Линда Хауърд
Ласката на огъня (10)

Десета глава

Прекараха по-голямата част от деня в леглото. Спаха, защото бяха прекарали безсънна нощ, пък и бяха изтощени от любовта. По едно време Ани стана, разбърка яхнията, доля малко вода и сложи дърва в огнището. Когато се върна в постелята, Рейф се бе разбудил и пожела пак да се любят. Този път правиха любов с хипнотично бавни, омагьосващи движения, ала удоволствието отново бе невероятно. Събудиха се чак късно следобед с тела, треперещи от студ.

— Ще трябва да нагледам конете — с искрено съжаление каза Рейф и започна да се облича. Искаше му се да прекара целия си живот в леглото с нея. За първи път си пожела истински креват с дебели завивки, които да ги пазят от студа. Усети, че удобствата на нормалния живот започват да му липсват.

Ани също се облече. Изобщо не усещаше тялото си, движенията й бяха вели и мудни. Беше забравила за снега, ала когато Рейф отвори вратата, пред тях се разкри приказен планински пейзаж. Бледа неземна светлина изпълни колибата. Все още валеше сняг и докато правеха любов, бе натрупало здраво; снежнобяла мантия покриваше планинските чукари.

Той се върна бързо и започна да тропа с крака, за да изтърси снега от ботушите си, отупа шапката и кожуха си. Ани му протегна канче със затоплено кафе, останало от закуската. Течността бе силна и горчива, ала Рейф я изпи на един дъх.

— Как са конете?

— Неспокойни са, но няма как.

Ани разбърка гозбата — беше готова, заешкото месо бе меко като мозък, ала тя не чувстваше глад. Искаше да излезе на въздух, за да се освежи, но палтото й бе твърде тънко за такъв студ. Въпреки това реши да се поразходи. Рейф я наблюдаваше как си слага палтото.

— Къде си тръгнала?

— Искам да изляза малко на чист въздух.

Той си облече кожуха.

Тя го изгледа учудено.

— Няма защо да идваш с мен. Ще застана отвън пред вратата. Стой тук на топло.

— Не ми е студено — заяви той, взе едното одеяло и по индиански я загърна в него, като пригоди единия му край за качулка. След това я прегърна и двамата излязоха навън в приказно белия свят.

Беше толкова студено, че леденият въздух прониза гърдите им. Ани обаче почувства, че главата й се прояснява. Сгуши се до Рейф и се загледа в белите снежинки. Вече се мръкваше, слабото зимно слънце потъваше зад ниските облаци. Снегът излъчваше призрачно сияние. Дърветата приличаха на огромни черни часовои. Бе невероятно тихо: насекомите не жужаха, птиците не чуруликаха, дори клоните на дърветата не шумяха. Бяха сами и откъснати от света; сякаш бяха единствените живи същества на земята — снегът поглъщаше всички звуци, дори и пръхтенето на конете.

Студът проникна през полата й и я защипа по краката, стъпалата й замръзнаха, но тя продължаваше да се гуши до топлото тяло на Рейф и да съзерцава суровото великолепие на планинския пейзаж. Реалността на природата придаваше истински измерения на живота й, затвореният интимен свят на колибата сякаш бе само плод на въображението й. Твърде много неща се бяха случили за прекалено кратко време и битието й се бе обърнало с главата надолу. Всъщност кога бе започнало всичко? На нея й се струваше, че е изминал цял един живот, откакто се срещна с Рейф, ала всъщност само преди четири — или пет — дни изроди бебето на Еда и когато се прибра пребита от умора, вкъщи я чакаше един ранен странник.

Ани потръпна и Рейф каза:

— Хайде да се прибираме, и без друго се стъмни.

Топлината на колибата ги обгърна като прегръдка. Ани с мъка нагоди очите си към слабата светлина. Чувстваше се по-добре, мозъкът й се бе прояснил. Сложи кафе на огъня и щом то кипна, седнаха да хапнат от вкусната яхния.

