Линда Хауърд
Ласката на огъня (4)

Четвърта глава

Тя го гледаше с широко отворени невярващи очи. Ушите й глухо бучаха, причерня й и за миг си помисли, че ще припадне. Дулото на револвера, насочено към нея, й се струваше огромно. Погледът над него бе невъзмутим.

— Не! — прошепна тя, гърлото й така се бе свило, че не можеше да говори. Откъслечни объркани мисли се стрелкаха в мозъка й. Той сигурно няма предвид… не, той знае, че в това състояние… няма да ме застреля… той има нужда от мен…

— Не си влошавай сама положението — посъветва я Маккей. — Няма да ти причиня болка. Просто се съблечи и легни.

— Не! — извика тя и стисна юмруци. — Няма да позволя подобно нещо!

Той гледаше мъртвешки бялото й лице и опънатото като струна тяло, готово да излети навън, и усмивка разтегли ъгълчетата на устните му:

— Ама ти ме мислиш за по-як, отколкото съм — провлечено каза той. — Въобще не мога да си представя, че мога да направя онова, дето си го мислиш.

Думите му не я успокоиха.

— Тогава защо ме караш да се събличам?

— Защото няма да издържа буден цяла нощ, а не искам да се измъкнеш, докато спя. Не мисля, че ще излезеш гола навън.

— Ама аз не искам да бягам. — Ани отчаяно се опитваше да го убеди.

— Освен това ще бъде страшно опасно за теб — невъзмутимо продължаваше той. — Така че просто искам да бъда сигурен, че няма да се изкушиш да бягаш.

Тя изобщо не можеше да си представи как ще се съблече пред него — цялото й същество изпитваше ужас само при мисълта за подобно нещо.

— Не можеш ли да ме вържеш? Имаш въже.

Той въздъхна.

— Явно изобщо не си наясно колко е гадно да си вързан. Няма да можеш да мигнеш.

— Не ме интересува, по-добре е от…

— Ани, веднага почвай да се събличаш!

Гласът му тежеше от заплаха. Тя се разтрепери от страх, ала продължаваше отчаяно да клати глава и да вика „не“.

— Не ми остава нищо друго, освен да стрелям в тебе, а не искам.

— Ти няма да ме застреляш — каза тя, мъчейки се да изглежда по-самоуверена, отколкото бе всъщност. — Поне не сега. Все още имаш нужда от мен.

— Не съм казал, че ще те убивам. Адски съм ловък с пистолета и мога да ти забия едно куршумче, където си поискам. Къде предпочиташ: в крака или в рамото?

Той няма да го направи, повтаряше си тя наум. Той няма да го направи, той има нужда от мен, трябва да съм здрава, за да го лекувам, но в израза му нямаше и капка колебание, а ръцете му здраво държаха револвера.

Тя се обърна с гръб към него и с треперещи пръсти започна да разкопчава блузата си.

Пламъците на огъня затанцуваха по копринено гладките й рамене, след като свали блузата си и я пусна на пода. Главата й бе наведена напред, откривайки деликатната вдлъбнатина на тила й. Рейф внезапно изпита остра нужда да прилепи устните си към нея, да я обгърне с ръце и да я притисне към себе си. Цял ден, както и предната вечер я бе карал да работи пряко сили, макар че бе смазана от умора. А тя бе проявила учудваща издръжливост, бе намерила достатъчно сили в крехкото си тяло, за да изпълни нарежданията му. Бе преодоляла съвсем разбираемия си страх от него и бе направила всичко възможно на него да му е добре, а сега той й се отплащаше, като я унижаваше и тормозеше. Ала не биваше да се отпуска. Трябваше да бъде напълно сигурен, че тя няма да може да избяга — и за нейно, и за негово добро.

Ани свали ботите от дебела кожа, сетне, все още с гръб към него, вдигна полата си и почна да се бори с връзките на фустата. Тя плавно се смъкна надолу и се разстла като бяла пяна в нозете й.

