Линда Хауърд
Ласката на огъня (19)

Деветнадесета глава

Не беше трудно да открият къщата на г-н Дейвис в Мемфис, защото бившият президент на Конфедерацията беше знаменита личност. Оказа се, че той наистина работи в една застрахователна компания — мястото му бе осигурено от негови поддръжници, така че гордият мъж не бе принуден да проси, но все пак това бе голямо падение за човек, който цели четири години е бил глава на една държава.

Рейф и Ани останаха в хотелската стая, докато Атуотър отиде да търси г-н Дейвис на работното му място, което им се видя най-простото разрешение. Рейф се радваше, че отново са насаме, защото на парахода разполагаха с отделна каюта, ала съдията все се навърташе около тях. Той искаше да люби жена си на дневна светлина, за да открие и най-неуловимите изменения, дължащи се на бременността. Все още коремът й бе плосък, макар и твърд, но гърдите й бяха натежали, а зърната им — потъмнели. Рейф бе очарован и за известно време забрави за Атуотър, за Дейвис и за всичко останало, погълнат от магията на тялото й.

Съдията се завърна в отвратително настроение.

— Отказа дори да разговаря с вас. Аз обаче не му казах с какво разполагаме, защото в кабинета му имаше доста хора, които можеха да чуят всичко. Г-н Дейвис ми заяви, че се опитва да забрави войната, не иска да я изживява отново и смята, че няма никакъв смисъл да се говори за нея. Това са негови думи, не мои. Аз не говоря така.

— Той ще трябва да промени мнението си — заяви Рейф.

Очите му показваха, че чувствителността на г-н Дейвис изобщо не го интересува.

Атуотър въздъхна.

— Вярно е, че изглежда съсипан. Има нездрав вид.

— И аз ще имам нездрав вид, като увисна на въжето — изрече Рейф и веднага съжали за думите си, като видя как потръпна Ани. Той я потупа по коляното вместо извинение.

— Утре ще отида пак — каза Атуотър. — Ще издебна момент, когато няма да има толкова много хора, които да подслушват пред вратата на кабинета му.

На следващия ден съдията носеше със себе си една бележка, предназначена за г-н Дейвис. В нея пишеше, че хората, които искат да се срещнат с него, притежават част от личния му архив, за който се предполага, че е бил загубен по време на бягството му в Тексас, преди президентът да бъде пленен.

След като Дейвис прочете бележката, проницателните му, умни очи за миг се замъглиха — беше си спомнил онези смутни дни преди шест години. Внимателно сгъна бележката и я върна на Атуотър.

— Моля, предайте на тези хора, че ще се радвам да се срещна с тях за вечеря в моя дом в осем часа. Поканата се отнася и за вас, сър.

Атуотър кимна, беше доволен.

— С радост ще приема.

Ани беше толкова нервна, че не можеше да закопчае синята рокля, която беше носила на сватбата си. Рейф нежно дръпна ръцете й, за да й помогне.

— Роклята започна да ми отеснява — каза тя, посочвайки към талията и ханша си. — След месец изобщо няма да мога да я облека.

— Ще купим нови рокли — прошепна той и се наведе да я целуне по шията. — Или просто ще носиш моите ризи. Харесвам те в тях.

Тя се притисна към него, обладана от паника, сякаш й се искаше да го скрие в прегръдките си.

— Защо всичко мина толкова лесно? — попита Ани. — Това ме тревожи.

— Може би не са очаквали да тръгнем на изток, също така не забравяй, че пътувахме през териториите на апахите. Те търсят сам мъж, а не двама мъже и жена.

— Атуотър е истински дар от Бога.

— Права си — отвърна Рейф. — Макар че съвсем не мислех така, докато седях в калта с вързани ръце и онази грамадна пушка сочеше към корема ми. — Той се освободи от прегръдките й. Не беше нервен, но бе напрегнат като опъната до скъсване жица. Не се радваше на срещата с Дейвис, но може би това бе повратният момент в живота му.

