Линда Хауърд
Ласката на огъня (16)

Шестнадесета глава

— Не — дрезгаво извика Ани. — Не! Не може да бъде! Сутринта й нямаше нищо! — Говореше и сама не си вярваше. Болестите никога не се проявяват по едно и също време и с еднакви симптоми.

Лицето на Рейф бе мрачно. Само един от индианците, който имаше черни петна, белег на вътрешен кръвоизлив, бе прескочил трапа. Той беше як мъж, а не бебе и въпреки това все още беше много зле. Рейф знаеше, че за бебето няма надежда.

Ани притисна малкото телце към гърдите си. Бебето спря да плаче, ала продължаваше яростно да рита с крачета, сякаш се мъчеше да прогони болката.

Беше опасно да се дават лекарства на толкова малко дете, но нямаше друг избор. Може би слабият чай от трепетлика щеше да облекчи страданията на бедното създание. Ани даде на детето една глътка от лековитата течност, сетне цял час ми ръчичките и крачетата му със студена вода. Най-после бебето заспа и тя го отнесе при майка му.

Младата жена бе будна и гледаше с широко отворени тревожни очи. Обърна се настрана и докосна дъщеря си с трепереща от слабост ръка, сетне със сетни сили привлече малкото телце към себе си. Ани я потупа по рамото и рязко се извърна, за да скрие сълзите си.

Все още я чакаха прекалено много болни хора, не биваше да се поддава на скръбта. Трябваше да се грижи за пациентите си.

Рейф забеляза, че някои от мъжете вече могат да седят и да се хранят сами. Той вървеше по петите на Ани, когато й се налагаше да влиза в техните вигвами, ръката му не слизаше от револвера, а леденият му поглед следеше всяко помръдване на мъжете.

Те от своя страна гледаха твърдо и презрително белия натрапник, който си бе позволил да влезе в бивака им.

— Мислиш ли, че наистина е необходимо да вървиш подире ми? — попита го тя.

— Или ще вървя до тебе, или тръгваме веднага — рязко отвърна Рейф. Всъщност вече трябваше да са напуснали бивака, ала съзнаваше, че ще трябва да я върже за седлото, ако иска да я накара да се раздели с бебето, а честно казано, и на него не му се тръгваше още. Ако Ани изоставеше детето, то щеше да умре.

— Мисля, че няма да ни направят нищо лошо. Те виждат, че ние се опитваме да им помогнем.

— Може би, без да искаме, сме нарушили някои от обичаите им. Не забравяй, че белите хора са техни смъртни врагове. Подмамили вожда Мангас Колорадас да се яви на преговори, като му обещали, че косъм няма да падне от главата му, но го убили, отрязали главата му и я сварили. Тогава апахите се заклели, че вечно ще отмъщават на белите. Не можем да ги обвиняваме. Затова не мисля, че си в безопасност. Моля те, не забравяй какво се е случило с Мангас Колорадас, защото и те не го забравят.

Боже мой, колко много мъка! Тя тежеше на плещите й, докато вървеше от болен на болен, раздаваше чай и сироп за кашлица и се мъчеше да облекчи болките и да утеши скръбта на хората, защото нямаше нито едно семейство, подминато от смъртта. Джакали също обикаляше и разговаряше с племето си и всички заедно оплакваха огромното нещастие, което ги беше сполетяло. От всички вигвами се носеше тих, сподавен плач, въпреки че никой не даваше израз на мъката си в нейно присъствие. Индианците бяха горди и едновременно с това стеснителни, освен това присъствието й ги смущаваше. Колкото и голяма да бе добрината й към тях, не можеше да заличи годините вражда и омраза.

Ани отиде да нагледа бебето — то лежеше като вцепенено. Тя му даде няколко лъжички чай и изми телцето му със студена вода, надявайки се да го облекчи. Гърдичките на детето хриптяха, то с труд си поемаше дъх.

Майката с мъка седна в постелята, сложи детето в скута си и започна тихичко да му пее. Рейф влезе във вигвама, седна на пода и тревожно попита:

— Как е тя?

