Клифърд Саймък
Градът (10)

IV. ДЕЗЕРТЬОРСТВО

Четирима мъже, двама по двама, бяха влезли в ревящата буря на Юпитер и не се бяха завърнали. Бяха навлезли с бързи крачки под пронизителния вятър. По-точно, бяха се гмурнали във въртопа с плътно притиснати към повърхността кореми, докато хълбоците им блестяха под дъжда.

Не се бяха отправили на път в човешки образ.

Петият мъж сега бе застанал пред бюрото на Кент Фоулър, ръководител на Купол 3 на Комисията за изследване на Юпитер.

Разположил се под бюрото, старият Таусър се почеса, прогони една бълха и отново заспа.

Фоулър с болка осъзна, че Харолд Алън бе млад, твърде млад. Бе изпълнен с лесната самоувереност на младостта и изражението на лицето му издаваше, че никога не се бе сблъсквал със страха. Това бе наистина странно. Хората, работещи под куполите на Юпитер, познаваха страха. Страха и скромността. За човешките същества бе трудно да съвместят собствената си незначителност с могъщите сили на чудовищната планета.

— Не можеш да не си даваш сметка, че не си длъжен да правиш това — каза Фоулър. — Че никой не те задължава да го направиш.

Това бе формалност, разбира се. И другите четирима бяха чули тези думи, но въпреки това се бяха отправили на път. Фоулър знаеше, че и петият ще направи същото. При все това, у него се бе събудила внезапно смътна надежда, че Алън няма да ги последва.

— Кога трябва да тръгна? — попита Алън.

Някога Фоулър се бе гордял с такива отговори, но не и сега. Леко се намръщи.

— До час — отговори.

Алън безмълвно продължи да чака.

— Четирима мъже вече излязоха, но не се завърнаха — каза Фоулър. — Това, естествено, ти е известно. Искаме да се завърнеш. Не искаме да предприемаш някаква героична спасителна експедиция. Важното нещо, всъщност единственото нещо, което искаме, е да се завърнеш. Да докажеш, че човек може да съществува и в юпитерианска форма. Иди само до първия жалон, не по-далеч и се върни. Не рискувай. Не изследвай нищо. Просто се завърни.

— Всичко това ми е ясно — каза Алън и кимна с разбиране.

— Конверторът ще бъде задействувай от госпожица Стенли — продължи Фоулър. — Това въобще не трябва да те смущава. Другите мъже преминаха през конверсията без проблеми. Напуснаха конвертора в перфектна форма. Ще бъдеш поверен в сигурни ръце. Госпожица Стенли е най-квалифицираният оператор на конвертор в Слънчевата система. Натрупала е опит в тази работа на повечето от останалите планети. Затова е и тук.

Алън се усмихна на жената и Фоулър забеляза, че на лицето й проблясна нещо. Нещо, което можеше да се възприеме като съжаление или гняв, или просто страх. Това чувство обаче вече бе изчезнало и тя се усмихваше на младежа, застанал пред бюрото. Усмихваше се някак си престорено, като начална учителка, сякаш го правеше насила.

— Очаквам с нетърпение да премина през конвертора — каза Алън.

Изрече тези думи така, че да прозвучат като шега. Като голяма смела шега.

Нямаше място за шеги, обаче.

Работата бе сериозна. Убийствено сериозна. Фоулър знаеше, че от тези експерименти зависеше съдбата на хората върху Юпитер. Ако опитите успееха, богатствата на гигантската планета щяха да бъдат на разположение на човечеството. Хората щяха да усвоят Юпитер така, както вече бяха усвоили по-малките планети. Ако обаче не успееха…

Ако не успееха, човекът щеше да продължи да бъде в плен на ужасяващото атмосферно налягане, силната гравитация и трудно разбираемите химически реакции на планетата. Хората щяха да си останат под куполите, лишени от възможността наистина да стъпят върху повърхността на планетата и да я видят с очите си. Щяха да продължат да бъдат принудени да разчитат единствено на тромави трактори и телевизионни камери и да работят с недодялани механизми и инструменти или с помощта на не по-малко несръчни роботи.