Скоро Ани нервно започна да шава на мястото си — скучно й беше без работа. През първите дни се бе трепала по цял ден и й се приспиваше още преди да се е мръкнало, ала сега прекараха целия ден в леглото и тя не беше уморена. Ако си беше вкъщи, щеше да суши билки, да забърква лекарствени смеси или пък да чете и да пише на приятелите си във Филаделфия. Тук нямаше нито книги, нито достатъчно светлина, за да може да чете. Нямаше ръкоделие или нещо за пране. Рейф вече не се нуждаеше от медицинска помощ. Беше й неприятно, че няма какво да прави, и го каза на глас.

Той разбра, че я е хванала „колибната треска“, и макар че му се искаше да разсее скуката й, като я метне на кревата, се въздържа, защото знаеше, че Ани е изтощена от толкова часове любов, пък и нежната й плът все още бе прекалено чувствителна.

— Имам едно тесте карти в дисагите — заяви той. — Можеш ли да играеш покер?

— Разбира се, че не мога — машинално отвърна тя, ала в погледа й проблесна жив интерес. — Наистина ли искаш да ме научиш?

— Защо пък не?

— Мнозина мъже не биха го направили.

— Аз не съм като „мнозината мъже“. — Той си помисли, че някога би бил твърде шокиран, ако видеше дама да играе покер, ала това време бе отдавна отминало. Дори пепелта от онези дни бе разпиляна.

Картите бяха с подгънати и оръфани краища, оплескани с петна; за Ани те бяха символ на опасни и забранени неща. Рейф сложи седлата пред огнището, за да могат да се облегнат на тях, сетне й обясни боите и ръцете. Тя схващаше бързо, макар че все още бе твърде неопитна, за да участва равностойно в наддаванията. Рейф реши да я научи на „Блекджек“ — игра, по-подходяща за двама души. Ани бе изцяло погълната от картите, така че играха няколко часа.

По едно време на Рейф му омръзна и той й предложи да си лягат. Развеселен забеляза тревогата, изписала се на лицето й.

— Не се притеснявай — прошепна той. — Знам, че те боли. Ще те оставя на мира до сутринта.

Тя се изчерви до ушите и Рейф се разсмя с глас.

Даде й своята риза за нощница — не че не искаше да е гола, напротив, ала с нея щеше да й бъде по-топло и по-удобно, отколкото с дълбоко деколтираната й риза или с блузата с висока яка. Ани се плъзна под одеялото и той я взе в прегръдките си с въздишка на съжаление.

Не му се спеше, ала му бе приятно да лежи с нея под одеялото. Лениво повдигна ръката й и я допря до устните си. Устата му започна да пулсира от топлината на пръстите й.

Тя намести главата си на рамото му. Искаше й се да живее само за момента, но това не бе възможно. Макар че го обичаше, щастието й бе помрачено от мисълта, че любовта им няма бъдеще, че за него може би изобщо няма да има бъдеще. Сърцето й се сви от мъка, като си представи как куршум прострелва топлото му силно тяло и той пада мъртъв. Страхуваше се от раздялата, защото знаеше, че няма никога вече да го види.

— Онзи мъж, дето те обвиняват, че си го убил… — колебливо започна тя. Знаеше, че темата му е неприятна, ала думите сами се изплъзнаха от устата й. — Знаеш ли всъщност кой е убиецът?

Той застина за част от секундата, сетне отново целуна пръстите й.

— Знам.

— Не можеш ли да докажеш по някакъв начин, че си невинен?

Беше се опитвал, беше толкова разгневен, че искаше да накара всички мръсници да си платят, ала всички доказателства сочеха именно него. Той знаеше кой уби Тенч или поне кой бе изпратил убиеца, ала нямаше начин да докаже, че не неговият пръст е натиснал спусъка. Не й каза всичко това, просто тихо промълви: „Не“ и притисна ръката й към лицето си.

