Клифърд Саймък
Градът (6)

II. УБЕЖИЩЕ

От оловното небе падаше ситен дъжд, който подобно на дим струеше през оголените клони на дърветата. Напояваше лехите, замъгляваше контурите на сградите и убиваше чувството за разстояние. Капчиците просветваха върху металните тела на смълчалите се роботи и посребряваха раменете на тримата човеци, склонили глави пред човека, облечен в черно. Той четеше нещо от книгата, която се опитваше да предпази с ръце.

„Защото аз съм Възкресението и Животът…“

Покритата с мъх ваяна фигура, извисяваща се над вратата на криптата, сякаш се бе устремила нагоре. Сякаш всяка фибра от тялото й копнееше да присегне и да докосне нещо, което никой не можеше да види. Устремът й датираше от много отдавна, още от деня, в който хора я бяха изваяли от гранит, за да украсят семейната гробница със символика, харесала се па първия Джон Дж. Уебстър в последните години от живота му.

„И всеки, който живее и вярва в Мен…“

Джером А. Уебстър почувствува как синът му го стисна силно за ръката. Чу задавения плач на майка си. Погледна роботите, застинали в редици и свели глави в знак на почит към господаря, комуто бяха служили. Господарят днес се завръщаше у дома, в последния дом на всички хора.

Джеръм А. Уебстър за миг се замисли дали те разбираха какво става. Дали разбираха живота и смъртта. Дали разбираха какво означаваше фактът, че днес Нелсън Ф. Уебстър лежеше в ковчег, докато надвесил се над него човек в черно четеше напевни думи.

Нелсън Ф. Уебстър, четвърти представител па рода, обитавал тази земя, които рядко напускаше, бе живял и умрял тук. Сега се отправяше към мястото на вечен покой, подготвено от първия Уебстър за останалите. За дългата върволица от неизвестни потомци, които очакваше да живеят тук и да тачат нещата и начина на живот, завещани им от него, от Джон. Дж. Уебстър.

Джером А. Уебстър усети, че неволно стиска челюсти и по гърба му полазват тръпки. За миг очите му се замъглиха, контурите на ковчега се размазаха пред погледа му и думите на човека в черно се сляха с шепота на вятъра в клоните на боровете, подредили се като почетна стража пред покойника. През мозъка му се стрелна споменът за сивокос мъж, бродещ из хълмовете и полята и вдишващ ранния утринен въздух или седнал пред горящото огнище, поставил крак върху крак и държащ чаша бренди в ръка.

Припомни си нещата, които бе съзрял у него. Гордостта, израсла от земята и от живота, и скромността, и величието, които спокойното съществуване възпитава у човека. Удовлетворението от почивката и увереността в поставените цели. Независимостта, породена от сигурността, удобството и семейното обкръжение. Свободата, предложена му от многото акра земя.

Томас Уебстър го бе стиснал за лакътя.

— Татко — прошепна той. — Татко…

Службата бе приключила. Мъжът в черно бе затворил книгата си. Шест робота направиха крачка напред и повдигнаха ковчега.

Тримата бавно проследиха с поглед поставянето на ковчега в криптата. Останаха безмълвни, когато роботите го поставиха в нишата, затвориха малката врата и прикрепиха върху нея плочката с предварително направен надпис:

 

Това бе всичко. Име и дати. Джером А. Уебстър реши, че това е достатъчно. Нямаше какво друго да се добавя. Същото бе изписано и на другите плочки, на плочките за останалите членове от семейството. Уилиям Стивънс, по прякор Грамп, 1920–1999. Баща на съпругата на първия Джон Дж. Уебстър, който също бе тук, 1951–2020. Неговият син Чарлз Уебстър, 1980–2060. Неговият син Джон Дж. II, 2004–2086. Уебстър си спомняше Джон Дж. II. Това бе неговият дядо. Спеше до камината и от устата му вечно се подаваше лула, която заплашваше да запали мустаците му.

Погледът на Уебстър се плъзна към друга плочка. Мери Уебстър, майка на момчето, застанало сега до него. Впрочем, вече не бе момче. Все забравяше, че Томас вече бе на двадесет години и след седмица щеше да отпътува за Марс. Така, както той бе пътувал до Марс на неговата възраст.

Всички са тук, рече си. Всички представители на рода Уебстър, заедно с жените и децата си, бяха тук. Дружни приживе, сега бяха заедно и в смъртта. Спяха спокойно, защитени от бронза и мрамора, от боровите дървета и от символичната фигура, изваяна над позеленялата от времето врата.

Роботите, застинали в мълчание, бяха свършили своята работа и чакаха.

Майка му го погледна.

— Сега ти си главата на семейството, сине — каза му.

Той се доближи до нея и я прегърна. Глава на семейството или на това, което бе останало от него. Бяха останали само тримата. Той, майка му и синът му. И синът му скоро щеше да ги напусне, нали заминаваше за Марс. Щеше обаче да се завърне. Може би, придружен от съпруга и родът щеше да продължи. Семейството нямаше да бъде вечно от трима души. По-голямата част от къщата тогава нямаше да е заключена, както бе заключена сега. Бе имало времена, когато бе изпълнена с живота на дванадесет семейства, всяко едно живеещо в отделен апартамент под общия покрив. Той знаеше, че такива времена щяха отново да настъпят.

