Сандра Браун
Чейс (7)

По всичко личеше, че момичето бе истинско куку. Косата й бе разпусната като на самодива, огромни очила покриваха по-голямата част от лицето й, на ушите й висяха обеци, големи почти колкото чинийки от сервиз за чай. Върху табелка на бюрото й бе изписано името й — Есме.

— Съжалявам, но госпожица Джоунс ще отсъства през целия ден — обясни тя на Чейс. — Мога ли да ви помогна?

— Трябва да се видя с Марси.

Знаеше, че може да остави чека и на секретарката й, но искаше да изпита задоволството да й го връчи лично. Снощи се бе отнесла доста надменно към него и той много държеше да постави чека в алчните й ръце и веднъж завинаги да приключи деловите си взаимоотношения с нея. Никак не му харесваше да й е задължен по какъвто и да било начин.

Беше ядосан и раздразнителен. Не бе изпил нито едно от обезболяващите хапчета и ребрата силно го боляха. Разговорът с Джордж Йънг се бе оказал точно толкова неприятен, колкото бе очаквал след предупреждението на Лъки. Чейс подозираше, че неотстъпчивостта на банкера се диктува не само от интересите на банката. По всяка вероятност той си отмъщаваше на семейството заради Лъки, който се отказа да се ожени за непочтената му дъщеря.

Джордж очевидно бе възприел отношението на Лъки към дъщеря му като лична обида. А може би бе просто разочарован, че Лъки се бе оказал достатъчно умен и не го бе отървал от нея. Момичето не беше стока и Джордж все още не бе успял да я хариже някому.

Чейс от своя страна отчаяно искаше да се отърве от чека, който стискаше в ръката си, фактът, че Марси не си бе в офиса по никакъв начин не подобри настроението му.

— Къде живее тя?

— Работата ви не може ли да почака до утре? — попита го Есме. — Защо толкова държите да се срещнете с госпожица Джоунс? Списъкът на жилищата, с които разполагаме, ли ви интересува, или искате да разгледате някоя точно определена къща. Времето не е…

— Изобщо не става дума за къща. Работата ми с госпожица Джоунс е съвсем лична.

Очите й зад дебелите стъкла станаха още по-големи.

— О, така ли?

— Точно така. Какъв е адресът й?

Тя го изгледа преценяващо от горе до долу. Чейс вероятно издържа изпита, защото Есме се пресегна и взе един скъп, сив на цвят лист, върху който бяха гравирани инициалите на Марси. Написа адреса и го погледна.

— Пътят вероятно ще е разкалян — каза тя и му подаде хартията.

— Няма значение…

Пикапът на компанията бе прекосявал рекички и поточета, изкачвал се бе по каменисти склонове, проправял си бе път през гъсти гори и пасища, за да достигне до някоя сондажна площадка. Нямаше терен, с който тази кола да не може да се пребори.

Той погледна адреса, но не можа да се ориентира, макар че бе израснал в Милтън Пойнт и бе прекарал младостта си, кръстосвайки улиците му.

— Къде е това?

Есме се постара да го упъти и той се отправи на път. Чистачките на пикапа работеха на бързи обороти и пак не успяваха да изчистят дъжда и лапавицата, които се лееха върху предното му стъкло. По мостовете имаше заледени участъци и след като колата поднесе няколко пъти, Чейс започна да проклина Марси и мястото, на което живееше. Неговото семейство също живееше извън града, но там поне пътят му бе познат.

Едва не пропусна отбивката, когато достигна до нея. Насипаният с чакъл път бе тесен и обозначен само с една груба, написана на ръка табела.

— Улица „Орлови нокти“ — измърмори той.

Името бе напълно подходящо, защото канавките от двете страни на пътя бяха гъсто обрасли с орлови нокти^[1]. В този момент бяха целите покрити с лед, но през пролетта и лятото уханието на пищните им цветове се носеше из въздуха.

Уличката беше без изход от другата страна. Нямаше и никакви други къщи. В края й, сгушена в боровата гора, се виждаше небоядисана къща. Входът й бе на равното, но самата къща бе построена на един стръмен склон и задната й част сякаш висеше във въздуха, подпряна на големи метални подпори.

Чейс спря пикапа и слезе. Предпазливо се насочи към входната врата, като избираше внимателно пътя си и трополеше с ботуши по заледената пътека. Никак не му се искаше да се подхлъзне, да падне на леда и да удари и без това изпотрошените си ребра.

Силният северозападен вятър го блъскаше напред и постоянно обръщаше яката на кожуха му от агнешка кожа. Когато стигна до входната врата, той свали едната си ръкавица и натисна звънеца.