Ани го погледна с пълни с отчаяние очи и едва забележимо поклати глава. Младата майка забеляза знака, изпищя и притисна детето към гърдите си. Кръглата рошава главица безжизнено се килна назад.

Джакали също влезе във вигвама и седна да чака.

Щом майката се умори, Ани взе детето, започна да го люлее и да напява приспивните песни, които помнеше още от детството си. Тихи нежни мелодии изпълниха мъртвата тишина във вигвама. Бебето дишаше все по-тежко. Джакали се наведе напред, погледът й бе пронизващ.

Рейф пое детето от отмалелите ръце на Ани и го сложи на рамото си. Сутринта то бе толкова бодро и весело, но болестта за броени часове бе изтощила малкото телце. Рейф си помисли за гладките пълни бузки, щръкналата косица и двете остри зъбчета и му стана много мъчно.

Ако детето беше негово, нямаше да има сили да понесе такава загуба. За пръв път видя това бебе само преди четири дни, ала то му бе станало скъпо и сега такава мъка притискаше гърдите му, че имаше чувството, че се задушава.

Ани отново пое детето и му даде малко чай. То не можа да преглътне и течността се стече надолу по брадичката му. Малкото телце се стегна и затрепери конвулсивно.

Джакали грабна детето и го изнесе навън, майката се разпищя отчаяно и се помъчи да се надигне. Ани скочи на крака и изхвърча след старицата, обладана от пристъп на гняв, който в миг прогони изтощението й.

— Къде отивате с детето? — извика подир Джакали, макар и да знаеше, че старицата не разбира думите й. Различи силуета на индианката, отдалечаващ се в мрака и се втурна след нея.

Джакали стигна до края на бивака и коленичи. Положи бебето на земята пред себе си и започна да вие тихо и сърцераздирателно. Ани усети как тръпки я побиват по гърба.

Протегна ръце към бебето, ала Джакали я отпъди със застрашително съскане.

Рейф сложи ръка на рамото й. Взираше се с каменно лице в малкото безжизнено телце.

— Какво прави тази жена? — извика Ани и се притисна към него.

— Тя не иска детето да умре във вигвама — безучастно каза Рейф.

Може би бебето вече бе мъртво — беше прекалено тъмно и не можеше да забележи дали още диша. Усети как топлото тяло на Ани вибрира под пръстите му и как странна енергия се влива в жилите му.

Никога не бе й споменавал за особената й дарба, не бе й задавал никакви въпроси. Беше почти сигурен, че тя не подозира каква сила притежава, а той бе запазил откритието си в тайна, може би от чист егоизъм, защото искаше да притежава нещо от нея, за чието съществуване не знае никой. Какво ли чувстваха другите хора, когато Ани ги докосваше? Дали усещаха същия неудържим прилив на страст, който тя предизвикваше у него? Сигурно не, по-скоро нейните докосвания успокояваха индианските воини, отколкото ги възбуждаха. Рейф дълго бе размишлявал за необикновената дарба на Ани и се бе чудил какви са границите й.

Успокои се, когато разбра, че тя не може да върши чудеса — хората продължаваха да умират, въпреки че тя ги докосваше. Ала ако осъзнаеше силата, която притежаваше, Ани щеше да се опитва да я прилага и в най-безнадеждните случаи. Рейф не споделяше откритието си с нея и по тази причина. Тя и без друго даваше всичко от себе си, за да помогне на болните; до какви ли крайности щеше да стигне, ако използваше и вълшебната си сила? Какво дълбоко разочарование щяха да й причиняват неуспехите, защото тя щеше да ги смята за собствени грешки и щеше да хвърля все по-големи и по-големи усилия. Колко много усилия щеше да й коства прилагането на дарбата й и нямаше ли сърцето и духът й да отстъпят под тежестта на непосилното бреме.

Всичките му инстинкти крещяха, че трябва да я пази и закриля. Бе готов да се бие до смърт, за да я защити. Ала можеше ли да гледа безучастно как бебето умира, като знаеше, че Ани би могла да го спаси? Можеше и да не успее — бебето можеше да умре след минута, но Ани бе единственият му шанс за спасение.

