Джани Родари
Граматика на фантазията (13) (Увод в изкуството да измисляме истории)

13. Построяването на гатанка

Построяването на една гатанка упражнение ли е на нашето логично мислене или на нашето въображение? Вероятно и двете неща едновременно. Съответно правило ние ще изведем, като анализираме една от най-простите народни гатанки: тая, в която се казва или поне се казваше едно време, когато бяха още в употреба кладенците: „Надолу се смее, нагоре ридае — що е то?“ (Ведрото).

В основата на херметически тайнствената дефиниция лежи процесът, който в предишните глави вече нарекохме „очудняване“ на предмета, т.е. изолирането на предмета от неговото значение, изтръгването му от неговия обичаен контекст. Предметът слиза надолу и се качва нагоре — това е всичко, което узнаваме за него.

При описанието обаче се вмъкват асоциации и сравнения, чийто обект е не цялостният предмет, а една от неговите страни, в нашия случай — звуковата. Ведрото проскърцва… Това скрибуцане е различно: когато ведрото слиза е едно, когато се изкачва, то е друго…

Ключът към новата дефиниция се крие в метафората, която подсказва глаголът „плача“. Изкачвайки се нагоре, ведрото се клатушка, водата плиска… Ведрото „плаче“… „Нагоре ридае…“ От тази метафора по пътя на контраста се ражда предходната: „Надолу се смее.“ Сега двойната метафора е готова да представи предмета: едновременно тя го прикрива, но и го въвежда от равнището на домашен съд, обикновен и всекидневен, до ранга на някакъв тайнствен предмет, който предизвиква въображението.

И тъй анализът, извършен по-горе, ни дава следния ред: очудняване — асоциация — метафора. Това са трите задължителни етапа, които трябва да преминем, преди да стигнем до формулирането на една гатанка. Как функционира това правило, можем да проверим с какъвто и да е предмет. Да вземем например някакъв писец (днес вместо автоматична писалка най-вероятно това ще бъде някаква химикалка).

Първа операция: очудняването на предмета. Трябва да дадем на химикалката такова определение, като че ли я виждаме за първи път в живота си. Това е най-често пластмасова пръчица с цилиндрична или паралелепипедна форма, завършваща с конусообразно връхче. Характеризира се с това, че ако се търка върху светла повърхност, оставя добре видима следа. Определението е най-общо и приблизително. За по изчерпателна дефиниция, моля, обърнете се към романистите от „школата на погледа“^[1].

Втора операция: асоциация и сравняване. „Светлата повърхност“, спомената в нашата дефиниция, може да се тълкува по най-различни начини и посредством най-различни картини и образи. Освен листа хартия съществуват още толкова много „светли повърхности“! Например това може да е бялата стена на някоя къща или някоя заснежена нива. По аналогия това, което върху белия лист хартия изглежда като „черен знак“, върху „бялата нива“ може да се очертае като пътека.

Трета операция: финалната метафора. Сега сме вече готови да дадем на писалката следното метафорно определение: „нещо, което прокарва черна пътека през бяла нива“.

Четвърта операция (тя не е задължителна): Състои се в обличането на тайнствената дефиниция в по възможност най-привлекателна форма. Често гатанките вземат образ на стихчета. В нашия случай това не е мъчно:

Върху нива бяла-бяла

черна се пътечка очертала.

Трябва да подчертаем решаващото значение на първата операция, която на пръв поглед е само подготвителна. В действителност „остранението — очудняване“ е най същественият момент, защото той поражда най-малко изтърканите асоциации и предизвиква най-неочакваните метафори. (Колкото в по-странен полумрак тъне гатанката, толкова по-интересно е да се разгадава.)

Защо децата така много обичат гатанките? Бих казал, а то си е ясно и от пръв поглед — защото гатанките представляват в концентрирана и почти символична форма детският опит от опознаването на действителността. За детето светът е изпълнен с тайнствени предмети, със събития, които то не разбира, с неразгадаеми образи. Самото негово присъствие сред света е за него тайна, която то тепърва ще разбулва, гатанка, която то ще трябва да отгатне, като кръжи около нея с преки и обиколни въпроси. Процесът на познанието при децата най-често протича като мигновено озарение, като внезапно откритие.

Оттук и удоволствието, което детето безкористно изпитва от вълнението на самото търсене и от изненадата при игра или при тренировка.

Мисля, че няма да сбъркам, ако кажа, че нещо общо съществува между пристрастието да се решават гатанки и играта на криеница. Последната все пак по принцип има съвсем друго съдържание: изпитанието да изживееш страха, че си изоставен, че си изгубен. Или че ти сам си се изгубил. Да, същото е като с Палечко, който разиграва сам своето изгубване в гората. А да бъдеш намерен е все едно, че отново се появяваш на света, отново придобиваш правата си, отново се раждаш. Преди ме нямаше — сега ме има! Вече не бях — но ето че още съм тук!

При тези предизвикателства у детето укрепва чувството за сигурност, способността му да израства, удоволствието от живота и от познанието.

По повод на всичко това би могло да се каже още много нещо. Но то би ни отвело встрани от целта, която си поставят тези бележки.