Сандра Браун
Чейс (16)

Марси посрещна с истинско облекчение почукването на вратата на кабинета й в единадесет часа на следващата сутрин. Семейството, което бе пристигнало точно в десет часа, за да се срещне с нея, вече бе на път да я подлуди.

Точно тази сутрин търпението и толерантността й бяха по-уязвими от всеки друг път.

— Влез — извика тя.

— Извинявай, че ви прекъсвам, Марси — извика Есме. — Господин Тайлър е тук и иска да те види.

Марси механично стана от стола си.

— Господин Тайлър? Кой по-точно?

— Този, за когото си омъжена. Висок, тъмнокос и много красив.

В този момент Марси видя ръката му да се протяга над главата на секретарката й и да отваря вратата.

— Мога ли да те видя за няколко минути?

Чейс бе последният човек, когото очакваше да й се обади тази сутрин. Коленете й се разтрепериха. Дъхът й мигновено секна и тя едва успя да проговори.

— Раз… разбира се. Сигурна съм, че господин и госпожа Харисън няма да имат нищо против, ако изляза за малко. През това време ще можете още веднъж да разгледате каталозите — предложи им тя, докато заобикаляше черното си, лакирано писалище.

Мъжът въздъхна, изправи се и важно подръпна панталоните си.

— Ние и без това вече свършихме. Тя май никога няма да намери нещо, което да й харесва.

— Аз? Аз харесах къщата с четирите спални на Сънсет Лейн — язвително отговори жена му. — Ти каза, че нямаш нужда от толкова голяма къща. Пък и дворът бил прекалено голям според теб. Отказа се от едно красиво жилище, само защото те мързи да косиш моравата. Макар че така май наистина е по-добре. Дори и да я бяхме купили, ти изобщо нямаше да се грижиш за двора.

— Чейс, това са господин и госпожа Харисън — прекъсна ги Марси. — Ралф, Гладис, това е съпругът ми, Чейс Тайлър.

— Приятно ми е да се запознаем. — Ралф се ръкува с него.

— На мен също.

— Е, хайде, Ралф. Не виждаш ли, че искат да останат насаме? — Гладис буквално избута съпруга си през вратата.

Есме изразително завъртя очи към тавана, а после излезе след тях и затвори вратата на кабинета. Чейс и Марси останаха сами. Погледнаха се с неудобство, като всеки избягваше погледа на другия.

— Това ли са клиентите, за които ми бе споменала?

— Големи сладури, нали? Изобщо не вярвам, че ще успеят да се споразумеят. Разглеждането на къщи е нещо като хоби за тях. За нещастие, обаче, за мен това е свързано с много нерви и с прахосване на ценно време.

— Хмм. Това е за теб.

Той измъкна иззад гърба си букет розови лалета. Напълно смутена и объркана от жеста му, Марси ги взе. Всъщност, тя направо ги грабна. Чейс изглежда изгаряше от желание час по-скоро да се отърве от букета и ако Марси не бе показала изключителен рефлекс, той сигурно щеше да падне на земята.

— Нямам рожден ден.

— Не е необходим някакъв специален повод — той само сви рамене. — Сутринта влязох в магазина, за да купя някои неща за офиса. Видях цветята в една малка кофичка до касата. Помислих си, че може да ти харесат.

Тя объркана го изгледа.

— Аз… аз наистина ги харесвам. Благодаря ти!

— Няма защо. — Очите му бавно огледаха стаята. — Хубав кабинет. Изискан. Съвсем различен от нашия в „Тайлър Дрилинг“.

— Е, двете компании са съвсем различни.

— Точно така.

— Отговориха ли вече на офертата ви?

— Не.

— О! Аз си помислих, че цветята може би са част от празненството.

— Не.

— О!

Той се изкашля. Тя се опита да прибере един паднал кичур от касата си, а той изсумтя. За да разсее неудобството, тя започна да оправя целофана, в който бяха завити лалетата.

— Да не би да си дошъл да обсъждаме достойнствата и недостатъците на офисите ни? — попита тя след проточилото се твърде дълго мълчание.

— Не. — За пръв път откакто бе дошъл, той я погледна в очите. Сутринта бе излязъл от къщи много преди тя да се събуди. — Трябва да поговорим, Марси.

Остра болка прониза сърцето й и тя осъзна, че изпитва непреодолим страх. Чейс изглеждаше твърде сериозен. Никога преди не бе идвал в офиса й. Рядко й се обаждаше и по телефона, освен ако не бе абсолютно наложително.