Рейф се хвърли светкавично напред и изтръгна безжизненото телце от ръцете на Джакали, без да даде възможност на старицата дори да гъкне. Обърна се и подаде детето на Ани.

— Прегърни я — процеди през зъби той. — Притисни я до гърдите си. Разтрий гръбчето й с ръце и се съсредоточи!

Ани още не можеше да осъзнае какво става, но машинално притисна бебето към себе си. То бе още живо, ала изгаряше от треска.

— Какво трябва да правя? — смутено попита тя.

Джакали пищеше истерично и се опитваше да се докопа до детето. Рейф я отблъсна назад.

— Махай се! — каза той ниско и дрезгаво и старицата застина. Светлите му очи горяха от ярост и пронизваха мрака. Приличаше на зъл демон. Джакали изпищя ужасено и не посмя повече да го доближи.

Рейф се обърна към Ани.

— Седни — излая той. — Сядай долу и прави, каквото ти казвам.

Тя се стовари в пръстта, пясъкът изскърца под тежестта на тялото й. Студеният нощен вятър свистеше в ушите й и развяваше косите й.

Рейф клекна пред нея и положи бебето на гърдите й, така че сърцата им да тупкат едно до друго. Взе ръцете й и го сложи върху малкото гръбче.

— Съсредоточи се! — Тонът му бе неумолим. — Почувствай топлината. Предай я на детето!

Ани местеше погледа си от Джакали към Рейф и се питаше дали тия двамата не са полудели.

— Каква топлина? — заекна тя.

Той сложи ръцете си върху нейните и ги притисна към бебето.

— Твоята топлина — прошепнаха устните му. — Съсредоточи се, Ани! Пребори се с болестта чрез нея!

Тя не разбираше за какво става дума — може ли да победиш треската чрез топлина? Очите на Рейф блестяха като ледени кристали на лунната светлина и тя не можеше да откъсне поглед от тях — бездънната им дълбина я повлече някъде надолу и мракът около нея сякаш се разсея.

— Съсредоточи се! — отново каза Рейф.

Тя усети някакво пулсиране дълбоко в себе си. Очите му сякаш я бяха приковали и я изпълваха цялата — вече не виждаше нищо друго. О, боже, не е възможно да виждам толкова ясно в мрака. Нямаше луна, само бледа звездна светлина. Очите му бяха безцветен огън, който я отвеждаше някъде далеч. Пулсирането се усили.

Това е сърцето на бебето, помисли си тя, усещам туптенето му. Или пък е моето сърце. Пулсирането изпълни цялото й тяло, заля я като мощна приливна вълна. Да, приливът я повдигна и я понесе. Тя усети дълбоки ритмични тласъци, които я обляха с осезаема топлина. Долови далечното бучене на океана. А онова, което бе сметнала за луна, всъщност беше слънцето, което печеше силно и я изгаряше. Ръцете й също горяха, а пръстите й пулсираха. Помисли си, че кожата й ще се разпука от енергията, която я изпълваше отвътре.

Сетне приливът се превърна в ударни вълни, които се разбиваха на някакъв непознат бряг. Светлината стана още по-ярка, но бе по-мека и всичко се виждаше по-ясно. Тя плуваше на гребена на една вълна и пред погледа й се разстилаха безкрайни хоризонти. Просторни зелени равнини, кафяви хълмове, сини морета и океани — това беше земята, всичките й любими хора живееха на това място.

Пулсирането отстъпи място на постоянно бучене, Ани се чувстваше едновременно натежала от умора и лека като перце, сякаш наистина летеше във въздуха. Ярката светлина започна да избледнява и тя почувства как топлото телце, притиснато до гърдите й, шава неспокойно и рита с краченца.

Повдигна натежалите си клепачи, а може би очите й са били отворени през цялото време, но тя е била сляпа. Обзе я някакво странно чувство: като че ли се бе събудила на непознато място и не знаеше къде се намира.

Поне това място й беше познато. Тя седеше в калта на края на индианския бивак, а Рейф бе коленичил пред нея. Джакали клечеше малко встрани и гледаше като втрещена.

