Линда Хауърд
Ласката на огъня (3)

Трета глава

Рейф се събуди обладан от паника, макар че само силното биене на сърцето издаваше състоянието му; мускулите му дори не потрепнаха. Никога не бе спал толкова дълбоко, особено при подобни обстоятелства. Псуваше през зъби и оглеждаше околността. Птиците чуруликаха, конете пасяха трева. Всичко бе спокойно, нямаше повод за тревога.

Докторката спеше до него, с глава на рамото му и лице, сгушено в ризата на Рейф. Той я погледна и видя, че меката й руса коса се е разпиляла и дългите кичури образуват пухкава корона около лицето й. Полата й се бе усукала около краката й и Рейф забеляза съблазнителните извивки на гърдите и ханша й. Пое дълбоко дъх, не му се искаше да я събужда. Дясната й ръка отпуснато лежеше на гърдите му, но все едно, че беше върху слабините му, тъй като от топлата й тежест сутрешната му ерекция ставаше все по-силна. Удоволствието се разливаше по тялото му като сладък мед. Ръцете й излъчваха невероятна огнена енергия — чувстваше я при всяко докосване, усещаше я и сега, макар че тя спеше. Зърната на гърдите му набъбнаха и той въздъхна.

Изкушаваше се да лежи така, попивайки топлината й, дори му се прииска да премести ръката й по-надолу и да усети тази странна енергия върху члена и тестисите си, ала искаше сексуалното му удоволствие да бъде споделено, освен това трябваше да намери траперската колиба. Взе ръката й в своята, приближи я до устните си, целуна я леко и почна да буди жената.

Тя сънливо отвори кафявите си очи, премигна и пак ги затвори. Тъмнокафяви очи на кошута, помисли си той, за първи път виждаше цвета им на дневна светлина. Сетне здраво я разтърси.

— Събуждай се, докторке! Няма вечно да стоим тук, я!

Този път очите й се отвориха широко, тя седна изпъната като струна в гнездото им от палта и одеяла и ужасено се огледа наоколо. Той видя как лицето й се променя при спомена за изминалата нощ, долови обзелите я страх и отчаяние, щом осъзна, че не е сънувала. Сетне жената се овладя и впи поглед в него.

— Трябва да ме върнете обратно!

— Не още. Може би след няколко дни. — Той с мъка се изправи на крака, макар че бе отпочинал и силите му се бяха възвърнали. Ала всяко движение му напомняше, че се нуждае от доста повече от няколко часа сън.

— Колибата е наблизо. Снощи не можах да я намеря, но сега ще я открием и ще се подслоним в нея за няколко дни.

Тя бавно извърна към него кафявите си очи, пълни със страх и недоверие. Дълбоките тъмни кръгове, очертани от умората на бялото й нежно лице, й придаваха нездрав вид. Изглеждаше толкова крехка и уязвима, че му се прииска да я притисне силно до себе си, но наместо това Рейф й нареди:

— Сгъвай одеялата!

Ани се наведе да изпълни заповедта му и остра болка прониза схванатите й мускули. Не бе привикнала на толкова продължителна езда, пък и трябваше през цялото време да притиска бедрата си към коня, за да не падне. Краката й трепереха, докато лазеше да събира одеялата.

Той се бе отдалечил на няколко метра, стоеше зад една скала така, че да може да я вижда. Ани чу звук като от шуртене на вода и любопитно извърна глава да види какво става. Секунди по-късно разбра и сведе поглед, зачервена до ушите, а той я наблюдаваше с насмешка. В нея заговори лекарят и тя с облекчение отбеляза, че високата температура не е навредила на бъбреците му.

Мъжът се приближи до нея и каза:

— Ти си наред. Не се отдалечавай много! Искам да ти виждам главата през цялото време! — За да бъде още по-красноречив, той размаха револвера си.