— Не мога да повярвам. — Гласът й бе тих, но излъчваше сила. — Сигурно има някакъв начин. Как се случи това? Разкажи ми, моля те.

— Не — отново каза Рейф. — Колкото по-малко знаеш, толкова по-добре за теб. Те не ме гонят заради онова, което съм извършил, скъпа. Преследват ме заради онова, което знам, и ще пречукат всеки, за когото предположат, че е научил истината от мен. — Това беше една от причините, поради които Рейф бе престанал да доказва невинността си; отказа се, след като намериха мъртви двама души, които се опитваха да му помогнат. Единствените хора, които щяха да му повярват, бяха приятелите му, а той не искаше те да бъдат убивани. Освен това вече му беше все едно. За него вече нямаше надежда, нямаше смисъл да съсипва живота и на други хора, да ги лишава от илюзиите им.

— Но каква е тази толкова опасна тайна? — полюбопитства тя, надигайки глава от рамото му.

— Просто тайна. Ако ти разкажа всичко, животът ти ще бъде в опасност.

— Трябваше да помислиш за това, преди да ме довлечеш тук. Ако някой открие, че сме били заедно, със сигурност ще си помисли, че си споделил тайната си с мен.

— Никой не ме видя как влизам в бараката ти — увери я той.

Ани продължи да го подпитва:

— Сигурна съм, че някой те преследва. Криеш се от някого, нали?

— Да, от Треърн. Той иска да вземе наградата за главата ми. Има и други, но засега Треърн ми създава най-много грижи.

— Ще може ли да те проследи до Силвър Миза?

— Сигурно е разбрал, че съм влизал в града, ала аз подковах коня си наново и Треърн няма да може да хване следите ми.

— Знае ли, че си ранен?

— Бас ловя. Той ме подреди така, мръсникът му с мръсник.

— Ами в такъв случай Треърн сигурно ще провери дали в Силвър Миза има доктор.

— Може, защото и аз му пуснах един куршум. Но той не е могъл да предположи, че съм бил толкова зле; все пак бяха минали десет дни, откакто ме рани, пък още не бях хвърлил топа. — Рейф отново постави ръката й върху лицето си. — Освен това ти ми каза, че навестяваш болни по доста отдалечени места, така че хората няма да се обезпокоят, като видят, че те няма.

Това отговаряше на истината. Тя си беше помислила същото по-рано. Ани леко се усмихна — беше открила пукнатина в желязната му логика.

— Ами щом никой няма да разбере, че сме били заедно, тогава защо ще е опасно да ми кажеш истината? Аз няма да тръгна из Силвър Миза и да дрънкам пред всеки срещнат.

— Трябва да съм предпазлив. Всичко се случва.

Тя въздъхна отчаяно, но той бе непоколебим. Решеше ли нещо, не отстъпваше — това бе едно от основните му качества. И магаретата не проявяваха толкова инат като него.

— Какво си правил преди войната?

Въпросът й го изненада и като че ли го накара да се замисли.

— Учех право.

— Моля? — Бе очаквала всичко, но не и това. Той изглеждаше толкова опасен, всичко в него издаваше хищническата му природа и тя не можеше да си го представи как пледира пред съда, облечен в адвокатска тога.

— Не твърдя, че бях нещо особено в тая област. Баща ми беше съдия и аз реших да тръгна по стъпките му. — Мозби също бе юрист, двамата бяха прекарвали цели вечери, спорейки за различни тънкости в тълкуванията на законите. Рейф знаеше, че никога интересът му към правото не е бил достатъчно голям, за да направи блестяща кариера като юрист. Просто бе научил доста неща покрай баща си.

Разсеяно смъкна ръката на Ани надолу към гърдите си и прокара пръстите й по зърното си. То се втвърди веднага от топлото, пронизващо докосване.

Ани с интерес наблюдаваше как плоското зърно се уголемява и изпъква като нейните и се питаше дали това му доставя удоволствие. Рейф сложи ръката й върху другото зърно и то се втвърди. Започна да движи ръката й върху гърдите си бавно и разсеяно.