Само след миг Марси отвори вратата. Изглеждаше изненадана, че го вижда.

— Чейс?

— Помислих си, че онова куку в офиса ти може да ти се е обадила.

— Откъде знаеш за кукуто?

— Моля?

Тя объркано поклати глава, отстъпи встрани и го покани да влезе.

— Времето става все по-лошо. — Потръпна от студения силен вятър и затвори вратата. — Откъде знаеш къде живея? Ела тук, до огъня. Искаш ли чай?

Въведе го в една от най-красивите стаи, които някога бе виждал. Изобщо не бе подозирал, че някъде в Милтън Пойнт съществува сграда с толкова съвременен дизайн. На едната стена имаше камина, в която гореше буен огън. Другата стена, тая, която сякаш висеше над земята, бе цялата от дебело стъкло.

Барплот отделяше голямата всекидневна от кухнята. Беше твърде модерно и в същото време уютно и непретенциозно. Просторна галерия ограждаше втория етаж от трите му страни и той предположи, че там са разположени вратите на спалните.

— Зад стената на камината има още една стая — обясни Марси, очевидно забелязала интереса му. — Използвам я за кабинет, макар че е подходяща и като стая за гости. Горе има две спални и две бани.

— Говориш като посредник за продажба на недвижимо имущество.

Тя се усмихна.

— Навик, какво да се прави.

— Отдавна ли живееш тук?

— От известно време.

— Не те ли е страх да живееш съвсем сама в една толкова голяма и отдалечена от града къща?

— Не. Къщата има охранителна система. А и аз съм свикнала със самотата. — Наклони главата си на една страна и замислено продължи: — Предполагам, че е малко егоистично за сам човек да живее в такава голяма къща, но имах нужда ат дом. Имението е добра инвестиция, а с ипотеката…

Чейс вдигна и двете си ръце.

— Всички тези подробности са напълно неразбираеми за мен. И винаги са били. Мисля, че е напълно достатъчно, ако ти кажа, че къщата ти е чудесна.

— Благодаря ти. Позволи ми да взема палтото ти.

Той се поколеба. Нямаше намерение да се застоява.

Но огънят изглеждаше толкова примамлив! След като бе изминал целия този път, можеше да поостане, поне за да се постопли.

Той съблече палтото си, свали и другата си ръкавица и ги подаде на Марси. Тя се отдалечи с дрехите му, а той се премести до камината, подпря единия си крак на ниската каменна плоча и разпери ръце над пламъците.

— Приятно е — каза той, когато тя застана до него.

— Хмм. Прекарах по-голямата част от следобеда сгушена пред огъня. Нямам кой знае колко купувачи тия дни и реших, че това е най-подходящият момент да си пооправя документацията.

Един от фотьойлите, тапициран с кремава на цвят кожа, беше покрит с договори и скици на имоти, които тя бе оставила разхвърляни, когато бе станала да отвори вратата. Зад лявото й ухо се подаваше един молив, почти скрит под разкошната коса, по която сестра му толкова бе въздишала. Беше облечена в лилава на цвят мека вълнена пола, пуловер в подходящ цвят, обула бе плътни чорапи и… пухкави сини домашни пантофи под формата на смърфове, които обгръщаха краката й чак до стройните глезени.

Тя проследи развеселения му поглед, който се бе спрял, на пантофите й.

— Подарък от моята секретарка.

— Кукуто?

Марси се разсмя.

— Срещнал си се с Есме?

— Отбих се в офиса ти. Тя ми даде адреса ти.

— Екстравагантното й облекло и поведение е просто поза, уверявам те. Преструва се успешно и никой не подозира колко е умна в действителност. Но това няма значение. Аз, обаче, постоянно се оплаквам, че са ми студени краката и тя…

— В буквалния или в преносния смисъл?

— Аз го казвам в буквалния смисъл, но може да се изтълкува и в преносния. Особено с купувачи, които се отказват от сделката в последния момент.

Чейс изведнъж осъзна, че разговорът, който водеше с Марси, бе най-дългият му разговор с жена, след смъртта на Таня. Обикновено питаше жените какво ще пият, а после му бяха необходими само няколко думи, за да ги закара до разбърканото си, неоправяно с дни легло.

Леко примигна при спомена за тия нощи. Марси погрешно изтълкува гримасата и го попита загрижено:

— Болят ли те ребрата?

— Малко — призна той. — Днес цял ден ходих насам-натам и не успях да взема хапчетата си.