Тя се ужаси при мисълта, че ще трябва да се облекчи пред него, през ум й мина да се откаже, ала пълният мехур й напомни, че няма да издържи дълго. Лицето й гореше от срам, докато боязливо заобикаляше скалата, гледайки в краката си.

— Там е добре!

Ани започна да се бори с фустите си, бръкна под полата и се опита да развърже връзките на долните си гащи, без да показва бельото си или части от тялото си. Беше й ясно, че той не откъсва поглед от нея. Поне да не беше обувала тия дълги гащи, но кога ли пък бе носила други — не знаеше кога ще й се наложи да язди, а не искаше вътрешната част на бедрата й да се прежули до кръв от седлото.

Най-сетне успя да се намести в подходяща поза и се помъчи да свърши работата си колкото се може по-безшумно, ала природата си искаше своето. Всъщност какво значение имаше срамът, когато той можеше да я убие всеки момент. Здравият й разум я накара да предположи, че този човек е преследван от закона, щом стига до такива крайности. Изобщо не вярваше, че той ще я върне в Силвър Миза — би бил пълен глупак, ако го направеше.

И тя беше пълна глупачка, защото му беше спасила живота. За да отърве кожата си, трябваше да остави състоянието му да се влошава, дори да използва медицинските си познания, за да ускори смъртта му.

От тия мисли й се замая главата. Цял живот се бе учила да спасява хора, не да ги убива, а сега кроеше планове как да причини смъртта на този мъж.

— Колко време ще клечиш там със запретнати поли?

Тя се изправи толкова рязко, че чак се препъна в омотаните около схванатите й колене гащи. Дрезгавият глас й подейства като ведро със студена вода и я изтръгна от мислите й. Бавно се върна към действителността и се обърна да погледне мъжа оттатък скалата. Лицето й бе бяло като платно.

Тежките клепачи скриваха израза на светлите му очи, докато внимателно я изучаваше. Рейф се питаше защо жената бе така пребледняла и гледа толкова строго. По дяволите, та тя беше докторка — какво толкова се притесняваше от нещо, дето го правят всички. Помисли си, че навремето не би казал подобно нещо на жена, ала последните десет кучешки години бяха унищожили някогашния Рейф. Споменът за него бе избледнял, бе само далечно ехо, ала Маккей не съжаляваше. Какъвто съм, такъв съм, каза си той.

Тя преодоля вцепенението си и се наведе да оправи дрехите си, ала когато се изправи, лицето й все още носеше следи от онзи странен израз. Заобиколи скалата и щом го наближи, той протегна разтворената си длан към нея.

За миг Ани погледна с недоумение към малките предмети в ръката му, сетне ръцете й литнаха нагоре към косата, която свободно се спускаше по гърба й. Той бе намерил фибите й, разпилени по земята.

Тя чевръсто събра косата и я вдигна на кок, като вземаше една по една фибите от ръката му, за да прикрепи буйните кичури. Той безмълвно наблюдаваше как изящните женски ръце ловко вършат работата си — тънките пръсти поемаха фибите от дланта му като малка птичка, кълвяща семенца. Движенията й бяха толкова женствени, че чак му причиняваха болка. Толкова отдавна не бе имал жена, толкова дълго не бе се наслаждавал на нежна плът и възбуждащ аромат, не бе се любувал на грациозността на дребните жестове, която притежаваха всички жени, дори и най-развлечената мърла. Една жена никога не бива да позволява на един мъж да наблюдава тоалета й, помисли си той, обладан от внезапен гняв, освен ако после не го допусне до тялото си и не утоли сексуалната жажда, възбудена от интимния ритуал.

Умората, която усещаше чак с костите си, отпъди копнежа му.

— Тръгваме! — рязко каза Рейф. Чувстваше, че силите му са на привършване и ако се мотаят още, няма да намерят колибата.

— Няма ли да ядем? — Ани не успя да прикрие умоляващата нотка в гласа си. Умираше от глад и добре знаеше, че и той е на същия хал, макар че лицето му изглеждаше грубо и невъзмутимо.

