Сандра Браун
Чейс (19)

— Не ми повярва, нали? Смята, че аз просто съм си измислила всичко това.

С периферното си зрение Марси забеляза, че Чейс я погледна за момент, а после отново съсредоточи цялото си внимание върху пътя. Не бяха продумали, откакто излязоха от сградата на съда, а вече почти бяха стигнали до дома си. Дърветата, преплели клони над еднопосочното шосе, образуваха тъмен тунел над главите им, осветен единствено от светлината на фаровете. Марси започваше да се измъчва от обхваналото я чувство на клаустрофобия, струваше й се, че е попаднала в някаква гротескна къща на ужасите.

— Разбира се, че ти повярва.

— Не ме подценявай, Чейс. — Тя уморено отпусна глава на облегалката на седалката. — Винаги си се възхищавал от интелигентността ми. И искам да знаеш, че съм достатъчно интелигентна, за да разбера какво всъщност си мисли твоят приятел, шерифът.

— Той е и твой приятел.

— Беше. До тази вечер. Сега вече ме мисли за истеричка, която си измисля разни страхотии с напразната надежда да задържи съпруга си, който се е оженил за нея не от любов, а заради парите й. — Обърна главата си така, че да вижда профила му. — Не е ли така?         Чейс неловко се размърда на мястото си.

— Такава му е работата. Да разглежда нещата от всеки възможен ъгъл. Това понякога му причинява големи неудобства — особено когато задълженията му като шериф се преплитат с искрената му загриженост към някой приятел. Никак не му бе приятно да арестува Лъки за умишлен палеж, но го направи, защото така повеляваше дългът му. А е дал клетва да го изпълнява.

— Значи докато аз бях в другата стая със заместничката му, той изложи пред теб някои негови съмнения, свързани с мистериозните телефонни разговори, които ме измъчват.

— Не точно съмнения.

— Напротив — възрази тя. — Точно съмнения.

Изминаха останалата част от пътя в мълчание. Когато стигнаха, Чейс влезе преди нея в къщата и запали всички лампи.

— Изглеждаш така, сякаш всеки момент ще припаднеш — отбеляза той.

— Така е. Само ще се изкъпя и веднага си лягам. — Беше взела стълбите до половината, когато се обърна и каза: — Пощата ти е ей там, на бара.

— Благодаря.

През изминалите дни Марси просто не знаеше какво да очаква от Чейс при завръщането му. Не беше съвсем сигурна дали той изобщо ще се върне. А ако все пак го направеше, тя изобщо нямаше да се изненада, ако й кажеше, че се изнася от дома й и че смята да се разведе.

Все още не можеше да си позволи да се отпусне, не смееше да се зарадва на присъствието му и на факта, че той все още не бе казал нито дума за раздяла или развод. Може би просто не му бе останало време, или пък все още не бе намерил най-подходящия момент, за да обсъдят този въпрос.

Марси остана дълго във ваната. Топлата вода поотпусна стегнатите й мускули. Нервите й се поуспокоиха. Присъствието на Чейс в дома им й действаше като благотворен балсам.

Но когато телефонът иззвъня, докато се бършеше след ваната, кошмарът започна отново. От една страна бе вбесена, че се паникьосва толкова много при всяко телефонно позвъняване. От друга страна отчаяно се молеше това да е поредното обаждане на онзи тип.

Тя бързо се доизбърса и навлече една нощница. Влезе в спалнята и завари Чейс да оправя леглото.

— Кой се обади?

— Мама. Пат й е позвънил.

— Заради мен?

— Не. Той е далеч по-добър професионалист. Просто й е споменал между другото, че вече съм се прибрал. Тя само искаше да ме чуе.

— О! — Разочарованието й бе очевидно. — Помислих си, че може да е… той.

— Не. Хайде. Лягай. — Чейс повдигна завивките й. Тя се мушна под тях и положи глава на възглавницата. Нощната лампа светеше право в лицето й. Тя се пресегна и я загаси.

Не искаше Чейс да я гледа в този вид. Беше без грим, косата й беше разрошена, беше бледа и уморена, от няколкото безсънни нощи приличаше на истинско червенокосо плашило.