Тримата се обърнаха и излязоха от криптата. Тръгнаха по пътеката, водеща към къщата, извисяваща се пред тях като огромна сива сянка, потънала в мъглата.

В огнището имате огън, а върху бюрото бе положена книга. Джером А. Уебстър присегна, взе я и отново прочете заглавието й.

„Марсианска физиология. Отделни сведения за мозъка“, от Джером А. Уебстър, доктор по медицина.

Дебела и сериозна книга. Делото на целия му живот. Уникално изследване в тази област. Бе основана на данните, събрани през петте години, през които бе продължила епидемията на Марс. През тези години бе работил едва ли не денонощно с колегите си от медицинската комисия на Световния комитет, изпратени да окажат помощ на съседната планета.

На вратата се почука.

— Влез — каза.

Вратата се отвори и в стаята се плъзна робот.

— Уискито ви, господине.

— Благодаря ти, Дженкинс — каза Уебстър.

— Свещеникът си тръгна, господине — каза Дженкинс.

— А, да. Предполагам, че си имал грижата да го изпратиш.

— Да, господине. Заплатих му обичайната за такива случаи сума и му предложих питие. Отказа го.

— Направил си протоколна грешка, Дженкинс. Свещениците не пият — каза Уебстър.

— Съжалявам, господине. Не знаех това. Той ме помоли да ви предам, че е добре отвреме-навреме да посещавате църквата.

— А ти какво му отговори?

— Отговорих му, господине, че вие никога и никъде не излизате.

— Правилно си постъпил, Дженкинс. Никой от нас никога и никъде не излиза.

Дженкинс се запъти към вратата, но спря пред нея и се извърна.

— Ако позволите да споделя това с вас, господине, трябва да кажа, че днешното богослужение в криптата бе много трогателно. Баща ви бе добро човешко същество, господине, най-доброто човешко същество, живяло някога на този свят. Роботите приказваха, че церемонията е преминала стилно. Достолепие, господине. На него щеше да му бъде приятно да научи това.

— На баща ми щеше да му бъде още по-приятно да чуе думите ти, Дженкинс — каза Уебстър.

— Благодаря ви, господине — каза Дженкинс и излезе.

Уебстър седна. Имаше на разположение уискито, книгата и горящата камина. Почувствува удобството, предложено от добре познатата му стая, обградила го отвсякъде. Възприемаше я като убежище.

Това бе неговият дом. Тази къща бе дом на всички представители на рода Уебстър още от деня, в който първият Джон Дж. бе дошъл тук и изградил първата от многото жилищни сгради. Джон Дж. избрал това място, защото в него имало ручей с пъстърви или поне така казвал. Очевидно обаче за избора му бе имало и други причини. Невъзможно е да е нямало и други причини, каза си Уебстър.

Може би в началото ручеят с пъстърви наистина да е бил причината за избора. А и не само той, но и дърветата, ливадите и скалистите хълмове, потъващи всяка сутрин в надигналата се от реката мъгла. След това освен тях положително се бе появило и нещо друго. Нещо, което в течение на годините бе просмукало и самата почва и бе започнало да наподобява традиция. Нещо, което бе превърнало всяко дърво, скала и педя земя, в дърво, скала и педя земя, принадлежащи на Уебстър. Всичко там принадлежеше на семейството.

Джон Дж., първият Джон Дж., се появил тук след упадъка на градовете, след като хората изоставили веднъж и завинаги убежищата си от двадесети век, освободили се от вечния си инстинкт да се сгушват в пещера или ливада, за да са заедно пред общия враг или общите страхове. Този инстинкт постепенно отмря, тъй като изчезнаха както страховете, така и враговете. Някогашният бунт на човека срещу стадния инстинкт и стадния обществен живот бе впечатляващ. Това бе станало възможно благодарение на появяването на една нова сигурност и една нова задоволеност.

Процесът бе започнал през двадесети век, преди двеста години, когато хората се отправиха към селото, за да се сдобият със свеж въздух, с пространство и с житейския уют, които дотогавашният групов живот не бе в състояние да им предложи.

Сега те се радваха на крайния резултат. На спокоен живот. На мир, достижим единствено благодарение на добрите неща. На живота, за който открай време бяха копнели. На живота на благородници, разполагащи със стари семейни жилища и с простора, предоставен от обширната земя. Атомът осигураваше необходимата енергия, а роботите играеха ролята на крепостни.

Уебстър погледна горящото огнище и се усмихна. Огнището бе анахронизъм, но приятен анахронизъм. Бе нещо, което човек бе донесъл от пещерите. Безполезно, не ще и дума, тъй като атомното отопление бе по-добро, обаче приятно. Човек не може да мечтае и да търси в пламъците контурите на замъци, застанал пред атомна печка.

Сети се за криптата, в която в днешния следобед бяха положили баща му. И тя бе част от семейството. И тя бе част от цялото. И тя бе част от мрачната гордост, породена от спокойния и мирен живот. Едно време покойниците били погребвани върху предназначени за целта площи един до друг. Непознат до непознат.

Той никога никъде не излизаше.

Нали това бе обяснил Дженкинс на свещеника?

Така бе, наистина. Каква потребност можеше да изпита човек да отиде някъде. Та нали всичко бе тук? Чрез завъртване на копче човек можеше да разговаря лице в лице с всекиго, с когото пожелае. Можеше да посети ако не с тялото си, то със сетивата си, всекиго, когото пожелае. Можете да посети театър или концерт. Или библиотека, разположена на другия край на света. Можеше да сключи каквато сделка си иска, без да му се налага да става от креслото си.