— Ще ядем в колибата. Тя трябва да е тук някъде.

Отиде цял час, додето я намери, а на нея й трябваше още известно време, додето разбере, че я е открил, защото жалката дупка бе така обрасла с растителност, че изобщо не приличаше на докосната от човешка ръка. На Ани й се плачеше от отчаяние. Беше очаквала барака, паянтов заслон, но не и това! „Колибата“, обрасла с храсталаци и лози, се състоеше от няколко големи камъка, сложени един върху друг, и от полуизгнили дъски.

— Слизай от коня!

Ани му метна гневен поглед. Писнало й беше от грубите му заповеди. Беше гладна и уплашена, боляха я всички мускули. При все това му се подчини и неволно тръгна напред да му помогне да слезе от коня. Личеше, че той изпитва силни болки, и тя стисна юмруци.

— Има и навес за конете.

Тя се огледа с невярващ поглед. Не можа да забележи нещо, което макар и далечно да прилича на навес.

— Ей там! — каза той, разгадал израза на лицето й.

Мъжът поведе коня си наляво, Ани го последва и се увери, че е прав. Конете едвам се побраха в тесния навес от клони и пръст. Заслонът бе открит от двете страни, а в дъното имаше грубо направено корито, обрасло с храсталак. Дървено ведро висеше на полуизгнил клон, забит в стената. Той го откачи и го огледа, по изпитото му лице се изписа задоволство.

— Оттатък колибата минава поток. Разседлай конете и донеси вода!

Ани не повярва на ушите си. Виеше й се свят от глад и едвам се влачеше от умора.

— Няма ли да ядем?

— Първо ще се погрижим за конете. Животът ни зависи от тях. — Гласът му прозвуча неумолимо. — Аз бих свършил тая работа, ала единственото нещо, за което ми стигат силите, е да стоя тук и да те застрелям, ако се опиташ да избягаш.

Ани безропотно се зае с работа, макар че цялото й тяло трепереше от усилията. Сложи медицинската чанта, торбата с храна, двете седла и дисагите му на земята. Грабна ведрото и се упъти към потока, който течеше на двайсетина метра диагонално от колибата. Беше дълбок около половин метър, а на места и по-плитък. Той бавно я следваше, безмълвен и замислен. Тя ходи за вода още два пъти, докато коритото се напълни. Мъжът не се отделяше от нея. Конете пиха жадно.

— В дисагите ми има торба със зърно. Дай им по две шепи. За известно време ще трябва да пестим храната.

След като свърши тая работа, той й нареди да пренесе багажа в колибата. Вратата беше скалъпена от тънки фиданки, оплетени с лозови филизи и канапи, с кожени връзки наместо панти. Ани я отвори полека и извика от ужас. Не изглеждаше да има прозорци, ала слънчевите лъчи, проникващи през отворената врата, осветиха вътрешността на колибата, потънала в паяжини и мръсотия. Какви ли не дребни животинки и насекоми се бяха подслонили тук!

— Вътре има плъхове — извика Ани — и паяци, и змии. — Тя рязко се обърна и едва не се сблъска с него. — Не ща да влизам!

Устните му се разтегнаха в насмешка и за момент грубият израз на лицето му се смекчи.

— Има ли плъхове, бас ловя, че няма змии. Змиите ядат плъхове.

— Вътре е гадно и мръсно.

— Има огнище — уморено изрече той. — И четири стени да ни предпазват от студа. Щом не ти харесва колибата, изчисти я!

Тя тъкмо понечи да му каже да си я чисти сам, но при вида на умореното му бледо лице думите й секнаха. Загложди я чувство за вина. Как можа да й дойде наум да го убие? Тя беше лекар и въпреки че той можеше да я застреля, след като престане да се нуждае от нея, реши да направи всичко възможно, за да го излекува. Отвратена от предишните си мисли, които отричаха всичко свято, в което вярваха и тя, и баща й, Ани се закле, че няма да го остави да умре.

