Сюзън Джонсън
Блейз (21)

Глава 21

Само минути след като привършиха с вечерята, Хейзард започна да закопчава колана с кобурите си.

— До градчето ли пак? — попита меко Блейз, макар да й беше неприятно, че той излиза. Ходенето до градчето нощем означаваше Роуз и от мисълта за това ревността й кипваше, въпреки неговото въздържание предишния път. А ако Янси беше все така настървен, както през деня, когато тя бе дошла тук, щеше да има и реална опасност.

Хейзард кимна.

— Роуз? — Не можа да се въздържи да не попита.

Той вдигна глава, докато пръстите му все още се занимаваха със страничната връзка.

— Само заради твоите дрехи — каза той. Тъмният му поглед бе спокоен. — Джими трябваше да е дошъл досега. — Той привърши със завързването на кобура и се изправи. — Искам да имаш какво да обличаш.

— Заради Изправен вълк ли?

— Да — каза той просто.

— Не си струва да правиш това самоубийствено пътуване само заради това.

— За мен си струва — отвърна тихо той и след това бързо се усмихна. — А и то не е самоубийствено. Миналия път никой не ме видя, няма да ме видят и този път. — Той беше облечен изцяло в черно, с изключение на мокасините, тъй като очакваше, че може да му се наложи да се придвижва по-бързо, отколкото позволяваха ботушите. Въпреки начина, по който бе успокоил Блейз, Хейзард знаеше, че слухът за последното му посещение може вече да се е разнесъл из градчето и възможността да са му назначили посрещачи не бе за подценяване.

— Изчакай Джими да ги донесе. Изправен вълк ще дойде след доста време.

— Точно там е работата. Джими не дойде. Очевидно има някакъв проблем. Роуз е наясно с всичко в окръга. Ще разбера.

— Предполагам, че няма смисъл да те умолявам? — попита мило Блейз. Нежното й лице бе топло осветено от отблясъците на огъня.

— Няма да се бавя — каза Хейзард, въздържайки се едва-едва да не отвърне на изисканата й красота и на молбите й. — Два или най-много три часа — добави той, след което се пресегна за карабината си, окачи я на едното си рамо и прехвърли една кожена торба през другото. — Искаш ли да ти донеса някакви книги? Знам колко скучни могат да са дните…

— Мътните те взели, Хейзард. Да не би да си мислиш, че ми се иска да рискуваш живота си заради някакви глупави книги, с които да убивам скуката си? — Тя се бе изправила на крака в страха си, а в очите й напираха сълзи на отчаяние. — Да не би да си мислиш, по дяволите, че искам да умреш? — каза тя с треперещ глас.

Хейзард остави карабината на пода с обичайната си грациозност и прекоси безшумно тясната стая. Той погледна загриженото й лице и след това я притисна към себе си. Така и не бе забелязал колко податлив на нейните настроения е станал.

— Не плачи, биа кара — прошепна той, избърсвайки сълзите й с устни. — Не плачи. Трябва да съм пълен глупак, за да поемам рискове, когато трябва да се върна при теб. — Хейзард стисна леко устната й, за да я разсее. — Знаеш колко си ми нужна — прошепна той.

Влажните, проблясващи очи на Блейз се повдигнаха към него.

— Наистина ли?

— Честна дума — каза той и после топло се усмихна.

Устните на Блейз се изкривиха при опита й да отвърне на усмивката му и една сладостна тръпка премина през сетивата й.

— Побързай — прошепна тя на мъжа, който бе обсебил душата й.

— Ще бягам през цялото време — отвърна меко Хейзард.

Така и направи, поддържаше ход с широки крачки, който бе в състояние да използва цели денонощия.

 

 

Когато достигна покрайнините на Конфедерейт Гълч, където дребните борове и елшовите храсти очертаваха границите на цивилизацията, той постоя неподвижно няколко минути, взирайки се в неугледната бъркотия от сгради в плитката низина. Градчето представляваше скупчване на къщи, магазини, улици, дървени помощни постройки, палатки, грубо сковани колиби, строени от златотърсачите без никакъв намек за планомерност. Но Хейзард познаваше всяка сграда, знаеше къде кривва всяка уличка, познаваше по външност и повечето от обитателите. Очите му оглеждаха и преценяваха всеки сектор с методичната последователност, от която, както бе разбрал по време на набезите във вражеска територия, можеше да зависи дали ще живееш, или не.

Доволен, че никой не го очаква поне открито, той се спусна внимателно през най-потайните местенца и незабелязано се добра до публичния дом на Роуз.

Забеляза ги пръв. Точно както очакваше. Поставени да пазят отпред и отзад, при двата входа на най-изискания бардак на Конфедерейт Гълч. Не можа да ги познае — не бяха от местните. Повече приличаха на пришълци от Изтока. Връщайки се назад, той се приближи към сградата откъм далечната й страна и преценявайки разстоянието до покрива на магазина за кожи на Малмстрьом реши, че би могъл да достигне задния комин с ласото си. Гъвкавото, изплетено от бизонски косми въже беше неделима част от въоръжението на абсароките. След като богатството се измерваше в коне, а набезите бяха един от начините да ги придобиеш, всеки абсарокски воин ставаше виртуоз в хвърлянето на ласо на около десетгодишна възраст.

