Линда Хауърд
Ласката на огъня (1)

Първа глава

Аризона, 1871 година

Някой го следеше почти през целия ден. Когато по пладне спря да хапне нещичко, забеляза издайническо проблясване в далечината искрица, просветнала за части от секундата, но достатъчна, за да го хвърли в тревога. Може би слънчев лъч се бе отразил от нечия тока или шпора. Преследвачът му бе проявил непредпазливост и вече не разполагаше с предимството на изненадата.

Рейф Маккей изобщо не се трогна от тая работа: невъзмутимо продължи да язди, сякаш не бързаше за никъде. Скоро щеше да се мръкне и той реши да открие кой го следи, преди да си избере място за пренощуване. Пресметна, че преследвачът му трябва да е достигнал откритото място преди рядката горичка. Измъкна полевия бинокъл от дисагите и се прикри в сянката на кичест бор, за да не го издаде проблясването на отразената от лещите светлина. Насочи бинокъла към онзи участък от пътеката и бързо откри мъжа, който яздеше тъмнокафяв кон с по-светъл преден десен крак. Ездачът се движеше бавно, силно наведен напред, за да разчита следите. Маккей бе минал оттам преди около час.

Мъжът му се стори познат. Маккей фокусира бинокъла върху отдалечената фигура и напрегна паметта си, но разстоянието бе твърде голямо, за да различи добре лицето на конника. Стойката на мъжа му напомняше за някого, а май беше виждал и коня; глождеше го мисълта, че по пътя си се е сблъсквал с този човек, а това изобщо не му се нравеше. Не можеше да си спомни името му, на езика му беше, но не се сещаше. Такъмите на коня бяха обикновени, облеклото на ездача също не се отличаваше с нещо особено, само шапката му биеше на очи — сплескана, черна, обточена със сребристи ширити…

Треърн.

Дъхът на Маккей премина със свистене през стиснатите му зъби.

Наградата за главата му сигурно беше доста тлъста, щом и Треърн се бе повлякъл подире му. Той се ползваше със славата на добър следотърсач и адски точен стрелец, но най-лошото бе, че никога не се предаваше; захапеше ли нещо, не го пускаше.

Четирите години преследване и бягство бяха научили Маккей да не върши нищо прибързано и глупаво. Времето и шокът от изненадата бяха на негова страна, а и опитът му не бе за подценяване. Треърн още не знаеше, че преследваният вече се е превърнал в преследвач.

Маккей предполагаше, че противникът му вероятно също има бинокъл, затова се метна на коня и навлезе по-навътре в гората, сетне зави надясно, така че едно възвишение го скри от преследвача. По време на войната се бе научил да преценява предимствата на релефа и да избира пътя си така, че винаги да може да се скрие или да избяга. В гъсталака лесно можеше да прикрие следите си и да заблуди Треърн, ала войната му беше дала и друг урок: никога не оставяй жив враг зад гърба си. Ако не се справеше с него сега, щеше да се наложи да го ликвидира по-късно, когато обстоятелствата можеше да не бъдат в негова полза. Треърн сам си бе подписал смъртната присъда, тръгвайки на лов за главата му. Маккей отдавна се бе преборил с всички скрупули и не му пукаше, че убива преследвачите си — това беше въпрос на живот и смърт. Страшно бе уморен от непрекъснатото бягство и криене.

След като се върна с около миля назад, слезе от коня, върза го зад една скала и продължи пеша до открита полянка, откъдето се виждаше пътеката. Според предвижданията му убиецът трябваше да се появи след около половин час. Маккей носеше пушката си в калъф, преметнат през рамото. Беше винтовка с пълнител, с която се сдоби преди няколко години. От пътеката го деляха около двадесет метра, така че се надяваше да улучи преследвача още с първия изстрел. Внимателно зае позиция зад една скала под висок кичест бор и зачака.

Времето течеше, а от Треърн нямаше никаква следа. Маккей лежеше неподвижно и се вслушваше във всеки шум. Птиците пееха безгрижно, свикнали с присъствието му. Дали нещо не бе пробудило подозрение у Треърн? Не бе сгрешил никъде. Може би преследвачът просто бе спрял да си отдъхне или бе решил да увеличи нарочно разстоянието помежду им, за да обмисли действията си. Треърн имаше навика да изчаква най-подходящия момент, за да атакува. Маккей също действаше по този начин. Много мъже бяха срещнали смъртта си, хвърляйки се безразсъдно срещу обстоятелствата.