Ала щом огледа мръсната тясна колиба, размерът на непосилната работа, която я очакваше, й се стори огромен и тя сведе глава в неприкрито отчаяние. Пое дълбоко дъх, събра силите си и изправи рамене. Трябваше да започва! Вдигна един здрав кол от земята и предпазливо прекрачи прага на колибата. Започна да обира паяжините и да събаря и разравя гнездата на най-различни живинки. Отнякъде изникна скоклива катерица, а цяло семейство мишки се разбяга по четирите краища на колибата. Ани решително гонеше всичко живо, което й попаднеше на пътя. Завря кола в комина и в огнището изпопадаха сума ти птичи гнезда, обитателите им панически се изнесоха. Ако горе беше останал още някой, огънят и димът щяха бързо да го прогонят.

След като очите й се нагодиха към полумрака, тя откри, че колибата има прозорци, покрити с груби дъски. Тя бръкна отдолу с пръчката и отвори капаците. Нахлу светлина и колибата доби по-приветлив вид, макар че сега изглеждаше още по-мръсна.

Цялото обзавеждане се състоеше от грубо скована маса с два счупени крака, забутана в единия ъгъл. Най-голямото предимство на колибата, освен вече споменатите огнище и четири стени, бе дървеният под. Цепнатини зееха между дъските, но поне нямаше да спят на голата земя.

Тя донесе вода от реката и заля пода — това бе най-бързият начин да постигне известна чистота. Докато колибата съхнеше, Ани събра дърва и съчки и ги струпа до огнището. Мъжът не я изпускаше от поглед през цялото време, Ани се чудеше как още се държи на крака. Всеки път, щом погледнеше към него, й се струваше все по-блед и омаломощен.

Най-сетне колибата й се видя достатъчно чиста, вече не я бе гнус да легне да спи в нея; старите обитатели бяха прогонени, време бе за новите да се нанасят. С последни сили тя домъкна седлата и припасите им и направи още един курс до потока да напълни ведрото и манерката му.

Чак тогава му даде знак да влезе вътре. Всяко едно мускулче по тялото й трепереше, краката не я държаха, но вече можеше да седне. Отпусна се на чистия под, обгърна коленете си с ръце и отпусна главата си.

Скърцането на ботушите му по дървения под я накара неохотно да вдигне глава. Той застана до нея, едвам гледаше от изтощение, едрото му тяло се тресеше. Тя с мъка изпълзя до седлата, измъкна едното одеяло, сгъна го на две и го постла на пода.

— Ела да легнеш. — Гласът й бе подрезгавял от умора.

Той се стовари като труп на постелята. Ани понечи да го подкрепи, за да не се удари, и тялото му я събори.

— Извинявай — измърмори мъжът. Не беше в състояние да се мръдне и дишаше тежко, на пресекулки.

Тя докосна лицето и шията му и усети, че температурата му още се е покачила. Понечи да откопчае кобура с револвера и силните му пръсти се сключиха върху нейните, стискайки ги като в клещи. Той отпусна ръката й и прошепна:

— Сам ще се оправя.

Постави револвера близо до главата си, както правеше винаги. Тя погледна оръжието и я побиха тръпки сякаш почувства ледената стомана с тялото си.

— И през ум да не ти минава да го пипаш — предупреди я той, а тя вдигна взор към него и погледите им се срещнаха.

Ранен или не, мъжът се владееше до съвършенство. Щеше да й е много по-лесно да се измъкне, ако той се мяташе в делириум, но тя се бе заклела да му помага и нямаше да го изостави, дори и ако раненият загубеше съзнание. Трябваше да остане при него, докато мъжът възстанови силите си.

— Не съм и помисляла такова нещо — отвърна тя, ала подозрителността не напусна погледа му — той не й вярваше. Не изпитваше никакво желание да му доказва доброжелателността си, тъй като беше гладна и толкова уморена, че не можеше да се мръдне. Ала трябваше да се погрижи за раните му. — Свали си ризата и ботушите и се разположи удобно — грижовно каза Ани и се наведе да му помогне.