Примката прелетя и безпогрешно се наниза върху задния комин на магазина. С две силни дръпвания Хейзард провери дали зидарията е достатъчно здрава, след което с лекота се изкачи върху дървения покрив. Той се прилепи към комина, освободи ласото и след това го прикрепи с лек възел за колана си. Постоя безмълвно още няколко секунди, докато преценяваше поредицата от покриви, през които трябваше да премине. Сега, когато беше вече над нивото на улицата, Хейзард трябваше да се увери, че в някоя от съседните сгради не са оставени постове. Доволен от резултата, той вкопчи пръстите на краката си през меките мокасини в дъските на покрива и се отправи внимателно по покривите на изток към публичния дом на Роуз, от който го деляха шест сгради.

Моралът все още не бе достигнал до Конфедерейт Гълч. Той винаги пристигаше по-късно, в случай че златото е достатъчно много, за да осигури трайно поселение.

В първите месеци, пък и през първите няколко години, тук нямаше никакви други закони, освен тези на златотърсачите, някакви други принципи, освен тези, които водеха към бързото забогатяване. Нямаше формалности около правораздаването, споровете се решаваха в полза на по-бързия пистолет или нож. Законната юридическа власт, макар и на теория да управляваше цялата околност, се намираше на сто мили от Вирджиния Сити. Най-добрите инвестиции бяха кръчмите, игралните домове, танцовите салони и заведенията като това на Роуз. По-късно заведенията, предлагащи този тип общуване щяха да бъдат отпратени в по-задни улички. Но сега, във времената на бясно разрастване, нейният публичен дом беше най-голямата сграда в Конфедерейт Гълч, строена пищно с варовик в розови оттенъци, докаран по суша от Форт Бентън.

Роуз винаги бе държала на най-доброто, още от времето, когато бе пораснала достатъчно в Ню Орлиънс, за да може да го разпознае. Въпреки че бе незаконородена, покровителят на нейната майка се бе оказал достатъчно щедър към своята любовница и своята родна дъщеря. Преди родителите й да умрат от тиф, по време на епидемията през петдесет и девета година, Роуз се бе ползвала от всички привилегии, които можеха да се купят с пари. След това семейството на баща й реши да забрави за нея, макар че тя приличаше досущ на баща си — тъмносини очи, бяла като магнолия кожа, черна като нощта и гладка като коприна коса. За съжаление, бе наследила от майка си и известно количество чернокожа кръв. За да избягнат усложненията, семейство Лонвил изпрати един от слугите си, който я отведе посред нощ, качи я на речен кораб и я продаде в Начез. Нейният собственик умря през същата вечер, когато я купи и изнасили. Прерязали му гърлото, твърдяха вестниците. Така му се пада, си бе помислила Роуз, след като е толкова тъп, че да заспи мъртво пиян, след като се е погаврил с новата си робиня. Обвиниха я в убийство, разбира се, както докладваха вестниците, но по това време тя вече бе изминала половината път до Сейнт Луис със спестяванията на покойния си собственик в джоба.

Тя се захвана със своя бизнес, или по-скоро го задейства в Сейнт Луис през лятото на петдесет и девета година. Роуз Кондю всъщност никога не се бе прехранвала като проститутка — изкарваше достатъчно пари, за да не й се налага да го прави. Изборът й бе предрешен от доста ограничените възможности за една жена без семейство да живее сносно. Нещо повече, това й осигури протекцията на местните властници, които бяха нейни клиенти. Южняшкото правосъдие се отнасяше безмилостно сурово към роби, убили господаря си, и Роуз се стараеше да внимава.

За една година нейното начинание стана най-преуспяващото от този род в Сейнт Луис. Но когато четири години по-късно пристигнаха първите новини за откритото злато, нейната любов към приключенията се обади. Тя беше все още млада, на двадесет и три години, а Сейнт Луис бе почнал да й омръзва.

Балконите от ковано желязо на втория етаж бяха леснодостъпни от покрива. Хейзард се спусна първо на перилата, а после и на самия балкон с едно-единствено, гъвкаво движение, безшумен като сенките, охраняващи сградата. Той отвори леко френските врати, дръпна брокатените завеси и погледна в стаята. Легнала по гръб, Рокси забавляваше някакъв клиент. Леко отегченият й поглед шареше насам-натам. Когато Хейзард влезе, тя му махна с ръка за поздрав и се усмихна. Възрастният бизнесмен, който за жена си тази вечер бе на делова среща в Мейсън, беше обърнат с гръб и сериозно зает с удоволствието си. Хейзард прекоси тихо стаята и стигна до вратата, докато Рокси го наблюдаваше леко усмихната. Той отвори внимателно вратата, погледна по коридора и след като не забеляза никого, изпрати една въздушна целувка на Рокси и се измъкна от стаята. Дяволитото махване на Рокси в отговор на целувката беше едновременно фриволно и изпълнено с чувство за хумор, така че Хейзард все още се усмихваше, когато влезе в апартамента на Роуз.

Изумлението на Роуз се стопи веднага щом го позна.

— Ти си глупак, Хейзард — каза тя със сърдит, почти раздразнен тон, — а и ти е смешно. Това място се охранява денонощно, откакто идва за последен път.