Уебстър изпи уискито и се премести при машината с циферблатите, разположена до бюрото му.

Набра няколко цифри по памет, без да прибягва до помощта на запаметяващи устройства. Знаеше много добре къде отива.

Пръстът му натисна клавиш и стаята се разтвори. Или сякаш се разтвори. Останаха само креслото, в което бе седнал, част от бюрото и част от самата машина. Нищо друго.

Креслото се оказа върху склона на хълм, покрит със златиста трева и изпъстрен с изкривени от вятъра хилави дръвчета. В подножието му имаше езеро, зад което се простираха пурпурни зъбери. Покрити тук-таме със синьозелени петна, образувани от иглолистни гори, губеха се в далечината, където постепенно преминаваха в синкави заснежени върхове, извисяващи се зад тях и над тях в неравна планинска верига.

Вятърът люто брулеше сгушилите се дръвчета и внезапните му пориви раздвижваха високата трева. През далечните върхове все още се прецеждаха последните слънчеви лъчи.

Самота и величие. Това бяха чувствата, навявани от затаилото се долу езеро и от подобните на остриета сенки върху далечните скатове.

Уебстър се намести по-удобно в креслото си. Погледът на присвитите му очи бе отправен към зъберите.

— Може ли да вляза? — разнесе се нечий глас съвсем отблизо, едва ли не иззад рамото му.

Мек и съскащ глас, съвсем нечовешки. Глас, добре познат на Уебстър. Кимна утвърдително.

— Разбира се, Джуейн.

Леко се извърна и видя ниския изящно изработен пиедестал, върху който се бе разположила покритата с козина фигура на марсианеца с благ поглед. Зад пиедестала се съзираха очертанията на други неземни мебели, разположени в жилището на събеседника му от Марс.

Марсианецът протегна покрита с козина ръка към планинската верига.

— Ти обичаш това — каза. — Ти можеш да го разбереш. Мога да разбера как го разбираш, но за мен то е изпълнено повече с ужас, отколкото с красота. Това е нещо, което никога не бихме могли да имаме на Марс.

Уебстър протегна ръка, но марсианецът го спря.

— Остави това — рече му. — Знам, защо дойде тук. Самият аз нямаше да дойда в този час, освен ако един стар приятел…

— Много мило е от твоя страна — каза Уебстър. — Радвам се, че дойде.

— Баща ти е бил велик човек — каза Джуейн. — Спомням си колко често ми говорете за него през годините, когато беше на Марс. Тогава каза, че някой ден ще се върнеш тук. Защо не го направи?

— Защо ли? Просто никога…

— Не ми обяснявай — каза марсианецът. — Вече знам причината.

— След няколко дни синът ми ще отпътува за Марс — каза Уебстър. — Ще му заръчам да ти се обади.

— Това ще ми достави удоволствие — каза Джуейн. — Ще се радвам да го посрещна.

Сетне се размърда неловко върху ниския пиедестал.

— Може би и той продължава семейната традиция.

— Не — отвърна Уебстър. — Следва инженерство. Не се интересува от хирургия.

— Той е в правото си да следва пътя, който е избрал — отбеляза марсианецът. — Всеки има възможност да мечтае.

— Така е — съгласи се Уебстър. — Мечтанията му обаче приключиха. Може би ще стане велик инженер. Интересува го космосът. Говори за кораби, които ще пътуват към звездите.

— Може би пък родът ти да е допринесъл достатъчно за медицинската наука — изказа предположение Джуейн. — Ти и баща ти…

— А преди това и неговият баща — допълни Уебстър.

— Марс ти е задължен заради твоята книга — каза Джуейн. — Може би ще предизвика по-широк интерес към марсианските проблеми. От моите сънародници не стават добри доктори. Липсва им необходимото възпитание. Странно е колко са различни начините, по които се развива разумът на различните раси. Странно е, че на Марс никога не се е мислело за медицина. Буквално никога. Потребността от нея е била заменена от култ към фатализма. Докато още в зората на вашата раса, когато хората все още са живеели в пещери…

— Има и много неща, за които вие сте помислили, а ние въобще не сме се сетили — каза Уебстър. — Сега изпитваме удивление от факта, че сме могли да ги пропуснем. Имам пред вид способности, които вие сте развили, а ние не притежаваме. Да вземем например твоята специалност, философията. Различава се от нашата. Вашата е истинска наука, докато нашата не успя да се превърне в нещо повече от подредени опити да се напипа истината. При вас философията е нещо логично и използуваемо, нещо, което може да се приложи, истински инструмент.

Джуейн понечи да каже нещо. За миг сякаш се поколеба, но сетне проговори.

— Усещам, че съм на път да открия нещо. Нещо, което би могло да се окаже ново и изумително. Както за вас, хората, така и за нас, марсианците. Това е нещо, с което се занимавам от години. В основата му са някои идеи, до които достигнах след пристигането на хората. С никого не съм ги споделял, защото не бях уверен докрай в истинността им.

— А сега вече си уверен в това — изказа предположение Уебстър.

— Все още не напълно, но не съм далеч от подобно заключение — отвърна Джуейн.

Сетне и двамата замълчаха, вперили поглед в планините и езерото. На едно от хилавите дръвчета кацна птичка и запя. Зад планинската верига се бяха струпали черни облаци и на техния фон заснежените върхове заприличаха на каменни статуи. Слънцето потъна в пурпурното езеро и заприлича на гаснещо огнище.