Ръката му отново я възпря.

— Не — отвърна той и тя за пръв път почувства човешка нотка в гласа му. — Ще ми е много студено без риза.

Тя се беше загряла, докато чистеше колибата, и отдавна бе съблякла палтото си, а и слънцето приятно бе затоплило въздуха.

— Не е толкова студено, сигурно те тресе.

— Нямаш ли нещо в проклетата чанта, което да ми свали температурата?

— Ще ти сваря чай от върбови кори, след като прегледам раните ти. Чаят ще те облекчи.

Главата му трескаво се мяташе.

— Свари го веднага. Като буца лед съм — толкова ми е студено.

Тя въздъхна, не бе навикнала пациентите да й нареждат как да ги лекува, но в края на краищата беше все едно откъде ще започне, пък и й се щеше да се ободри с чаша кафе. Зави го с другото одеяло и започна да подрежда съчки, борови трески и цепеници в огнището.

— Не пали голям огън — изсумтя той. — Много дим не ни трябва. В дисагите имам подпалки, увити в мушама.

Тя ги намери и драсна една от тях у един камък, задушлива миризма на фосфор я удари в носа. Боровите трески се подпалиха веднага. Ани се наведе и раздуха огъня, пламъците обхванаха цепениците, тя седна и разтвори чантата си. Приличаше повече на куфар на амбулантен търговец, отколкото на лекарска чанта, ала Ани искаше винаги да има на разположение различни билки, лекове и мехлеми, тъй като често й се налагаше да се грижи за пациенти по разни диви места. Тя извади марлената торбичка с върбови кори и канчето, в което приготвяше чай.

Той лежеше по гръб, завит до брадичката с одеялото, и изпод полуспуснатите си клепачи я наблюдаваше как налива вода от манерката в канчето и го слага на огъня. Докато водата възвираше, лекарката взе едно парче марля, сложи малко стрита върбова кора върху него, добави по една щипка мащерка и канела, завърза четирите краища и пусна торбичката във водата. Отвори буркана с мед и прибави една лъжица, за да подслади чая.

— Какво сложи вътре? — попита той.

— Върбови кори, канела, мед и мащерка.

— Първо ти ще опитваш всичко, което ми даваш.

Обидата изплющя като камшик по гърба й, ала тя остана безмълвна. Чаят нямаше да й навреди, а той можеше да си мисли колкото си иска, че ще го отрови — нямаше намерение да го разубеждава. В съзнанието й още се въртеше онази ужасна мисъл, а може би и той бе усетил нещо.

— Ако сипеш лауданум в чая и ти ще заспиш — добави мъжът.

Поне я обвиняваше само че иска да го приспи, а не да го отрови! Тя измъкна едно кафяво шишенце от чантата си и го вдигна нагоре.

— Ей, това е лауданумът! Шишето е почти пълно, можеш да се убедиш сам, че не го използвам. Ако искаш, го дръж при себе си, за да си по-спокоен! — гневно каза тя и му протегна шишето, а светлият му поглед сякаш дълбаеше в мозъка й и четеше мислите й.

Рейф се взираше в докторката и се питаше дали може да й има доверие. Много му се искаше, особено като гледаше тези нежни кафяви очи, ала през последните четири години нямаше да оцелее, ако бе вярвал на тоя и оня. Безмълвно взе шишенцето от ръката й и го постави на пода до револвера си.

Тя рязко се извърна и той разбра, че я е засегнал.

Ани извади хранителните запаси от торбата и ги подреди на пода, за да види с какво разполагат. Толкова бе гладна, че чак стомахът й се обръщаше, не знаеше дали изобщо ще може да хапне нещо.