— Усмихвам се на маниерите на Рокси — отвърна Хейзард в отлично настроение, въпреки ядосаната забележка на Роуз. — Освен това — продължи той, все още смеейки се, — Реджи Уийвър явно няма да се размине със сърдечния удар на следващата „масонска среща“.

— Така ли се вмъкна? — Роуз вече проверяваше дали извитите прозорци, обърнати към улицата, са прикрити плътно от тежките копринени завеси.

— Входовете ми изглеждаха пренаселени — сухо отбеляза Хейзард.

— Не трябваше да идваш.

— Благодаря ти за приятелското посрещане — каза Хейзард, остави карабината и кожената торба на пода и седна в облицованото с кадифе кресло.

Спокойна, че завесите са дръпнати плътно, Роуз се обърна отново към него.

— Той е наел всяка отрепка в града, за да те убие — предупреди го тя, — да не говорим за телохранителите, които е довел със себе си от Изток. Вчера разлепиха и обявите. Твърде добра цена предлага за главата ти.

— Той? Едва ли става дума за Полковника.

— Не, Янси Страхан. Типичният „джентълмен“ с празни джобове, от тия дето не правят чест на Юга — добави Роуз с отвращение.

Хейзард се изсмя.

— Мислех си, че мразиш Юга.

— Не Юга въобще, Хейзард, само някои задници, които си мислят, че притежават всеки, който има малко по-тъмна кожа от тяхната. И не се опитвай да смениш темата. Адски добре знаеш кой е намислил да те убие, което ме връща към началото на разговора ни. Защо не се върнеш още сега обратно по начина, по който дойде, преди някой да те е надушил? — Гласът й беше умолителен, а в сините й очи се четеше загриженост.

— Нищо няма да надушат — увери я Хейзард. — Успокой се, никой, освен Рокси не ме е видял, а тя няма намерение да ме убива.

— Би го направила само с милувки, ако й позволиш — сухо отбеляза Роуз.

— Хайде, Роуз, знаеш, че ти си единствената жена, която признавам. — Усмивката му беше непринудена и подкупваща.

До последното му посещение Роуз беше сигурна, че той проявява повече от обикновен интерес към нея. Но нейната увереност отстъпи пред мисълта, че неговата заложница я е изместила. Тя познаваше сексуалните апетити на Хейзард и това не я учудваше. В края на краищата мис Брадок беше до него по двадесет и четири часа в денонощието, а той никога не беше правил впечатление на въздържател или аскет.

— Хейзард, никой няма да те има, ако останеш още малко тук. С изключение на гробаря.

— И защо тоя тип Страхан е поел така изведнъж нещата?

Роуз се отдалечи от прозореца и кацна на облегалката на едно малко канапе като облаче от коприна и аромат.

— Според слуховете, той и съпругата на Полковника са изключително приятелски настроени.

Веждите на Хейзард се повдигнаха в лека почуда. Милисент Брадок, която бе виждал няколко пъти, винаги му бе правила впечатление на изключително студенокръвна жена. Прекалено слаба, прекалено въздържана, прекалено съвършена, до такава степен, че човек би могъл да си помисли, че един внезапен тласък би могъл да разпръсне това нетрайно създание.

— Не думай — каза той, осенен от мисълта за промените, които тази новина би могла да донесе в живота му. Докато Полковника бе поне ужасно загрижен за безопасността на дъщеря си, то двете му срещи с Янси Страхан, показваха, че той бе абсолютно недостъпен за всякакви изблици на човещина.

— Те спят заедно, Хейзард. Знам го от сигурен източник — натърти Роуз, сякаш Хейзард не можеше да се досети и сам за евентуалните последствия.

— Дали са чули вече, че Полковника е мъртъв? — Той вече бе поставил креватните отношения на двойката на втори план като незначителни в сравнение със скорошното изчезване на Полковника.

— Господи, та той мъртъв ли е?

— Би могъл да е.

— Исусе, Хейзард, ако той е…

— Това е само една от възможностите — обясни й той. — Новина от трета ръка, която ми донесе Изправен вълк. Не съм сигурен.

Роуз се изправи бързо, направи няколко нервни крачки към Хейзард, а краищата на люляковата й рокля се понесоха плавно над килима, украсен с изящни цветчета.

— Хейзард, я си докарай сладкото телце насам. Господи, ако той е мъртъв, твоят живот и пукната пара не струва. Страхан е опасен, повярвай ми. Гаврил се е с няколко от моите момичета, когато дойде за пръв път в града. След това му казах, че повече не е добре дошъл тук. Добре че имам Бук и Том зад гърба си, защото той хич нямаше намерение да си излезе мирно и тихо. Янси Страхан хич не го е грижа на кого би могъл да навреди. Това е самата истина, Хейзард. Така че, ще се разкараш ли най-после, по дяволите?

— Не се паникьосвай, Роуз. Мога да се оправя с Янси Страхан.

— Може би да, а може би не. Тоя тип не признава правилата. Такива като него дори не се бият лице в лице, Хейзард, ако някой друг може да им свърши тая работа. Той е мръсник от главата до петите. Освен това си е наел цяла армия от бабаити. — Едно почукване по вратата отекна в потъналата в разкош стая. Роуз едва се сдържа да не извика от уплаха.

