Джани Родари
Граматика на фантазията (33) (Увод в изкуството да измисляме истории)

33. Детето като главно действуващо лице

— Имало едно време едно момченце, което се наричало Карлето.

— Като мене?

— Да, като тебе.

— Аз ли бях?

— Разбира се, че ти.

— И какво правех?

— Сега ще ти разкажа.

В този класически диалог между майка и син е дадено първо обяснение на това прекрасно глаголно време, каквото е минало несвършеното, което децата употребяват, когато ще започнат някаква игра:

— Аз бях стражата, а ти бягаше.

— Ти викаше…

То е като завеската в кукления театър, която се вдига в началото на всеки спектакъл. Според мен то води началото си право-право от имперфекта, с който започват приказките. „Живееше някога…“ Но който иска да узнае повече по въпроса, нека отгърне към края на тази книга, там си има съответен „фиш“ (вж. „Глаголно време за игрите“).

Всички майки имат навика да разказват на детето случки, в които то самото е герой. Това отговаря на неговия естествен егоцентризъм. Но майките се възползуват от това, за да преследват своите си назидателни цели…

— Карлето беше толкова лошо дете, че обръщаше солницата, не искаше да си пие млякото, не желаеше да легне в креватчето…

Жалко е наистина да се изразходва хубавият имперфект от приказките и игрите за четене на нотации и за сплашване. То е все едно със златен часовник да дълбаеш дупки в мръсния пясък. А може по-иначе:

— Карлето беше голям пътешественик, правеше околосветски пътувания, виждаше маймуни, лъвове…

— А слона виждах ли го?

— И слона виждаше.

— А жирафа.

— И жирафа.

— А магарето?

— Разбира се.

— А после?

Така, струва ми се, е много по-добре. Играта принася неизмеримо по-голяма полза, ако с нейна помощ ние поставяме детето в приятни ситуации, които биха го подтикнали и към извършването на героични постъпки, а като слуша бъдния си живот, разказан му като приказка, то ще си го представя пълноценен и многообещаващ. Разбира се, добре зная, че бъдещето му никога не ще бъде красиво като приказка. Но не е в това работата. Важно тук е детето да натрупа запаси от оптимизъм и вяра, нужни му в борбата с неизбежните житейски трудности. Освен това не бива да подценяваме възпитателната роля на утопията. Ако не бихме вярвали напук на всичко в едно по-добро бъдеще, кой би ни заставил тогава да тръгнем например за към зъболекаря?

Ако реалният Карлето се бои от тъмното, тогава Карлето от приказката хич няма да го е еня от него, ще върши това, което никой не се осмелява да извърши, ще ходи там, където никой не смее да припарва…

В истории от такъв вид майката предава на детето своя опит и предлага своята вече оформена личност като предмет за подражание, помага му да си изясни своето място в света на нещата, да схване системата от взаимовръзки, на която то самото е съсредоточие. За да познаеш себе си, трябва да имаш първо възможност да се самовъобразиш.

Значи не става дума у детето да бъдат поощрявани празни фантазьорства (ако допуснем — за разлика от психоаналитиците, — че могат да съществуват напълно празни, неговорещи за никакви следи от съдържание, фантазьорства). Става дума на детето да се протегне ръка за помощ, за да може то да се види във въображението си, да си представи собствената си съдба.

„Карлето беше обущар и майстореше най-красивите обуща на света. Карлето беше инженер и правеше най-дългите, най-високите, най-здравите мостове в света.“

За тригодишните и петгодишните деца всичко това не трябва да бъде „сладки, но забранени сънища“, а съвършено необходими упражнения.

Историите, в които детето се появява като главно действуващо лице, за да звучат „по-наистински“, трябва на всяка цена да притежават и своя „частна“ страна: в тях трябва да участвува вуйчото (ако стане дума за него) в качеството му на истинския, конкретния вуйчо, а не измислен; конкретната портиерка на конкретния дом, а не друга някоя; мястото на действието в своите ключови моменти трябва да бъде познато на детето; думите, които се произнасят, трябва да бъдат натежали от намеци за познати неща. Мисля, че примери тук са излишни.

И по-големките деца обичат да бъдат упоменавани в приказки, та макар и само името им да се мерне в тях. Колкото пъти ми се налагаше да изпълнявам по училищата дълга си на разказвач, толкова пъти аз се стараех да давам на действащите лица от приказките имената на моите слушателчета, а географските названия сменях с такива, които децата вече познаваха. Имената и названията преработваха: те разгаряха интереса и усилваха вниманието, защото бе задвижен механизмът на идентификацията.

Именно този механизъм, винаги присъствуващ у детето, което чете или гледа било филм, било телевизия, ни позволява да въвеждаме в историите „послания“ с увереността, че те ще пристигнат на своето местоназначение.