Той имаше чайник за кафе. Тя го напълни с гореща вода и добави повече кафе от обикновено, тъй като искаше да се ободри. Имаше още доста работа. Ръцете й трепереха, докато разглеждаше продуктите, чудейки се какво да сготви. Имаше картофи, бекон, боб, лук, торбички с пшеничено и царевично брашно, компот от праскови, хляб, ориз, сирене и захар. Не беше кой знае какво, ала припасите й бяха на привършване. Предната сутрин тъкмо бе тръгнала да се запасява, когато мъжът на Еда я повика.

Беше твърде гладна, за да готви. Отчупи по едно парче хляб и сирене, раздели ги на две и предложи едната половина на мъжа.

— Не съм гладен — изсумтя той и поклати глава.

Хляб и сирене не беше най-подходящото ястие за болен човек, но все пак беше храна, която можеше да бъде изядена веднага. По-късно, като си отдъхна и се подкрепя, ще му сваря супа, помисли си Ани. Сложи манерката близо до него и се нахвърли лакомо върху оскъдния си пай.

Той хапна само едно парче сирене, ала изяде целия хляб и почти изпразни манерката. Докато се хранеха, чаят от върбови кори възвря, Ани хвана горещото канче с един парцал, свали го от огъня и го сложи настрана да изстива.

— Защо снощи не ми даде нищо за температурата? — попита той. Лицето и гласът му отново излъчваха грубост и подозрителност.

— Високата температура не е толкова опасна — обясни му тя. — Изглежда тя помага на организма да се справи с инфекцията. Знаеш, че обгарянето на раните спира възпалителния процес, предполага се, че и високата температура има подобно въздействие. Ала ако треската продължи дълго време или температурата се покачи извънредно много, тогава става опасно, защото организмът отслабва прекалено много.

Той все още трепереше, макар и да лежеше до огъня, завит с одеяло. Водена от някакъв странен порив, тя протегна ръка и приглади назад тъмната му коса. Никога не бе срещала по-хладнокръвен и опасен мъж, ала той бе много зле и се нуждаеше от нейните грижи.

— Как се казваш? — Беше го питала и преди, ала тогава той не й отговори. Сега бяха далеч от света и на нея й се стори безсмислено той да продължава да крие името си. През ума й мина нелепата мисъл, че бе прекарала нощта в прегръдките на този мъж, а не знаеше как се казва.

Рейф първом помисли да й каже някакво измислено име, ала сетне реши, че не е необходимо. Така и така щеше да смени името си, след като я върнеше в Силвър Миза.

— Маккей. Рафърти Маккей. А твоето име как е, докторке?

— Анис — промълви тя и лека усмивка осени устните й. — Ала всички ми викат Ани.

— На мене пък ми казват Рейф — измърмори той. — Все се чудя защо хората не кръщават децата си така, както искат да им викат.

Цялото й лице грейна в усмивка, а той доволно я зяпна, очарован от движението на устните й. Ръката й все още галеше косата му, пръстите й милваха слепоочията и челото му, беше му толкова хубаво, че едва не изстена от удоволствие. Главоболието постепенно го отпускаше от нежните докосвания.

Ала тя отдръпна ръката си и той понечи да я грабне и да я притисне към гърдите си, но в последния момент се овладя. Тя щеше да изгуби ума и дума, ако го бе направил, ала чувстваше такова облекчение от ласките й… Чувстваше се толкова зле… Само Господ знаеше какво му е…

Ани наля чая в очукано тенекиено канче и надлежно отпи от течността, за да му докаже, че няма намерение да отрови. Той с мъка се изправи на лакът, пое канчето и изпи чая на четири яки глътки, разтърсвайки леко глава от горчилката.

— Пил съм и по-гадни лекарства — отбеляза той и се отпусна назад, стенейки от болка.

— Медът и канелата му придават по-приятен вкус, пък са и полезни за теб. А сега лежи и чакай чаят да подейства, в това време аз ще сваря малко супа. Течната храна е по-добра за човек в твоето състояние.