Без да говори, Хейзард й даде знак да отвори вратата, после грабна торбата и пушката си и безшумно се вмъкна в будоара на Роуз.

Страните на Роуз бяха поруменели, когато отвори вратата, но гласът й бе учудващо спокоен.

— Какво има, Едуард? — Наскоро наетият от нея крупие стоеше нерешително в коридора.

— Кийн иска кредит, мис Кондю. Над лимита от пет хиляди, който вие му определихте. Дига ужасна гюрултия. — Докато чакаше отговора й, крупието успя да огледа стаята през рамото й с лакомия поглед, присъщ на крадците.

Харви Кийни бе на път да стане новият областен съдия и вземайки предвид тази възможност, Роуз каза:

— Дай му още пет хиляди. Но след това ще трябва да говори вече с мен. Съдебната му практика не е чак толкова безупречна.

— Много добре, мис Кондю. — Гласът му беше равен и угоднически, но тъмните му очи, както забеляза Роуз, проблеснаха гневно. В крайчето на огледалото, което едва се виждаше от гравирания декоративен свод, водещ към спалнята на мис Кондю, се бе отразила част от копринена черна коса и широко смугло рамо.

Новият крупие, изпратен при Роуз от Янси Страхан, току-що си бе спечелил обещаната награда.

— Извинете за безпокойството — почтително се извини той. Когато се обърна, сърцето му бясно се блъскаше в гърдите. Проклетият индианец беше вътре! Беше си жив-живеничък в апартамента на Роуз. Независимо от патрулите, които кръстосваха из градчето, откакто се разбра, че бе идвал при Роуз. Независимо от пазачите на предния и задния вход. Независимо от обявите с награда за главата му, които предлагаха едно малко състояние за него, жив или мъртъв. Как, по дяволите, го бе направил? Не че това имаше особено значение. И бездруго щеше да се задържи тук достатъчно, за да отговори на въпросите.

Най-новият крупие на Роуз слезе по стълбите и премина точно край масата на Харви Кийн. Хладният нощен въздух освежаваше приятно пламналата му от възбудата кожа. Янси бе казал, че могат да го намерят по всяко време в хотел „Калифорния“. Обещаните петдесет хиляди долара бяха всичко, за което Едуард Дойл можеше да мисли, докато се носеше с широки крачки надолу по улицата към хотела.

 

 

— Сега — настоя Роуз, гледайки към Хейзард, който се облегнал до гравирания свод, — махай се, мътните те взели.

— Значи тоя път без чай? — подразни я Хейзард.

— И през ум да не ти минава — тросна му се тя, ужасно разтревожена от идването на крупието. Роуз никога не бе имала доверие на Едуард Дойл, бе го наела, само защото бе добър с картите. Но шестото й чувство й казваше, че е сгрешила. — Нямам му доверие — каза тя по-спокойно и като вдигна малките си ръце в безпомощен жест, го помоли меко: — Върви си, умолявам те.

— Наистина си разтревожена. — Неконтролируемото потреперване на ръцете й бе толкова нехарактерно за нея, че гласът на Хейзард изгуби своята закачливост.

— Този човек и майката на твоята… — тя се поколеба за миг, търсейки подходящата дума — … заложница са най-безскрупулният екип, който някога съм виждала. Те са два сатъра в калъфите на кадифения си южняшки изговор. И аз наистина съм адски разтревожена.

— Извинявай, Роуз, не исках да те разстройвам. Дойдох за роклите и другите неща, ако си успяла да ги намериш — тихо обясни той. — След това изчезвам.

— Дошъл си за роклите? — Тя не можа да прикрие шока си.

— За роклите — повтори Хейзард. — Дали няма да ти се намерят и няколко излишни книги? — попита кротко той. — И една готварска книга — добави после. — Обещах й, че ще й намеря такава — довърши той с малка усмивка, която накара очите му да просветнат.

Гневът на Роуз най-накрая избухна.

— А бе аз приличам ли ти на жена с готварска книга? Да ти приличам поне малко на домакиня? Хейзард, ти съвсем ли си се побъркал?

Той я погледна в тазвечерното й великолепие от виолетов жоржет, украсен с панделки и волани, и отвърна меко:

— Извинявай, Роуз. Грешката беше моя. — След това се усмихна и каза загадъчно: — Книгата трябва да съдържа и рецепта за шоколадов кейк. Дали пък готвачът ти няма такава?

— Моят шеф^[1], Хейзард, би те прегазил, ако го наречеш готвач. Но талантът му е спонтанен, учил е, но нищо не е записвал, всичко му е в главата.

— В такъв случай — промърмори замислено Хейзард, — би ли поръчала една? Обещах й…

— Рокли, скъп сапун, шоколад, готварски книги — какво още си й обещал?

Усмивката му придоби хищническа отсянка.

— Тя е много убедителна — каза той.

— Обзалагам се, че е така. — Виолетовите й очи се присвиха леко и тя го погледна, изразявайки меката толерантност, която винаги го бе привличала у нея. — Само дано не те накара да й донесеш и сватбен пръстен с останалите покупки.