На вратата се почука и Уебстър се размърда в креслото си. Почукването внезапно го върна към действителността, към неговия кабинет и към креслото му.

Джуейн го нямаше. Старият философ се бе явил, за да сподели час съзерцание с приятеля си и след това безшумно се бе оттеглил.

Отново се почука.

Уебстър се приведе леко напред, натисна превключвателя и планините изчезнаха. Стаята отново се превърна в стая. През високите прозорци се процеждаше здрач, а огънят се бе превърнал в мъждукаща с розови оттенъци пепел.

— Влез — каза Уебстър.

Дженкинс отвори вратата.

— Вечерята е сервирана, господине — рече.

— Благодаря ти — отвърна Уебстър и бавно се надигна от креслото си.

— Трябва да заемете мястото на главата на семейството, господине — каза Дженкинс.

— А, да! — каза Уебстър. — Благодаря ти, Дженкинс. Благодаря ти, че ми напомни.

 

 

Уебстър, застанал на широката площадка на космодрума, наблюдаваше силуета, който се смаляваше в небето. Червените светлини на корпуса му слабо примигваха на зимната светлина.

Изминаха минути след като контурите на кораба се разтвориха в далечината, но Уебстър не помръдна от мястото си. Ръцете му продължаваха да стискат перилата, а погледът му не се откъсваше от небето.

— Довиждане, сине — устните му се раздвижиха, но звук не се чу.

Отне му известно време да съобрази къде са намираше. Знаеше, че по площадката се движат хора. Видя, че безкрайната писта се губеше някъде в далечния хоризонт. Тук-таме бе изпъстрена с гърбави нещо-чакащи космически кораби. До един от хангарите се трудеха колесни трактори и разчистваха снега, навалял през нощта.

Уебстър потрепери и това му се стори странно, тъй като обедното слънце излъчваше топлина. След това отново потрепери.

Бавно се отлепи от перилата и се отправи към административната сграда. За съвсем кратък момент изпита прилив на внезапен страх. Необясним и смущаващ страх от бетоновата писта на ракетната площадка. Страх, който замъгли разума му, докато вървеше с провлачена походка към вратата на чакалнята.

Насреща му се зададе човек, размахал куфарче в ръка. Уебстър срещна погледа му и страстно му се поиска човекът да не го заговори.

Човекът не каза нищо, едва го забеляза и Уебстър почувствува облекчение от това.

Ако сега си бе у дома, помисли си Уебстър, вече щеше да е привършил обяда си и да е готов за следобедния си сън. В камината щеше да гори огън и светлината на пламъците щеше да се отразява в желязната рамка. Дженкинс щеше да му донесе питие и да размени с него няколко приказки.

Ускори ход и забързано се отправи към вратата. Искаше му се да се отдалечи от студения гол простор на огромната писта.

Учуди се от реакцията си при заминаването на Томас. Това, че му стана неприятно, естествено, бе обяснимо. Съмсем необясним обаче бе ужасът, който го изпълни в последните няколко минути преди излитането. Ужас, предизвикан от предстоящото прекосяване на пространството, от чуждата земя на Марс. Нищо, че Марс отдавна не се смяташе за чуждо място. Вече повече от век хората го бяха опознали, бяха се борили с него, бяха живели в него, някои дори го бяха обикнали.

През последните няколко секунди преди излитането на кораба му се бе наложило да прояви върховна сила на волята, за да се удържи. За да не се затича по площадката и да закрещи на Томас да се връща, да не тръгва никъде.

Разбира се, той никога нямаше да постъпи така. Подобна постъпка щеше да бъде проява на ексхибиционизъм, щеше да бъде нещо срамно и унизително. Нещо, което представител на рода Уебстър не можеше да си позволи да направи.

Рече си, че в края на краищата едно пътуване до Марс вече не представляваше приключение. Беше имало дни, които бе приключение, но те отдавна бяха отминали. И самият той, всъщност, като млад бе пътувал до Марс и живял там пет дълги години. Това се бе случило — Уебстър въздъхна, когато си спомни колко време бе изминало оттогава — преди близо тридесет години.

Когато обслужващият робот отвори вратата на чакалнята, глъчката, която се разнасяше от помещението, удари Уебстър в лицето. Шумът събуди у него чувство, наподобяващо неописуем ужас. За миг се поколеба, но сетне направи крачка напред. Вратата тихо се затвори зад него.

Не се отдалечи от стената, за да не се сблъска с преминаващите хора, и се запъти към креслото, което забеляза в един ъгъл. Седна и се опита да потъне колкото се може по-дълбоко във възглавниците, докато наблюдаваше как шумното човечество изпълваше с оживление пространството на помещението.

Шумни хора, бързащи хора, хора с непознати лица. Всичките му бяха чужди. Не познавате никого. Хора, отправили се за някъде. Хора, заминаващи за планетите. Хора, бързащи да отпътуват колкото се може по-скоро и вълнуващи се за последните подробности преди тръгването. Хора, бързащи насам-натам.

 

 

В тълпата се появи познато лице. Уебстър се приведе напред.

— Дженкинс! — извика и веднага съжали, че извика, макар и никой да не забеляза това.

Роботът тръгна към него и спря пред него.