Беше ден. Слънцето бе изгряло, а тя не бе забелязала. Може би беше заспала и бе сънувала всичко това, но се чувстваше толкова омаломощена, сякаш не бе мигнала от дни насам. Слънцето грееше високо над главата й, значи бе късно сутринта.

— Рейф? — попита тя с глас, издаващ изумление и дива тревога.

Той протегна ръце и пое детето, което плачеше и риташе с крачета. Температурата му бе спаднала и пъпките не бяха толкова тъмни. Бебето шаваше неспокойно в ръцете му, а майката сигурно бе обезумяла от тревога. Рейф целуна копринено меката щръкнала косица и подаде бебето на Джакали. Тя пое мълчаливо малкото телце и го притисна към хлътналите си гърди. Тогава Рейф се приближи към Ани и я взе в прегръдките си.

Всичките му мускули бяха изтръпнали, цялото тяло го болеше. В душата му цареше смут. Колко ли време бе минало, откакто потъна в тъмните кладенци на очите й и… нещо стана. Не можеше да даде обяснение за случилото се. Спомняше си, че тя го зовеше, а той й отвръщаше с пламенна безгранична страст. Рейф я взе на ръце, вдигна я и я понесе далеч от бивака.

Вървя по течението на потока, докато не забеляза рядка горичка, където щяха да бъдат скрити от враждебни погледи. Постла одеялото, постави нежно Ани върху него и свали дрехите й, които му пречеха да почувства топлината на кожата й.

— Ани! — дрезгаво прошепна Рейф и разтвори бедрата й с големите си, мазолести ръце, контрастиращи с бялата й кожа. Членът му бе така набъбнал от възбуда, че не можеше да си поеме дъх. Тънките й ръце обвиха раменете му и той потърси влажния топъл отвор на тялото й. Вагината й ритмично се сви около члена му, а бедрата й обгърнаха ханша му.

Рейф не осъзнаваше мощните движения на тялото си. Усещаше как в него нахлува поток от вибрираща енергия, който го отнася надалеч. Никога не се бе чувствал толкова жизнен, силен и пречистен. Чу вика на Ани, мощните спазми на оргазма й го разтърсиха и семето му започна да излиза на силни тласъци. Воден от първичен инстинкт, Рейф вкара члена си още по-навътре, за да достигне утробата й, и преди още последните конвулсии да стихнат, разбра, че Ани е заченала.

Отпусна се омаломощен на одеялото до нея, като все още силно я притискаше към тялото си. Тя въздъхна лекичко, затвори очи и заспа с глава на рамото му. Рейф се чувстваше, като че ли някой го бе ударил с юмрук в гърдите и му бе изкарал въздуха, но всъщност за първи път от години прогледна.

Четирите години преследване и бягство го бяха превърнали в хищно животно: водеше се само от инстинкта за самосъхранение, доверяваше се само на светкавичните си рефлекси. Сега вече не беше сам — трябваше да се грижи за Ани и детето. Беше сигурен, че тя е заченала, и затова трябва да мисли за бъдещето. Толкова дълго беше живял само с настоящето, че самата представа за бъдеще му се видя странна.

По някакъв начин трябваше да докаже невинността си. Не можеха вечно да бягат, дори и да се установяха на някое затънтено място, непрекъснато щяха да се оглеждат и да се страхуват, че някой ловец на награди или представител на закона ще успее да ги открие. Бягството трябваше да свърши.

Едно е да знаеш какво трябва да направиш, съвсем друго е да го постигнеш. Умората си казваше думата и мислите му се объркаха. Очите му се затвориха сами. И по дяволите, отново бе възбуден. Полузаспал, той я обърна към себе си, вдигна бедрото й и нежно се плъзна в нея. Успокои се и заспа.

 

 

Короните на дърветата не можеха да ги скрият от силното обедно слънце. Рейф усети как палещите лъчи изгарят крака му и отвори очи. Огледа се и разбра, че са спали не повече от час, но се чувстваше отпочинал. По дяволите, как можаха да спят голи, посред бял ден и толкова близо до индианския бивак? Не че не се нуждаеха от почивка, но все пак трябваше да проявят по-голяма предпазливост.

