Сандра Браун
Чейс (8)

Без каквото и да било неудобство, Марси се извини и отиде да се преоблече в нещо по-подходящо и удобно. Излезе от една от спалните на горния етаж облечена в топъл домашен костюм и с пухкавите пантофи на краката си. Моливът вече не беше зад ухото й, а контактите й лещи бяха заменени с очила.

Веднага щом пържолите зацвърчаха на грила, Марси хвана Чейс да нареже салатата, докато тя наглеждаше картофите, които се печаха в микровълновата фурна.

Попита го дали предпочита официално подредена маса и когато той й отговори отрицателно, тя наслага приборите върху барплота, а не върху масата в трапезарията. Само след миг и двамата бяха заели местата си и бързо унищожаваха обикновената, но вкусна вечеря.

— Боя се, че нямаме десерт — каза тя и взе празната му чиния. — Но в оная кутия на шкафа ще намериш запасите ми от хрупкави шоколадови бисквити.

Телефонът иззвъня — беше поставила слушалката на мястото й, преди да се качи да се преоблича. Марси тръгна да се обади и извика през рамо.

— Трябва да се чувстваш привилегирован, господин Тайлър. Обикновено не разделям шоколадовите си бисквити с кого да е… Ало?

Усмихна се на Чейс и вдигна слушалката към ухото си. Той видя как усмивката мигновено замръзна на лицето й. Бързо му обърна гръб.

Чейс захвърли салфетката на бара, скочи от стола си и само с три крачки прекоси цялата стая.

Преди да успее да измъкне слушалката от нея, тя с две ръце я затръшна върху вилката на телефона, а след това отпусна цялата тежест на тялото си върху нея, сякаш се опитваше да затисне с ръце капака на кош, пълен с гнили и развалени боклуци.

Главата й бе наведена надолу, а лицето й изразяваше отвращение и объркване. Нямаше го безразличното хладнокръвие, което му бе демонстрирала, когато стана дума за телефонните обаждания. Цялата бе пребледняла, беше смутена и видимо разстроена.

— Той ли беше?

— Да.

— Пак ли същото?

— Не съвсем. — Бузите й изведнъж се обагриха в червено. — Този път не ме занимава с това, което би искал да направи. Вместо това… започна да изброява какво би желал да направя аз… за да го забавлявам.

— Извратен тип!

И Чейс, и брат му бяха възпитани да почитат жените. И двамата им родители се бяха постарали да им втълпят, че са длъжни да уважават чувствата на жените и да се отнасят към сексуалните си връзки с нужната отговорност. Дори и през най-черния си период, когато беше денонощно пиян, Чейс никога не пропускаше да взема необходимите предпазни мерки, когато си лягаше с някоя жена. Никога не се бе възползвал от жена, която не го желае или пък има някакви скрупули или съмнения спрямо него.

Докато бяха ергени, двамата с Лъки бяха спали с безброй жени, но винаги с изричното им съгласие. Не бяха вкарали насила нито една жена в леглата си. Баща им ги бе научил, че щом една жена кажеше не, това означаваше не и нищо друго. Втълпил им бе, че истинският джентълмен никога не трябва да се натрапва на някоя жена, без значение колко почтена или непочтена е тя.

Според моралния кодекс на Чейс, телефонната порнография беше долно и перверзно издевателство и беше вбесен, че Марси е принудена да търпи всичко това. Шепотът между двама влюбени в леглото бе нещо съвсем различно. Тогава подобни разговори бяха допустими и дори оправдани. Но да чуеш същите думи по телефона, изречени от някакъв напълно непознат — това наистина бе зловещо и крайно неприятно. Изобщо не бе изненадан от страха и отвращението, изписани на лицето й.

— Нима си принудена да слушаш всичките тези дивотии? — Той напрегнато я погледна. Тя кимна и му обърна гръб, за да се върне в кухнята. Той я сграбчи за ръката и я обърна срещу себе си. — От колко време?

— От няколко месеца — отрони тя съвсем тихо.

— Не трябва да се примиряваш с това. Смени си номера. Обади се на Пат и му позволи да сложи на линията ти устройство за проследяване на разговорите.