Ани трепереше цялата, Рейф го забеляза, при все че светлината беше слаба.

— Продължавай — меко каза той.

Съжаляваше, че я уплаши толкова много, ала щеше да излъже, ако кажеше, че не очаква с нетърпение и свалянето на полата. О, по дяволите, беше повече от заинтересуван, членът му вече бе болезнено твърд, тънката материя на долните гащи не можеше да прикрие нарастващата му възбуда. Ала Ани не можеше да забележи състоянието му, тъй като той се беше увил с одеялото. За миг си зададе въпроса колко ли зле трябва да е, за да не му става; във всеки случай, доста по-зле от сега, а в момента се чувстваше ужасно слаб.

Тя разкопча полата си и дрехата падна на пода.

Ани все още бе с чорапи, дълги до коленете гащи и риза, но тялото й бе ясно очертано на светлината на огъня. Рейф си пое дълбоко дъх, борейки се с внезапното усещане, че се задушава. Слабините му пулсираха. Жената не бе толкова слаба, колкото крехка и изящна, с тънки фини кости и добре очертани задник и бедра. При вида им се обля в пот.

Тя стоеше като вцепенена, сякаш не можеше да продължи. Той можеше да я остави на мира — нямаше да избяга по чорапи и бельо.

— Събуй си чорапите!

Ани се наведе, свали си жартиерите и събу белите памучни чорапи. Голите пръсти на краката й се свиха навътре, докосвайки студения под.

— А сега гащите! — долови дрезгавината в гласа си и се почуди дали и тя я е забелязала. По дяволите, не трябваше да стига толкова далеч, ала вече не можеше да се овладее. Искаше да гледа голото й тяло, да го притиска в обятията си, макар че му беше толкова лошо, че едвам държеше очите си отворени. Чудеше се дали странната й топлина е съсредоточена само в ръцете й или ще я почувства още по-силно, ако лежи върху нея. А какво ли ще изпита, ако е вътре в нея? При мисълта за невероятното удоволствие, което би се разляло на вълни по тялото му, едва не изстена на глас.

Тя трепереше като лист, цялото й тяло се тресеше от главата до петите. Ризата й стигаше почти до коленете, ала все пак… Почувства се страшно унижена и уязвима, щом събу гащите си. Почувства как студеният въздух лизва голия й задник. Изпита страшно желание да се протегне и да го докосне, макар и добре да знаеше, че ризата го покрива. Единствената дреха, останала на тялото й, бе прекалено тънка, за да се чувства сигурна в нея.

Рейф умираше от желание тя да си свали ризата. О, господи, искам я гола! Видът на стройните й бедра го докарваше до лудост, ала искаше да види и извивката на задника й, пълнотата на щръкналите й гърди, гънките на най-интимните й части. Искаше да е достатъчно здрав, за да проникне в нея, да прекара часове между краката й, да усети сладкото пулсиране в дълбините й, да се взриви от наслада. Искаше да прави любов с нея по всички възможни начини, да опита всичко онова, за което бе чувал. Искаше да усети вкуса й, да я подлуди с устните, пръстите и тялото си. Трепереше от желание.

А тя трепереше от страх.

Не биваше да я кара да си сваля ризата, не искаше да я измъчва повече. Рейф метна одеялото върху раменете й и я уви в него. Тя го сграбчи отчаяно, все още с глава наведена напред, за да не види той унизения израз на лицето й. Рейф нежно прокара пръстите си през косата й, измъкна всички фиби и мекият нежен водопад от коси рукна надолу и съвсем скри лицето й. Той отметна русите кичури назад — косата й стигаше почти до кръста.

Мръщейки се от острите болки в хълбока, той се наведе и сложи още дърва в огъня, сетне вдигна разпилените й по пода дрехи и ги набута под одеялото, върху което лежеше — така постелята им щеше да бъде по-мека и тя нямаше да може да избяга, без да го събуди. Напъха отдолу и своите дрехи. Сви фустата й на няколко ката и я сложи в горния край на одеялото вместо възглавница.