Рейф разтърси нежно Ани и тя сънливо отвори очи.

— Здрасти — прошепна тя, притисна се до него и затвори очи с намерение пак да заспи.

— Здрасти! Трябва да се обличаме!

Този път очите й се разтвориха широко. Ани се огледа, седна и покри голите си гърди с ризата. Мигаше често и сякаш не знаеше къде се намира.

— Сънувала ли съм? — учудено попита тя. — Колко е часът? Тука ли сме спали цяла нощ?

Докато си обуваше панталона, Рейф се чудеше дали тя си спомня какво се е случило през изминалата нощ. И той не помнеше всички подробности. Погледна нагоре към слънцето.

— Малко след пладне е. Не сме прекарали тук нощта, само се любихме преди около час. Спомняш ли си?

Тя хвърли един поглед на смачканото одеяло и на лицето й грейна усмивка.

— Да — прошепна Ани.

— Помниш ли бебето? — предпазливо попита Рейф.

— Бебето… — Ани се вцепени. — То беше много зле, нали? Умираше… Това снощи ли беше?

— Да, снощи бебето умираше — съгласи се той.

Ани протегна ръцете си и ги загледа озадачено, сякаш очакваше да види бебето.

— Кажи ми какво се случи! — трескаво каза тя, докато търсеше дрехите си. — Трябва да проверя как е детето. Може да е умряло, докато сме били тук. Как можах да го забравя?

— Бебето е добре — тихо каза Рейф, хвана я за ръцете, привлече я към себе си и я накара да го погледне. — Тя е добре. Помниш ли какво се случи снощи?

Ани застина и се взря в блестящите му очи. Долови някакво ехо, сякаш гледаше в някакъв дълбок кладенец, където бе падала вече. Пробудиха се и други спомени.

— Джакали я сграбчи и я понесе навън — бавно каза Ани. — Аз тръгнах подир нея… не, двамата тръгнахме подир нея. Джакали не искаше да ми даде бебето и аз толкова се ядосах, че ми идеше да я ударя. Тогава ти… ти взе детето и ми го даде… после ми каза да се съсредоточа.

Нахлуха спомени, онази странна енергия започна да тупти в пръстите й. Ани повдигна ръцете си и започна да ги разглежда.

— Какво се случи после? — като в унес попита тя.

Рейф мълчаливо й помогна да си облече ризата, за да прикрие голите си гърди.

— Има магия в ръцете ти, Ани!

Тя отново го погледна учудено.

Рейф хвана ръцете й и ги приближи до устните си; целуна върховете на пръстите й, после ги сгъна и доближи дланите й до гърдите си.

— Ръцете ти лекуват — тихо каза той. — Забелязах го, още когато ме докосна за първи път.

— Какви ги говориш? Аз съм лекар, може да се каже, че ръцете ми лекуват, но това важи за всички доктори…

— Не! — прекъсна я той. — Ти притежаваш дарба, която не може да бъде придобита с учене и практика, тя извира някъде вътре в тебе. Ръцете ти излъчват топлина, която започва да пулсира в мен, щом ме докоснеш.

Ани се изчерви до ушите.

— И аз се разтрепервам, щом ме докоснеш.

Рейф преглътна с мъка.

— Не, не е същото. Цялото ти тяло излъчва невероятна топлина, която ме побърква, щом се любим. Но ти наистина притежаваш ръце, които лекуват. Чувал съм как старите хора разправят подобни истории, но ги смятах за измишльотини, докато ти не ме докосна и не го почувствах.

— Какво си почувствал? — отчаяно попита Ани. — Ръцете ми са като на всички.

Рейф поклати глава.

— Не, Ани! Не са като на всички. Ти притежаваш вълшебна дарба, с която можеш да лекуваш хората. Ти можеш да помогнеш там, където медицината е безсилна, разбираш ли? — Той извърна погледа си към далечните планински върхари, ала всъщност се взираше в душата си. — Снощи… Снощи ръцете ти бяха толкова горещи, че едвам ги докосвах. Имах чувството, че ще изгоря, все едно, че държах горещ ръжен.