— В това има логика, нали? — замислено попита тя.

— В кое?

— Да си измисля някакъв мистериозен мъж, който ме тормози по телефона. Ти си кавалер до мозъка на костите си и никога не би изоставил жена, която се намира в опасност.

— Виж, Марси, Пат е в правото си да развива каквито си иска теории. Това му е работата. Но недей да приписваш съмненията му и на мен.

— Но аз бих могла наистина да лъжа. Откъде можеш да си сигурен?

— Не лъжеш.

— Миналата седмица се скарахме. Ти си тръгна без да ми кажеш нито къде отиваш, нито кога ще се върнеш. А докато те нямаше, обажданията станаха много по-агресивни и заплашителни. — Тя се разсмя, но в смеха й се долавяше истинско отчаяние. — Нищо чудно, че Пат е стигнал до заключението, че всичко съм скалъпила сама. Случаят е почти класически. Отчайващо ясен и прост. Направо патетичен.

— Ти си най-непатетичната личност, която някога съм срещал.

— Но аз не съм същата. Губя контрол над себе си. Погледни ме. Цялата треперя. — Тя протегна напред несигурната си ръка. — Едва ли в този момент съм олицетворение на сила и самоувереност.

— Подобно изпитание би опънало нервите и на най-смелите и издръжливите измежду нас. Във всеки случай, не възнамерявам да споря за това точно тази вечер. Имаш нужда от сън. Не мисля, че си спала много след заминаването ми.

— Не, не съм — призна си тя.

— Ето, вземи това. — Той й подаде едно хапче и чаша вода.

— Какво е това?

— Едно от успокоителните, които вземах, когато ме боляха ребрата. Аз пиех по две наведнъж, за да мога да заспя. Убеден съм, че една таблетка не може да ти навреди по никакъв начин.

— Не, благодаря. Предпочитам да не пия нищо.

— Ще ти помогне да заспиш.

Тя отрицателно поклати глава.

— Ще заспя и без него.

— Сигурна ли си?

— Абсолютно.

Той само сви рамене и остави хапчето и чашата върху нощното й шкафче.

— Лека нощ!

Беше почти стигнал до вратата, когато тя се обади.

— Купих я за теб.

Чейс спря и се обърна.

— Кое?

— Къщата.

— Сега не е най-подходящото време да говорим за това, Марси. Изтощена си.

— Но аз няма да мога да се успокоя и да си почина, докато не те накарам да разбереш защо постъпих така.

— Но аз чудесно те разбирам. Ти просто ме подмами да живея с теб в къщата на Таня.

— Това е моята къща!

— Само защото си платила за нея. Но тя принадлежи на Таня.

— Аз открих тази къща. Видях я много преди Таня. — Марси седна в леглото. Завивките се смъкнаха в скута й. — Таня изобщо нямаше да знае за съществуването й, ако аз не я бях довела да й я покажа.

— И тук веднага възниква един уместен въпрос. Ако толкова много си я искала, защо я показа на Таня? Защо просто не я купи за себе си?

— Защото исках ти да живееш в нея.

Той зяпна от изненада и недоверчиво разпери ръце.

— Защо!

Защото къщата й бе харесала страшно много. Защото по онова време знаеше, че Чейс има нужда от дом и много й се искаше да му го осигури. А единственият начин, по който можеше да го направи тогава, бе чрез жена му.

След фаталната злополука повече от всякога желаеше той да получи къщата — като компенсация за всичко, което бе загубил. А когато стана очевидно, че той не възнамерява да живее в къщата, която бе купил само няколко дни след смъртта на Таня, в главата й се зароди друга идея.

Съвсем умишлено бе подвела Лъки и го бе накарала да повярва, че не тя е купувачът на къщата. От деня, в който този дом стана нейна собственост, тя заживя с една-единствена цел — да превърне къщата в удобно и уютно гнездо, в което да заживее с Чейс. Искаше да му я поднесе като дар, но без той изобщо да разбере за това.