— Лягай долу — меко каза той и тя безмълвно тръгна към постелята.

Ани искаше да легне както си беше увита в одеялото, ала той го хвана и го измъкна от безчувствените й пръсти. Жената застина за миг, сетне разбра, че ще трябват да споделят одеялото, както и предишната нощ. Тя коленичи и притисна ризата към тялото си, преди да се отпусне на твърдата постеля, но въпреки това се чувстваше срамно разголена. Легна на дясната си страна, с гръб към него.

Той се отпусна до нея, метна одеялото отгоре им и обхвана талията й с ръка. Тя се почувства прикована към земята от невероятна тежест. Усещаше тялото му, прилепено плътно до гърба й, косъмчетата на голата му гръд гъделичкаха лопатките й. Той я придърпа още по-близо до себе си и опря слабините си у задника й, намествайки бедрата си до нейните. Ани почна да диша тежко, на пресекулки. Тя усещаше как неговият пенис, покрит само от тънката материя на гащите му, се притиска към задните й части. Сякаш беше съвсем гола… Дали ризата й не се бе вдигнала нагоре, разголвайки я съвсем? Едва не извика от срам, ала не посмя да провери.

— Шшт — прошепна той в косата й. — Не се плаши. Заспивай.

— Не мога! — сподавено изрече тя.

— Просто затвори очи и се отпусни. Днеска работи много — имаш нужда от сън.

И дума не можеше да става да си затвори очите. Смущаваше я голотата му, притесняваше се от неприкритото си тяло. Винаги спеше с дебели удобни нощници, които й създаваха чувство за сигурност.

— Предупреждавам те — прошепнаха устните му, докосващи косата й, — че револверът е в дясната ми ръка. Не се опитвай да се докопаш до него, защото ще те застрелям, преди да хукнеш. Пушката не е заредена — извадих патроните, докато ти хранеше конете. — Това беше лъжа, защото той никога не оставаше с незаредено оръжие, ала тя нямаше нужда да го знае. Горкичката, тя си нямаше хабер как да се пази в пустошта, а пък и в града също. Докато преглеждаше бараката й, не бе забелязал никакво оръжие, с изключение на скалпелите. Силвър Миза бе опасно място, пълно с груби, алчни за пари пияни мъже, а тя не притежаваше никакви средства за самозащита. Истинско чудо бе, че някой не я е нападнал и изнасилил още първата седмица.

Беше му толкова хубаво да я чувства до себе си. Леко я притисна към тялото си и промуши крака си, обут в чорап, между голите й стъпала, за да ги стопли. Тя лежеше неподвижно, вероятно не искаше да го възбужда още повече — като лекар би трябвало да знае какво се притиска към задника й. Тялото й обаче продължаваше да трепери и не студът бе причина за това, тъй като под одеялото бе приятно топло. Все още Ани бе много уплашена и Рейф би направил всичко, за да я успокои.

Страшно му се спеше и искаше тя да се отпусне, преди сънят да го надвие. Тя също бе много уморена — ако успееше да я накара да мисли за нещо друго, физическата нужда от сън щеше да надделее.

— Откъде си родом? — попита той с тих и спокоен глас. Почти всички на запад бяха пришълци.

Тялото й отново се сгърчи конвулсивно, ала Ани отговори:

— От Филаделфия.

— Не съм бил във Филаделфия. Ходил съм в Ню Йорк и в Бостън, но във Филаделфия не. Откога си по тия места?

— В Силвър Миза съм от осем месеца.

— А преди това?

— Живях една година в Денвър.

— Защо, по дяволите, си напуснала Денвър, за да дойдеш в Силвър Миза? Денвър поне е чист град.

— Там нямаше нужда от лекари — отвърна тя. — А в Силвър Миза имаше. — Тя не пожела да изпада в подробности, защото отношението на хората я бе наранило толкова дълбоко, колкото изобщо не бе предполагала.