— Косата й би трябвало да има по-друг цвят, кожата също — отвърна спокойно той, без да се смущава от собствените си предразсъдъци. — Не става въпрос за обвързване, а само за книги, ако ти се намират някои, с които можеш да ми услужиш. Знам, че ти бяха изпратили от Минг във Вирджиния сити.

— Да ти услужа? — Думите бяха изречени със задъхано вълнение. — Мисля, че си откачил, Хейзард. Нали ме чу добре, скъпи? Тук гъмжи от хора, които си умират да ти видят сметката. Да не си посмял по какъвто и да е повод да ми ги връщаш — каза тя, сграбчвайки няколко книги от близката масичка. — Задръж ги! Не ми ги връщай! И ти не се връщай! Сериозно ти говоря, Хейзард. Не и преди Янси Страхан да се е махнал или да е пукнал. Той е тип, който може да накара и монахиня да поиска да му извие врата, толкова е отвратителен. Разбра ли?

— Благодаря за книгите — кимна й Хейзард, докато ги прибираше в украсената с ресни торба, — както и за предупреждението. Ще внимавам. — В основата на неговите инстинкти стояха необходимостта и суровостта на племенните привички. В тях бе силата му. Той стана и след това изчака за миг, безмълвен, спокоен, с непоклатимо присъствие на духа.

На Роуз й се прииска да изкрещи. Тя беше енергична, лесно избухваща жена и невъзмутимото спокойствие, изписано на лицето на Хейзард, при тази… ужасяваща опасност й лазеше по нервите.

— Какво още чакаш? — настоя тя.

— Роклите. — Гласът му беше овладян, а усмивката му търпелива.

— А бе ти да не си закопнял за смъртта?

— Напротив — каза той, усмихвайки се още по-широко при мисълта за пищната причина, изтъкана от розовееща плът и страстна красота, очакваща го в колибата.

— Надявам се да оцелееш, по дяволите — избухна Роуз и се спусна към гардероба си, — за да може Блейз да види още веднъж тази чаровна усмивка. — Тя измъкна няколко рокли и му ги подхвърли. — Според мен, тя не си заслужава риска. — След това се обърна и запрати последната рокля в ръцете му.

— Ти си истинско сладурче — отвърна спокойно Хейзард, запознат добре с избухливия темперамент на Роуз и с това, че също толкова бързо й минаваше. — Предполагам, че не си намерила „Гюрлен“?

Ако хората можеха да димят от яд, Роуз би започнала да пуши на мига.

— Боже мили, как щях да забравя — отвърна тя със сарказъм, процеждащ се като силно подсладен сироп. Роуз се обърна към гардероба, взе някаква картонена кутийка от горния рафт и я запрати по Хейзард, сякаш беше смъртоносно оръжие. — Ние не искаме мис Брадок да се мие с обикновен сапун, нали така? В никакъв случай!

Измъкнал ръката си с нужната бързина, Хейзард сграбчи застрашително летящата кутийка и спокойно я постави върху шестте рокли, сгънати прилежно в кожената му торба.

— Задължен съм ти, Роуз. — Това бе всичко, което той каза.

— Ще съм ти много задължена, ако се измъкнеш оттук, за да мога някой ден да си поискам услугата обратно!

— Тръгвам… макар че…

— Какво още?

— Ами… — Той замълча и се усмихна подкупващо. — Шоколадът.

— Мога само да ти пожелая — въздъхна отчаяно Роуз, — да доживееш да го опиташ.

— Ще се постарая.

Минута по-късно шоколадът беше вече в торбата заедно с книгите, роклите и сапуна.

— Още нещо? — попита сладникаво Роуз, докато наблюдаваше как Хейзард пристяга кожените връзки. — Може би ветрило от марабу за нашата дама или смарагдови обици за нощния й тоалет?

Хейзард вдигна рязко глава.

— Това ми напомня за още нещо. Джими не е идвал, знаеш ли защо? Моли ли не го пуска?

— Не. Счупил си е ръката.

— Как?

— Някакъв варел се търкулнал случайно от един товарен фургон, но от неправилната страна, докато Джими помагал при разтоварването. Рон Дейвис, отговорник на склада при Клайн, го познава, та го пратих да види какво става, след като той не дойде за храната, която беше поръчал.

— Кой е Рон Дейвис? Клиент? — попита Хейзард.

— Приятел — засмя се Роуз и продължи, — искаше да се включи като клиент, но както сам знаеш, аз никога не съм работила нещо подобно.

— Можеш ли да му се довериш?

— Той би направил всичко за мен.

Хейзард вдигна вежди разбиращо.

— В такъв случай, би ли го изпратила при Джими с едно съобщение от мен? — Той преметна торбата през рамо.

— Ако побързаш да се махнеш оттук, бих се решила на всичко, включително и на убийство. Тук не си в безопасност, казвам ти. — Изведнъж споменът за странния блясък в очите на Едуард Дойл я порази като гръм. От подсъзнанието й се задейства закъсняла реакция.

— Ако не наминавам за известно време…

— Недей, за бога, недей! — прекъсна го Роуз.

— Само исках да ти кажа — продължи Хейзард, протягайки се за ръката й, след което нежно погали китката й. — Може би ще се прибера за летния лов. Това ще поохлади мераците на Янси за няколко седмици.

— А тя? — попита Роуз с вперени в него очи като орхидеи.