Самата тя вече се бе посъвзела, силите й се бяха възвърнали от храната, ала натрупаната умора все още си казваше думата. Мускулите й се бяха поотпуснали от здравата работа. Тя седна на пода до него, обели малко картофи, наряза ги на кубчета, изчисти и една глава лук. Нямаше достатъчно голяма тенджера, затова реши да използува тигана, добави вода, сол и малко брашно за сгъстяване и не след дълго ароматът на гозбата изпълни колибата. Огънят не беше силен, така че нямаше опасност яденето да загори, но за всеки случай тя доля вода, преди да се погрижи за раните на Рейф.

— По-добре ли си? — попита го тя и докосна с ръка челото му.

— Малко. — Болките в хълбока бяха намалели, както и главоболието. Чувстваше се уморен, замаян и сънлив, ала му беше по-топло. — Свари още от тоя чай — да има.

— Действа по-добре, ако е прясно запарен — отвърна тя с усмивка и дръпна одеялото. — Сега да видим какво става с раните.

Май че тя наистина бе сложила нещо в оня чай, защото Рейф лежеше неподвижно, докато тя събличаше ризата и панталона му и сваляше ботушите му. Остана само по чорапи и тънки долни гащи, които не можеха да прикрият издатината в областта на слабините му. Тя му нареди да легне на дясната си страна и смъкна гащите му надолу, така че Рейф се оказа кажи-речи съвсем гол. Усети как членът му помръдва и изпсува през зъби. По дяволите, ето защо жените не трябва да стават лекарки. Как да не ти стане, като нежни женски ръце те опипват навсякъде? Той погледна лицето й, ала тя изглеждаше напълно безразлична към ерекцията му. Рейф се протегна към одеялото и се покри.

Изцяло погълната от работата си, Ани разряза превръзката, прикрепваща лапите към раните. Премахна марлите и възкликна доволно, като видя, че тъмночервеният цвят е поизбледнял. Върху марлите бе засъхнала кръв, примесена с гной; тя ги остави настрана и се наведе внимателно да огледа разкъсаната от куршума плът. На повърхността на предната рана блестеше метално късче и Ани се протегна за пинцетите си. Внимателно хвана парчето олово и го отстрани.

— Още една част от куршума — заяви тя. — Имаш късмет, че не си умрял от отравяне на кръвта.

— Това ми го каза вече.

— Защото си е живата истина — отвърна Ани и продължи работата си, ала не откри повече парчета олово.

Раните изглеждаха чисти. Тя ги дезинфекцира отново с карбол, сетне внимателно сложи по два шева на най-разкъсаните места, без да затваря напълно раните. Той едва забележимо потръпваше при всяко убождане на иглата и тялото му лъсна от пот. Ани доволно отбеляза този сигурен белег на подобрение — потта бе избила не само от силните болки, но и от спадането на температурата.

Тя намокри няколко листа живовляк, наложи ги върху раните и направи стегната превръзка. Рейф въздъхна с облекчение, щом лековитите листа започнаха да оказват благотворното си въздействие.

— Вече ми е по-добре.

— Знам — отвърна тя и дръпна одеялото нагоре. — А сега лежи и почивай, помагай на тялото си да оздравее. Ако искаш — спи, аз няма да избягам.

— Не мога да си го позволя — дрезгаво отвърна той.

Тя горчиво се изсмя.

— Начаса ще се събудиш, ако се опитам да измъкна одеялото, а без него ще умра от студ през нощта. Дори не знам къде се намирам. Повярвай ми, няма да си тръгна оттук без теб.

— В такъв случай аз ще те предпазвам от изкушение. — Не можеше да си позволи да й вярва, не биваше да се отпуска нито за минута. Тя твърдеше, че не знае къде е, но той не беше сигурен, че не го лъже.

