Сандра Браун
Чейс (22)

— Улица Сасафрас, Сасафрас — мърмореше си Чейс, докато караше към скъпия квартал, в който знаеше, че се намира улицата. Улица Сасафрас. Не беше ли между Бийтчнат и Магнолия! Или я бъркаше с улица Суитгъм! Къде, по дяволите, се намира улица Сасафрас!

Изведнъж градът, в който бе израснал, му се стори напълно чужд и непознат. Не можеше да си припомни кои улици бяха успоредни една на друга и кои се пресичаха. Не можеше да си спомни дали улица Сасафрас беше на север, на юг, на изток или на запад.

Опита се да си представи картата на Милтън Пойнт, но тя беше разкривена и неясна, представляваше истинска плетеница от улици, имената на които не си спомняше, приличаше му на кошмарен лабиринт, от който никога няма да успее да се измъкне.

Той изпсува и удари с юмрук по волана на червената кола на Девън. Кой би могъл да си помисли, че тази дребна невестулка Харисън ще има смелостта и самообладанието да тероризира жените по телефона? Чейс го бе виждал само веднъж — онзи ден в офиса на Марси. Харисън не му бе направил никакво впечатление. Не би могъл да го опише в този момент, дори и ако животът му зависеше от това — толкова обикновен и незапомнящ се му се бе сторил тогава.

Може би точно затова говореше гнусотии по телефона, помисли си Чейс. Тези обаждания бяха единствената му проява на сила и превъзходство, единственият му начин да се почувства истински мъж. Когато тероризираше жените, можеше да си представя, че е властен и могъщ, висок попе метър и осемдесет. Гадните му и: вулгарни обаждания плашеха жертвите му, а тип като Харисън предпочиташе да почувства отвращението им пред пълната незаинтересованост и безразличието, което жените проявяваха към него всеки ден.

— Долен кучи син — процеди Чейс през стиснатите си зъби. Спомни си колко отвратена и опустошена бе изглеждала Марси след всяко негово обаждане.

Защо не се бяха обърнали за помощ към някой психолог? Някой, който разбираше лабиринтите на човешкия ум, който би могъл да им опише с подробности образа на типичния телефонен терорист и по този начин да ги наведе на мисълта за Харисън! За Чейс вече беше повече от ясно, че точно той е негодникът, създал им толкова неприятности. Той имаше властна, критична жена и ниско самочувствие. Трябваше да се посъветват с някой лекар. Харисън не беше престъпник. Той просто беше болен.

А може би не беше точно така? Може би вече не му бе достатъчно само да говори гадости и мръсотии? Може би вече бе прекрачил границата и бе достигнал до момента, в който е решил, че трябва да осъществи заплахите си.

— По дяволите! — Чейс с всичка сила настъпи педала на газта.

 

 

Изумлението на Марси бързо отстъпи пред паниката. Тя извика на помощ всичката си воля и се опита да подтисне страха. Той искаше да я уплаши, да я накара да се бои. И тя наистина се страхуваше. Но да бъде проклета навеки, ако му достави удоволствието да види обхваналия я ужас.

— Така значи. Вие сте онзи индивид, който ми се обажда по телефона. Много ли сте горд със себе си?

— Не се опитвай да ме заблудиш, Марси. Ти се страхуваш от мен.

— Не се страхувам ни най-малко. Само съм отвратена и изпълнена със съжаление към вас.

— Щом не се боиш от мен, защо отиде при шерифа!

Опита се да запази безизразното си изражение и да не му позволи да почувства нервността й. В същото време се опитваше да измисли как би могла да се измъкне от стаята и от къщата. Щом излезе навън, ще изтича на тротоара и ще се разкрещи. Но най-напред трябваше да успее да се махне оттук.

Искаше, ако това изобщо бе възможно, да избегне всеки физически контакт с него. Призляваше й само като си помислеше, че ръцете му биха могли да докоснат тялото й. Той не беше въоръжен. Не беше и особено висок или силен. Всъщност, беше доста дребен и хилав. Тя се съмняваше, че би могъл да я надвие, ако се стигнеше до борба, но възможно бе да я нарани, преди да успее да го отблъсне и точно това я притесняваше най-много.

Но той няма да стигне чак дотам, опита се да се успокои тя. Няма да се опита да я похити. Искаше само да я измъчва и тероризира със заплахите си.

— Не си ли помисли, че аз веднага ще разбера, че са сложили подслушвателно устройство на телефона ви? — попита я той с подигравателния глас, който я преследваше в кошмарите й. — Затворих веднага, щом се обадих и чух характерното прищракване.

— Това означава, че не за пръв път тормозиш някоя жена по телефона. Щом си запознат с методите и похватите на полицията.

— О, да. Много съм добър в това отношение. Аз съм експерт. Най-добрият.

Тя си наложи да се изсмее.

— Неприятно ми е, че трябва да обезсърча и да разруша така високото ти самочувствие — каза тя, като се надяваше да постигне точно това, — но искам да ти кажа, че не си никак оригинален. Всъщност, получавала съм много… много по-интересни обаждания от твоите.