— И тя ще дойде. Моята осигуровка — каза той, подминавайки факта, че тя се бе превърнала в нещо много по-различно.

Роуз знаеше, че отговорът на Хейзард е подвеждащ. Никой не би рискувал живота си за рокли и шоколад за една жена, която е само осигуровка, но той щеше да си го признае сам в по-подходящ момент.

— Може ли да се присвои участък в твое отсъствие? — попита тя загрижена не само за физическото му оцеляване, но и за неговото бъдеще.

— По законен път — не. Погрижил съм се документите да са изрядни. Освен това той няма да разбере, че ни няма.

— Кога ще се върнете? — Докосването на пръстите му беше невероятно нежно. И успокояващо, макар че нервите й се бяха обтегнали до скъсване.

— След две-три седмици. След месец, може би. Когато Джими се оправи, можеш да му кажеш да минава през колибата на всеки два-три дни. Така няма да предизвикаме подозрение. Даймънд Сити не бива да усети отсъствието ни. Още веднъж ти благодаря за всичко, Роуз. — Пръстите на Хейзард подържаха ръката й още няколко мига и после я пуснаха. Той се пресягаше за карабината си, когато вратата се отвори с трясък. Човекът, който бе застанал на вратата, препречвайки светлината, идваща от коридора, държеше специално направена двуцевка със срязани дула, насочена в момента към Хейзард, а пръстът му бе опрян застрашително върху изпиления спусък.

— Не мърдай, шибан червенокож — изрева Янси Страхан.

Хейзард си помисли, че това е нещо повече от незаслужена обида към неговата раса. Той бе живял достатъчно дълго в света на бледоликите, за да се е наслушал на обиди. Бе чувал и подминавал толкова много невежи и надути изказвания — че индианците принадлежат към непълноценна раса, че са шумни, по детски нетърпеливи и напълно лишени от добри маниери. Но при циничната заповед на Янси той усети как заразителната омраза се разпръсква из съзнанието му, подобно на отровата от змийско ухапване — мощна, неконтролируема омраза. За пръв път в живота му нещо го подтикваше да убие човек по силата на импулса.

Роуз извика.

— Млъквай, курво — каза Янси, влезе бързо в стаята и затръшна вратата зад себе си с крак, — или ще гръмна и теб. Пръстът ме сърби да ти видя сметката, шибаняк такъв — изръмжа той, вперил поглед в Хейзард. — И ще го направя веднага щом ми прехвърлиш писмено участъците си.

Хейзард се изправи бавно, ритъмът на дишането му се възстановяваше. Бе имал време да помисли. Янси го искаше жив заради подписа.

— Няма да бъде законно без документ — подхвърли Хейзард на риск.

— Тогава хубавичко ще го документираме.

— Само аз и ти? — тихо попита Хейзард докато очите му фиксираха зачервеното лице на Янси. Който и да бе съобщил на Янси, той със сигурност го бе измъкнал насред запоя. Миризмата на бърбън се бе разнесла из стаята. А нотариатът беше през шест сгради, доволно отбеляза Хейзард.

— Ти и аз — отвърна безцеремонно Янси, — както и петте души в коридора, десетте души на долния етаж и дузините, застанали отпред и отзад. — Като повечето бабаити, Янси се появяваше на сцената, едва когато подкрепленията бяха зад гърба му.

За късмет на Хейзард, стремежът на Янси към показност значително улесняваше нещата. Той го погледна, така както бе застанал непоклатимо на вратата подобно на бик, чужд на всички префинени южняшки достойнства, лишен от елегантността и цивилизованото лустро, на които държаха взискателните към себе си бели джентълмени. Янси притежаваше брутална сила, висок над средния ръст, със солидна мускулатура, бледа кожа и сламеноруси бакенбарди. Този тип кожа поруменяваше само под лъчите на слънцето, или пък, както бе тази вечер, от прекалено много изпит бърбън. Хейзард виждаше добре присвитите му светли очи и лекото потреперване на грубите му като на работник ръце, хванали пушката. Уискито му бе дошло в повече. Добре. Още едно предимство, което гарантираше, че няма да натисне спусъка прекалено бързо.

— А какво ще каже Полковника за това? — попита спокойно той. — Може и да съм се погрижил мис Брадок да хвръкне във въздуха, ако не се върна.

— Майната му на Полковника — заяви Янси със застрашителен тон.

Чувства се доста сигурен, помисли си Хейзард. Дали бяха получили вече недвусмислено известие за смъртта на Полковника, или Янси просто бе достатъчно тъп в окаяното си състояние, за да не се съобразява със заповедите на Били Брадок?

— Ще се скъсам от рев на гроба на червенокосата кучка — злорадо се изхили Янси. Това бе самодоволен, радостен смях, смях на човек, който вече си брои парите, при условие че Милисент Брадок е единствена наследница.

— Може и да поразмислиш, щом Полковника се върне, за да ти среже топките — отвърна меко Хейзард, наблюдавайки как вратът на Янси се зачервява още повече от репликата му.

— Млъквай, копеле мръсно!

— Не е зле да имаш едно наум — провокира го Хейзард, без да отделя очите си от спусъка на пушката, измервайки разстоянието между себе си и Янси.