Къщата на бившия президент бе малка, тъй като той разполагаше с ограничени средства. Все още го търсеха влиятелни хора, обществени и политически дейци и обикновено напливът от посетители бе голям, но тази вечер единствените гости на Дейвис бяха един федерален съдия-изпълнител, придружен от висок мъж и слаба жена.

Бившият президент внимателно се взря в лицето на Рейф още преди Атуотър да го представи, и протегна ръка:

— А, да, капитан Маккей! Как сте, сър? Не съм ви виждал от доста години, ако не се лъжа от пролетта на 1865.

Феноменалната памет на Дейвис не бе нещо ново за Рейф. Той превъзмогна чувствата си и се ръкува с бившия президент.

— Добре съм, сър.

Маккей представи Ани, която също се ръкува с Дейвис. Ръката на бившия президент й се стори тънка и суха и тя я задържа малко по-дълго от необходимото. Проницателните му очи изглеждаха замислени, когато погледът му се плъзна по стиснатите им ръце.

Рейф спусна клепачи, обладан от странна ревност. Дали Ани искаше да му внуши нещо чрез докосването си? Изразът на Дейвис видимо се смекчи.

— Съдията Атуотър не ми съобщи името ви, когато ме помоли за тази среща. Моля, седнете! Искате ли да пийнете нещо преди вечеря?

— Не, благодаря ви — отвърна Рейф. — Съдията не е споменал името ми, защото някой би могъл да го чуе. Обвинен съм в убийство, сър, и причината за това са тези документи.

Ани наблюдаваше финото, аскетично лице на бившия президент, докато Рейф му разказваше за събитията от последните четири години. Това беше най-интелигентното лице, което бе виждала някога — с високо и широко чело и черти, излъчващи благородство. Вестниците на Севера го бяха нарекли предател на нацията и тя предполагаше, че в това се крие известна истина, ала също така Ани виждаше в него лидера на Южните щати, борещи се за самоопределение. Дейвис излъчваше крехкост и уязвимост, които вероятно се дължаха на двете години в затвора; в прекрасните му очи прозираше дълбока тъга.

Щом Рейф завърши, бившият президент мълчаливо протегна ръка, за да вземе документите. Запрелиства ги безмълвно, сетне се облегна назад и затвори очи. Изглеждаше сломен и съкрушен.

— Мислех, че този архив е унищожен — промълви той след малко. — Ако беше така, г-н Тилмън щеше да е още жив, а вашият живот нямаше да бъде съсипан.

— Разкритието нямаше да бъде особено приятно и за Вандербилт.

— Имате право.

— Вандербилт постъпи глупаво — заяви Рейф. — Сигурно си е мислел, че могат да го шантажират с тези документи.

— Аз не бих постъпил така — отвърна Дейвис. — Те трябва да бъдат използвани, за да бъде доказана невинността ви.

— Защо го направихте? — внезапно попита Рейф с натежал от горчивина глас. — Защо взехте парите, макар и да знаехте, че всичко е свършено? Защо продължихте войната?

— Питам се дали сте чел личните ми бележки — въздъхна Дейвис. — Мой дълг беше да запазя Конфедерацията колкото се може по-дълго, сър. Мислите в дневника ми отразяват най-дълбоките ми страхове, макар че предвиждах и възможността Северът да се умори и да поиска да бъде сложен край на войната. Докато Конфедерацията съществуваше, мой дълг бе да й служа. Това решение бе просто и ясно, макар че сега горчиво съжалявам, че постъпих така. Ако човек можеше да предвижда така ясно бъдещето, както може да анализира миналото, много трагедии щяха да бъдат избягнати. Закъснялата преценка на събитията поражда само съжаление.

— Баща ми и брат ми загинаха през последната година от войната — изрече Рейф.

— А! — Очите на Дейвис помрачняха от болка. — Имате основателна причина за гнева си. Извинете ме, сър, и приемете най-искрените ми съболезнования, макар и да съм сигурен, че нямате нужда от тях. Готов съм на всичко, за да изкупя вината си пред вас.