Полковник Мозби все казваше, че най-силната страна на Рейф Маккей е нападението от засада, тъй като е търпелив и издръжлив. Той устояваше на неудобството, глада, болката и отегчението, защото се концентрираше изцяло върху непосредствената си задача. Падащият мрак откри и нови възможности. Треърн може и да беше спрял да пренощува, тъй като бе трудно да се разчитат следите в тъмнината. Сигурно лежеше и дебнеше да забележи светлината на горящ огън; но Треърн би трябвало да е достатъчно хитър да съобрази, че човек, който бяга и се крие, трябва да е напълно превъртял, за да накладе огън, пък и само един пълен глупак ще спи до запален огън. Можеш да оцелееш само ако накладеш огън, колкото да си сготвиш нещо, после го загасиш и преспиш на съвсем друго място.

В този момент Маккей имаше три варианта за действие: да остане да дебне появяването на Треърн, да се върне още назад и да се опита да го изненада или да използва прикритието на нощта, за да увеличи разстоянието помежду им.

Конят му тихо изпръхтя отзад и Маккей изпсува наум. Веднага последва ответно изцвилване и то някъде съвсем близо. Рейф мигновено се претърколи и насочи дулото на пушката по посока на звука. Треърн стоеше наоколо десет метра вляво и не се знаеше кой от двамата е по-изненадан. Убиецът държеше револвер в ръка, но се целеше към коня на Маккей. Долови размърдването на Рейф и рязко се обърна. Все пак Маккей успя да стреля пръв, но Треърн отскочи настрана и избягна куршума. Отекна нов изстрел.

Рейф усети скалата зад гърба си, ловко се прехвърли през нея и се отърколи надолу. Устата му се напълни с кал и борови иглички, но това беше по-приемлив вариант, отколкото онзи да го надупчи на решето. Изплю мръсотията, полека се надигна и тръгна надясно към коня си, криейки се зад скалата.

Настроението му бе скапано. Какво, по дяволите, търсеше Треърн толкова далеч от пътеката? Явно не очакваше подобно развитие на нещата, иначе нямаше да бъде толкова изненадан, че намира плячката под носа си. Е, да, понякога и най-добрите капани не вършат работа, отгоре на всичко се бе набутал сам в ръцете на Треърн, губейки възможността да го изненада.

Промъкна се зад друг висок бор, коленичи и се вслуша в околните шумове. Добре съзнаваше, че е оплел конците. На Треърн му стигаше само да си избере едно удобно местенце, откъдето да наблюдава коня му, и да чака. Единственият му шанс бе да пречука убиеца, преди онзи да го спипа. Не му се мислеше колко хора бяха убити, опитвайки се да свършат същото нещо.

Презрителна усмивка повдигна ъглите на устата му. Мракът се сгъстяваше. Длъжен беше да покаже на Треърн кой може да пълзи по-добре в тъмното.

Затвори очи, ушите му попиваха всеки звук. Долови как цвърченето на насекомите и дървесните жаби се усилва, нощните животни се пробуждаха. Когато след десетина минути отвори очите си, зрението му се бе нагодило към мрака и той с лекота различаваше контурите на дърветата и храстите.

Маккей натъпка борови иглички между шпорите на ботушите си, за да не дрънчат, и прибра пушката в калъфа й — щеше да му пречи при пълзенето. Извади револвера от кобура, легна по корем и бавно като змия започна да пълзи към един храсталак.

Леденостудената земя му припомни, че зимата още не е разхлабила мразовитите си обятия. Денят бе сравнително топъл и той бе свалил палтото си, което бе останало вързано за седлото. Сега след залез-слънце температурата бързо спадаше.

Не за пръв път береше студ, а тръпчивият аромат на борови иглички му припомни, че неведнъж бе пълзял, за да спасява кожата си. През 63-та бе обиколил всички вражески позиции, като минаваше на не повече от метър покрай янките, а след завръщането си докладва на Мозби броя и разположението на всички охранителни постове. През една дъждовна ноемврийска нощ се беше влачил в калта с куршум в крака, а янките яростно сечаха храстите подире му. Само това, че беше оплескан с кал до неузнаваемост, го спаси от явна смърт.

Отне му половин час да изпълзи нагоре по скалата и да се прехвърли от другата й страна, гърчейки се като змия, която влиза във водата. Спря и внимателно се вгледа в мрака, мъчейки се да различи сред дърветата силуета на Треърн, а слухът му се напрегна да долови иззвънтяване на подкова или цвилене. Ако преследвачът му бе толкова хитър, за какъвто го мислеше, сигурно вече бе преместил конете.