Беше твърде възбуден и погълнат от това, което говореше и в първия момент не разбра, че все още я държи за ръката и че я бе придърпал толкова близо до себе си, че телата им почти се докосваха. В момента, в който осъзна това, Чейс я пусна и бързо отстъпи назад.

Шумно се изкашля и се опита гласът му да прозвучи спокойно и авторитетно.

— Ами,… аз просто смятам, че трябва да вземеш някакви мерки по въпроса.

Тя се върна до плота и започна да събира чиниите.

— Мислех си, че той сам ще се откаже, като види, че не проявявам интерес и му затварям телефона.

— Очевидно няма да се откаже.

— Да, май че е така. — Тя остави купчината мръсни чинии в мивката и пусна топлата вода. — Ти така и не опита бисквитите. Вземи си.

— Не искам никакви бисквити. — В гласа му се долавяше раздразнение и яд. Поради причини, които не можеше да си обясни, той бе вбесен от безгрижното й и нехайно отношение към тези гнусни телефонни обаждания.

— Защо тогава не направиш по едно кафе, когато аз наредя чиниите в машината? — предложи тя. — Кафето е в шкафа, а кафеварката е ей там.

Тя кимна към един ъглов шкаф. Чейс съвсем правилно изтълкува — тя се опитваше да сложи край на разговора им за телефонните обаждания. Очевидно не желаеше повече да обсъждат този въпрос. Беше или прекалено уплашена, или твърде смутена.

А може би пък изпитваше удоволствие да слуша подобни гадости но телефона?

В края на краищата тя бе една самотна жена, която живееше съвсем сама, без приятел или любовник. Чейс поне не знаеше да има такъв. Единственият мъж, за когото бе споменала, бе бившият й годеник в Хюстън. Може би тези телефонни обаждания бяха за нея един безобиден и неангажиращ начин да се поразтовари, да се освободи от грижите и натрупаното напрежение! И ако беше така, защо, но дяволите, бе седнал да се притеснява заради нея?

Залови се с кафето. Беше готов, когато тя приключи с чиниите. Марси нареди върху един поднос чашките с прясно кафе и една чинийка с шоколадови бисквити и го помоли да го отнесе във всекидневната. Заеха старите си места край огъня, а Чейс хвърли няколко дървета в него преди да отпие от кафето и да си хапне от хрупкавите бисквити.

— Как вървят нещата в „Тайлър Дрилинг“?

Той я погледна.

— Ти си преуспяваща бизнесдама, която си разбира от работата, Марси. Вероятно по-добре от всеки друг познаваш финансовото състояние на компаниите в този град. Това ли е твоят тактичен начин да ме попиташ колко време ни остава, преди да обявим фалита си?

— Не исках да любопитствам. Честно!

— Няма значение. — Той философски сви рамене. — Вече е прекалено късно за гордост. Не след дълго катастрофалното ни финансово състояние ще стане публично достояние.

— Толкова ли е лошо?

— Боя се, че да. — Той се загледа в огъня и разсеяно пъхна още една бисквита в устата си. — Нямаме никакви клиенти. Банката ни притиска да върнем парите, които заехме преди години, когато бизнесът ни започна да куца. Беше твърде щедро от тяхна страна, че отложиха плащанията толкова дълго, че очевидно не желаят да чакат повече. Лъки е направил всичко, което е било по силите му. И то без моя помощ. — В гласа му се долавяше горчивина. — Преди няколко години смятахме да започнем да влагаме капиталите си в различни предприятия, докато петролният пазар се стабилизира, но така и не можахме да достигнем до някакво осъществимо решение. После Таня умря и… — Той отново сви рамене. Не бе необходимо да казва нищо повече.

— Чейс. — Той изправи глава и я погледна. Тя леко прокарваше пръст по ръба на чашата си. Почувства погледа му и вдигна очи към него.

— Позволи ми да вложа малко пари във вашата компания.

Той се втренчи в нея с неразбиращ поглед, а после тъжно се изсмя.

— Мислех те за умна и проницателна бизнесдама. Защо ти е да правиш нещо толкова глупаво и безперспективно?