— Кажи на Реймънд, че трябва да се завърна веднага у дома — каза Уебстър. — Кажи му незабавно да докара хеликоптера пред входа.

— Съжалявам, господине, обаче е невъзможно да отпътуваме веднага — отвърна Дженкинс. — Механикът откри повреда в атомната камера. Подмяната й с нова ще отнеме няколко часа.

— Е, това навярно може да почака — каза нетърпеливо Уебстър.

— Механикът каза, че не може, господине — отвърна Дженкинс. — Във всеки момент камерата може да аварира, като цялата енергия…

— Да, да. Предполагам, че си прав — каза Уебстър. Започна да мачка шапката си.

— Току-що си спомних, че имам една бърза работа. Нещо, което трябва да свърша веднага. Трябва незабавно да се прибера. Не мога да си позволя да чакам няколко часа.

Отмести се към ръба на креслото. Погледът му не се откъсваше от суетящата се тълпа.

Лица… Лица…

— Бихте могъл да се обадите по видеофона — предложи Дженкинс. — Да наредите на някого от роботите да свърши тази работа. Наблизо има кабина…

— Почакай, Дженкинс — каза Уебстър. За миг се поколеба. — Виж, нямам какво да върша у дома. Абсолютно нищо. Трябва обаче да се прибера. Не мога да стоя повече тук. Остана ли, ще полудея. Започнах да изпитвам страх още на площадката. Тук се чувствувам объркан и ужасен. Изпитвам едно особено чувство, Дженкинс, едно ужасно чувство. Струва ми се, че…

— Разбирам ви, господине — каза Дженкинс. — Баща ви също го изпитваше.

Уебстър зина от удивление.

— Баща ми ли?

— Да, господине. Именно поради тази причина не излизаше никога от къщи. Установи това, когато бе приблизително на ватата възраст. Веднъж реши да пътува до Европа, но не успя да го стори. Измина половината път дотам и се завърна у дома. Названието на това чувство му бе известно.

Уебстър бе онемял от изненада.

— Така. Знаел му е и названието — каза най-сетне. — Разбира се, то непременно си има название. Значи, и баща ми го е изпитвал. А дядо ми изпитвал ли го е също, Дженкинс?

— Съвсем не зная, господине — отвърна Дженкинс. — Когато ме създадоха, дядо ви бе вече възрастен човек. Възможно е да го е изпитвал. И той никога не излизаше от къщи.

— В такъв случай ме разбираш — каза Уебстър. — Знаеш какво ми е. Имам усещането, че ще се разболея. Че ще се почувствувам зле физически. Моля те, провери дали можем да наемем хеликоптер или каквото и да е превозно средство. Важното с бързо да се приберем у дома.

— Да, господине — каза Дженкинс.

Тръгна да изпълнява нареждането, но Уебстър го спря.

— Дженкинс, някой друг знае ли за това? Някому да е известно, че…

— Не, господине — отвърна Дженкинс. — Баща ви никога не е говорил за това. Останах с чувството, че не очакваше и от мен да засягам тази тема.

— Благодаря ти, Дженкинс — каза Уебстър.

Отново се сгуши в креслото. Чувствуваше се отчаян, самотен и не на мястото си. Изпълнен със самота в зала, пулсираща от живот. Самота, която го разкъсваше и обездвижваше и изсмукваше силите му.

Носталгия по дома. Обикновена носталгия по дома, рече си. Нещо, което изпитваха младите хора, когато за пръв път напускаха дома си. Когато за пръв път отиваха да видят света.

За това чувство си имаше и специална дума — агорафобия, ужасът от пребиваване в открити пространства. В буквален превод от гръцки означаваше страх от пазарния площад.

Ако прекосеше залата и отидеше до кабината за видеовръзка можеше да поговори с майка си или с някой от роботите. Не, все пак щеше да бъде по-добре да не мърда от мястото си и да изчака Дженкинс да се завърне.

Понечи да се изправи, но веднага отново се отпусна в креслото. Не си струваше да се обажда. Да можеш да разговаряш с някого или да видиш някое място не бе равнозначно на присъствието там. Нямаше да може да усети уханието на боровете в зимния въздух, да чуе добре познатия му шум от стъпки по снега или да присегне и докосне с ръка някой от огромните дъбове, растящи покрай пътеката. Нямаше да може да усети топлината на огнището, нито пък да изпита усещането, че е на мястото си, че самият той е част от земята и от нещата върху нея.

А може би все пак щеше да му помогне. Не особено, но да му помогне. Отново понечи да стане от креслото и отново застина. Няколкото крачки, които го деляха от будката, бяха изпълнени с ужас, със смазващ го ужас. Намерете ли сили да прекоси това разстояние, щеше да му се наложи да го направи на бегом. Щеше да му се наложи да бяга. Да бяга, за да се откъсне от следящите го погледи, от непривичните звуци, от ужасяващата близост до непознати лица.

Отново се отпусна в креслото.

В залата се раздаде писклив женски глас и Уебстър неволно се отметна назад. Чувствуваше се ужасно. Ужасът бе непоносим. Единственото му желание бе Дженкинс да се появи колкото се може по-скоро.

 

 

През отворения прозорец нахлу първият повей на пролетта и изпълни кабинета с обещанието за топящи се снегове, за напълващи дървета, за отправили се на север ята водоплаващи птици, изпълнили синьото небе, за пъстърви, мятащи се из езерата.