Тя въздъхна.

— Не мога да си те представя като адвокат.

— Аз също. Когато започна войната, разбрах, че ме бива за съвсем други неща.

— За какви неща?

— За бой — простичко отвърна Рейф. — Бях страхотно добър войник.

Ани не се и съмняваше.

— Каза ми, че си служил в кавалерията.

— Да, за малко бях при Джеб Стюарт в Първи вирджински полк. Там служих до 63 година.

— А после къде отиде?

— Присъединих се към рейнджърите.

Думата я озадачи за момент, спомни си за „Тексас Рейнджърс“, но това бе нещо съвсем друго. По време на войната думата „рейнджър“ се носеше от уста в уста, но това беше преди повече от шест години и събитията бяха избледнели в паметта й.

— Кои рейнджъри?

— На Мозби.

Ани остана като гръмната. Мозби! Полковникът бе легендарна фигура, за него се носеха страхотни слухове. По това време тя бе изцяло погълната от учението си, ала и до нея бе достигнала мълвата за Мозби и дяволски смелите рейнджъри. Те не се биеха като другите войници: бяха майстори на засадата, атакуваха внезапно и после сякаш потъваха вдън земя — никой не можеше да ги плени. Ани не можеше да си представи Рейф като трезвомислещ уравновесен адвокат, ала поведението му напълно се вписваше в образа на смел боец.

— Какво прави след войната?

Той сви рамене.

— Скитах нагоре-надолу. Баща ми и брат ми загинаха по време на войната, така че нямаше при кого да отида. — В душата му нахлуха горчиви спомени и той замълча. Ръката на Ани галеше гърдите му и Рейф се съсредоточи върху възбуждащите усещания. Зърната му бяха напрегнати и тръпнещи. Ани никога не бе докосвала члена му, той затвори очи и си представи как нежната й ръка го обхваща. О, боже! Ще полудея от желание!

— Ако можеше, щеше ли да се върнеш в родния си край?

Рейф се замисли над въпроса й. Доста време бе прекарал на Запад, без да се съобразява с ничии правила, освен със своите собствени; бе свикнал с необятните простори и свободата; животът на Изток вече му се виждаше прекалено цивилизован и изпълнен с условности. Чувстваше се като диво животно, което не иска да бъде опитомявано.

— Не. Нямам работа там. А на теб липсва ли ти животът в големите градове?

— Липсват ми удобствата, но професията е най-важна за мен, а на Изток не мога да я практикувам.

Най-сетне Рейф се поддаде на изкушението и тихо каза:

— Има и нещо друго, което няма да можеш да практикуваш там.

— Какво е то? — с жив интерес попита Ани.

— Ей това. — Той плъзна ръката й надолу под одеялото и постави пръстите й върху члена си. Сякаш го удари ток, цялото му тяло потрепери и дъхът му излезе със свистене от гърдите.

Ани сякаш замръзна. Като че ли изобщо не дишаше. Беше хем уплашена, хем очарована. Усети как дебелият пенис пораства и се втвърдява под пръстите й. Бързо преодоля изумлението и започна да се наслаждава на топлото и твърдо нещо, в което сякаш пулсираше самостоятелен живот. Пръстите й погалиха дебелата закръглена глава, сетне се плъзнаха надолу към едрите отпуснати тестиси. Ани ги обхвана в шепата си, наслаждавайки се на меката и хладна кожа. Усети как се втвърдяват и се прибират към тялото. Тя бе така погълната от заниманието си, че забрави първоначалното слисване.

Тялото на Рейф се гърчеше върху одеялото, кръвта в жилите му кипеше. Бе толкова възбуден, че не можеше да мисли. Знаеше си, че трябва да устои на изкушението, знаеше, че горещите й ласки по члена му ще разпалят неудържима страст. Тъмен воал падна пред погледа му, щом усети, че оргазмът наближава. Рязко се отдръпна и изстена дрезгаво:

— Спри!