— Лъжеш — заяви Ани. Грубостта на тона й изненада и нея. — Ти лъжеш. Ако наистина можех да лекувам, онези хора нямаше да умрат.

Рейф разтри лицето си, острата брада ожули дланта му. Господи, кога ли беше се бръснал за последен път? Дори вече не си спомняше.

— Не твърдя, че си Исус Христос. — Думите му прозвучаха грубо. — Не можеш да възкресяваш мъртъвци. Понякога човек е толкова зле, че нищо не помага. Не можеше да спасиш Треърн, защото силата ти не спира кръвоизливи — кървенето на рамото ми не престана, дори и след като докосна раната. Когато се срещнахме за първи път, ми беше много лошо, но щом усетих допира на ръцете ти, ми олекна. Ти сякаш охлаждаше раните, отнемаше болката, лекуваше ги по-бързо. По дяволите, Ани, усещах как кожата ми зараства за часове. В това е твоята дарба!

Тя изгуби ума и дума. Изведнъж я завладя паника. Не желаеше да притежава такива свръхспособности — това бе прекалено голямо бреме. Искаше само да бъде лекар, добър лекар и нищо повече. Искаше да помага на хората не да прави чудеса. Ако наистина притежаваше подобна дарба, защо не бе разбрала за нея досега?

Ани изкрещя този въпрос в лицето на Рейф. Тресеше се от страх и гняв. Той я прегърна; в суровия му поглед също се четеше гняв.

— Може би никога не си искала толкова силно да спасиш някого, както това дете! — извика той. — Може би никога преди не си се съсредоточавала така! Може би си била много млада, може би тези способности се развиват с възрастта!

Ани яростно започна да го удря с юмруци по гърдите, от очите й се стичаха сълзи от гняв и болка.

— Не ги искам! — Приличаше на малко дете, което се бунтува, защото го карат да яде някой омразен зеленчук. Как ще живее с такова бреме? Представи си как безкрайна процесия от болни и сакати се точи към дома й и й прилоша.

Гневът на Рейф премина така внезапно, както бе дошъл.

— Зная, скъпа.

Тя се отдръпна и мълчаливо се облече. Разумът й се присмиваше на чутото — такива неща не съществуват, това са измислици. Бяха я учили да разчита на собствените си знания и умения. И на късмета, разбира се. Никой от преподавателите й не бе споменал, че има „ръце, които лекуват“.

Ала те не бяха имали възможност да забележат дарбата й, защото се правеха, че не я виждат, и я презираха. Дори и да бяха разбрали, че тя превъзхожда с нещо колегите си, дали щяха да й го кажат? Едва ли.

Нямаше логическо обяснение за онова, което се случи през изминалата нощ. Дори и да приемеше твърдението на Рейф, че ръцете й лекуват, събитията от нощта, тоталното потапяне в нещо огромно… извънземно далеч го надхвърляха. Тя си спомни как пулсираха ръцете й, как пулсирането обхвана цялото й тяло и сетне премина в бебешкото телце — сякаш сърцата им бяха свързани. Спомни си как кристално дълбоките очи на Рейф я погълнаха.

Спомни си как страстно се любиха после — сякаш той искаше да достигне дълбините й и все не можеше. Спомни си как се вкопчи в тялото му и как ханшът й се люлееше и повдигаше ритмично като истерично биене на барабан. Внезапно прозрение осени разума й и тя разбра, че е забременяла.

Блажено спокойствие се разля по тялото й. Крадешком погледна към Рейф. Едва ли новината щеше да го хвърли във възторг.

Отново погледна ръцете си и най-сетне се съгласи, че единствено твърдението на Рейф може да обясни случилото се. Не всичко в действителността се подчинява на законите на логиката.

— Просто не знам какво ще правя — тихо промълви Ани.

Рейф я прегърна през кръста и я поведе към бивака.

— Просто ще имаш повече работа — отвърна той. — Нищо не се е променило, само че вече познаваш истинските си възможности.