Уебстър повдигна поглед от купищата листове върху бюрото му, вдъхна свежия въздух и усети хладния му полъх върху бузата си. Ръката му присегна към чашата с коняк, установи, че е празна, и я остави на мястото й.

Наведе се още веднъж над листовете, взе молив и задраска една дума.

Накрая с критичен поглед започна за сетен път да чете заключителните абзаци.

„Фактът, че от двеста и петдесетте души, поканени да ме посетят, вероятно по доста важни причини, дойдоха само трима, не означава непременно, че всички с изключение на тези трима са страдали от агорафобия. Някои от тях вероятно не са могли да приемат моята покана, тъй като са имали основателни причини да не го сторят. Все пак, този факт свидетелствува за засилващо се нежелание на хората, живеещи в непосредствен допир със земята след разпадането на градовете, да напускат привичните за тях места; за един все по-силен инстинкт да не се откъсват от средата и от нещата, които в техните представи се свързват с житейското удовлетворение и със смисъла на живота.

Трудно е да се предугади какъв би могъл да бъде резултатът от запазването на тази тенденция, тъй като тя все пак е валидна само за малка част от населението на Земята. При по-многочислените семейства икономическият недоимък принуждава част от младите хора да търсят късмета си в други части на Земята или на някоя от планетите. При други приключенията и търсенето на житейски успех в космоса са самоцел. Трети упражняват професии, несъвместими с уседналия живот.“

Прелисти поредната страница и стигна до последната. Знаеше, че изследването е сериозно, но не биваше да се публикува. Все още не. Може би едва след смъртта му. Досега, доколкото му бе известно, никой друг не бе забелязал тази тенденция, не бе осъзнал факта, че хората рядко напускаха домовете си. Защо, най-сетне, им трябваше да напускат домовете си?

„Някои опасности могат да произтекат от…“

Мониторът до лакътя му изпращя и Уебстър присегна към превключвателя.

Стаята се разтвори във въздуха и той се оказа лице с лице срещу човек, седнал зад бюро. Впечатлението бе, че е седнал от отсрещната страна на бюрото на Уебстър. Сивокос човек с тъжни очи зад дебелите стъкла на очилата.

За миг Уебстър се опита да се пребори с паметта си.

— Да не би… — попита и човекът мрачно се усмихна.

— Да, промених се — каза. — Вие също сте се променил. Спомняте ли си за мен? Казвам се Клейборн. Клейборн от марсианската медицинска коми…

— Клейборн, разбира се! Често съм си мислел за вас. Вие останахте на Марс.

Клейборн кимна утвърдително.

— Прочетох книгата ви, докторе. Наистина е принос към науката. Често си бях мислил, че такава книга трябваше да бъде написана. Дори мислех самият аз да се заема с това, но не ми остана време. Добре, че не го направих. Вие го направихте по-добре. Специално що се отнася до изследването на мозъка.

— Марсианският мозък винаги е привличал любопитството ми със своите особености — каза Уебстър. — Боя се, че през тези пет години заделих по-голямата част от времето си за изследвания. И то когато имаше да се върти толкова много работа.

— Свършихте добра работа — каза Клейборн. — Затова именно и ви се обаждам. Имам пациент, чийто мозък трябва да бъде опериран. Единствено вие можете да се справите с това.

Уебстър въздъхна и ръцете му затрепериха.

— Тук ли ще го докарате?

Клейборн поклати глава. — Не може да бъде преместван. Вие го познавате, ако не се лъжа. Това е Джуейн, философът.

— Джуейн! — възкликна Уебстър. — Та той е един от най-добрите ми приятели. Едва преди няколко дни разговаряхме с него.

— Получи внезапен мозъчен удар — каза Клейборн. — Попита за вас.

Уебстър замълча и го изпълни хлад. Хлад, който идваше от някакво неизвестно място. Хлад, който покри лицето му с капчици пот и скова пръстите му.

— Ако тръгнете веднага, ще успеете да пристигнете навреме — каза Клейборн. — Уредих със Световния съвет да ви осигурят незабавно кораб. Трябва да се побърза и то много.

— Обаче… Обаче… Не мога да дойда.

— Не можете да дойдете?

— Невъзможно е. Пък и съмнявам се дали моята помощ е наистина необходима. Сигурен съм, че самият вие бихте…

— Не мога — каза Клейборн. — Това е само по вашите сили. Животът на Джуейн е в ръцете ви. Ако дойдете, ще живее. Ако не дойдете, ще умре.

— Не мога да пътувам в космоса.

— Всеки може да пътува в космоса — отсече Клейборн. — Вече не е както едно време. В кораба могат да се създадат всякакви условия.

— Вие обаче не ме разбирате — рече с умолителен тон Уебстър. — Вие…

— Не ви разбирам — рече Клейборн. — Искрено казано, не ви разбирам. Не разбирам как може човек да откаже да спаси живота на свой приятел.

Двамата мъже се спогледаха. Никой от двамата не каза нищо.

— Ще предам на Комитета да изпрати кораба направо във вашия дом — наруши мълчанието Клейборн. — Надявам се дотогава да сте взел решение.

Клейборн изчезна и на негово място отново се появи стената. Освен нея се появиха и огнището, и книгите, и картините, както и неговите любими мебели и обещанието за пролет, известено от отворения прозорец.

 

 

Уебстър, застинал в креслото си, бе втренчил поглед в отсрещната стена.