Стихията на желанието му я порази, сетне Ани осъзна невероятната власт, която бе придобила над него. Дари го с прелестна усмивка и прекара пръсти по голото му тяло. Рейф конвулсивно потръпна като жребец.

— Вземи ме! — нежно прошепна гласът й, а той само това и чакаше. С едно-единствено светкавично движение се озова върху нея. Ани повдигна таза си, за да приеме пулсиращия му член, мощният тласък я разтърси цялата, ала мисълта, че ще му достави неописуемо блаженство, пропъди болката. Членът му достигна дълбините й, Рейф свърши с изпънато като струна тяло и безжизнено се отпусна върху нея.

Не му достигаше въздух, сърцето му биеше лудешки. О, боже, нямаше ли най-сетне да престане да я желае толкова силно, имаше чувството, че ще умре от копнеж. Очакваше, че след като насити жаждата си, страстта няма да го измъчва така зверски, но всеки път възбудата го докарваше до лудост.

Страх го беше, че желанието по Ани ще притъпи бдителността му и ще забави реакциите му. О, по дяволите, чувстваше се като пленник на любовта си. Трябваше да я върне в Силвър Миза и да напусне това проклето място, ала той бе изчакал да ги затрупа снегът. Добре беше запланувал да я съблазни, само че, докато насищаше сексуалния си глад, и той самият бе паднал в капана. Не му се мислеше за бъдещето, целият му живот сякаш се състоеше от тези няколко дни, които щеше да прекара с Ани в мрака на колибата.

 

 

Дните идваха и си отиваха — взаимното им привличане се усилваше и ги обвиваше с чувствен воал. На Ани й се струваше, че прекарва повече време гола, отколкото облечена; дори и през деня те лежаха с преплетени тела на постелята — или току-що бяха правили любов, или тъкмо започваха. Денят и нощта се сливаха, понякога се чудеха дали е утрин или вечер. Бе дотолкова свикнала да усеща члена му вътре в тялото си, че когато не се любеха, сякаш някаква част от нея й липсваше.

Помислеше ли си за бъдещето, я обземаше ужас, мозъкът й се вцепеняваше. Имаше само настояще, изтъкано от мрак и чувствен унес. В деня, когато той си отидеше от нея… в този ден щеше да започне бъдещето — безкрайно, скучно, тъжно.

Ала сега Ани се бе отдала на поривите на тялото си. Не бе предполагала, че правенето на любов прилича на заразна болест, която не се лекува. Той я люби по всички възможни начини, доведе я до върховете на блаженството, завинаги я жигоса с клеймото на страстта. У нея се разбуди сладострастницата, красотата и самоувереността й разцъфтяха.

Когато се събудиха на осмия ден, чуха шуртене на вода и разбраха, че снегът е започнал да се топи. Ани дотолкова бе свикнала с лютия студ, че приятното време й се стори като непознато вълшебство. Пролетта вече докосваше с магическата си пръчица покритата със сняг земя. След няколко дни потокът се разля нашироко от придошлата вода и Рейф поведе конете на паша към горската полянка. Горките добичета трепереха от възбуда и нервно скубеха стръкчетата трева, които се подаваха изпод снега.

Ани знаеше, че скоро ще трябва да тръгват, всъщност вече можеха да потеглят, макар че топящият се сняг можеше да им поднесе неприятни изненади. Усещаше, че Рейф непрекъснато търси поводи да остане, ала и тя искаше повече от всичко да бъдат заедно. Всяка минута с него бе драгоценна и неповторима, защото не им оставаше много време.

Една сутрин той изведе конете на паша и тя използва възможността, за да опере дрехите. Беше й дал резервния си пистолет за всеки случай. Носеше го в джоба на полата си, докато влачеше ведрото с вода от потока. Оръжието бе тежко и опъваше полата надолу, пречеше й, ала тя не искаше да го оставя в колибата. По това време мечките, гладни и раздразнителни, напускаха бърлогите си; Рейф й бе казал, че мечка едва ли ще я нападне, но въпреки всичко се страхуваше. Вероятно нямаше да може да улучи целта, но изстрелът щеше поне да привлече вниманието на Рейф.