Без защита човешкото същество щеше да бъде мигновено унищожено от чудовищното атмосферно налягане на Юпитер. Налягане от петнадесет хиляди фунта на квадратен инч, пред което земното океанско дъно можеше да се уподоби на вакуум.

Дори и най-здравият метал, сътворен от земните жители, не можеше да издържа на подобно налягане, особено пък съчетано с алкалните дъждове, непрестанно обливащи планетата. Ставаше крехък и се лющеше и ронеше като глина или се разтваряше и стичаше на повърхността във вид на струйки и локви от амонячни соли. Едва след укрепване на здравината и якостта на този метал посредством засилване на електронното му напрежение той успяваше да издържи тежестта на хилядите кубични километри от непрестанно движещи се задушливи газове, образуващи атмосферата. Дори и след това трябваше да бъде облицован от масивен кварц, който да го опази от дъжда, образуван от течен амоняк.

Фоулър се вслуша в бръмченето на двигателите, разположени в приземния етаж на купола. Шумът се чуваше непрестанно, тъй като двигателите никога не преставаха да работят. Не биваше да спират, защото ако това се случеше, щеше да се прекрати подаването на потоците от енергия, вливаща се в металните стени, електронното напрежение в тях щеше да спадне и това щеше да бъде краят на всичко.

Таусър се размърда под бюрото на Фоулър, изправи се и прогони още една бълха. При това движение кракът му тупна силно върху пода.

— Нещо друго? — попита Алън.

Фоулър поклати глава.

— Не. Виж, ако ти имаш някаква работа за вършене преди това, например…

Насмалко щеше да го попита дали не иска да остави някому писмо, обаче навреме се усети и от това почувства облекчение.

Алън погледна часовника си.

— Ще бъда там точно в уречения час — каза. Извърна се и се отправи към вратата.

 

 

Фоулър знаеше, че госпожица Стенли го наблюдава, и не желаеше да среща погледа й. Заради това започна да прелиства документите върху бюрото.

— Това нещо докога ще продължава? — попита госпожица Стенли, като влагаше злост във всяка дума.

Едва тогава той се извърна в креслото си и я погледна. Устните й се бяха превърнали в черта, а сресаната й назад коса сякаш бе по-пригладена от всякога. Лицето й почти приличаше на смъртна маска.

Той се опита да говори със спокоен глас.

— Ще продължава, докато е необходимо — отвърна. — Ще продължава, докато има някаква надежда.

— С други думи, ще продължавате да ги осъждате на смърт — каза тя. — Ще продължавате да ги изпращате да се сблъскат лице с лице с Юпитер. И докато ги изпращате на явна смърт, самият вие ще си седите спокойно тук.

— В случая няма място за сантименталности, госпожице Стенли — каза Фоулър, като се опитваше да прикрие раздразнението си. — Знаете не по-зле от мен защо правим това. Знаете, че човек в собствената си форма просто не може да се справи с Юпитер. Единственото решение е да превърнем хората в неща, които могат да се справят с Юпитер. Вече сме правили това на другите планети. Ако постигнем успех, гибелта на няколко души ще е скромна цена за него. Хората открай време са жертвали живота си за глупости, за глупави неща. Защо трябва в такъв случай да се колебаем дали да рискуваме още един живот, когато става дума за такова велико начинание?

Позата на госпожица Стенли изглеждаше скована. Бе положила ръце на скута си и светлините се отразяваха в посребрялата й коса. Фоулър я наблюдаваше и се опитваше да отгатне нейните мисли и чувства. Не се боеше от нея, но се чувствуваше някак си неловко в нейно присъствие. Проницателните й сини очи виждаха твърде много неща, а ръцете й изглеждаха прекалено деловити. Повече щеше да й отива да бъде нечия леля, да седи в люлеещ се стол и да плете нещо. Тя обаче бе нещо друго. Бе най-добрият оператор на конвертор в Слънчевата система и очевидно не й харесваше начина, по който Фоулър вършеше работата си.

— Нещо не е наред, господин Фоулър — каза.

— Права сте — съгласи се Фоулър. — Точно заради това сега изпращам навън младия Алън. Може би той ще разбере причината.

— И ако не я разбере?