Добре. Гласът й звучеше по-спокойно. Рейф с труд се пребори с прозявката, напираща отвътре. Нежно отметна един кичур коса от ухото й и зави рамото й с одеялото.

— Не се знае колко време ще просъществува Силвър Миза. — Гласът му прозвуча като едва доловим шепот. — Такива градове на бума замират почти толкова бързо, колкото и възникват. Ако среброто свърши, копачите ще очертаят участъците си с колчета и ще потърсят късмета си другаде. Всички ще тръгнат подир тях.

Мисълта, че може би ще трябва да започва всичко отначало, й подейства потискащо, макар че животът й в Силвър Миза бе далеч от лукса и дори от елементарните удобства. Ала тя имаше възможност да прави онова, за което бе мечтала винаги — да практикува медицина. Понякога бе толкова уморена и отчаяна, че й идеше да вие. Знаеше толкова много, можеше да направи толкова много за хората, само да дойдеха при нея. Ала твърде често те не идваха, защото тя беше жена, и умираха.

Но щеше да обмисля бъдещето си, чак когато сребърната руда в Силвър Миза свършеше. Освен това не се знаеше дали изобщо ще се завърне в града. Объркани мисли препускаха из главата й и изобщо не можеше да се съсредоточи. За първи път през този дълъг ден изнуреното й тяло се отпусна. Прониза я тревожно потрепване, ала тя не помръдна. Знаеше, че не бива да заспива, че трябва да си отвори очите — кога ли се бяха затворили? Беше й топло, толкова топло, крайниците й натежаха и се отпуснаха. Сякаш беше увита в пашкул… обгърната отвсякъде от одеялото, ръцете му, краката му, тялото му… Не можеше да се мръдне, нямаше сили… За миг усети, че заспива, и в следващия момент вече спеше дълбоко.

Рейф усети как тялото й напълно се отпуска и изпита задоволство. Беше толкова изморена, че заспа веднага щом забрави, че я е страх. Сега щеше да си почине заслужено, а и той можеше спокойно да заспи, макар че изгаряше от желание да стои колкото се може по-дълго буден, за да я чувства в прегръдките си. Женското тяло е истинско чудо на природата, то е земен рай за мъжа, а Рейф страшно дълго не бе имал възможност да се наслаждава на жена, да се чувства удобно и сигурно, сгрян от топлината й. Погали корема й с ръка, притисна я към себе си и заспа, обладан от невероятно щастие.

 

 

Когато Ани се събуди на другата сутрин, Рейф вече бе станал и подклаждаше огъня. Всъщност, разбуди я веселото пращене на съчките. Тя трескаво се изправи на крака и бързо грабна одеялото, за да се покрие. Той се извърна, а загадъчният му поглед бе впит в нея. Всичките й мускули се стегнаха.

— Можеш да се обличаш — бавно произнесе Рейф. — Днес ще се опитам да ти помогна в работата.

За миг тя остана неподвижна, ала привичките й на лекар надделяха. Внимателно придържайки одеялото с едната си ръка, тя се протегна и докосна необръснатата му буза; веждите й леко се смръщиха, докато преценяваше състоянието му. Видя й се доста топъл. Ани намери пулса на китката му и притисна пръсти към него — бе доста ускорен.

— Още е много рано — рече тя. — Имаш нужда поне още от един ден пълна почивка, преди да пристъпиш дори и към лека работа.

— Лежа ли, ще ми е още по-лошо.

Презрителната нотка в гласа му я накара да настръхне. Тя изпъна рамене и го погледна строго.

— Защо ме доведе тук, за да ме командваш ли? Аз съм лекар, не ти. Прави каквото искаш, в края на краищата, ще навредиш единствено на себе си…

— Днес трябва да изведем конете на паша — прекъсна я Рейф. — Трябва да заложа и няколко капана, ако не искаш да ядеш само боб и картофи.

— Ще минем и с по-малко храна — твърдоглаво заяви Ани.