— Мога да се справя с Полковника. — Алкохолът си казваше думата. — Че и с дамата на Полковника също — дръзко добави той, уверен, че е сграбчил здраво бъдещето си. В края на краищата, ако Полковника беше още жив, това можеше да се уреди без много напъване, а когато Били Брадок и този индианец бяха вън от играта, пресмяташе шансовете си замъгленият мозък на Янси, дамичките нямаше да са никакъв проблем за него. Когато се оженеше за Милисент Брадок, паричките на Полковника щяха да се озоват в ръцете му, независимо дали това щеше да се хареса на дъщеря му.

— Намери писалка — заповяда той на Роуз — и хартия.

Роуз погледна Хейзард и изражението й се проясни.

Повдигайки вежди, Хейзард погледна към дългите си ръце. След това тъмните му очи и се вдигнаха и той кимна в знак на съгласие.

— Това няма да ти се размине — заяви Роуз. Леденият й поглед изразяваше отвращение. — Някои от златотърсачите не си падат по твоите бабаитски маниери.

— Млъквай, кучко, или ще ти срежа гърлото.

Никой не бе говорил така на Роуз, откакто бе избягала от Начез. Накърненото й достойнство накара гърба й да се вдърви и само тихият шепот на Хейзард успя да пробие през пагубната вълна, надигнала се в съзнанието й.

— Спокойно, скъпа. Намери писалка и хартия.

Тя се взря в Хейзард за няколко секунди, преди да успее да фокусира погледа си и да регистрира тихите думи, проникнали през неудържимото отвращение. И само Роуз, тъй като го познаваше толкова добре, успя да долови контролираната ярост, прозираща зад безстрастния му тон. Той се усмихна окуражаващо и й намигна, усещайки топлината на канията на ножа по кожата си. Пръстите му се свиха леко в несъзнателен жест.

Тя кимна и между тях премина вълна на взаимно разбиране. После отвори чекмеджето на бюрото си и извади от напарфюмираната с лавандула хартия.

Когато Хейзард седна на масата в центъра на стаята, той избра стол, насочен към вратата и Янси. След това зачака с писалка, насочена към хартията.

— Напиши датата — заповяда му Янси.

Хейзард изписа датата. Тежкият му почерк остави върху ароматизирана хартия следи като от удар на меч. След това зачака отново.

— Съгласен съм да продам своите участъци… — Янси се поколеба. — Изпиши верните номера — добави той после.

Хейзард ги написа.

През вратата се дочу глас:

— Добре ли си, шефе?

С всяка частичка от тялото си Хейзард се молеше Янси да отговори — нямаше да има никакъв шанс срещу няколко души.

— Всичко е наред — провлече Янси с тържествуващ глас.

Хейзард благодари безмълвно и възстанови дишането си.

— … на Янси Страхан, с-т-р-а-х-а-н — повтори той буква по буква. — След това си напиши името. — В южняшкия акцент на Янси се долавяше намек за главозамайване.

Проклето алчно копеле, помисли си Хейзард, знаейки, че „Бул Майнинг“ са изкупили всички други участъци. Очевидно Янси се канеше да подхлъзне работодателите си. Някои хора са толкова тъпи, че не могат да преценят кога водят в резултата, реши той и изпусна писалката на пода с привидно непохватно движение.

— Несръчно копеле — заяви Янси леко смутен. Всичко си идваше по местата с безупречна точност и той се чувстваше доволен от тазвечерното си постижение. Този Хейзард, от който се бояха всички, се оказа само един тъп индианец. Той се поизправи и зачака Хейзард да вдигне писалката.

Хейзард се наведе бавно, усетил писалката с ръката си, още преди да е навел ловко глава, за да погледне под масата, с балансирано движение, което бе някак независимо от мислите му. Гравираната златна писалка бе оставила следа от черно мастило по килима на Роуз, отбеляза той между другото, докато адреналинът му вече се покачваше. „Къде точно да го ударя“, мислеше той бързо, зарязал вече наблюденията върху килима в полза на логиката. В корема, в слабините, в гръдния кош? Всяка една от възможностите беше премислена, след това отхвърлена. Ако не успееше да убие Янси с първия удар, което не беше лесна работа с нож, то той поне трябваше да остане безмълвен. Гърлото, реши Хейзард. Ударът можеше да се окаже и смъртоносен, но във всеки случай щеше да му попречи да извика. Той почувства как дъхът му напуска гърдите, освободен от напрежението на преценката.

Пресягайки се привидно за писалката, смуглите стройни пръсти на Хейзард докоснаха удобната рогова дръжка на ножа. Измъкнал наточеното острие от канията в дланта си, той се изправи от приведената си позиция с мощно, гъвкаво движение. Стоманеният връх, стиснат между пръстите му, сочеше право към гърлото на Янси. Бляскавото острие улови светлината и просветна ослепително, миг преди да потъне в неговата плът. Янси разтвори широко очи и по зачервеното му лице се изписа ужас. От зиналата му уста се разнесе ужасяващ къркорещ хрип и той сграбчи гърлото си с две ръце.

От изпускането на писалката до отвратителния задавен звук бяха изминали само няколко секунди. Миг по-късно Янси Страхан се свлече на земята.

Роуз и Хейзард погледнаха едновременно тялото и тя проговори първа:

— Върви, побързай. — Думите бяха произнесени тихо.