Колко време щеше да издържи Треърн да дебне нащрек, с напрегнати сетива? Непривикналите се уморяваха бързо. Маккей бе дотолкова свикнал с напрежението, че дори и не мислеше за това. Изминалите четири години не се различаваха от войната, само че сега беше сам и не освобождаваше пари, оръжие и коне от армията на Севера. Хванеха ли го сега, нямаше да го разменят срещу друг пленник; нямаше шанс да отърве кожата. За залавянето му — жив или мъртъв — бе обявена награда.

Пълзя още цял час, придвижвайки се сантиметър след сантиметър, мускул след мускул, докато наближи канарата, зад която бе вързал коня си. На всеки метър спираше и се ослушваше. Движеше се страшно бавно — за половин час бе изминал само двайсетина метра, а до скалата му оставаха не по-малко от сто. Долови слабо иззвъняване на копито по камъка — явно конят преместваше тежестта си от единия крак на другия. Долови дълбокото тежко дишане на спящо животно. Не различаваше нито собствения си кон, нито този на Треърн, но по посоката на звука разбра, че жребецът му е все още там, където го беше оставил. Треърн явно бе решил, че ще стане прекалено уязвим, докато мести конете.

Измъчваше го единствено въпросът къде е преследвачът му. На място, откъдето можеше да наблюдава коня на Маккей. На добре прикрито място. Дали още беше нащрек или сетивата му се бяха притъпили от умората и напрежението? Дали не беше задрямал?

Маккей пресметна, че бяха изминали около пет часа, откакто се бе сблъскал с Треърн, значи трябва да беше около десет часа. Врагът му бе прекалено опитен, за да сдаде багажа толкова бързо. Чак през ранните утринни часове сетивата се притъпяват, защитните инстинкти замират, клепачите се наливат с олово и тежат около двайсет кила всеки, а мозъкът се вцепенява от изтощение.

Треърн добре го познаваше, дали предполагаше, че Маккей ще атакува сега? Дали не беше решил да дремне за малко, мислейки си, че Рейф ще се опита да се добере до коня си чак преди разсъмване? Или пък, че задрямалото добиче ще се стресне и настъпилата суматоха ще го разбуди?

Маккей се ухили, обладан от безразсъдство. По дяволите, все едно беше дали ще пълзи или ще върви право напред към коня си. От опит знаеше, че смелите и безразсъдни постъпки дават по-голям шанс за успех.

Приближи се до скалата, зад която беше приютен конят, и изчака, докато пръхтенето на животното му подсказа, че жребецът се е разбудил. Почака още няколко минути, сетне безшумно се изправи на крака и се промъкна до коня, който различи миризмата му и доверчиво свря муцуна в господаря си. Маккей погали копринено гладката козина, хвана поводите и полека се плъзна на седлото.

Кръвта му кипеше, сърцето му бясно туптеше, както винаги при голяма опасност, и той здраво стисна зъби, за да удържи възторжения победен вик, напиращ в гърдите му. Жребецът вибрираше под него, усетил бясната възбуда у господаря си. Маккей изпитваше огромно удоволствие от риска.

С желязно самообладание той обърна коня и леко го смушка с пети — теренът бе неравен и трябваше да се движат ходом. Настъпи най-опасният момент, Треърн сигурно се бе събудил…

Долови лекото прищракване на ударник и мигновено се залепи за гърба на коня, рязко дръпна поводите и го пришпори. Усети огнено пронизване в левия си хълбок части от секундата, преди да отекне изстрелът. Припламването пред дулото издаде позицията на Треърн и Маккей стреля преди онзи да даде втори изстрел. Едрият дорест кон излетя като стрела, окуражен от ритника на Рейф и мракът ги погълна. Чаткането на копитата не можа да заглуши лютите псувни на Треърн.

Изминаха в бесен галоп около четвърт миля, Маккей мислеше само как да спаси живота си. Адска болка изгаряше хълбока му, лепкава влага се стичаше по крачола му. Рейф обузда буйното темпо на коня, смъкна със зъби ръкавицата си, опипа тялото си и откри две дупки в ризата си, а под тях имаше и две дупки в тялото му — куршумът на Треърн го бе пронизал. Той развърза кърпата от врата си, натъпка я под ризата и силно я притисна с лакът към раните, за да спре обилното кървене.