— Ние можем, ала конете — не. — Докато говореше, той клекна и измъкна дрехите си изпод одеялото. Внимателно нахлузи панталона си и го закопча.

Ани прехапа устни, но нямаше как — налагаше се да се облича пред него, по същия начин, както се беше съблякла. Тя бързо грабна полата си и като се боричкаше с одеялото, я надяна криво-ляво. Почувства се по-добре с покрити крака, но студеният въздух, щипещ раменете и ръцете й, й напомни, че все още е полугола. Водена от чувство за срам, първо облече и закопча блузата си, сетне посегна към фустата и гащите. Дрехите й бяха страшно смачкани, ала беше толкова щастлива, че са пак на гърба й, че й се дощя да извика от радост.

Той си облече ризата, но ботушите си не можа да обуе без чужда помощ. Тръгна към вратата, разтвори я широко и яркото утринно слънце нахлу в колибата. Ани премигна от светлината и се извърна настрани, докато очите й се нагодят към ярките лъчи. Проникналият студен въздух я накара да потръпне.

— Нали идва пролет, защо е толкова студено? — жално промълви тя.

— Може и да вали сняг още няколко пъти, преди зимата да погледне календара — каза той, оглеждайки небето над клонаците. То бе кристално синьо — явно времето нямаше да се затопли през идните дни. Денем температурата се покачваше, ала нощите бяха леденостудени.

Ани използва момента, докато Рейф е с гръб към нея, бързо си сложи фустата и бельото и седна да се обуе чорапите. Мъжът се обърна и впи поглед в тънките глезени под запретнатата пола.

Тя сбръчка нос при мисълта, че носи едни и същи дрехи от два дни; нуждаеше се от баня, а дрехите й от пране, както и неговите, ала не й беше ясно как ще свърши тая работа. Можеше да стопли вода, за да се измият, но не можеше да си представи как седят увити в одеяла и чакат дрехите им да изсъхнат. Все пак трябваше да намери някакъв изход — баща й винаги бе твърдял, че чистотата е също толкова важна за оздравяването на болния, както и медицинските познания на лекаря, и че хората възвръщат здравето си по-бързо, когато около тях е чисто.

— Трябваше да ми кажеш да взема лампата — каза тя и разпери ръце. — Тогава нямаше да има нужда да отваряме вратата и да мръзнем.

— Имам свещи в дисагите, обаче е по-добре да ги пазим, защото ако времето се влоши, няма да можем да отваряме вратата.

Тя се примъкна до огъня и разтри ръцете си, за да ги стопли, сетне прокара пръсти през косата си и я вдигна на кок. Сложи вода за кафе и започна да приготвя закуска, когато Рейф седна на одеялото.

— Гладен ли си?

— Не много.

— Възвърне ли ти се апетитът, значи си се оправил.

Наблюдаваше я как пържи бекон и забърква тесто за палачинки. Вършеше всичко с бързи, пестеливи движения, в които прозираше вродена грациозност — това му се нравеше. Отново е прибрала косата си на кок, с раздразнение помисли той. Искаше му се косата й да е разпусната, ала дългата коса лесно може да се подпали. Трябваше да почака до вечерта, за да усети копринените кичури между пръстите си. Дано довечера не е толкова уплашена, пожела си Рейф. Не я обвиняваше. Би трябвало да й хлопа дъската, за да не я е страх при подобни обстоятелства.

— Дрехите ни се нуждаят от пране — сухо каза тя, без да го гледа. Беше заета да сипва тесто в нагорещената мазнина. — Трябва и да се окъпем. Не знам точно как ще стане, но е необходимо. Не желая да стоя мръсна.

Имаше доста случаи, в които е бил доста по-мръсен от сега, а и жените имаха различни представи за тия неща.