Хейзард не помръдна.

— А ти ще се оправиш ли? Имам предвид тялото.

— Шегуваш ли се? Та при нас сбивания стават всяка нощ. Освен това съдията Фарадей ми е ужасно признателен за двадесет и петте хиляди долара, които дадох за избирането му през миналата година.

— Може и да е мъртъв. — Хейзард посочи кървящото тяло.

— Ужасно се надявам да е. Сега върви — изсъска Роуз, побутвайки го.

— Ако си сигурна, че си в безопасност.

— Хейзард!

— Бала-ба-ахт-чилаш (желая ти късмет) тогава — каза той, усмихвайки се, нарами кожената торба, взе пушката си и внимателно се измъкна през брокатените драперии. Остана за миг между завесите и балконската врата, за да огледа улицата. Група мъже бяха блокирали главния вход, но на балкона нямаше никой, отбеляза той с облекчение. Отвори вратата само колкото да може да се провре и излезе навън. Завесите се заклатиха леко от течението и след това Роуз чу тихото щракване на бравата.

Тя погледна златния часовник на бюрото си, после кървящия Янси на пода. Ако пазачите не влезеха, тя щеше да изкрещи след пет минути. Дотогава Хейзард щеше да е напуснал градчето и със сигурност щеше да е излязъл извън обсега на всички насочени към него пушки.

 

 

С гръб, опрян на стъклото на вратата, Хейзард спря за миг, за да даде време на очите си да привикнат с тъмнината. Той огледа съседния покрив. На него нямаше никой. По натегнатите му сетива се разля успокоение. Прехвърли карабината си на гърба, провери дали кожената торба е сигурно завързана и безшумно се покачи на балконските перила. От този миг нататък, докато достигнеше до комина на Малмстрьом, всеки, който би погледнал нагоре можеше да го види. Той пое дълбоко въздух и се пресегна към покрива. Напипал един жалък сантиметър от каменния му ръб, за който да се захване, Хейзард се откъсна от перилата. Залюля се свободно, миг преди единият му крак да се добере до покрива, и след това увисна така за секунда, събирайки силата, която му беше необходима, за да изтегли тялото си изцяло на покрива. Торбата само усложняваше нещата, беше тежка и лесно забележима. Събрал целия си запас от сили, той се вкопчи в несигурната опора, напрегна мускулестите си рамене и бавно се набра през тесния корниз. Прилепнал към покрива, той зачака неподвижно, напрягайки се да чуе дали са го забелязали. Нищо. Само нормалните за едно миньорско градче нощни звуци — пианото в салона, приглушеното ръмжене на мъжки гласове, ужасно разстроеното скрибуцане на цигулки и банджо, разгулност, ограниченост и дежурното сбиване в добавка. Изправил се внимателно на колене, той погледна на север и на юг, където бяха разположени постовете. Видя няколко наемни главорези да пушат и говорят, събрани на малки групички, но никой от тях не се оглеждаше. Добре. Той напрегна крака, за да скочи около три метра по-долу на съседния покрив, оправи торбата и хвана карабината. След това скочи.

Той беше все още във въздуха, когато чу писъка на Роуз.

Вече се изкачваше по покрива на магазина на Шандлинг, когато балконската врата се отвори с трясък.

Той се прехвърляше през ръба на покрива, когато първият куршум изсвистя над главата му.

Обръщайки се леко по време на скока си от далечната страна на покрива на Шандлинг, Хейзард забеляза за част от секундата силуета на мъж, насочил надолу цевта на пушката си, очертан от светлината, излизаща от апартамента на Роуз.

Прехвърляйки се през оставащите пет покрива, той долавяше откъслеци от изкрещени заповеди, идващи от улицата под него. Но гласовете винаги бяха на една или две сгради зад него. Ако не си счупеше краката, помисли си той след тежкото приземяване над една мрачна алея, би могъл да ги остави зад себе си.

Не спря, за да размотае ласото си при комина. Имаше време само колкото да се пусне през ръба, да увисне, докато пръстите му се изпънаха и да се пусне, прелитайки петте метра, които го деляха от земята. При падането удари гърба си и болката го прониза като острие на нож. Той постоя за миг приклекнал, за да овладее най-непоносимата част от спазъма, но наближаващите викове го накараха да скочи на крака. Тогава се спусна през най-тъмните местенца към потока.

Знаеше къде отива. Но те не знаеха. Вероятно щеше да им се измъкне. Всички надбягвания от детството му преминаха за миг през съзнанието му, всички образи на невръстни момчета, тичащи през широката прерия с дълги развети коси, с тела, плувнали в пот, с обути в мокасини крака, понесли се над тучната трева. И най-високото от всички момчета, което винаги изпреварваше останалите, литнало като антилопа. Хейзард се усмихна на яркия спомен, стоплен от трогателните образи от времето на детството му, когато тази земя принадлежеше на абсароките. А сега бледоликите я наричаха своя и искаха да пролеят кръвта му. Той се изсмя в прилив на сила и се впусна напред още по-бързо.

Не и тази нощ, помисли си той, докато меките подметки на мокасините му се докосваха до последните улички на Конфедерейт Гълч. Тази вечер нямаше да им достави това удоволствие.