По дяволите, беше му страшно студено! Конвулсивни тръпки го разтресоха от главата до петите, трепереше като мокро куче и едвам се сдържаше да не завие от болка. Нахлузи ръкавиците, развърза кожуха си от седлото и се уви в дебелата дреха. Продължаваше да го тресе, а кръвта се стичаше надолу по крака му. Кучият син не беше засегнал важни органи, ала кръвоизливът бе обилен.

Играта на догадки започна отново. Треърн сигурно си мислеше, че Рейф ще гледа да се отдалечи колкото се може повече до изгрев-слънце. Маккей прецени, че е изминал около миля, когато достигна гъста борова гора. Реши да спре. Даде на животното малко храна и вода, потупа го шията като похвала за издръжливостта и разпъна постелката за спане. Трябваше да спре кръвоизлива и да се стопли, в противен случай Треърн щеше да го намери проснат в безсъзнание на пътеката.

Сложи манерката с вода до главата си, уви се в одеялото и легна на лявата си страна върху килима от борови иглички, така че тялото му да затиска раната на гърба, и притисна дланта си към изходната рана на корема му. Беше страшно неудобно да лежи така, щеше му се да вие от болки, но по-добре да изтърпи неудобството, отколкото да му изтече кръвта. Дори и болката да го отпуснеше, не биваше да задрямва.

Не беше ял от обед, но не изпитваше глад. Пийваше по малко вода от време на време и наблюдаваше блещукането на звездите през гъстата корона на дърветата. Мъчеше се да долови и някакъв издайнически шум, макар да не очакваше Треърн да го последва веднага. Нощта го обгръщаше само с обичайните си звуци.

Лека-полека се затопли и острата болка в хълбока отстъпи място на тъпо пулсиране. Ризата му се вкорави, явно кръвоизливът бе спрял. Страшно му се спеше и Рейф със сетни сили се противеше на налегналата го сънливост. Щеше да си отспи после, като убие Треърн.

Малко преди съмване се изправи на крака. Беше толкова зашеметен и отслабнал, та залитна и се подпря с ръка на едно дърво — инак щеше да се стовари като труп на земята. По дяволите, беше загубил повече кръв, отколкото предполагаше; чувстваше се страшно омаломощен. Събра силите си и тръгна към коня, шепнейки успокоително; извади парче говежда пастърма от дисагите с ясната мисъл, че храната и водата ще го освестят. Насили се да хапне малко, сетне бавно поведе коня по пътя, откъдето беше дошъл. Първия път се провали, но сега на всяка цена трябваше да успее. Треърн сигурно се движеше по кървавата диря.

Само след няколко минути забеляза как врагът му изкачва падината с револвер в ръка. Маккей изпсува през зъби — Треърн беше достатъчно прозорлив, щом беше на крака. Или усещаше опасността с шестото си чувство, или беше мръсникът с най-голям късмет, когото Маккей бе срещал.

Прицели се, но Треърн добре използваше прикритието на релефа и не откриваше тялото си. Рейф хващаше на мушката ту рамото му, ту част от крака му, ту плоското дъно на шапката му. Е, добре, щом можеше само да го рани… Поне щеше да забави врага си и да изравни играта.

Следващата цел, която откри по Треърн, бе част от крака му. Студена усмивка осени лицето на Маккей, докато насочваше дулото. Ръката му не трепна, докато натискаше спусъка. Дивият вой на Треърн отекна почти едновременно с изстрела.

Маккей мигновено се обърна и се метна на коня с огромно усилие. Остра болка пламна в хълбока му, рукна кръв. По дяволите, раните му се отвориха. Ала Треърн също бе ранен — доста време щеше да му трябва да стигне до коня си, това предоставяше на Рейф преднина, от която на всяка цена трябваше да се възползва. По-късно щеше да се грижи за раните си.

 

 

Анис Тиодора Паркър вареше слаб валерианов чай и хвърляше по едно око на пациентката си. Еда Кауи бе яка здрава селянка, за която човек можеше да си помисли, че ще роди като едното нищо, ала жената се мъчеше и бе изпаднала в паника. Анис, на която още от детството всички викаха Ани, знаеше, че ако Еда се успокои, ще бъде по-добре и за нея, и за детето.

Занесе горещия чай до леглото и повдигна главата на родилката, за да може да пие.

— Чаят ще облекчи болките ти — успокоително изрече Ани.

Девойката бе едва седемнайсетгодишна и това беше първото й раждане. Валерианът нямаше да помогне на болките, но щеше да успокои Еда и детето щеше да се роди по-бързо.