Мислеше си за Джуейн, за неговото космато сбръчкано лице, за съскащия му шепот, за приятелството и разбирането, които проявяваше към него. Джуейн разбираше същината на мечтите и я оформяше като логика, като правила за живот и поведение. Джуейн използуваше философията като сечиво, като наука, като стъпало към един по-добър живот.

Уебстър закри лице с ръце и се опита да се пребори със страданието, което го бе изпълнило.

Клейборн не го бе разбрал. А и нямаше как да го разбере, след като не знаеше нищо. А дори и да знаеше, щеше ли все пак да го разбере? Дори и самият той, Уебстър, нямаше да бъде в състояние да разбере подобно поведение у някой друг, ако това не му бе известно от собствения му опит, ако не бе открил у себе си страха. Ужасяващият страх да напуснеш собственото си огнище, собствената си земя, собствените си вещи, всичките си малки символи, които сам си създал. Впрочем, бе ги създал не само той. Бяха ги създали и другите представители на рода Уебстър, живелите преди него, като се започнеше с първия Джон. Дж. Бяха дело на мъже и жени, създали култ към Живота и традиции в поведението.

Той, Джером А. Уебстър, в младостта си бе пътувал до Марс без да подозира, че във вените му тече психологическа отрова. Не бе подозирал това допреди няколко месеца, до деня, в който Томас замина за Марс. Отровата се бе таила в него през всички тези тридесет години, изминали в убежището, което хората от рода Уебстър бяха нарекли дом. Бе се таила без той да го узнае. А и всъщност доскоро не бе имал възможност да го узнае.

Вече му бе станало кристално ясно как се бе развило това чувство. Бяха го породили привичките, умствената нагласа и свързването на представите за щастие с определени неща, сами по себе си лишени от всякаква стойност, но на които пет поколения представители на един род бяха придали съвсем определена и конкретна стойност.

Нямаше защо да се учудва, че другите местности му се струваха чужди и че непознатите хоризонти пораждаха у него ужас.

Не можеше да стори нищо, абсолютно нищо. Освен може би да изгори всички дървета и къщата и да промени течението на ручеите. Дори и това обаче можеше да се окаже безполезно.

Мониторът отново се обади. Уебстър повдигна глава, присегна и натисна превключвателя.

Стаята се превърна в бял пламък, но нямаше никакъв образ. Разнесе се глас:

— Засекретено обаждане… засекретено обаждане…

Уебстър отвори един капак на машината, завъртя две копчета и чу бръмченето от енергията на защитния екран, който обгърна отвсякъде стаята.

— Режимът на секретност установен — каза.

Белият пламък изчезна и отсреща му се появи човек. Човек, който често произнасяше обръщения от телевизионния екран и чието лице се появяваше във вестниците

Това бе Хендерсън, председателят на Световния комитет.

— Обади ми се Клейборн — каза Хендерсън.

Уебстър кимна, без да каже нищо.

— Каза ми, че сте отказал да отпътувате за Марс.

— Не съм отказал — възрази Уебстър. — До момента, в който Клейборн прекрати връзката, не му бях дал окончателен отговор. Казах му, че това не ми е по силите. Той обаче не прие довода ми. Струва ми се, че не ме разбра.

— Уебстър, трябва да заминете — каза Хендерсън. — Вие сте единственият човек, познаващ устройството на марсианските мозъци и способен да извърши тази операция. Ако бе проста операция, с нея можеше да се заеме някой друг. Случаят обаче не е такъв.

— Може и да сте прав, обаче…

— Става дума не само за спасяването на живот — прекъсна го Хендерсън. — Дори става дума не само за спасяването на живота на изтъкната личност като Джуейн. Става дума за нещо много по-голямо. Джуейн е ваш приятел. Пред вас не е ли намеквал за едно свое откритие?

— Да, намекна — потвърди Уебстър. — Намекна за една нова философска концепция.

— Това е концепция, която непременно трябва да узнаем — заяви Хендерсън. — Концепция, благодарение на която ще преустроим Слънчевата система и човечеството само за две поколения ще извърви път, за който инак биха му били необходими сто хиляди години. Става дума за откриването на нова посока към нова цел, за чието съществуване дори и не сме подозирали. Става дума за една нова истина. Истина, която никой не е успял да прозре.

Уебстър бе стиснал така силно края на бюрото си, че пръстите му бяха побелели.

— Умре ли Джуейн и концепцията ще умре с него — каза Хендерсън. — Възможно е завинаги да остане неизвестна за нас.

— Ще се опитам — каза Уебстър. — Ще направя опит…

Погледът на Хендерсън бе твърд.

— Нищо повече от това ли не можете да кажете?

— Нищо повече — рече Уебстър.

— Човече, та вие би трябвало да имате някаква причина за това! Някакво обяснение.

— Нямам обяснения, които да желая да споделям — каза Уебстър.

След това се присегна към превключвателя и прекъсна връзката.

 

 

Уебстър седна на бюрото и се вгледа в ръцете си. Тези ръце бяха изпълнени със сръчност, със знания. Тези ръце можеха да спасят един живот, стига да успееха да отидат на Марс. Тези ръце можеха да дадат на Слънчевата система, на човечеството и на марсианците една нова идея. Идея, която в течение на две поколения щеше да ги придвижи напред със сто хиляди години. Тези ръце обаче бяха оковани от веригата на фобия, породена от тихия и спокоен живот. Бяха оковани от упадъка. От един странно красив, но същевременно гибелен упадък.