Атуотър се намеси в разговора:

— Можете да ни помогнете да намерим начин за премахване на обвинението в убийство. Разобличаването на Вандербилт няма да свърши работа.

— Прав сте — отвърна Дейвис. — Ще обмисля въпроса.

 

 

— Трябва да отидете в Ню Йорк — каза той на следващия ден. — Свържете се с банкера Дж. П. Морган. Написал съм писмо до него. — Той подаде сгънатото писмо на Рейф. — Покажете му документите, свидетелстващи за паричните помощи на Вандербилт за Конфедерацията. Ако не възразявате, бих искал да задържа останалата част от архива.

Рейф погледна към писмото и попита без заобикалки:

— Какво пише вътре?

— Г-н Вандербилт притежава страшно много пари, капитан Маккей. Той може да бъде победен само с още повече пари. Г-н Морган може да го направи. Той е млад човек с много строги морални възгледи и отличен бизнесмен, който изгражда банкова империя, която би могла да ограничи влиянието на Вандербилт. В писмото описах ситуацията на г-н Морган и го помолих за съдействието му, което съм убеден, че няма да ви откаже.

Ани въздъхна, когато Рейф й съобщи, че заминават за Ню Йорк.

— Много е възможно бебето да се роди в някой влак — хапливо рече тя. — Или на параход.

Той я целуна и погали корема й. Нямаше възможност да бъде добър съпруг, влачеше я из цялата страна точно когато тя най-много се нуждаеше от спокойствие и почивка.

— Обичам те! — тихо промълви Рейф.

Тя се отдръпна назад и го погледна с тъмните си, разширени от изненада очи. Сърцето й затупка лудо, тя притисна ръка към гърдите си и прошепна:

— Моля?

Рейф прочисти гърлото си. Не беше мислил да й казва, че я обича, думите сами бяха излезли от устата му. Не подозираше колко разголен и уязвим ще го накара да се почувства това кратко изречение, колко неуверен в себе си. Тя се бе омъжила за него, ала всъщност нямаше друг избор, защото очакваше дете.

— Обичам те! — повтори Рейф и задържа дъха си.

Сияйна усмивка грейна на бледото й лице.

— Аз… аз не знаех — прошепнаха устните й, тя се хвърли в прегръдките му и се вкопчи в него така, сякаш никога нямаше да го пусне.

Буцата в гърлото му изчезна и той си пое дъх. Занесе я до леглото, положи я предпазливо на него и легна до нея.

— И ти би могла да ми кажеш тези думи — настоя Рейф. — Никога не си ги изричала.

Цялото й лице се озари от усмивка.

— Обичам те!

Нямаше дълги обяснения, обещания и клетви, само тези прости думи, но те им стигаха. Лежаха дълго и се наслаждаваха на близостта си. Главата на Ани лежеше на рамото му и Рейф се усмихваше. Може би още онази първа нощ, когато я бе накарал да легне на одеялото и да сподели топлината на тялото му, когато я бе пожелал страстно, въпреки че беше болен, може би още тогава предчувстваше, че един ден тя ще означава за него повече от всичко друго на света.

 

 

След седмица тримата седяха в богато обзаведения кабинет на Дж. П. Морган в Ню Йорк Сити — мястото, където преди четири години бе започнало всичко. Морган потупваше с длан писмото от Джеферсън Дейвис и си мислеше за това, че любопитството кара хората да вършат странни неща. Разбра още от самото начало, че тези хора ще го молят за услуга, и тъкмо понечи да ги отпрати, когато секретарят му съобщи, че те носят писмо от бившия президент на Конфедерацията. Този факт заинтригува Морган и той реши да ги приеме. Защо му бе писал Дейвис? Никога не се бяха срещали, Морган не одобряваше политическите дейци на Юга, ала авторитетът на бившия президент беше невероятен. Банкерът смяташе честността за най-ценната добродетел.