Само нещо изключително важно и неотложно бе предизвикало това безпрецедентно посещение. А единственото, което й идваше наум в този момент бе, че той вероятно е решил да се откаже от споразумението, обвързало ги в брак.

— Седни, Чейс.

Тя посочи канапето, на което до преди малко седяха Ралф и Гладис Харисън. Той се отпусна на ръба на изисканото канапе, тапицирано с модерна дамаска на райета, отпусна длани върху коленете си и се загледа в лъскавите бели плочки.

Марси се върна към стола зад бюрото си. Чувстваше, че трябва да се отдалечи от него. Надяваше се разстоянието между тях да смекчи удара, който той се канеше да й нанесе. Остави лалетата върху бюрото си. Поставянето им във ваза едва ли бе най-спешното нещо в този момент.

— За какво искаш да говорим, Чейс?

— За снощи.

— Какво за снощи?

— Снощи не бях особено словоохотлив.

— Не, но и малкото, което каза, беше достатъчно. Думите ти бяха повече от ясни. Доколкото си спомням, ти каза дословно следното: Е, получи два оргазма, така че няма от какво повече да се оплакваш.

— Да — Чейс дълбоко въздъхна. — Точно това бяха думите ми.

Той отново наведе глава. Тъмната му коса се виеше на къдрици около врата му. Искаше й се да ги докосне, да си поиграе с тях, да го подразни заради момчешкия му вид. Но подобен жест бе толкова невъзможен в този момент, колкото един приятелски и непреднамерен разговор предишната вечер.

След като бе произнесъл обидните си думи, той се бе изправил, прибрал бе ризата и пуловера си и се бе качил в стаята си. Малко по-бавно Марси също бе събрала дрехите си и се бе оттеглила в собствената си спалня. Не го бе видяла повече до момента, в който се бе появил в офиса й.

— Марси, не можем повече да продължаваме така. — Повдигна глава и замълча, сякаш очакваше някакъв отговор от нейна страна.

Тя не каза нищо. Лицето й си остана непроницаемо и безизразно. Знаеше, че ако само се опита да проговори, измамното й спокойствие щеше да се пропука.

— Ние сме като два звяра, затворени в клетка. Постоянно се измъчваме един друг, опитваме се да се надхитрим и да се нараним. Това не е добре нито за мен, нито за теб.

— Не се опитвай да ми казваш кое е добро за мен, Чейс.

Той изруга.

— Недей да се заяждаш. Опитвам се да подходя към проблема разумно. Мислех си… надявах се, че бихме могли да поговорим за това, без да се горещим излишно.

Тя скръсти бледите си, студени ръце на бюрото си.

— Какво искаш да направим? Моля те, кажи това, заради което си дошъл.

— Не трябва да обръщаме секса на борба и съревнование помежду си. — Единственият й отговор бе едно едва забележимо кимване. — Брачната ни нощ, първият път, когато се любихме…

— Тогава изобщо не се любихме. Всичко бе твърде безлично — ти беше съвсем хладен и безучастен. Едва ли щях да се почувствам по-различно, ако просто ме бе целунал но челото.

— Е, много ти благодаря.

— Знаеш, че това е самата истина.

Той зарови пръсти в косата си.

— Стори ми се, че обеща да не се заяждаш.

— Нищо подобно не съм обещавала. — Ако той наистина възнамеряваше да я разкара и да я направи за посмешище пред целия град, който и без това винаги бе смятал Патето Джоунс за доста смешна, то тя предпочиташе това да стане колкото е възможно по-бързо, без излишни приказки и увъртания.

— Ще бъдеш ли така добра да замълчиш за момент и да ме изслушаш? — сухо попита той. — Не ми е никак лесно да говоря за това.

Това вече бе нечувано нахалство. Дошъл бе, за да разтрогне брака им и очакваше от нея да направи всичко възможно, за да го улесни.

— Хайде, говори направо, Чейс!

— Добре. — Той отвори уста. Веднага след това я затвори. Изгледа я напрегнато. После погледна встрани. Нервно задъвка бузата си. Облиза устни.

— Като начало мисля, че би трябвало да започнем да спим заедно.

Едва ли щеше да е по-изненадана и зашеметена, ако столът й внезапно я бе захапал по задника. Все пак успя да прикрие изумлението си. Но сдържа дъха си толкова дълго, че внезапно й се зави свят и тя трябваше да се хване за ръба на бюрото си, за да не се свлече на земята.