Жената се отпусна под въздействие на успокоителното, ала лицето й все още бе смъртно бледо, а очите й дълбоко хлътнали в орбитите. Силните контракции следваха една подир друга. По думите на Уолтър Кауи, мъжа на Еда, родилните й мъки бяха започнали преди два дни, но той чак преди малко бе послушал отчаяните й молби за помощ и бе довел Ани в паянтовата им барака. Той мърмореше, че не можел да мигне от писъците и крясъците на жена си, и Ани едва се въздържа да не го зашлеви.

Предлежанието на бебето бе седалищно и раждането нямаше да е лесно. Ани тихо се молеше детето да оживее, тъй като понякога в подобен случай пъпната връв се увиваше около врата на плода и той се задушаваше в родилния канал. Чудеше се, дори и бебето да оживееше, дали щеше да оцелее до първия си рожден ден. Условията в мизерната колиба бяха ужасни, а и Уолтър Кауи бе посредствен некадърник, който никога нямаше да предложи нещо по-добро на семейството си. Беше прехвърлил четиридесетте и Али подозираше, че Еда не му е истинска жена, а просто неграмотно селско момиче, продадено в робство от семейството си, което е гледало да се отърве от едно излишно гърло. Уолтър не бе успял да постигне нищо дори и тук, в Силвър Миза, където копачите откриваха дебели жили благороден метал; ала копането бе изнурителна работа, а Уолтър го мързеше за каквото и да е. Ани прогони от главата си мисълта, че би било по-добре за бебето да умре, беше й жал и за майката и за детето.

Еда изскимтя, щом коремът й се стегна от поредната силна контракция.

— Натискай — тихо нареждаше Ани. Вече се виждаше месечина от бледа плът — задничето на бебето. — Бутай!

Хриптящ вик се изтръгна от гърлото на Еда, раменете й се повдигнаха от сламеника, докато се напъваше, колкото може. Ани натисна огромния й корем, за да й помогне.

Или сега, или никога. Ако Еда не родеше детето, и тя, и бебето щяха да умрат. Родилните болки щяха да продължат, но девойката бе страшно омаломощена и нямаше да издържи дълго.

Малкото дупенце излезе от тялото на Еда. Ани бързо опита да го хване, но то бе прекалено хлъзгаво. Тя промуши пръстите си навътре и успя да хване крачетата на бебето.

— Бутай! — отново нареди на родилката.

Ала Еда се отпусна назад, парализирана от силните болки. Ани изчака следващата контракция, последвала след няколко секунди, и използва естествената сила на вътрешните мускули, за да издърпа малкото телце на новороденото от майката. С пръстите на едната си ръка предпази мускулите в родилния канал от конвулсивно свиване, а с другата постепенно измъкна бебето на бял свят. То лежеше без признаци на живот между бедрата на Еда. И майката, и детето не издаваха никакъв звук.

Ани вдигна малкото телце, положи го с лицето надолу върху ръката си и започна да го шляпа по задничето. Гърдичките му се повдигнаха и бебето тихо изскимтя, щом въздухът нахлу в дробовете му.

— Готово — доволно изрече Ани и обърна бебето, за да се увери, че устата и гърлото му са чисти. При нормални условия това бе първата й работа, ала сега бе по-важно да накара новороденото да диша. Малкото човече опъна ръце и крака и ревна. Уморена усмивка осени лицето на Ани. Плачът на детето ставаше все по-силен и по-силен.

Пъпната връв спря да пулсира, Ани я отряза близо до коремчето и я върза, сетне уви бебето в одеялце, за да го предпази от студа. Положи го до топлото тяло на Еда и насочи грижите си към майката, която бе почти в безсъзнание.

— Ето твоето бебе, Еда — изрече Ани. — Здраво момченце! Чуй го как плаче! Справихте се чудесно. След малко ще излезе плацентата и аз ще те почистя и оправя.

Бледите устни на Еда се раздвижиха в безмълвна признателност, ала тя бе твърде изтощена, за да приласкае бебето.

Плацентата излезе безболезнено и Ани въздъхна облекчено, защото кървенето не бе силно. Един кръвоизлив сега щеше да означава смърт за девойката, тъй като тя бе твърде омаломощена. Ани изми Еда и разтреби колибата, сетне гушна новороденото, тъй като майка му бе твърде слаба, та да може да му обърне внимание, залюля го и затананика. Момченцето се успокои и обърна сбръчканото си личице към нея.