— Ами аз имам чисти дрехи в дисагите — каза Рейф. — Трябваше да те подсетя и ти да си вземеш дрехи за смяна, ала умът ми бе другаде. — Как да се задържа на крака, как да избягам от Треърн и да остана жив, как ме възбужда докосването на ръцете ти… — Можеш да облечеш една от ризите ми, само че панталоните няма да ти станат.

— Благодаря — прошепна тя. Руменина изби по страните й, щом се наведе над огъня. Да обуе панталон! Ами че краката й ще бъдат така очертани, че все едно е гола… Тя пропъди тази мисъл, като се сети, че той вече е видял доста повече. Бе готова да носи панталон, само и само да може да изпере дрехите си. Някак си щеше да се примири с това, щом необходимостта го изискваше.

Той си хапна добре и я изненада приятно — предполагаше, че няма да може да сложи и залък в уста. Сетне Ани запари чай от върбови кори, той го изпи и тя прегледа раните му. Имаше видимо подобрение в сравнение с предишния ден. Ани отново ги наложи с листа от живовляк и постави чиста превръзка.

— Значи отървах кожата — с насмешка отбеляза той.

— Да, няма да умреш от тези рани. Утре ще си много по-добре. Искам днес да ядеш колкото се може повече. Само внимавай да не ти стане лошо.

— Слушам, госпожо. — Идеше му да охка от удоволствие, усещайки как топлината на докосванията й се разлива по тялото му.

Сетне се облече и обу ботушите си без нейна помощ, макар че остри болки прободоха хълбока му. Ани почисти съдовете от закуската и когато вдигна глава, той стоеше напълно готов до вратата — с препасан кобур и пушка през рамо.

— Слагай си палтото. Трябва да изведем конете на паша.

Не беше убедена, че той е толкова заякнал, та да върви дълго, ала знаеше, че е безсмислено да влиза в спор с него. Мъжът бе твърдо решен да не я изпуска от погледа си и щеше да я следва, докато не изпадне в безсъзнание — това не бе нещо ново за нея. Тъй че Ани покорно облече палтото си и излезе от колибата.

Вързаните в тесния заслон коне неспокойно риеха с копита. Дорестият жребец изблъска Рейф и едва не го събори в порива си да излезе навън. Лицето на мъжа пребеля. Ани се втурна да поеме юздите.

— Аз ще ги водя — предложи тя. — Ти върви до мене. Всъщност, защо не се качиш на коня?

— Няма да се отдалечаваме много — отвърна той, поклащайки глава. Честно казано, язденето му причиняваше адски болки, които би искал да си спести.

Намериха подходящо място на около половин миля от колибата — малка, слънчева полянка, сгушена на завет под стръмния северен склон на планината. Конете стръвно захрупаха излинялата трева, а Рейф и Ани седнаха да се препичат на слънце. Не след дълго съблякоха палтата си и лицето на Рейф леко поруменя.

Мълчаха. Тя отпусна глава върху коленете си и затвори очи, унесена от приятната топлина и хрупането на конете. Утринта бе толкова спокойна и тиха, че я налегна дрямка. Бяха в сърцето на планината, обкръжени само от естествени шумове — свистенето на вятъра в клоните на дърветата, чуруликането на птиците, хрупането на конете. В Силвър Миза винаги се вдигаше гюрултия по улиците, кръчмите бяха денонощно отворени и пияните мъже крещяха. Преди не бе обръщала внимание на шума, ала сега усети колко неприятна е глъчката в града.

Той се размърда — непрекъснато сменяше позата си.

— Неудобно ли ти е?

— Ами да.

— Легни тогава. И без друго трябва да лежиш.

— Не. Добре съм.

Ани отново не му възрази. Наместо това го попита:

— Още дълго ли ще пасат конете? Чака ме доста работа.

Той вдигна глава нагоре към слънцето, сетне погледна конете. Кобилата на Ани, доловила гласовете им, спря да пасе, вдигна глава и наостри уши. Дорестият кон лениво поскубваше стръкчетата трева — явно бе заситил глада си.