Той първо изслуша разказа на съдията Атуотър, сетне отвори писмото на Джеферсън Дейвис. Морган бе трийсет и четиригодишен, връстник на Рейф, но вече бе положил основите на мощна банкова империя, която възнамеряваше да управлява лично. Беше син на банкер и познаваше и най-дребните тънкости на бизнеса. Дори и изглеждаше като банкер: пълното му тяло излъчваше внушителност, а очите му — сила и власт.

— Това е невероятно — най-сетне заяви Морган, остави писмото настрана и взе документите, за да ги прегледа. Сетне погледна към Рейф внимателно и предпазливо, както се гледа диво животно. — Успели сте да се изплъзнете от цяла армия преследвачи през тези четири години. Вие сте невероятен човек, г-н Маккей.

— Всеки е силен на своето бойно поле, г-н Морган. Вашето е заседателната зала.

— Г-н Дейвис смята, че заседателната зала е мястото, където можем да се справим с Вандербилт. Мисля, че е прав — парите са единственото нещо, от което той разбира и което цени. За мен ще е чест да ви помогна, г-н Маккей. Доказателствата са направо… отвратителни. Предполагам, че ще успеете да се скриете от глутницата за още няколко дни?

 

 

Дж. П. Морган си осигури необходимата подкрепа за осем дни — не искаше да действа прибързано. За да спечелиш, не бива да се хвърляш в бой, без да разполагаш с необходимите оръжия. Дж. П. Морган притежаваше тези оръжия, когато си уговори среща с Вандербилт, а в главата му се бе оформила идеята за друга битка, която щеше да трае години, ала документите му бяха предоставили нужното предимство.

Ани се поболя от напрежение. Всичко зависеше от тази среща — през следващия половин час щеше да се реши дали с Рейф ще могат да заживеят нормално или ще трябва да бягат и да се крият цял живот. Рейф не искаше тя да присъства, но залогът бе прекалено голям, за да стои настрана, и в края на краищата той се съгласи и тя да дойде, защото разбираше, че е по-добре да наблюдава със собствените си очи събитията, отколкото да чака и да се измъчва.

Пистолетът на Рейф бе затъкнат отзад в колана му. По пътя към кабинета на комодора Вандербилт той запомняше всяко лице, всяка стая. Атуотър също.

— Видя ли някъде оня Уинслоу? — изсъска той и Рейф поклати глава.

Кабинетът на Вандербилт бе луксозно обзаведен, в много по-изискан стил от този на Морган. Приемната на банкера трябваше да вдъхва чувство за благосъстояние и доверие — Корнелиус Вандербилт искаше да демонстрира богатството си. Подът бе застлан с копринен килим, а от тавана висеше кристален полилей. Креслата бяха тапицирани с най-фина кожа, а ламперията беше от скъп махагон. Ани едва ли не очакваше да види някое жестоко и гнусно чудовище в креслото зад огромното писалище, а там седеше белокос старец, изсушен от преклонната възраст. Само очите му издаваха безскрупулността, помогнала му да изгради империята си.

Вандербилт погледна озадачено към четиримата души, влезли в кабинета му, тъй като бе останал с впечатлението, че ще се срещне само с Морган — банкер, притежаващ достатъчно власт, за да го удостои с присъствието си. Въпреки изненадата той ги прие любезно и скоро преминаха към деловата част. За какво друго можеше да става дума, ако не за бизнес, щом един банкер бе поискал среща с него? За него бе чест, че Морган го е посетил лично, наместо да го покани в собствения си кабинет. Този факт сочеше кой разполага с по-голяма власт. Вандербилт извади часовника си и го погледна, за да им внуши, че времето също е пари.

Морган усети намека.

— Няма да ви отнемем много време, сър. Разрешете да ви представя федералния съдия-изпълнител Ноа Атуотър и г-н и г-жа Рафърти Маккей.

Федерален съдия-изпълнител? Вандербилт впи поглед в по-възрастния мъж — доста неприятна личност. Банкерът реши, че не заслужава особено внимание.

— Хайде да пристъпим към същността — нетърпеливо каза той.