Тя повдигна Еда и й помогна да поеме бебето, разкопча нощницата й и насочи устата на новороденото към голата гръд на майка му. Детето за миг сякаш се поколеба какво да прави със зърното, докосващо устничките му, сетне инстинктът се пробуди и то лакомо засука. Еда се сепна и тихо възкликна.

Ани стоеше настрана и наблюдаваше първите вълшебни и неповторими минути, в които изтощената майка откриваше детето си.

Съсипана от умора, тя си облече палтото и вдигна чантата си.

— Утре ще мина да видя как си.

Еда вдигна поглед от бебето. На бледото й, изпито лице сияеше усмивка.

— Благодарим, докторке. Ти нъ спаси — и мен, и детето.

Ани отвърна на усмивката, докато гореше от нетърпение да излезе вън на въздух, колкото и да бе студено. Беше късен следобед, след час щеше да се спусне мрак. Беше прекарала целия ден на крак до леглото на Еда, без да сложи залък в уста. Гърбът и краката я боляха, бе пребита от умора, ала успешният изход на раждането я изпълваше с чувство на огромно удовлетворение.

Колибата на Кауи бе чак на другия край на Силвър Миза. Трябваше да прекоси целия град, за да стигне до двустайната барака, която й служеше за кабинет и за жилище. В предната стая приемаше болни, а в задната спеше. Докато тътреше крака в калта на единствената „улица“ на Силвър Миза, отвсякъде долитаха грубите поздрави на миньорите. В този час на деня те напускаха участъците си и се прибираха в града, за да се наливат с долнопробно уиски и да пилеят с мъка изкараните си пари на комар и с проститутки. Силвър Миза бе нов град, без служба по реда, без каквито и да е социални придобивки, ако не се броят петте кръчми, разположени в палатки. Предприемчиви търговци бяха издигнали груби дъсчени бараки, за да складират стоките си, ала като цяло дървените постройки се брояха на пръсти. Ани бе направо щастлива, че разполагаше с една от тях за кабинет, а жителите на Силвър Миза имаха късмет, че разполагаха с лекар, пък бил той и жена.

Беше пристигнала тук преди шест — не, преди осем месеца, след като напразно се бе опитвала да открие частна практика в родния си град Филаделфия и в Денвър. Добре бе разбрала печалния факт, че независимо от това колко добра лекарка беше, никой няма да дойде при нея, ако на сто мили околовръст има мъж лекар. А в Силвър Миза нямаше кьорав доктор. Дори, и при това положение мина време, докато хората започнаха да търсят помощта й, макар че животът в Силвър Миза бе жесток и суров. Мъжете в града се стреляха, мушкаха се с ножове, биеха се, чупеха си краката и ръцете. Поточето от пациенти лека-полека се превърна в постоянно течаща река. Понякога Ани не сядаше от ранни зори до мрак.

Точно това бе желала винаги, години наред се бе борила да осъществи мечтата си, ала всеки път, щом някой я наречеше „Док“ или чуеше някой да казва „Доктор Паркър“, я обземаше тъга, искаше й се баща й да го чуе или да я види от нейде, ала него го нямаше. Фредерик Паркър беше прекрасен човек и прекрасен лекар. Той научи Ани да му помага още от малка и окуражаваше интереса й към медицината, предаде й всичките си знания и когато нямаше какво повече да й покаже, я изпрати да учи. Подкрепяше я по време на тежките години, докато извоюва медицинската си титла, тъй като май само те двамата смятаха, че и жените имат право да учат медицина. Състудентите й не само я отбягваха, но и всячески се мъчеха да й пречат. Ала баща й я бе научил да пази самообладание и да приема неприятностите с чувство за хумор. Той възторжено подкрепи идеята й да замине на запад да търси място, където хората се нуждаят от лекар, пък бил той и жена.

Беше прекарала около месец в Денвър, когато получи писмо от пастора им, в което й съобщаваше за внезапната смърт на баща й. Д-р Паркър бе здрав човек, макар и да се оплакваше, че вече не е млад и започва да чувства тежестта на годините. Един спокоен неделен ден, след като се нахранил добре, той притиснал гърдите си и издъхнал. Пасторът смяташе, че смъртта му е била лека.

Ани страда дълго и самотно — нямаше нито един близък човек, на когото да изплаче болката си. Когато бе тръгнала да търси късмета си по широкия свят, тя знаеше, че баща й я чака във Филаделфия, че винаги може да се завърне в родния си дом, ала след смъртта му бе останала сам-самичка на произвола на съдбата. С писмо тя уреди къщата да бъде продадена, а личните й вещи да бъдат предадени на съхранение у леля й.