Рейф искаше да остави конете навън, на свобода, ала трябваше да са му под ръка, в случай че някой ги нападне изневиделица. Може би на следващия ден щеше да има достатъчно сили, за да скалъпи груба ограда, в която животните да могат да се движат свободно. Щеше да стане бързо, трябваха му само клони и здраво въже.

— Хайде да си тръгваме — с неохота каза той. Искаше му се да поседи още на слънце, пък и ходенето му напомняше, че още е много слаб.

Тя хвана юздите и поведе конете към потока. Те се напиха и покорно тръгнаха към заслона.

Ани се чудеше как ще се окъпят, след като нямаше леген и корито, разполагаха само с ведрото за вода, а потокът бе леденостуден. Тя почисти чайника и тенджерата и сложи вода да се топли на огъня. Сетне наля врялата вода във ведрото.

— Окъпи се първо ти — предложи му тя. — Аз ще постоя отвън.

— Няма да излизаш от колибата — рязко отвърна Рейф, а погледът му се заби като свредел в нея. — Ще стоиш тук, за да те наблюдавам. Седни с гръб към мен, ако не искаш да гледаш.

Непоколебимостта му я наскърби, ала Ани добре знаеше, че не може да се бори с недоверчивостта му, затова не се и опитваше. Безропотно седна с гръб към него и положи глава върху свитите си колене, точно както бе седяла и вън, на полянката. Чу го как се съблича и започва да се полива. След около пет минути той започна да се облича и гласът му наруши мълчанието:

— Обух си панталона, така че можеш да се обърнеш.

Ани се изправи на крака и го погледна. Беше гол от кръста нагоре, а една чиста риза бе просната на одеялото. Тя се опита да свали погледа си от косматите му гърди — беше виждала толкова много разсъблечени мъже, които не й бяха направили никакво впечатление, а сега при вида на тези яки мускули сърцето й се разхлопа неудържимо. Все пак това беше само една широка космата мъжка гръд и нищо повече. Изведнъж я прониза споменът за изминалата нощ, когато тялото на Рейф, притиснато към нейното, й се бе сторило твърдо като скала.

— Я ми дръж огледалото да се обръсна — прекъсна мислите й той и Ани чак сега забеляза, че е приготвил бръснач и огледалце.

Тя се приближи и държа огледалото пред лицето му, докато той сапунисваше лицето си и предпазливо бръснеше тъмната брада, покрила лицето му. Ани го гледаше като омагьосана. Още когато се срещнаха за първи път, чертите му не се различаваха ясно под наболата четина, така че сега тя умираше от любопитство да го види гладко обръснат. Той правеше смешни гримаси, които й напомниха за баща й, и лека усмивка заигра на устните й. Усети известно успокоение, когато откри, макар и незначителна прилика между любимия си баща и този опасен главорез, в чиито ръце бе попаднала.

Щом лицето му се откри, дъхът секна в гърдите й и тя бързо извърна глава, за да скрие реакцията си. Противно на очакванията й, брадата бе придавала известна мекота на чертите му. Гладко избръснат, той приличаше още повече на хищник — светлите му очи блестяха студени като лед изпод гъстите черни вежди. Носът му бе прав и тънък, устните — стиснати на черта с по една бръчка като скоба в ъглите. Челюстта му бе яка като гранит, брадичката — гордо вирната напред, с едва загатната трапчинка. Това беше лице без нищо човешко в него, студено и невъзмутимо — лицето на мъж, видял и причинил толкова много смърт, че вече нищо не е в състояние да го трогне. В краткия миг, преди да се извърне, тя забеляза в ъгълчетата на устните му горчивина, която се бе отпечатала така дълбоко, че едва ли някога щеше да бъде изтрита. Горчилката, натрупана у този мъж, бе толкова голяма, че й причини болка. През какво ли бе минал този човек, та изглеждаше напълно обезверен, не вярваше никому и единствената му ценност бе животът — а дори и това не бе сигурно.