Връщаше се от втория си курс до реката и гледаше в краката си, за да не се подхлъзне по калната пътека. Долови изцвилване на кон, вдигна глава и забеляза как някакъв мъж спира коня си пред колибата. Уплаши се до смърт и изпусна ведрото с водата.

— Извинявайте, госпожо — любезно каза мъжът. — Нямах намерение да ви стряскам.

Тя стоеше като вкаменена, устните й се разтрепериха, не можеше да гъкне.

Мъжът се намести в седлото.

— Забелязах дима — каза той. — Не знаех, че тук живеят хора.

Кой беше той? Просто странник или някой, който представляваше заплаха за Рейф? Мъжът не изглеждаше опасен, даже напротив, бе любезен и внимателен, ала все пак този чужд човек, внезапно нахлул в техния свят, я плашеше. Къде ли беше Рейф? Дано не се върне точно сега!

— Няма да ви направя нищо лошо — каза мъжът. Погледът му бе приветлив, а гласът му спокоен. — Мъжът ви някъде наблизо ли е?

Тя не знаеше какво да отговори. Ако кажеше „да“, той щеше да разбере, че не е сама. Ако кажеше „не“, не беше ясно какво ще последва. Ани бе лекувала твърде много рани, така че не вярваше в човешката доброта. Някои хора в никакъв случай не можеха да бъдат наречени добри. Тоя май изобщо не вярваше, че тя живее сама в тази пустош, така че в края на краищата Ани кимна утвърдително.

— Бих искал да говоря с него. Ако ми покажете накъде да го търся, няма да ви досаждам повече и ще ви оставя спокойно да си гледате работата.

Нов капан — не биваше да го оставя да приближи Рейф без предупреждение. Твърде вероятно бе той първо да стреля, а после да задава въпроси, така че можеше да причини смъртта на един невинен човек. А ако мъжът бе престъпник, тогава животът на Рейф беше в опасност.

— Той ще се върне след малко. — Това бяха първите й думи. — Искате ли да пийнете чаша кафе, докато го чакате?

Странникът се усмихна.

— С удоволствие, госпожо — каза той, слезе от коня и я изчака да се приближи.

Ани вдигна ведрото и прикри с него издутия си джоб. Ако успееше да примами мъжа вътре, Рейф щеше да види коня му и щеше да внимава. Мисълта за пистолета, скрит в гънките на полата й, й придаде увереност.

Мъжът остави пушката си в дисагите, ала Ани забеляза, че на бедрото му виси голям пистолет в кобур, привързан с кожен ремък към кръста му. Фактът, че носи оръжието си също като Рейф, я разтревожи. Мъжът накуцваше леко, ала не личеше да изпитва силни болки. Движеше се пъргаво и безшумно.

Ани влезе първа в колибата, остави ведрото до огнището и наля на мъжа едно канче с кафе, останало от закуската. Той свали сплесканата си черна шапка и тихо й благодари.

Капаците на прозорците бяха отворени и колибата бе озарена от слънчева светлина. Въздухът бе свеж и приятен. Мъжът с интерес оглеждаше помещението, докато отпиваше от кафето. Погледът му се спря на грубо скованата дървена постеля, заемаща почти цялата лява част на колибата, и Ани усети как се изчервява, ала мъжът не каза нищо. Той забеляза чистотата на пода, липсата на мебели, двете седла, опрени на стената и направи необходимите заключения.

— Извадили сте късмет, че сте намерили колибата, преди да падне снегът — каза той.