Четиримата го наблюдаваха внимателно; Ани се учуди защо той изобщо не реагира, когато Морган спомена името на Рейф. Човек, похарчил цяло състояние, за да се опита да улови и да убие някого, със сигурност трябва да си спомня името на набелязаната жертва.

Морган безмълвно постави документите върху писалището на Вандербилт. Не бяха оригинали, а заверени копия. Целта бе комодорът да разбере, че те разполагат с необходимата информация.

Вандербилт пое първата страница с неприкрито отегчение. Само след секунда разбра какво чете и погледът му се плъзна по лицата на Морган и Атуотър. Изпъна се като струна в креслото.

— Разбирам. Колко искате?

— Това не е шантаж — отвърна Морган. — Парите не са нашата цел. Правилно ли разбрах, че името на г-н Маккей ви е непознато?

— Разбира се — процеди Вандербилт. — От къде на къде трябва да го знам?

— Защото вече четири години се опитвате да го убиете.

— Не съм и чувал за него. Защо ще искам да го убия? Какво общо има той с документите?

За момент Морган спря погледа си върху лицето на стареца. Вандербилт дори и не се опита да отрече фактите в архива.

— Вие сте предател — тихо изрече той. — Заради тези документи могат да ви разстрелят.

— Аз съм бизнесмен. Спечелих от тази сделка. Това тук — той посочи хартиите — е нищожна сума в сравнение с печалбите ми. Нямаше никаква опасност Северът да загуби войната, г-н Морган.

Разсъжденията на Вандербилт вбесиха Рейф, той изгаряше от желание да удари банкера с юмрук в лицето.

Морган точно предаде събитията от последните четири години. Очите на Вандербилт мятаха искри ту към Рейф, ту към Атуотър. Ани разбра, че го е страх да не го арестуват. Щом Морган завърши разказа си, комодорът раздразнено заяви:

— Не разбирам за какво говорите. Аз нямам нищо общо с всичко това.

— Не знаехте ли, че документите не са били загубени и г-н Тилман е знаел местонахождението им?

Вандербилт гневно го изгледа.

— Уинслоу ми съобщи това. Казах му да се заеме със случая. Предположих, че се е справил, защото оттогава не е ставало дума за документите.

— Уинслоу. Предполагам, че става дума за Паркър Уинслоу, нали?

— Да. Той е мой помощник.

— Бихме искали да разговаряме с него.

Вандербилт звънна и когато секретарят му се появи, му нареди да доведе Уинслоу. Мъжът се оттегли.

Вратата се отвори след около пет минути. Посетителите чакаха, потънали в дълбоко мълчание. Рейф нарочно не се обърна, щом долови приближаващите се стъпки. Представи си Уинслоу такъв, какъвто беше преди четири години: строен, изискано облечен, с леко прошарена руса коса. Съвършеният бизнесмен. Кой можеше да предположи, че Паркър Уинслоу е убиец.

— Викали сте ме, сър?

— Да. Познавате ли някого от тези господа, Уинслоу?

Рейф се обърна тъкмо когато отегченият поглед на Паркър Уинслоу се плъзна по лицето му. Врагът му първо изглеждаше озадачен, а сетне — уплашен.

— Маккей — промълви той.

— Вие убихте Тенч Тилман, нали? — тихо попита Атуотър и тялото му се напрегна, защото ловджийският му нюх бе пробуден. — За да не може да изрови документите. Опитахте се да убиете и Маккей, но се провалихте и му прикачихте обвинение в убийство. Наистина великолепен план, да, господине, но не бяхте предвидили, че Маккей ще избяга. Мъжете, които наехте, не можаха да го хванат. Тогава обявихте награда за главата му и я повишавахте непрекъснато, докато всички убийци в страната не се помъкнаха по дирите му, но и те не успяха да го уловят.

— Уинслоу, вие сте пълен идиот — изсъска Вандербилт.

Очите на Паркър Уинслоу бясно се застрелкаха из стаята, сетне се спряха на шефа му.

— Вие ми наредихте да се погрижа за документите.