— Твоя работа. — Тя опита супата и доля още вода, сетне се отпусна на пода. Нямаше представа колко е часът. Сигурно минаваше пладне. Почистването на колибата й отне доста време. Тя погледна навън през отворената врата и забеляза дългите сенки на дърветата. Явно беше късно следобед. — Май трябва да се погрижа за конете. — Ако мъжът очакваше тя да ги нахрани, това трябваше да стане скоро, защото Ани не възнамеряваше да си показва носа навън след падане на мрака.

— Да. — В гласа му прозвуча умора. — Дай им повече зърно. — Той седна с мъка и се протегна за револвера си. Все още завит с одеялото, Рейф бавно се изправи на крака.

Ани усети, че кипва от гняв. Не я вбесяваше толкова недоверието му — не можеше да го обвинява за това, колкото безотговорността към тежкото му състояние. Трябваше да лежи и да спи, а не да я следва неотлъчно като копой.

— Не си прави труда да идваш до заслона — сопна му се тя. — И оттук можеш да стреляш в гърба ми, ако хукна да бягам.

За пръв път в светлите му очи проблеснаха искри на ярост. Преди най-много я плашеше хладното му самообладание, ала сега горчиво съжаляваше, че даде воля на яда си и предизвика гнева му. Гневът би трябвало да е огнен, ала очите на този мъж станаха още по-студени, та чак тръпки я побиха по гърба. И все пак той се овладя.

— Може да се наложи да застрелям и нещо друго — процеди през зъби и щракна ударника на револвера.

Не беше и помисляла за това. Мъжът я бе отвлякъл и представляваше заплаха за нея, ала той бе и неин закрилник, защото добре познаваше живота в планините — първата нощ щеше да умре от студ без него. Той беше и единствената й надежда да се завърне в Силвър Миза. От друга страна, и през ум не бе й минавало какви опасности я очакват отвъд прага на колибата. Смяташе, че още е твърде студено за мечките и змиите, ала, честно казано, беше си невежа по тоя въпрос. Във Филаделфия не се бе сблъсквала с подобни проблеми. Съвсем наскоро от несвързания монолог на един миньор научи, че мечките зимуват. Човекът бръщолевеше каквото му дойде наум, докато Ани наместваше счупената му кост.

Безмълвно се упъти към навеса. Конете я посрещнаха с радостно цвилене и лакомо се нахвърлиха върху храната. Донесе и две ведра с вода от потока, изсипа ги в коритото и метна по един чул върху гърбовете на животните, за да ги предпази от нощния студ. Потупа конете по муцуните и уморено се затътри към колибата. Рейф все още стоеше пред вратата, откъдето я бе наблюдавал мълчаливо през цялото време, докато влачеше кофите и хранеше животните. Щом наближи вратата, той се отдръпна да й стори път.

— Затвори вратата и капаците на прозорците — тихо каза Рейф. — Слънцето залезе и ще хване студ.

Тя свърши и тази работа — погълна ги пълна тъмнина, само пламъчетата в огнището блещукаха. Щеше й се да залости вратата с някоя дебела греда, ала нямаше нищо подходящо за тая цел. Маккей се отпусна на одеялото. Ани свали от огъня гозбата. Картофите се бяха разварили и супата бе станала прекалено гъста. Тя я разреди с малко вода, напълни канчето и го подаде на мъжа.

Той неохотно и сякаш насила изпи горещата течност, ала въпреки това каза:

— Супата беше хубава.

Ани изсърба остатъка направо от тигана, като вътре в себе си се усмихваше при мисълта какво ли биха казали познатите й от Филаделфия, ако видеха как яде. Ала имаше само едно канче, една чиния, един тиган и една лъжица, които през следващите дни трябваше да споделя със своя пациент-похитител. Сетне почисти тигана, канчето и лъжицата и запари чай от върбови кори. Опита го без подсещане и Маккей го изпи.

Излязоха отново по нужда навън и Ани изпита същото неудобство, както и сутринта.

Лицето й все още пламтеше, когато се прибраха в колибата, ала руменината начаса отстъпи място на смъртна бледност, щом той насочи револвера си към нея и с безразличен тон заповяда:

— Съблечи се!