Избра мебелите и я обзаведе така, че да се хареса на Чейс. Беше планирала абсолютно всичко, с изключение, разбира се, на родеото във форт Уърт. За нея присъствието й в онзи критичен за него момент бе просто едно щастливо съвпадение, тя гледаше на случилото се като на дар Божи, като на свят небесен знак.

Съдбата най-сетне се бе оказала благосклонна към намеренията й. Боговете бяха одобрили плана й. Най-накрая щеше да бъде възнаградена за дългите години несподелена любов. Беше получила разрешение да действа. Бяха й позволили да се опита да го възмезди за злополуката, отнела живота на съпругата му.

Чейс, обаче, гледаше на всичко това по съвършено различен начин.

Сега, докато той стоеше и се взираше в лицето й в очакване на някакво задоволително обяснение, тя си помисли, че би могла да му при знае простичката истина, че бе направила всичко от любов към него, да му каже, че винаги го е обичала и че ще продължи да го обича. По веднага разбра, че ще й бъде много трудно, ако не и невъзможно да признае силната си и безусловна любов към човек, който в този момент явно отново бе обхванат от силен гняв към нея.

— Предполагам, че съм се опитвала да компенсирам по някакъв начин другите ти загуби, Чейс — отговори му тя с несигурен и треперлив глас. — Исках да ти върна поне една част от това, от което бе лишен. Сега обаче разбирам, че не съм постъпила особено умно.

Той сякаш малко се поотпусна. Наведе глава и разтърка врата си.

— Не мисля, че си искала да ми причиниш болка, нито пък, че си постъпила така, подтиквана от злоба или лоши чувства към мен.

— Благодаря ти за това. — Тя си играеше с подгъва на чаршафа, неспособна да го погледне, без да разкрие цялата любов, която изпитваше към него. Последното нещо, което искаше на този свят, бе да стане обект на съчувствието и състраданието му. Събрала целия си кураж, тя попита: — И какво ще правим оттук нататък?

— Проклет да съм, ако зная, Марси. Единственото нещо, в което съм сигурен в този момент, е, че и двамата сме много разстроени и изморени, за да говорим за това. — Той се приближи до вратата и я отвори. — Ще бъда в другата стая, ако имаш нужда от мен.

Имам нужда от теб, проплака сърцето й.

— Можеш да спиш тук, ако искаш. Няма да ми пречиш.

Той погледна празната възглавница до нейната, но отрицателно поклати глава.

— Струва ми се, че най-напред трябва докрай да изясним случилото се, нали?

— Да, вероятно — отговори тя, като отчаяно се опитваше да прикрие разочарованието си. — Лека нощ.

Той излезе, а Марси се обърна на една страна и се сви на кълбо. Очите й се напълниха със сълзи, които потекоха по бузите и по възглавницата й. Той никога повече нямаше да й повярва. Смяташе, че го е измамила и ако искаше да бъде напълно честна пред себе си, трябваше да си признае, че това беше самата истина.

Но нали бе направила всичко само защото го обичаше толкова много!

 

 

Чейс не бе повярвал на твърденията на Пат, че тези злополучни телефонни обаждания са измислени от нея самата, за да получи повече внимание, отказал бе да приеме, че това е последният, отчаян опит на старата мома да задържи съпруга си при себе си. Но тя не бе сигурна дали би могла да вини Чейс, ако той все пак хранеше някакви съмнения.

Позвъняванията бяха истински. Заплахите — съвсем реални. Марси бе убедена в това. Веднага щом онзи тип се обади отново и Чейс чуе гласа му, той ще разбере, че тя е казвала истината, че този път не се е опитвала да го измами и заблуди.

— Ало?

— Здравей, Марси.

Най-сетне! Беше той! Сърцето започна да блъска в гърдите й.

— Трябва да спреш да ми се обаждаш. — Тя се опита да прикрие обхваналата я възбуда. Най-накрая той й се бе обадил. Чейс вече щеше да й повярва.

— Няма да спра да ти се обаждам, докато не получа това, което искам. А ти знаеш какво е то. — Тя цялата настръхна, докато слушаше гадния му, стържеш, глас. — Искам те под себе си. Влажна и тръпнеща от страст.

— Ти си отвратителен.