— Исках да ги вземеш, глупав мръсник такъв, а не да извършваш убийство!

Рейф се усмихна и се надигна от стола си. Усмивката му изобщо не беше приятна. Комодорът потръпна от нея, Дж. П. Морган бе шокиран. Паркър Уинслоу бе ужасен. Атуотър се облегна назад, за да се наслади по-пълно на сцената.

Отначало Уинслоу се опита да избегне ударите, сетне реши да се защищава. Всичко бе напусто. Спокойно и хладнокръвно Рейф му счупи носа и изби зъбите му, насини му очите и започна да му троши ребрата. Всеки удар бе точен като разрез със скалпел. Всички присъстващи ясно чуваха пукането на счупените ребра. Секретарят отвори вратата, доловил глухото тупване на падащо тяло, ала бързо я затвори след лаещата заповед на Вандербилт.

Рейф спря едва когато Уинслоу изпадна в безсъзнание. Ани се изправи и мъжът й замахна към нея с дивата грация на хищник.

— Не — безизразно каза той. — Няма да му помагаш.

— Разбира се — съгласи се Ани, сграбчи юмруците на съпруга си, вдигна ги към устните си и целуна разранените кокалчета. Беше разбрала, че и за Хипократовата клетва има граници. Не беше много цивилизовано от нейна страна, ала всеки удар й бе доставил невероятно удоволствие. Рейф потръпна от докосването й и очите му се замъглиха.

Уинслоу започна да стене, но дори и Морган му хвърли презрителен поглед и повече не му обърна внимание.

— Не мисля, че това урежда нещата — заяви Вандербилт. — Повтарям първоначалния ми въпрос: колко?

Дж. П. Морган изложи изискванията си кратко и ясно. Всяко бъдещо действие срещу Рафърти Маккей ще завърши с публично разгласяване на фактите от архива и комодорът ще бъде обвинен в предателство. Банките ще съдействат на бъдещите начинания на Вандербилт само ако обвинението в убийство бъде незабавно оттеглено. Това, че комодорът не е бил в течение на действията на Уинслоу, е маловажно — зад тях са стояли неговите пари, а и собствените му недостойни постъпки не могат да бъдат отречени. В замяна документите ще бъдат скрити на място, неизвестно за Вандербилт. Всяко действие, предприето срещу някой от присъстващите, ще завърши с публичното им разгласяване.

Вандербилт изслуша със спуснати клепачи исканията и условията. Беше в капан и добре го знаеше.

— Добре — рязко заяви той. — Обвинението ще бъде оттеглено в двайсет и четиричасов срок.

— Освен това трябва да се съобщи на мъжете, които Уинслоу е наел да преследват Маккей.

— Ще наредя да се погрижат за това.

— Лично вие трябва да го направите.

Вандербилт се поколеба за миг, сетне кимна.

— Нещо друго?

Морган се замисли и каза:

— Да, мисля, че е редно да бъде изплатено обезщетение на г-н Маккей. Сто хиляди долара ми се виждат приемлива сума.

— Сто хиляди долара! — Вандербилт прониза с гневен поглед младия мъж.

— В противен случай ви очаква разстрел!

Атуотър се изхили. Смехът прозвуча зловещо в тишината на стаята. Вандербилт кипеше от безпомощен гняв.

— Добре — съгласи се той най-после.

— Той изобщо не се срамува и не съжалява, че е предал страната си — каза Ани. Тя не можеше да разбере подобно поведение. — Гонел е само печалбата.

— Това е неговият Бог — отвърна Рейф. Той все още бе зашеметен. Не бе изминало и едно денонощие от срещата, когато Дж. П. Морган се обади в хотела и им съобщи, че Вандербилт е удържал на думата си и обвинението в убийство е оттеглено. Банкерът им предложи да останат в Ню Йорк, докато мълвата се разпространи из всички кътчета на Щатите, и добави, че сто хиляди долара са внесени в банката му на името на Рейф.

— Тежко ти е, че той няма да си получи заслуженото, нали? — тихо попита Ани.