— Ще изпратя друг.

Тя бавно се изправи, отправи се към изхода, но пътьом се спря пред бюрото на Фоулър.

— Някой ден ще станете велик човек — каза му. — Не пропускате нито един шанс. Сега е вашият голям шанс и сте разбрал това още в деня, когато бе взето решение тестовете да се направят в този купол. Успеете ли, ще получите една-две нашивки. Колкото и хора да загинат за целта, вие ще получите своите една-две нашивки.

— Госпожице Стенли, младият Алън скоро трябва да се отправи на път — каза й троснато. — Моля ви да имате грижата вашата машина…

— Моята машина няма никаква вина за случилото се — каза му тя ледено. — Моята машина действува по параметрите, заложени от биолозите.

Той се наведе над бюрото си и изслуша как стъпките й утихват по коридора.

Разбира се, тя казваше истината. Параметрите бяха заложени от биолозите. Биолозите обаче можеха да грешат. Получеше ли се дори и минимално отклонение от допустимото, конверторите щяха да изпращат на Юпитер създания, различни от замислените. Мутанти, които можеха и да не издържат изпитанията, да изгубят разума си, да станат жертва на непредсказуеми обстоятелства.

Човекът не знаеше много за нещата, които ставаха навън. Знаеше само това, което му показваха неговите уреди. При това не се знаеше доколко образците, набавени с помощта на механизми и изследвани от въпросните уреди, бяха подходящи за Юпитер. Юпитер бе невероятно огромен, а куполите бяха малко на брой.

Усилията на учените да получат необходимите данни за лоперите^[1], очевидно най-висшата форма на живот на Юпитер, изискаха над три години интензивен труд, а след това, още две, необходими за проверка на истинността на получената информация. И то за работа, която на Земята отнемаше седмица или две. На Земята обаче тази работа въобще не можеше да се свърши, тъй като бе невъзможно да се транспортира дотам юпитерианска форма на живот. Атмосферното налягане на Юпитер нямаше как да бъде възпроизведено извън него и при земно налягане и температура лоперите просто щяха да се превърнат в малки газови облачета.

При все това, тази работа трябваше да бъде свършена, защото човешките същества държаха да могат да се разхождат по Юпитер поне в жизнената форма на лопери. Поради тази причина преди конверторът да бъде в състояние да прехвърли едно човешко същество в друга форма на живот бе необходимо да се изучат най-подробно всичките й физически характеристики. При това да се изучат както трябва, без да се допусне каквато и да е грешка.

 

 

Алън не се завърна.

Тракторите, които прочесаха околността, не откриха никакви следи от него. Само един от шофьорите съобщи, че е забелязал някакъв движещ се силует, който при добра воля можеше да се възприеме и като липсващият земен жител във формата на лопер.

Биолозите реагираха с любезната надменност на учени, когато Фоулър изказа пред тях предположение, че може би параметрите не са възпроизведени точно. Учтиво му дадоха да разбере, че са възпроизведени точно. Казаха му, че когато се постави човек в конвертора и се задействува превключвателя, този човек се превръща в лопер. Напуска машината, излиза извън подозрението на останалите и се разтваря в гъстата атмосфера.

Може би все пак е било допуснато малко отклонение от това, което би трябвало да бъде един лопер, да се е получил някакав незначителен дефект, подхвърли Фоулър. Ако е имало такова нещо, биха били необходими години, за да се установи, отвърнаха биолозите.

Фоулър знаеше, че са прави.

И така, вече бяха изчезнали не четири, а пет души. Излизането на Харолд Алън на повърхността на Юпитер се бе оказало безсмислено. Напълно безполезно, що се отнасяше до придобиването на познания.

Фоулър присегна и взе папката с кадровите данни, папка с добросъвестно защипани тънки листове. Знаеше, че неприятните неща, които му се налагаше да върши, бяха необходими. Трябваше обаче да открие причината за тези странни изчезвания. Можеше да постигне това единствено, като изпрати навън още хора.

За миг застина и се вслуша в рева на вятъра над купола. Бурният въздушен поток не прекъсваше и за миг гневното си движение над повърхността на планетата.