— Млъкни! — Гласът му изведнъж стана рязък и силен и това силно я разтревожи. Лицето му се наля с кръв, очите му се присвиха и в тях заблестя злобен, зловещ поглед.

— Съблечи си блузата!

— Не! — Помисли си, че ако се държи с него грубо и безцеремонно може да се уплаши и да си тръгне.

Той направи три заплашителни крачки към нея.

— Съблечи си блузата!

Празният гардероб беше зад нея. Дали не би могла да влезе вътре, да затвори вратата, да се заключи и да чака някой да открие отсъствието й и да тръгне да я търси? Започна да търси с ръка бравата зад гърба си.

— Не си прави труда. Тази врата не се заключва — заяви той и се изкиска високо с познатия й злобен, нагъл начин. Винаги, когато го чуеше да се хили така по телефона, тя цялата настръхваше. И този път изпита същото отвращение и ужас.

Беше прав. Вратата на гардероба не се заключваше. Марси бързо погледна към прозореца. Беше здраво затворен. Никога не би могла да го отвори. Но дори и да успееше да се пребори с прозореца, той щеше да я хване преди да се е измъкнала през него.

Единственият възможен път за бягство минаваше през вратата на стаята. Само че той стоеше точно пред нея. Ще трябва да го примами да прекоси стаята, да се приближи към нея и да се отдръпне от вратата.

Като се опита да преодолее отвращението и да преглътне гордостта си, тя бавно вдигна ръка към най-горното копче на блузата си. Защо не си беше сложила някакъв костюм днес, ами бе тръгнала само с пола и блуза? Ако имаше сако на гърба си, щеше да успее да спечели още малко време.

— Побързай! — нареди й той. — Съблечи я! Искам да видя кожата ти. Искам да видя гърдите ти.

Марси бавно разкопча всички копчета.

— Съпругът ми ще те разкъса на парчета…

— Но не и преди да съм видял зърната на гърдите ти. Не и преди да съм ги докоснал. Побързай!

— Той няма да те остави да се измъкнеш безнаказано. Ще те намери, където и да си.

— Ти няма да му кажеш. Ще бъдеш прекалено засрамена, за да му разкажеш за случилото се.

— Не бих разчитала на това, ако бях на твое място.

— Съблечи си блузата! — изкрещя той с разтреперан от раздразнение глас.

Марси измъкна блузата от полата си и я смъкна от раменете си. Докато измъкваше ръце от ръкавите, той въздъхна дълбоко и цялото му тяло потрепери, сякаш разтърсено от оргазъм. Марси изпита физическо отвращение при вида му, но не спираше да си повтаря, че не бива да се поддава на погнусата. Трябваше да запази самообладание, трябваше да се измъкне от тази стая.

Въпреки обхваналия я ужас, Марси изпита истинско облекчение, когато Харисън направи няколко несигурни крачки към нея.

— А сега сутиена. Побързай! — С едната си ръка притискаше възбудения си пенис, а другата бе протегнал към нея. — Толкова си светла. Знаех си, че кожата ти ще бъде бяла. Прекрасна. Мека — Погледна към гърдите й. Тя потръпна и отскочи назад. Той пристъпи още една крачка. Марси чуваше учестеното му дишане, усещаше влажния му и горещ дъх върху кожата си.

— Започни да се галиш! — Той бе така задъхан, че едва произнасяше думите.

— Не!

— Направи го!

— Не!

— Казах да го направиш!

— Щом искаш да получа някакви ласки, направи го ти. — Сините й очи го погледнаха с надменно предизвикателство. — Или не си достатъчно смел и мъжествен, за да го направиш?

Както се бе надявала, той се хвърли към нея, протегнал двете си ръце, за да хване гърдите й. Тя хвърли блузата си в лицето му, отблъсна го с все сила и бързо се провря под ръката му. Марси грабна празната кофа от пода и я хвърли към полилея на тавана, а после се спусна към вратата, като се опитваше да се предпази от посипалите се отгоре й стъкла.

Стаята потъна в мрак и тя се опита да намери бравата на вратата. Познаваше разположението на къщата по-добре от него и възцарилата се непрогледна тъмнина й осигуряваше значително предимство. Знаеше как да намери пътя към входната врата. Но най-напред трябваше да излезе от стаята. Намери бравата и пръстите й изведнъж омекнаха. Не можеше да я отключи!

Харисън се приближи зад гърба й и я сграбчи за косата. Главата й рязко отскочи назад. Тя изпищя. Той стисна ръката й и я издърпа от хлъзгавата брава. Започнаха да се удрят един друг, като всеки се опитваше да се вкопчи отново в дръжката на вратата.

Марси чу, че из стаята се носи уплашен хленч и в един момент осъзна, че тя е тази, която плаче от страх. Бе решила, че той не представлява истинска заплаха за безопасността й, но очевидно бе сбъркала в преценката си. Дишането му беше възбудено и накъсано като на луд. Беше по-силен, отколкото можеше да се предположи. Дали лудостта не му придаваше допълнителна сила и издръжливост?

Тя поднови опитите си да му се изплъзне, но той стискаше ръката й толкова силно, че очите й се насълзиха.

— Пусни ме — изпищя Марси.