— Да, по дяволите — изръмжа Рейф и седна до нея на леглото. — За това, че удължи войната, не само бих искал да го видя разстрелян, но и сам бих му пуснал куршума!

— Не съм убедена, че той е знаел какви ги върши Уинслоу.

— Възможно е да го е пожертвал, без да му мигне окото, ала от друга страна Уинслоу не се развика, че Вандербилт е в дъното на цялата работа, така че е твърде възможно да не е знаел. Това няма значение, защото наистина той е причина за всичко.

— Никой няма да разбере какво е направил, а той в това време ще става все по-богат и по-богат. Такъв яд ме хваща, като се сетя какви мъки ти причиниха тези хора.

Той погали корема й.

— Нямаше да се срещнем, ако Вандербилт не беше предател. Може би такава е била повелята на съдбата.

Хиляди хора загинаха поради алчността на един човек. Но ако не беше това стечение на обстоятелствата, сега нямаше да бъде с Ани. Може би нещата просто се случват независимо едно от друго, може би не съществува вселенска схема, в която доброто и злото са грижливо изравнени. Трябваше да живее в настоящето, да не губи повече време в угризения на съвестта и съжаление. Не само че Ани бе негова съпруга, но скоро щеше да стане баща — това събитие вече озаряваше мислите му. Благодарение на Атуотър, на Джеферсън Дейвис, на Дж. П. Морган и най-вече на Ани, той не само бе свободен, но и благосъстоятелен, така че можеше да се грижи за семейството си както подобава.

— Какво ще стане с Паркър Уинслоу? — попита Ани.

— Не знам — отвърна Рейф, но всъщност предполагаше. Атуотър напусна хотела, без да каже къде отива. Понякога справедливостта може да бъде въдворена най-добре по тъмно.

 

 

Атуотър се промъкна в къщата на Уинслоу с ловкостта на мъж, който е навикнал да се движи, без да привлича вниманието върху себе си. Докато се прокрадваше от стая в стая, скъпите мебели не убягнаха от погледа му: злодеят си живееше царски, докато Рейф Маккей се криеше като животно.

Съдията не си спомняше откога не бе имал приятел. Откакто умря скъпата му Маги живееше самотно, служеше на закона и реда и по свой начин се бореше за справедливост. Ала, дявол да го вземе, Рейф и Ани бяха му станали приятели. Бяха прекарали дълги часове в разговори около лагерните огньове, чертаеха планове и споделяха грижите си, докато яздеха един подир друг през пустинята. Подобни неща свързват хората завинаги. Дългът му на приятел, на служител на закона и на човек му повеляваше да въдвори възмездие.

Намери спалнята на Уинслоу и проникна вътре тихо като сянка. Предстоеше му жестоко деяние, и той за миг се поколеба с поглед, впит в спящия мъж. Уинслоу беше ерген и Атуотър беше доволен, че няма благоверна съпруга, която да си изкара акъла и да се разпищи от ужас. Помисли си да го събуди, ала бързо се отказа. Справедливостта не изисква човек да узнае за смъртта си, тя просто трябва да настъпи. Ноа Атуотър хладнокръвно измъкна пистолета си и изравни везните на правосъдието.

Напусна къщата, още преди сънените слуги да станат и да навлекат дрехите си, без да са сигурни какво точно са чули. Атуотър вървеше из тъмните нощни улици, замислен, със странно безизразно лице. Екзекуцията на Уинслоу бе помогнала на справедливостта да възтържествува, ала за него тя означаваше и нещо повече — тъй като обичаше Ани и Рейф, бе решил да отмъсти за тях. Може би бе време да върне значката си, защото намесеха ли се чувства, нямаше да може да служи безпристрастно на закона. След като видя какво се случи с Рейф, как парите и властта манипулират с успех системата, за да превърнат един невинен човек в „престъпник“ и да съсипят живота му, Атуотър не можеше да твърди, че вярва в закона така, както преди, дори и в сърцето си завинаги да си останеше негов служител.

Беше доволен, защото везните бяха изравнени.