— Искаш ли нещо за пиене?

Той бързо се взря в очите й. Погледът му се задържа за миг, а после се отмести към чашката за чай, която бе поставена на края на масата.

— Благодаря, но никак не си падам по питиета в торбички.

— Забележката ти никак не е духовита.

— Е, ти беше царицата на каламбурите в училище.

— Нямах предвид чай. Предлагам ти бърбън с вода.

— Благодаря, Марси. — В гласа му се прокраднаха сантиментални нотки. Благодареше й не само за питието, но и за доверието, което му гласуваше.

Тя се приближи към бара и отвори едно шкафче под него. Избра някаква бутилка от сравнително скромните си запаси и наля уиски в две чаши.

— Бърбънът едва ли ще има същия ефект като обезболяващите хапчета. Но пък човек не може да си седи пред огъня и да си сръбва хапчета, нали? — Тя весело се усмихна. — Лед?

— Не, само вода. — Благодари й, когато му подаде чашата. Марси събра на един куп документите, върху които беше работила, отново се настани в кожения фотьойл и сгъна крака под себе си. Кимна към каменната плоча на камината и го подкани да седне върху нея.

— И докато все още си прав, можеш да сложиш един пън в огъня. Така ще ми се отплатиш за питието.

Чейс сложи няколко цепеници в огъня, отпусна се на плочата с широко разтворени колене и се загледа в чашата, която стискаше в ръцете си.

— В джоба ми има чек за 573 долара и 62 цента. Всъщност затова и дойдох. Исках лично да се разплатя с теб и да ти благодаря за всичко, което направи за мен.

Тя сведе поглед.

— Вчера се държах много лошо. Просто си изпуснах нервите. Вбесих се, като те чух да казваш, че предпочиташ да беше умрял. Беше много глупаво от твоя страна, Чейс…

— Да, но го осъзнах едва след като ти си тръгна.

— Така че не е нужно да се безпокоиш за тези пари. Можеш да ги върнеш и по-нататък.

— По-нататък може и да нямам толкова пари. Ако не беше продала онази къща, сега нямаше да имам и пукната пара.

— Значи вече знаеш. И не се сърдиш? Лъки много се притесняваше.

Той кимна.

— Никога не съм смятал да живея в нея и напълно я бях забравил. До днес. — Чейс се поизправи на мястото си и се опита да се усмихне. — Така че ако днес имаш този чек, то е благодарение на способностите ти като добър търговец. — Извади чека от джоба на ризата си и й го подаде.

— Благодаря. — Дори не го погледна, за да види дали написаната там сума е точно толкова, колкото трябваше да бъде и го остави върху купчината с документи и книжа в края на масата. — За бързото ти оздравяване. — Вдигна чашата си и го погледна. Той мълчаливо вдигна своята. Бавно отпиха от питиетата си.

В продължение на няколко минути останаха мълчаливо заслушани в пращенето на огъня и в почукването на ледените кристалчета по стъклата, които гледаха към гората. Макар и останала без листа, гората беше гъста и тъмна. Стволовете на дърветата, прави и черни, приличаха на овъглени гигантски кибритени клечки, а очертанията им бяха леко замъглени от падащия дъжд.

— Кой ти каза за телефонните ми разговори?

Той отмести очи от гората и я изгледа с неразбиращ поглед.

— Какви телефонни разговори?

Тя се смути на свой ред.

— Когато влезе, спомена нещо за някакво куку. Аз си помислих, че говориш за оня смахнат, който постоянно ми се обажда по телефона.

— Говорех за секретарката ти. За оная Есме.

— О!

— Някой те безпокои по телефона?

— Аха.

— Кой?

— Не зная. Ако знаех, щях да го намеря и да го помоля да престане.

— Какво ти говори по телефона?

— О, най-различни гадости. И през цялото време диша тежко и пъшка.

— А ти какво правиш?

— Затварям телефона.

— Колко често се обажда?

— Трудно е да се каже. Понякога не се обажда със седмици, а друг път звъни по няколко пъти на вечер. Има дни, в които наистина ми писва и се налага да изключвам телефона. Дори и да се бе опитала да ми се обади, за да ми каже, че идваш, Есме не би могла да се свърже с мен.

Той проследи погледа й към телефона, който стоеше на една малка масичка в антрето. Слушалката бе вдигната и лежеше до апарата.

— Обаждал се е и днес?

— Два пъти — небрежно му отговори тя. — Беше много досадно, защото се опитвах да се съсредоточа върху работата си.

— Как можеш да се отнасяш толкова нехайно към това, Марси? Съобщила ли си на Пат?