Дали пък навън не съществуваше някаква заплаха? Дали пък навън не дебнеше някаква неизвестна на хората опасност? Например някакви същества, таящи се в засада и излапващи лоперите, без да правят разлика между същинските допери и хората във формата на лопери? На лапачите, разбира се, това щеше да им е все едно.

Или пък може би бе извършена груба грешка при определянето на лоперите като формата на живот, най-добре пригодена за съществуване върху повърхността на планетата? Фоулър знаеше, че очевидната интелигентност на лоперите бе една от причините да се спрат на тях. Ако в създанието, в което се превръщаше човек, не бе заложена интелигентност, човешките същества нямаше да бъдат в състояние да задържат собствения си разум в него за дълго време.

Дали пък биолозите не бяха обърнали прекомерно внимание на това съображение, пренебрегвайки в същото време някакъв друг фактор, чиято недооценка е могла да има опасни, ако не и фатални последици? Това не изглеждаше правдоподобно. Колкото и надути да бяха биолозите, не можеше да им се отрече, че разбираха работата си.

Или пък начинанието бе неосъществимо, обречено от самото си начало? Конверсията в други форми на живот наистина се бе оказвала успешна на други планети, обаче това не означаваше непременно, че трябва да се окаже успешна и на Юпитер. Може би пък човешкият разум не бе в състояние да работи както трябва, когато използуваше сетивния апарат на юпитерианските форми на живот. Може би лоперите се отличаваха толкова силно от човека, че не съществуваше обща основа за обвързването на човешките знания с юпитерианската концепция за съществуването.

Причината можеше да е и у човека, да е нещо присъщо на човешката раса. Например някаква умствена извратеност, която, взета в съчетание с видяното навън, не позволяваше на хората да се завърнат. Можеше пък и да става дума за обикновена човешка умствена черта, възприемана като нещо обичайно на Земята, обаче в пълен разрез с юпитерианското съществуване и способна в съчетание с него да доведе човек до безумие.

 

 

В коридора се разнесе дращене на нокти и Фоулър се усмихна. Таусър се завръщаше от кухнята, където бе отишъл да навести своя приятел, готвача.

Влезе в стаята с кокал в уста, помаха на Фоулър дружески с опашка и се отпусна до бюрото, като положи кокала между лапите си. Погледна стопанина си със сълзливи стари очи и Фоулър присегна и почеса едно рошаво ухо.

— Все още ли ме обичаш, Таусър? — попита Фоулър и Таусър тупна утвърдително с опашка.

— Май вече само ти ме обичаш — продължи Фоулър. Изправи се и отново се подпря на бюрото си. Ръката му присегна и взе папката.

Бенет? Бенет имаше приятелка, която го очакваше на Земята.

Ендрюс? Ендрюс бе решил да продължи висшето си образование веднага щом събереше достатъчно пари за една учебна година.

Олсън? Олсън наближаваше пенсионна възраст. Непрестанно разправяше на всички как ще се оттегли на почивка и ще отглежда рози.

С внимателно движение Фоулър върна папката на мястото й.

Осъжда хората на смърт. Да, точно така се бе изразила госпожица Стенли, докато бледите й устни едва се движеха върху пергаментеното й лице. Изпраща хората на явна смърт, докато самият той седи зад бюрото си и се радва на безопасност.

Навярно това се говореше в целия купол, особено след като не се бе завърнал и Алън. Разбира се, никога нямаше да му го кажат в лицето. Дори и хората, които можеше да извика, за да им съобщи, че са следващите пътници, нямаше да му кажат това в лицето.

Той щеше обаче да прочете тези думи в погледите им.

Отново взе папката. Бенет. Ендрюс. Олсън. Имаше и други имена, обаче нямаше смисъл да изчита списъка докрай.

Кент Фоулър знаеше, че не можеше да направи това. Не можеше да погледне тези хора в лицето. Да ги изпрати на явна смърт извън купола.

Приведе се напред и натисна копчето на интеркома.

— Да, господин Фоулър?

— Моля ви, извикайте госпожица Стенли.

Докато чакаше госпожица Стенли, вслуша се в звуците, издавани от Таусър, който унило гризеше кокала.