— Имам предвид не само да се любим, а да спим в една и съща спалня. Като истински съпруг и съпруга.

Той я погледна несигурно, стана от канапето и започна да кръстосва точно пред бюрото й.

— Миналата нощ много мислих но това, Марси. Изобщо не можах да заспя. Постъпих много лошо. Снощи. Думите ми бяха жестоки и зли. Почувствах се дяволски зле след това. Изведнъж ми хрумна, че това, което вършим напомня някаква сексуална война между нас… Докарваме се до лудост всеки неделен следобед. Това е глупаво. Признавам, че през първата ни брачна нощ те обладах, без да ме е грижа какво чувстваш. Мисля, че даже те нараних. — Той спря да се разхожда и я погледна. — Нали?

Тя го излъга и отрицателно поклати глава.

— Е, добре. Това поне е нещо. Но, както и да е. Докъде бях стигнал? О, да! Снощи, когато се прибрахме у дома, ти ме прелъсти. Поиска да те любя… и го получи. Когато ти… ме докосна, аз просто не можах да скрия факта, че те желая. А ти, Марси, ти беше толкова влажна и възбудена и аз веднага разбрах, че ти също ме желаеш.

Той прокара длани по бедрата си, сякаш се опитваше да избърше избилата от напрежението пот.

— Ние винаги сме се разбирали добре. В училище бяхме приятели. Откакто се оженихме, обаче, сме в състояние на постоянна война. И по някое време нощес, в малките часове, разбрах защо това е така.

Приближи се до прозореца и пъхна ръце в задните джобове на плътно прилепналите си дънки.

— Между нас съществува привличане. Аз го усещам. И ти го усещаш. — Погледна я през рамо. — Е, поне аз си мисля така.

Устата й пресъхна. Тя отново кимна.

Той й обърна гръб и се загледа през прозореца.

— И затова си помислих, че е много тъпо от наша страна да се опитваме да се преборим с това привличане. Ние сме зрели хора, живеем в една и съща къща, официално сме женени и в същото време се лишаваме от най-голямото благо на всеки един брак. Мисля, че е крайно време да престанем с тая глупост и да се подчиним на физическото привличане, което изпитваме помежду си. Така де, защо не! Добре, зная, че преди няколко седмици се споразумяхме този брак да си остане напълно целомъдрен, само на книга. Зная това. Но, по дяволите, това положение направо ме влудява, а ако съдя по получилото се снощи, ти също не изглеждаше особено доволна от решението ни. Искам да кажа, че ти ме желаеше точно толкова, колкото и аз тебе. По гърба ми има белези, които доказват това.

Той се извърна и тя се опита да избегне проницателния му поглед. Беше благодарна, че не й се налага да говори, защото все още не бе в състояние да промълви нито дума. Чейс очевидно предварително бе решил какво ще говори и не възнамеряваше да спре, преди да й го каже от начало до край.

— Ти знаеш защо се ожених за теб, Марси. И аз знам защо ти се омъжи за мен. И двамата сме достатъчно умни и интелигентни. Аз те харесвам и те уважавам. Мисля, че и ти изпитваш същото към мен. Снощи се любихме нелошо.

Тя вдигна очи към него. Този път той избягна погледа й.

— Добре. Снощи се любихме страхотно — поправи се той. — Аз водя активен сексуален живот вече доста години. Спал съм с много жени дори и след смъртта на Таня. Понякога това бе единственият начин да я забравя поне за известно време…

Той замълча, подпря ръце на кръста си, наведе глава сякаш се опитваше да подреди мислите си и продължи:

— Както и да е. Това, което се опитвам да ти кажа, е, че не искам да те унижавам и да ходя при друга жена. Освен това, винаги са ме учили, че да изневеря на съпругата си е един от най-страшните грехове, които бих могъл да извърша. — Погледна я измъчено. — Но аз просто не бих могъл да издържа без секс месеци наред.

Тя отново кимна, опитвайки се да изрази пълното разбиране и съчувствието, което изпитваше към него в този момент.

— Не бих искал съвместният ни живот да прилича на състезание, в което всеки отбелязва точки срещу другия. Сексуалните ни контакти могат да се превърнат в продължение и допълнение на приятелството ни, нали? Щом се разбираме добре в леглото, мисля, че ще можем да се разбираме по-добре и във всяко друго отношение. И двамата съзнаваме, че така, както я караме в момента, нищо няма да се получи. Може би наистина трябва да опитаме да променим отношенията си.

Почака известно време, а после се обърна и я погледна.

— Е, какво ще кажеш?