Искаше й се да му разкаже за живота в Силвър Миза — суров, мръсен и кипящ, за калната улица и искриците човещина, за хората, които печелеха и губеха цели състояния. Той сигурно щеше да й завиди за драматизма и богатството на работата — Ани бе видяла и рани от куршум, и измръзвания, и тежки раждания.

Здрачът се сгъстяваше, когато тя отвори вратата на дома си и се протегна за кремъка, който винаги оставяше на масичката до вратата; с помощта на парче хартия запали лампата. С уморена въздишка сложи чантата си на масата и размърда раменете и схванатия си врат. Щом пристигна в Силвър Миза, си купи кон, защото често й се налагаше да преминава големи разстояния, за да се грижи за болните си, та сега реши да нагледа животното преди съвсем да се стъмни. Държеше го в разнебитен заслон зад бараката. Реши да заобиколи отвън, за да не внася кал в стаите.

Тъкмо понечи да излезе, когато някаква сянка се размърда в отсрещния ъгъл и Ани подскочи. Притисна с ръка разтупканото си от уплаха сърце. Впери поглед в сянката и различи силуета на мъж.

— С какво мога да ви помогна?

— Търся доктора.

Тя се намръщи — ако мъжът беше тукашен, щеше да знае, че докторът е пред него. Сигурно идваше от друго място и очакваше да види мъж. Ани вдигна лампата, опитвайки се да различи чертите му. Гласът му бе нисък и дрезгав, прозвуча по-скоро като шепот, а в интонацията се долавяше проточен южняшки акцент.

— Аз съм д-р Паркър — каза тя и се приближи до него. — С какво мога да ви бъда полезна?

— Ама вие сте жена — произнесе дълбокият глас.

— Да. — Тя бе достатъчно близо, за да види трескавите му очи и да усети сладникавата миризма на инфекцията. Мъжът се беше подпрял на стената в ъгъла, сякаш се боеше, че няма да може да се изправи, ако седне на някой стол. Ани сложи лампата на масата и я насочи така, че меката светлина да достига и най-отдалечените ъгли на тясната стаичка. — Къде сте ранен?

— В хълбока.

Тя се приближи до дясната му страна, подложи рамо под мишницата му и го прегърна през гърба, за да му помогне. Мъжът изгаряше от треска, която я уплаши.

— Елате да ви прегледам.

Той се скова от докосването й. Тъмната шапка прикриваше израза на лицето му, ала тя почувства погледа му, впит в нея.

— Не се нуждая от помощ — заяви той и уверено, макар и бавно, тръгна към кушетката за прегледи.

Ани донесе лампата и запали още една, сетне дръпна завесата, която скриваше кушетката, в случай че някой друг потърси медицинска помощ. Мъжът свали шапката си, откривайки гъста рошава черна коса, нуждаеща се от вчесване, и предпазливо свлече кожуха си.

Ани пое шапката и кожуха и ги остави настрана, без да откъсва поглед от ранения. Не забеляза кръв, нито други следи от нараняване, ала мъжът явно беше много зле и имаше силни болки.

— Свалете си ризата — каза тя. — Имате ли нужда от помощ?

Той я изгледа изпод вежди, сетне поклати глава и разкопча ризата си, докъдето можеше. Издърпа краищата от панталона и я съблече през глава.

Тясно парче плат бе увито около кръста му, отляво бяха избили жълто ръждиви петна. Ани взе една ножица и ловко разряза превръзката, която падна на пода. Точно над кръста се забелязваха две рани — една отпред и една отзад. И двете бяха гноясали, а покрай задната се забелязваха и червени ивици.

Рана от куршум, помисли си тя. Беше виждала достатъчно огнестрелни рани в Силвър Миза и не можеше да сгреши.

Усети се, че не си е свалила палтото, и бързо го изхлузи. Мислите й изцяло бяха заети с новия й пациент.

— Легнете на дясната си страна — нареди тя, докато подбираше необходимите инструменти. Той се поколеба и тя въпросително повдигна вежди.

Мъжът безмълвно се наведе да разкопчае колана с кобура, от усилието по челото му изби пот. Откачи кобура и го сложи така, че да му е под ръка. Седна на кушетката, сетне легна така, както тя му бе наредила: с лице към нея. Мускулите му сякаш неволно се отпуснаха, щом усети мекотата на дюшека, който Ани бе сложила върху дървения одър за удобство на болните, сетне мъжът потръпна и отново се стегна.