И все пак бе просто човек като всички, колкото и опасен да беше. Беше уморен и болен и макар че на няколко пъти я уплаши до смърт, не само че не бе я докоснал с пръст, но и се грижеше за сигурността и удобството й, доколкото можеше. Тя не забравяше, че я е затворил в тая колиба за собствена изгода и няма да спечели нищо, ако я нарани, ала все пак той съвсем не беше толкова жесток и груб, колкото мнозина на негово място биха били. Рейф беше казал и направил много неща, които я хвърляха в ужас, ала жестокостта му не бе самоцелна — за всичките му постъпки съществуваше разумно обяснение. Тя усети, че започва да му вярва: след като оздравееше, той може би наистина щеше да я върне невредима в Силвър Миза. От друга страна, бе убедена, че ако избяга, Маккей няма да се спре пред нищо, за да й попречи, и като нищо може да я застреля.

— Сега е твой ред.

Ани се обърна и видя, че той е напълно облечен — дори бе препасал и кожения кобур с револвера. Мръсните му дрехи бяха струпани на пода и за нея бе извадена чиста риза.

Тя впи поглед в ризата, обзета от двоумение.

— Най-напред да се измия ли или първо да изпера дрехите?

— Ако опереш първо, ще има повече време да изсъхнат дрехите.

— Ами какво да облека, докато пера? — сухо попита тя. — Ако облека ризата, ще я намокря.

Той сви рамене.

— Е, щом искаш чисти дрехи…

Тя разбра намека и награби мръсните дрехи и калъпа сапун. Настроението й не беше особено весело, когато коленичи на брега на потока. Той се настани на около пет метра от нея с пушка, опряна на скута му. Ани с мрачна решителност се зае да пере. Водата бе леденостудена и ръцете й се вкочаниха начаса.

Изстиска ризата му, просна я да се суши на един храст, сетне започна да сапунисва панталона му и каза:

— Май е доста студено за змии. И за мечки, поне така предполагам. От какво ме пазиш? От вълци ли? Или пък от пуми?

— Виждал съм мечки по това време на годината — отвърна той. — Здрав вълк няма да те закачи, ала някой ранен като нищо ще те нападне. Това важи и за пумите. Ами какво ще правиш, ако някой двукрак ти налети?

Тя се наведе и потопи панталона в потока, сапунената пяна като бял облак тръгна надолу по течението.

— Честно да ти кажа, не разбирам хората — промълви тя. — Не мога да проумея защо мнозина са толкова безчувствени и жестоки, как могат най-хладнокръвно да пребиват жени, деца, животни и в същото време да побесняват, ако някой ги обвини, че лъжат на карти. Това не е чест, това е, не знам как да го нарека — тъпотия и простащина може би.

Той не отвърна нищо. Очите му безспир оглеждаха околността. Ани се мъчеше да изстиска дебелия панталон, ала ръцете й бяха вдървени и непохватни. Той се надигна, взе дрехата и с лекота изцеди водата. Изтръска панталона, просна го до ризата и отново седна.

Тя натопи бельото му във водата и започна да го сапунисва.

— Някои хора са лоши по природа — каза Рейф. — Както мъже, така и жени. Родили са се подли, така и ще си умрат. У други подлостта се настанява постепенно, малко по малко. А трети животът ги принуждава да бъдат мръсници.

Тя гледаше надолу, погълната от работата си.

— А ти от кои си?

Той се замисли над въпроса й и след дълго мълчание каза:

— Това няма значение.

За него наистина беше все едно. Животът го бе принудил, ала всичко отдавна бе изгубило първоначалния си смисъл. Беше загубил всичко, в което беше вярвал и за което се беше борил — цялото му семейство бе загинало за кауза, отдавна покрита със забрава. Преследваха го из цялата страна, но причините не интересуваха никого — от значение беше само грубата действителност. За него това означаваше непрекъснато да бяга, да се измъква от преследвачите си, да няма доверие на никого и да убива всеки, който го заплашва. Такъв беше животът му.