— На шерифа? Не. — В гласа й се долавяше искрено изумление, сякаш предложението му бе абсолютно нелепо. — Това сигурно е някой тийнейджър, който се възбужда като говори мръсотии по телефона. Предпочита да не вижда жената пред себе си, вероятно няма достатъчно смелост за това.

— И какво точно казва?

— Крайно глупави и безинтересни неща. Искал бил да ме види гола и т.н. Обяснява ми какво би ми направил с езика си и… — Тя неопределено махна с ръка. — Е, мисля, че и сам се досещаш.

Марси срамежливо сведе поглед и Чейс отбеляза, че сестра му май има право и че Патето наистина е страхотна. Огънят хвърляше меки отблясъци по лицето й и кожата й изглеждаше почти прозрачна. По нея нямаше нито една бръчица, беше гладка като порцелановите фигурки, които баба му навремето държеше във витринката на шкафа във всекидневната. Високите скули слабо засенчваха леко хлътналите й бузи.

— Правила ли си си пластична операция на кожата край очите и брадичката?

— Какво? — Въпросът му толкова я изненада, че тя едва не разля питието си.

— Сейдж ми каза, че жените в козметичния салон се питали дали не са ти поопънали кожата по време на операцията след катастрофата.

— Не! — Гласът й изразяваше искрено недоумение. — Трябва наистина да няма за кого да си говорят, щом са започнали да клюкарстват за мен.

— Ами Лъки вече се ожени.

Тя искрено се разсмя.

— А, да. Той беше главният обект на клюките им. Винаги имаха за какво да си говорят.

— Значи не си помолила лекаря да поопъне лицето ти тук-там?

— Не, не съм — сухо отговори тя. — Той просто трябваше да премахне един белег ей тук. — Прокара пръст по челото си. — Едно парче стъкло се бе забило под кожата ми.

Непреднамереното споменаване на злополуката изведнъж помрачи непринудения им разговор. Чейс понечи да изпие на една глътка останалото в чашата му уиски, но си спомни решението, което бе взел предишната нощ, и остави чашата на плочата до себе си. После бавно се изправи.

— Е, май ще е по-добре да те оставя да си гледаш работата. Не исках да те прекъсвам.

— Не е необходимо да си тръгваш. — Тя разгъна дългите си, стройни крака и също се изправи. — Работата ми изобщо не е спешна.

Чейс погледна към стъклената стена.

— Времето става все по-лошо. Пък и вече свърших това, за което бях дошъл. Време е да се връщам в града.

— Хмм. О, между другото, клиентите, с които бях на родеото, днес ми се обадиха и попитаха как си. Все още проявяват интерес към закупуването на имот в този район.

— Е, значи не си провалила сделката си заради мен.

— Така изглежда.

— Радвам се.

— Имаш ли някакви планове за вечеря?

Той вече се бе насочил към вратата. Чу въпроса й и се обърна.

— Вечеря?

— Вечеря. Това, което ядем вечер. Имаш ли някакви планове?

— Всъщност, не.

— Значи си на чили и консерва сардини?

Той се усмихна накриво.

— Нещо такова.

— Какво ще кажеш за една пържола? — Направи кръг с двете си ръце. — Ей толкова голяма. И толкова дебела. — Остави около пет сантиметра разстояние между палеца и показалеца си. — Леко препечена.

Вечеря с Марси. Вечеря с жена. Кой знае защо, това му се стори много по-интимно преживяване, отколкото търкалянето в леглото с някоя случайна жена — единственият му начин на общуване с нежния пол след смъртта на Таня. Няколко питиета и хоп в леглото! Никакво мислене. Никакви разговори. Никакви ангажименти.

Но една вечеря бе нещо съвсем различно. Трябваше да използва главата си. Да мисли. Да се държи учтиво. Да я гледа в очите, когато й казва нещо. И най-вече, да говори през цялото време. Не беше сигурен дали е готов за това.

Но това беше Патето, в края на краищата. Та той я познава от петгодишна възраст! През последните няколко дни се бе държала с него като истински приятел. Освен това, добре се бе погрижила за интересите му и му бе спестила главоболията по продажбата на къщата, която бе купил след смъртта на Таня. Не можеше да забрави и приятелското й отношение към Таня, нито пък уважението, което жена му изпитваше към нея.

Можеше да й направи тази услуга, нали?

— Ако я приготвиш алангле, ще остана.

На лицето й грейна широка усмивка и изражението й стана… как точно се бе изразила майка му? О, да! Лъчезарно.