Ани зави голото му тяло с чист чаршаф.

— Така няма да ви е студено. Ще трябва да стопля малко вода.

Беше приготвила огъня рано сутринта, преди да излезе и въглените почервеняха, щом ги разрови с ръжена. Сложи малко съчки и дърва, сетне донесе вода и я наля в две железни котлета, които висяха на куки над огнището. Малката стая бързо се затопли от пламтящия огън. Ани пусна инструментите в едното котле, за да се изварят, и изжули ръцете си със сапун. Забрави умората, утаила се в крайниците й, докато се връщаше от Едини: обмисляше най-подходящото лечение за новия пациент.

Забеляза, че ръцете й леко треперят, и си пое дълбоко дъх. Мислите й би трябвало изцяло да са съсредоточени върху работата, ала нещо в този мъж я смущаваше. Може би светлите му очи, безцветни като парче лед и хищни като на вълк. Или трескавата топлина, която излъчваше. Тя разбираше, че той има висока температура, ала топлината, излъчвана от стройното, мускулесто тяло, я обвиваше като одеяло всеки път щом се доближеше до него. Каквато и да бе причината за това, стомахът й се сви на топка, щом той свали ризата си и откри мускулестите си гърди. Ани беше виждала всички степени на мъжката голота, ала никое мъжко тяло не бе въздействало по такъв първичен и заплашителен начин на женската й същност. Къдравите черни косми по широката му мускулеста гръд й напомниха, че природата на човека е животинска.

Той не бе й направил нищо, не бе намекнал за нищо и точно това я плашеше. Може би бе преуморена и всичко бе плод на въображението й. Мъжът бе ранен и се нуждаеше единствено от помощта й.

Тя влезе при него зад завесата.

— Ще ви дам малко лауданум за облекчение на болките.

— Не. — Леденият му поглед я прониза.

Тя се поколеба.

— Манипулациите ще бъдат болезнени, г-н…

Той се направи, че не забелязва паузата, подканваща го да съобщи името си.

— Не искам лауданум. Имате ли уиски?

— Да.

— То ще свърши работа.

— Няма, освен ако не се напиете до загуба на съзнание, така че ви съветвам да изпиете лауданума.

— Не желая да губя съзнание. Сипете ми едно уиски!

Ани извади бутилката и напълни една чаша.

— Ял ли сте? — попита тя, щом се върна.

— Скоро не съм. — Той пое чашата, наклони я леко, сетне погълна уискито на две големи глътки. Изсумтя и потръпна от изгарящия алкохол.

Тя наля вода в един леген и го сложи до леглото, после взе чашата от ръката му.

— Ще измия раните, докато възври водата — спокойно каза Ани и дръпна чаршафа, за да огледа положението. Раните бяха разположени близо до талията на мъжа и панталонът пречеше. — Бихте ли си разкопчали панталона? Трябва ми повече свободно пространство около раните.

Той застина за миг, сетне бавно разкопча колана и копчетата на панталона си. Ани дръпна колана надолу и оголи бледата кожа на хълбока му.

— Надигнете се леко. — Той се подчини и тя плъзна една кърпа под него, сетне ловко подпъхна краищата на друга кърпа в панталона му, за да не го намокри. Опитваше се да не гледа към корема му, покрит с копринени косъмчета, сгъстяващи се надолу, ала голотата на този мъж въпреки всичко й въздействаше по невероятен начин. Та тя бе лекар — какво я бе прихванало изведнъж? Никога не съм се чувствала така, мислено се упрекна Ани.

Той я наблюдаваше как мокри и сапунисва парче плат и внимателно почиства възпалените рани. Дишаше на пресекулки със стиснати зъби.

— Съжалявам — прошепна тя и продължи работата си. — Зная, че боли, ала раните трябва да бъдат почистени.

Рейф Маккей не отговори, просто продължи да я наблюдава. Не болката го караше да диша трудно, а невидимата енергия, която преливаше в тялото му при всяко нейно докосване. Сякаш въздухът бе наситен с напрежение като пред гръмотевичен удар. Той усети въздействието на плътта й дори през дрехите, когато тя го прегърна, за да му помогне да се придвижи до кушетката, а сега едвам устояваше на докосванията й по кожата му.

Сигурно беше от треската, а и отдавна не бе спал с жена. Но каквато и да беше причината, всеки път, щом докторката го докоснеше, Рейф Маккей получаваше ерекция.