— Зърната ти втвърдиха ли се? Докосни ги вместо мен, Марси! Ммм, Марси, така е добре. Така е много добре. — Той изстена.

— Трябва да те хванат и да те заключат някъде. Ти си болен. Ти си заплаха за обществото.

Той се разсмя. Смехът му беше високомерен и нагъл.

— Зная, че шерифът подслушва телефона ти, но аз мога да се справя и с това.

Дали блъфираше? Откъде би могъл да знае за подслушвателното устройство? Не, нямаше как да е научил. Това беше просто едно негово предположение.

— Зная точно колко дълго да разговарям така, че да не могат да проследят разговора.

— Не разбирам за какво говориш.

— Не ти вярват, нали, Марси? Нито шерифът, нито съпругът ти. Те мислят, че си измисляш, че аз съм просто плод на въображението ти.

— Не. — Устата й пресъхна. Стисна слушалката толкова силно, че пръстите й побеляха от напрежението. Опита се да преглътне, но в устата й нямаше слюнка. — Чейс ми вярва.

Отново прозвуча противният му смях.

— Ще дойда при теб, Марси. Скоро.

— Остави ме на мира! Предупреждавам те…

— Ще ме харесаш, Марси! По-добър съм от съпруга ти. — Той се изхили. — А той дори не ти вярва. И няма да е наблизо да те спаси, когато те простра чисто гола под себе си.

— Престани — проплака тя.

— Довиждане, Марси. Скоро ще се видим.

— Не — извика тя, обхваната от силна паника. — Почакай! Не затваряй! Не още!

Гласът му бе твърде монотонен и безличен. Той си играеше с нея. Марси знаеше, че не бива да плаче. Беше достатъчно интелигентна, за да разбере, че той иска точно това, но просто не можеше да спре сълзите и накъсаните си ридания.

— Съпругът ми ще те убие, когато те хванат.

Той се изсмя злобно и неприятно.

— Той не те обича.

— Обича ме. Ще ме заобича.

— Никога, Марси! Ти го измами — присмя й се той. — Довиждане. До скоро. Скоро, Марси. Марси. Марси… Марси…

Гласът се промени. Изведнъж й се стори, че чува гласа на Чейс. Отвори очи и рязко се изправи. Чейс беше там. Седеше на ръба на леглото, нежно галеше раменете й и тихичко повтаряше името й, опитвайки се да я измъкне от мрежата на кошмара й.

Тя дрезгаво изплака и се хвърли на гърдите му, макар че цялото й същество се бунтуваше срещу обхваналата я слабост. Винаги бе презирала жените, които постоянно търсят закрилата на мъжете и често прибягват към сълзите, за да привлекат вниманието им. Но когато силните и топли ръце на Чейс я обгърнаха, тя напълно забрави обхваналия я гняв и презрението, което изпитваше към собствената си слабост. Притисна се към него и зарови лице в косъмчетата на гърдите му.

— Имаше кошмари — прошепна той. — Плачеше толкова силно, че те чух чак в другата стая. Но сега си будна и аз съм при теб. Всичко е наред.

— Прегърни ме, Чейс. Моля те!

Той легна до нея, прегърна я силно и придърпа завивките над тях. Погали я по гърба, хвана главата й с ръка и я притисна под брадичката си.

— Той беше на телефона.

— Шшт. Не е. Никой не се е обаждал.

— Но аз искам да се обади. — Тя викаше като обезумяла. — Минаха две седмици, откакто бяхме при шерифа. Искам да го чуеш. Искам сам да се убедиш, че не лъжа. Тогава ще ми повярваш.

— Аз ти вярвам.

— Той сякаш чете мислите ми, Чейс. Сякаш знае, че искам да се обади. И нарочно не го прави.

— Шшт. Сега само се отпусни. Заспивай отново.

— Когато той се обади, ти ще разбереш, че казвам истината. — Хленчеше като дете, но не можеше да спре. Толкова отчаяно искаше да си възвърне доверието му. — Когато се обади, ще ми повярваш, Чейс.

— Вярвам ти.

— Той трябва да се обади.

Но измина още една седмица без никой да позвъни.