Той я издърпа от вратата и я забута към средата на стаята. Марси се олюля под натиска му и се запрепъва в тъмнината през разхвърляните й дрехи и изпотрошените стъкла, блъсна се в чувала с гипс и падна върху дървеното скеле. Той я хвана през кръста и я преметна през него. Скелето се срути заедно с нея и разля кофата с боята.

Марси примигна няколко пъти, опитвайки се да прогони обхваналата я слабост и да запази съзнание. С големи усилия успя да се подпре на ръцете си и застана на колене. Харисън, надвесил се над нея, притискаше врата й с ръка и не й позволяваше да се изправи.

— Кучка! Кучка! — Гласът му стържеше от ярост. — Сега ще ти покажа, че съм истински мъж.

 

 

— Милтън?

Пат отговори.

— Да. Казвай.

— Тук е Милтън 5. Току-що забелязах червена кола, с все още неустановен регистрационен номер и модел да се движи с голяма скорост на запад по улица Сикалюр.

— Настигнете го и го спрете.

— Не е възможно, Милтън 7. Той кара като луд.

— Тогава го следвайте. Аз съм на три минути път от вас. Дръжте го под око и ме уведомявайте за всяка смяна на посоката.

— Разбрано.

— Към всички коли! Веднага се насочете към споменатата част на града.

Всички потвърдиха заповедта и Пат остави радиопредавателя като се концентрира изцяло върху шофирането по тъмните, хлъзгави от дъжда улици.

Чейс взе завоя с почти петдесет мили в час. Най-накрая бе излязъл на улица Сасафрас. Кой номер? Наведе се над волана и се взря в тъмнината, като не спираше да проклина поройния дъжд, който не му позволяваше да види нещо по-далеч от бронята на колата си.

Мина точно край колата на Марси и едва тогава я забеляза. Натисна спирачките, колата поднесе, завъртя се и спря, а Чейс мигновено отвори вратата. Веднага забеляза табелата „Продава се“, както и името на агенцията й. Втурна се през двора под студения, проливен дъжд, прескочи табелата и влетя през входната врата.

Поспря се в антрето и кръвта замръзна във вените му, като чу отчаяните й вопли. Но слава Богу, поне беше жива. Втурна се през непознатите стаи и антрета и движенията му приличаха на устрема на футболен нападател, който си пробива път през цяла тълпа противникови защитници. Щураше се насам-натам, тичаше напред, връщаше се назад, докато най-сетне стигна до затворената и заключена врата на спалнята.

Опита се да я отвори, а после силно изрита бравата с тока на ботуша си. От антрето зад него проникваше светлина и той с тревога видя една сянка, която падаше върху пода на стаята. Едва след няколко секунди осъзна, че това е собствената му сянка.

Влетя в стаята. Харисън, все още приведен над Марси, рязко обърна глава и изгледа Чейс с такъв животински страх, че на Чейс му се стори, че може да го усети и помирише.

— Ще те убия, Харисън!

Наведе се, сграбчи мъжа за яката и го разтърси подобно на куче, стиснало в устата си умрял плъх. Харисън изпищя. Чейс, обезумял от ярост и неконтролируем бяс, силно го блъсна в стената. Харисън започна да се смъква надолу, но се блъсна в силния юмрук на Чейс, който сякаш раздра вътрешностите му и го прикова за стената. Приближил лице до неговото, оголил зъби от безсилен гняв, Чейс се взря в мъчителя на жена си.

— Чейс, пусни го! — С насочен напред пистолет, Пат Буш връхлетя през разцепената на трески врата. — Чейс! — Трябваше да повтори името му три пъти, преди думите му да проникнат до замъгленото от ярост съзнание на Чейс.

После бавно отпусна юмрука си. Харисън изпусна жалостив звук, като от стар, пробит акордеон и се строполи на пода. Един от заместниците на Пат се зае с него, а Чейс загрижено се наведе над Марси. Тя лежеше на една страна, свила колене към гърдите си в опитите си да се предпази.

— Добре ли е? — Пат приклекна до него.

— Така ми се струва. Само е уплашена.

— Порязана ли е? Цялата стая е покрита със стъкла. Очевидно е счупила една от лампите.

Чейс се усмихна и отмахна от челото й няколко кичура от червеникаво-златистата й коса.

— Такова си е моето момиче. Много умно. Безкрайно изобретателно.

— Чейс?

Той наведе глава и приближи лицето си към нейното. Изглеждаше много красива, въпреки че бе пребледняла, разрошена и мръсна.

— Хмм?

— Закарай ме в болницата?

— В болницата?

— Кървя.

Очите му огледаха лицето, гърдите, стомаха й, но никъде не видя следа от кръв.

— Вероятно е порязала ръцете и коленете си на стъклата — каза Пат.

— Не, не е това. Откарайте ме в болницата веднага. — Говореше все по-уплашено и напрегнато. — Побързайте, моля ви.

— Марси, зная, че си уплашена. Преживяла си…

— Чейс, имам вагинално кървене. — Пълните й със сълзи очи се заковаха върху лицето му. Леко прехапа долната си устна. — Бременна съм.