Мислеше, че са пътници, застигнати от снежната буря. Заля я вълна на облекчение и тъкмо щеше да се съгласи с него, когато видя как погледът на мъжа припламна при вида на голямата медицинска чанта и веждите му озадачено се смръщиха. Чантата! О, боже! Не можеше да бъде сбъркана с нищо друго — всички лекари имаха такива. Никой странник нямаше да помъкне на дълъг път медицинска чанта без причина.

— Значи ти си оная докторка — проточи мъжът. — Докторката от Силвър Миза, изчезнала преди няколко седмици. Не бях чувал за жена-лекар, но явно не са ме излъгали.

Ани си помисли да му каже, че не тя, а мъжът й е лекар; щеше да прозвучи достоверно, ала хич не я биваше да лъже, така че не се и опита. Устата й бе суха, а сърцето й щеше да се пръсне.

Той впи поглед в нея и бледото й лице и широко отворените й ужасени очи потвърдиха подозренията му. Отново се взря в седлата и внезапно големият му револвер се насочи към нея.

— Това са такъмите на Маккей — изсъска мъжът. Приятелският тон бе изчезнал; гласът му бе дрезгав и заплашителен. — Значи добре съм го подредил, щом е имал нужда от доктор. Къде е кучият син?

Не можеше да го прати на полянката.

— Н-на лов — заекна Ани.

— На кон или пеша?

— П-пеша. К-конете пасат. — Гласът й трепереше. Не можеше да откъсне поглед от огромното черно дуло на револвера.

— Кога го чакаш да се върне? Хайде, не ме карай да ти причинявам болка! Кога ще се върне?

— Не знам! — Тя овлажни устните си. — Като хване нещо.

— Отдавна ли тръгна?

Тя отново се вцепени — не знаеше какво да каже.

— Преди един час? — Отговорът й прозвуча като въпрос. — Не знам точно. Топлех вода, за да пера, и не съм забелязала…

— Да, да! — нетърпеливо я прекъсна той. — Добре. Не чух изстрели.

— Има… има заложени капани, ей там, в гората. Ако се е хванало нещо, няма защо да стреля.

Острият поглед на мъжа отново обгърна колибата, сетне се спря на коня, вързан точно пред вратата. Посочи с глава натам.

— Излизай, хайде! Трябва да скрия коня си! Ако кучият син цъфне отнякъде, те съветвам да се хвърлиш на земята, защото ще хвърчат куршуми. Хич не се опитвай да пищиш и да го предупреждаваш. Не ми се ще да те убивам, но Маккей ще го докопам на всяка цена. Десет бона са много пари.

Десет хиляди долара, мили боже! Нищо чудно, че Рейф бяга. За толкова пари всеки ловец на награди ще тръгне по петите му.

Мъжът опря револвера в гърба й и Ани като в сън го поведе към заслона. Значи това беше убиецът, който преследваше Рейф, този човек го бе ранил — Рейф бе споменал името му, ала Ани не си го спомняше. Разумът й се вцепени от страх, не можеше нито да мисли, нито да скрои някакъв план за действие. Беше си представяла бъдещето, но и през ум не бе й минавало, че някой може да го застреля пред очите й. Кошмарната сцена като едното нищо щеше да се разиграе пред нея, ако не се помъчеше да я предотврати. Единственото, което можеше да направи в момента, бе да прикрива пистолета в полата си.

Тонът беше единственият й шанс, но тя не знаеше как да се възползва от него — изобщо не си представяше, че ще може да спусне ударника и да натисне спусъка, освен това мъжът не я изпускаше от поглед. Ще трябва да се опита да стреля, когато нещо друго привлече вниманието му, а това можеше да бъде само Рейф. Тогава нямаше да има нужда да го улучва; изстрелът щеше да изненада убиеца и Рейф щеше да има повече шансове. Не смееше да мисли какъв шанс щеше да има самата тя.

Мъжът я върна обратно в колибата и Ани седна до огнището с гръб, подпрян на стената.