— Защото вярвам в теб и в Лъки. Вие сте интелигентни, изобретателни, трудолюбиви. Сигурна съм, че в крайна сметка ще намерите начин да съживите бизнеса си. А когато това стане, аз ще получа огромна печалба от прозорливата си и навременна инвестиция.

Той рязко поклати глава без да я остави да довърши изречението си.

— Не бих могъл да ти позволя да направиш това, Марси. Още не сме паднали толкова ниско, че да приемаме подаяния. Дори и в този момент имаме право на малко гордост и самоуважение. Освен това, ако бяхме искали партньор, отдавна да сме обсъдили и тази възможност. Имали сме немалко такива предложения, но винаги сме ги отклонявали. Дядо ми е основал компанията по време на бума в петролния бизнес през тридесетте години. Татко е продължил започнатото. Ние сме третото поколение. „Тайлър Дрилинг“ е семеен бизнес и ние не желаем да променяме това.

— Разбирам — тихо каза тя.

— Оценявам предложението ти, но просто няма как да го приема.

— Има един начин. — Тя впи сините си очи в неговите. — Би могъл да се ожениш за мен.

 

 

Лъки остави телефонната слушалка и се обърна към жена си.

— Все още не отговаря.

Девън, застанала на вратата, която свързваше спалнята им с банята, се опита да го успокои.

— Това не означава, че е изчезнал отново.

— Но може да означава, че отново се е затворил в себе си.

— Не непременно.

— Не непременно, но вероятно.

— Не изпитваш особено доверие към по-големия си брат. — В гласа й се прокрадна лек укор.

— Е, посочи ми поне едно нещо, което е направил през изминалите две години, за да подсили доверието ми към себе си.

Девън рязко се обърна на босите си пети и влезе в банята, като затвори вратата след себе си толкова бързо, че едва не защипа ръба на нощницата си.

Разярен, Лъки тръгна след нея и рязко отвори вратата. Очакваше да я завари ядосана, но я намери да седи пред огледалото и спокойно да разресва тъмночервеникавата си коса. Красотата й веднага смекчи гнева му.

Девън нямаше равна на себе си, когато решеше да го ядоса, или пък да го успокои. Промените в настроението й следваха една след друга. А това правеше живота му по-интересен и точно затова я обичаше толкова много. Непредсказуемостта на Девън допълваше собствения му буен и променлив характер.

Обичаше я до полуда, но никак не обичаше моментите, в които тя бе безусловно права. А сега случаят бе точно такъв.

— Това, което казах, беше отвратително, нали?

— Хмм… — Не каза нищо повече. А това бе още едно нейно качество, което обожаваше — тя никога не му натякваше грешките. — Той се прибра у дома, Лъки.

— Беше принуден да го направи.

— И въпреки това едва ли му е било лесно.

— Не мисля, че си дойде с подвита опашка.

— Така ли? А аз пък съм убедена, че ръмжеше и се караше с нас, само защото се опитваше да прикрие смущението и радостта си, че отново си е у дома, заобиколен от всички, които го обичат.

— Може и така да е — отстъпи Лъки.

— Но нали днес е дошъл в офиса и е проявил интерес към бизнеса.

— Може да го е направил само за очи.

— Може. Но не ми се вярва. — Тя остави четката и отвори едно бурканче с нощен крем. Протегна ръка и започна бавно да втрива в кожата си ароматичния гел. — Струва ми се, че трябва да оправдаем Чейс поради липса на доказателства. Може би той най-сетне е започнал да оздравява.

— Надявам се…

Лъки взе бурканчето от ръцете й, загреба малко крем в пръстите си и започна да го размазва оттам, докъдето бе спряла. Свали пеньоара от раменете й, отмести презрамките на нощницата й, като непрекъснато масажираше кожата й, която бе толкова гладка, че изобщо не се нуждаеше от крем.

— Лори е много обнадеждена от завръщането му. Това само по себе си е достатъчно, за да ме накара да се радвам, че е тук. — Девън сведе глава и отмести косата си настрана, за да може да разтрие и врата й.