Човекът бе изоставил предишните си убежища, задръстените градове, преди двеста години. Бе успял да се откъсне от старите врагове и древните страхове, привързали го към общото огнище. Бе се отървал от призраците, които го преследваха още от момента, когато бе напуснал пещерите.

И въпреки това… И при все това…

Ето, бе се оказал в друго убежище. Не в убежище за тялото, а в убежище за разума. При психологическо общо огнище, от обсега на чиято светлина не смееше да излезе.

Уебстър разбра, че трябвате да напусне това огнище. Че досущ като хората, напуснали градовете преди два века, трябваше да тръгне и да напусне огнището без да се оглежда назад.

Трябваше да замине за Марс. Или най-малкото, да тръгне за Марс. Въпросът бе ясен. Бе длъжен да замине.

Не можеше да знае дали ще оживее по време на пътуването, дали и да пристигнеше щеше да е в състояние да извърши операцията. Замисли се дали агорафобията можеше да има смъртен изход. Всъщност да, ако бе в най-остра форма.

Присегна към звънеца, но се поколеба. Нямаше защо да възлага на Дженкинс приготвянето на багажа. Щеше да се заеме сам с това, за да има с какво да си уплътни времето до пристигането на кораба.

Отиде в спалнята и измъкна от най-горния рафт на гардероба пътна чанта. Забеляза, че е прашна, опита се да издуха праха, но безуспешно. Очевидно, чантата бе седяла в гардероба дълги години.

Докато опаковаше багажа си, стаята го заговори. Заговори го с беззвучния език, с който неодушевените, но добре познати вещи разговарят с човека.

— Не можеш да ме изоставиш — каза стаята. — Не можеш просто така да си тръгнеш и да ме изоставиш.

Уебстър й отговори. В думите му имаше повече молба, отколкото обяснения.

— Длъжен съм да замина. Не можеш ли да разбереш? Става дума за приятел, за стар приятел. После ще се върна.

Като приключи с багажа Уебстър се завърна в кабинета и отново се отпусна в креслото.

Бе длъжен да отпътува, обаче това не му бе по силите. Добре знаеше, че когато настъпеше часът щеше да напусне къщата и да влезе в очакващия го кораб.

Опита се да мобилизира разума си, да го окове, да изхвърли от него всички други мисли освен мисълта, че се отправя на път.

Някои от намиращите се в стаята вещи нахълтаха в мозъка му, сякаш се бяха наговорили да направят това. Вещи, в които се вгледа така, сякаш ги виждаше за пръв път. Стари вещи, които изведнъж му се сториха нови. Хронометърът, показващ едновременно земното и марсианското време, дните на месеца и фазите на луната. Портретът на покойната му съпруга, поставен върху бюрото. Наградата, която бе спечелил в подготвителния клас на гимназията. Поставената в рамка квитанция за десет долара, която бе запазил от пътуването си до Марс.

Огледа всички тези предмети и, първо с нежелание, а после, настървено, започна да складира спомена за тях в мозъка си. Този път ги възприе като отделни съставки на една стая, която през всички тези години бе смятал за завършена цялост, без да си дава сметка колко много предмети са били потребни за изграждането на този образ.

Здрачаваше се. Здрачът на ранната пролет ухаеше на цъфнали върби.

Корабът трябваше да е пристигнал отдавна. Усети, че се опитва да се вслуша в пристигането му, макар и добре да знаеше, че нямаше да го чуе. Корабите с атомни двигатели издаваха шум само когато набираха скорост. При излитане и кацане бяха съвсем безмълвни, досущ като носени от вятъра семена от глухарче.

Трябваше скоро да пристигне. Трябваше да пристигне след малко или нямаше да му стигнат сили да отпътува. Наложеше ли му се да чака повече, щеше да се срине заедно с решителността си подобно на купчина прах под силен дъжд. Нямате да му бъде по силите да се съпротивлява още дълго време на молбите на стаята, на пламъците па огнището и на шепота на земята, върху която пет поколения представители на рода Уебстър бяха живяли и умряли.

Затвори очи и се опита да се пребори с тръпките, подарили по тялото му… Не биваше да им позволи да го победят сега, каза си. Трябваше да удържи. Когато корабът (пристигнеше, трябвате да има сили да стане, да премине през вратата и да се отправи към шлюза. На вратата се почука.

— Влез — каза Уебстър.

Бе Дженкинс. Светлината на огнището се отразяваше върху блестящия му метален хълбок.

— Викал ли сте ме, господине? — попита.

Уебстър поклати глава.

— Побоях се да не би да сте ме търсил и да сте се изненанадал защо не идвам — обясни Дженкинс. — Случи се нещо изключително, господине. Дойдоха двама мъже с един кораб и казаха, че искат да ви отведат на Марс.

— И защо не ме уведоми? — попита Уебстър.

С усилия се изправи на крака.

— Не смятах, че желаете да се нарушава спокойствие ви, господине. — Искането им бе нелепо. Все пак, в крайна сметка успях да ги убедя, че не е възможно да желаете да пътувате до Марс.

Уебстър се вцепени и усети как леденият страх стиска сърцето му. Ръцете му се опитаха да се заловят за ръба на бюрото. Отпусна се тежко в стола и усети как стените на стаята се доближават към него и образуват капан, от който никога нямаше да успее да се измъкне.