеря дойка в лагера.

Уверената му арогантност и познатата негова склонност да се налага я поразиха, както винаги.

— Като кобила за разплод, така значи? — Мекият глас на Блейз прозвуча отровно.

Хейзард погледна към нея. Гласът му беше равен, а бронзовото му лице спокойно.

— Не аз пожелах да стане така. Ти го пожела. Бележчицата ти беше пределно ясна.

— Мътните те взели! Никаква бележка не съм оставяла!

— Е, тогава е била някоя друга Блейз. — Сарказмът му я сряза.

— И ако не си тръгна… не позволя да ме изриташ, след като детето се роди? — попита разгорещено тя. Очакваше яростен отговор. Но сбърка.

— Сигурен съм, че ще предпочетеш да си тръгнеш — натърти той с безстрастния си глас. — Сега вече няма да си първата жена, биа. А — студеният му отнесен поглед се отправи към нея, — честно казано, животът на втората съпруга не е много приятен.

— Втора жена? — Блейз дишаше толкова бързо, че ако стаята не беше толкова малка, звукът сигурно би бил недоловим.

Джон Хейзард Блек наведе глава. „Поеми дълбоко въздух и светът отново ще си е на мястото.“ — Нужно ли е да питам коя е първата? — Въпросът прозвуча като прошепната въздишка, сякаш й се наложи да удържи приливна вълна.

— Вероятно не. Синьо цвете ще отгледа детето ми. Сватбата бе преди три седмици.

Думите застинаха мъртво между двама им.

— Разбирам — каза Блейз.

— Знаех, че ще разбереш.

Не ги делеше и метър разстояние, но Хейзард би могъл със същия успех да е и на другия край на планетата, толкова крайна бе неговата студенина.

— Ами ако реша да не се съглася с твоя съвет? — Очите й бяха две езера пълни с болка насред безкръвното й лице.

— Ще размислиш само след няколко месеца в селището. Мисли, Блейз — саркастично провлече той и неочаквано объркващо острият му поглед се плъзна из стаята, — там няма нищо от тия неща… Няма син брокат, няма легла от злато и слонова кост с меки матраци, няма слуги. — Носът му се сбърчи неприязнено от настойчивия аромат на стаята. — В Монтана нямаме дори домашни цветя. Как ще оцелееш? — Не му се споменаваше още нещо от нещата, смятани от богаташите за жизненоважни.

— Оцелях, и то доста добре, на летния лагер. — Сърцето й биеше до прилошаване.

— Това беше нещо временно, а ти си добра актриса. Но не очаквай от мен да се хвана на същото театро за втори път.

— Никаква роличка не съм играла, по дяволите. — През една пукнатина проблесна частичка от предишния й дух, но гласът й бе само шепот.

За разлика от нейния, този на Хейзард бе напълно овладян, сякаш различието в мненията им не засягаше нищо по-значително от цвета на панделка за коса.

— Казваш, че не си играла. Аз пък, че си. Безизходица. Хайде сега да се махаме оттук. Хилядите различия между нас могат да бъдат обсъдени и по-късно. Колко месеца ще останеш в Монтана?

— Да те чукам, Хейзард! — Блестяща влага изпълни очите й, а мъката заседна като давеща хапка в гърлото й.

— Благодаря ви, мадам, но този път ще пропусна. — Устните му се бяха превърнали в тясна, права линия, а гласът му бе нисък и неочаквано мрачен. — Точно както трябваше да направя от самото начало.

— Ти се боиш от мен — заяви Блейз, открила нещо ново за себе си. Значи все пак в ледената му броня имаше пукнатина.

— Не — отвърна Хейзард, тръгвайки към прозореца, по-скоро за да я провокира, отколкото защото бе убеден в това. — Не се боя от никого… и най-малко от теб, сладурче. — Той угаси лампата, дръпна пердетата встрани и отвори прозореца. — Сега си домъкни сладкото задниче тук и го покачи на този перваз. Аз ще те спусна на земята. — Хейзард се обърна рязко и щракна с пръсти. — Веднага, биа, веднага.

Блейз помръдна.

— Още не съм приключила с теб — каза му тя докато се приближаваше с една новопоявила се увереност, и постави леко дланта си в неговата.

Вече замислен за тяхното бягство, Хейзард отвърна почти несъзнателно, обвивайки пръстите си около ръката й:

— Нито пък аз съм приключил с теб, биа. Не и преди да са изтекли следващите пет месеца. — Той я придърпа към себе си, после я повдигна и я прехвърли през другата страна на прозореца, обхванал с една ръка талията й.