— Но мама не знае, че тази вечер пак се е запил някъде.

— Ти също не го знаеш със сигурност. Може да е навсякъде.

— Нощта не е особено подходяща за разходки.

— Дори да гуляе някъде, той е вече зрял мъж и е отговорен само пред себе си. — Погледна го през спуснатите си мигли. — Точно както правеше и ти преди време.

— Хмм — изсумтя той.

Привлечен от примамливия образ на жена си в огледалото, Лъки забрави за предмета на спора им. Нощницата й бе изрязана почти до зърната на гърдите й. Само с едно движение на ръката си той свали презрамките, нощницата се смъкна в скута й и откри целите й гърди.

Лъки протегна и двете си ръце, за да я погали. Дланите му милваха, докосваха, леко масажираха гърдите й. Когато те започнаха да се втвърдяват под изкусните му ласки, Лъки почувства желанието, което пулсираше в собственото му тяло.

— Какво каза лекарят днес? — тихо я попита той.

— Бебето и аз сме добре. — На устните й се появи замечтана усмивка. — Вече минаха цели пет месеца.

— Мислиш ли, че ще успеем още дълго да запазим тайната? — ръцете му се спуснаха към леко издутия й корем.

— Едва ли. Ако Лори не беше толкова притеснена заради Чейс, отдавна да е забелязала промяната в талията ми.

— Двете със Сейдж ще бъдат много обидени, че не сме им казали още в самото начало.

— Може би. Но аз продължавам да смятам, че така е по-добре в случай, че нещо се беше случило.

— Слава Богу, нищо не се случи. — Той наведе глава и я целуна по рамото.

— Не мисля, че Лори би могла да понесе загубата на още едно внуче. Добре направихме, като не й казахме, преди да са изтекли тези опасни първи три месеца.

— Но ти вече си в шестия месец и лекарят не очаква никакви усложнения. — Срещна погледа й в огледалото и й се усмихна, като не преставаше да плъзга ръка по корема й. — Искам вече да обявя пред целия свят, че ще ставам баща.

— Но помисли малко, Лъки — усмивката й леко помръкна. — Сега, когато Чейс си е у дома, може би ще трябва да отложим съобщението още малко.

— Хмм. — Той свъси вежди. — Мисля, че разбирам какво имаш предвид. За него ще е много трудно, като разбере, че ние ще родим първия наследник на Тайлър.

Девън хвана ръката му и целуна дланта му.

— Знаеш колко много искам това бебе. Но щастието ми се помрачава винаги, когато си спомня за детето, което умря с Таня.

— Не мисли за това — прошепна Лъки.

Той я изправи, обърна я срещу себе си и жадно започна да я целува, докато ръцете му събличаха пеньоара й. Свали слипа си и силно я притисна към себе си, за да почувства силата на ерекцията му. Девън въздъхна и му предложи да не губи повече време, а веднага да я отнесе в спалнята.

Лъки внимателно я положи на леглото, разтвори краката й и нежно я целуна, усетил върху езика си сладкия й вкус и аромат. После покри с целувки цялото й тяло — поспря се първо на издутия корем, а после леко засмука зърната на гърдите й, покафенели и уголемени от бременността. Най-накрая достигна устата й и впи устни в нейните, а после бавно проникна в тялото й.

Бракът не бе намалил физическото привличане и силната страст, която изпитваха един към друг. Жаждата им да се любят, да се слеят в едно, бе по-силна от всякога. Само след няколко минути и двамата се отпуснаха върху леглото, напълно задоволени и преситени.         Притиснал я към себе си, Лъки нежно галеше тялото й, докосваше корема, обгърнал нероденото им дете. Погледна я и прошепна:

— Как мога да виня Чейс за това, което прави или не прави, като зная каква огромна празнота зее в живота му.

— Не можеш — тя леко потупа ръката му. — Можеш само търпеливо да се надяваш, че някой ден той ще намери лек за болката си.

— Ако има такъв. — В гласа му не се долавяше кой знае какъв оптимизъм.

Девън се размърда и го погледна с упорития и неотстъпчив поглед, който той толкова обичаше.

— О, трябва да вярваме, че има.