Той затвори капаците на прозорците, така че, ако Рейф се приближеше отстрани, да не може да види какво става вътре. В такъв случай щеше да дойде откъм вратата и силуетът му щеше да изпъква прекрасно на фона на снежния пейзаж. Той щеше да бъде заслепен и нямаше да различи нищо в сумрака на колибата, докато убиецът ще може да се прицели спокойно в него. Рейф нямаше никакъв шанс да отърве кожата.

Освен ако не му направят впечатление спуснатите капаци; може би щеше се учуди, защото добре знаеше, че Ани не обича да седи на тъмно. Може би ще забележи следите от копита пред вратата. Рейф бе винаги нащрек като диво животно — не можеше да пропусне тези необичайни белези. Но какво би могъл да направи? Да нахлуе вътре със стрелба? Най-умно бе да се промъкне до конете и да бяга. Тя затвори очи и започна да се моли Рейф да постъпи така, защото ако знаеше, че все още е жив и здрав, все някак щеше да се примири с мисълта, че няма да го види отново. Нямаше да понесе, ако този мъж го убиеше.

— Как се казвате? — попита тя с треперещ глас.

Мъжът я изгледа сурово.

— Треърн. Има ли някакво значение? Стой там, за да може той да те види.

Тя изпълняваше ролята на козата, примамваща тигъра в капана. Треърн се бе скрил в сянката. Очите й бяха привикнали с полумрака и тя го виждаше ясно, ала Рейф нямаше да го забележи.

Ани понечи да попита още нещо, но Треърн й даде знак да мълчи. Беше вцепенена от страх, очите й отчаяно се взираха в отворената врата, слухът й дебнеше да долови някакъв необичаен шум. Минутите бавно течаха, свитите й колене започнаха да треперят. Тръпките запълзяха нагоре и скоро цялото й тяло започна конвулсивно да се тресе. Тишината бе толкова тягостна, че й идеше да изкрещи.

Изведнъж го забеляза. Беше така вцепенена, че не можеше да гъкне, ала Рейф не се нуждаеше от предупреждение. Той докосна с пръст устните си. Беше на около сто метра от колибата. Струята слънчева светлина сякаш бе приковала Ани към стената. Не смееше да мръдне. Усети, че Треърн я наблюдава, и не посмя дори да извърти очите си към него. Сърцето й биеше бясно, сякаш платът на блузата й пулсираше от ударите, ръцете й бяха леденостудени и влажни. Дишаше с усилие, като че ли огромна каменна плоча притискаше гърдите й.

Рейф изчезна от полезрението й, сякаш изобщо не се бе появявал.

Ръката й беше скрита в гънките на полата. Бавно започна да я плъзга към джоба и скоро пръстите й обхванаха студеното оръжие. Сложи палеца си на ударника, за да пробва дали ще й бъде трудно да го запъне — изобщо не можа да го помръдне. По дяволите, щеше да успее само с две ръце! Разтресе се от яд. Проклетият му Рейф! Защо й бе дал оръжие, с което не можеше да си служи?

Внимателно погледна към Треърн. Той май бе надушил нещо — погледът му бе прикован към входната врата.

Треърн спусна ударника и щракането отекна като експлозия в ушите й.

Видя как Рейф бавно се плъзга към отворената врата. Револверът му бе готов за стрелба, ала предимството на изненадата в случая не стигаше. Треърн щеше да го вижда чудесно, докато той само можеше да предполага къде се намира врагът му.

Треърн се размърда, всичките му сетива бяха нащрек. Приличаше на вълк, който усеща, че плячката наближава. Щеше да стреля веднага, щом Рейф се появи. Любимият й щеше да умре пред нея, блясъкът на светлите очи щеше да помръкне завинаги.

С ъгълчето на окото си Ани забеляза как Рейф се хвърля напред, гъвкав и бърз като пантера. Тя понечи да извика, ала гърлото й бе пресъхнало и не се чу никакъв звук. Ръката на Треърн се вдигна нагоре, като нейната, стискаща пистолета в джоба й. Някак си Ани успя да стреля през плата.