Да, зъбите му вече съвсем не ги биваше.

— Заповядайте — каза гласът на госпожица Стенли.

— Госпожице Стенли, извиках ви просто за да ви кажа, че трябва да подготвите още два пътника.

— Не се ли боите, че така скоро ще свършат? Ако ги изпращате един по един, ще ви стигнат за по-дълго и ще изпитате два пъти по-продължително удоволствие.

— Единият ще е куче — каза Фоулър.

— Куче!

— Да. Таусър.

Гласът й стана толкова студен, че се вледени.

— Изпращате собственото си куче! Дето всички тези години…

— Точно заради това — каза Фоулър. — Таусър ще страда, ако го изоставя.

 

 

Това не бе този Юпитер, който бе наблюдавал по телевизора. Бе очаквал да бъде различен, но не чак толкова. Бе очаквал да се озове в ад от амонячен дъжд и вонящ дим и да слуша тътена на непрестанна буря. Бе очаквал мрачни облаци, непрогледна мъгла и зловещото проблясване на чудовищни мълнии.

Не бе очаквал, че поройният дъжд ще се превърне в лека пурпурна мъгла, рееща се като сянка над червена и пурпурна морава. Не бе очаквал, че страшните светкавици ще се превърнат в красиви проблясъци върху едно сякаш изрисувано небе.

Докато чакаше Таусър, Фоулър стегна мускулите на тялото си и се удиви от неговата гъвкавост и сила. Тялото наистина си го биваше. Усмихна се, като си спомни как бе изпитвал съжаление към лоперите, когато ги бе виждал на телевизионния екран.

Тогава му бе трудно да си представи същество с живот, основан върху амоняка и водорода, а не върху водата и кислорода. Бе му трудно да повярва, че подобна форма на живот е в състояние да изпита радост от съществуването си така, както я изпитва човешко същество. Бе му трудно въобще да си представи живот върху бурната и подобна на супа повърхност на Юпитер. Естествено, нямаше как да знае, че очите на юпитерианско същество ще я възприемат съвсем другояче.

Възприе порива на вятъра като докосване на нежни пръсти и с изненада си спомни, че по земните критерии това бе ревящ ураган, движещ се със скорост от двеста мили в час и наситен със смъртоносни газове.

Тялото му се изпълни с приятни ухания. Всъщност, не точно ухания, защото на мястото на обонянието му се бе появило нещо различно. Стори му се, че цялото му същество се просмуква от усещането за лавандула или за нещо, наподобяващо лавандула. Знаеше, че за описването на това усещане не разполагаше с думи и че при ползуването на известната му терминология щеше да се сблъска с много загадки. Думите, които знаеше, известните му мисловни символи, които му вършеха работа като жител на Земята, щяха да му бъдат безполезни в неговия юпитериански облик.

На купола се отвори врата и оттам се измъкна Таусър. Това трябваше да е Таусър.

Понечи да извика кучето и мозъкът му започна да подбира думите, които щеше да изрече. Не можа обаче да ги произнесе. Нямаше как да ги произнесе. Нямаше с какво да ги произнесе.

За миг разумът му се изпълни с лепкав ужас, с безумен страх, който изпрати малки облачета от паника в мозъка му.

Как разговаряха помежду си юпитерианците? Как…

Изведнъж усети присъствието на Таусър. Усети топлата вълна на дружелюбието на рунтавото животно, придружавало го на Земята и на много планети. Сякаш съществото на име Таусър за миг се бе озовало в мозъка му.

В бълбукащото приветствие, което бе усетил, се появиха думи.

— Здрасти, приятел.

Всъщност, не бяха думи. Бяха нещо по-добро от думи. В мозъка му навлязоха мисловни символи. Символи с много по-богати оттенъци от тези, които можеха да бъдат предадени с думи.

— Здрасти, Таусър — каза.

— Чувствувам се добре — каза Таусър. — Досущ като в годините, когато бях малко кученце. В последно време хич не ме биваше. Краката ми взеха да отслабват, а пък зъбите ми се протриха почти до основи. С такива зъби никак не е лесно да се гложди кокал. Да не ти разправям пък как ме измъчваха бълхите. Е, свикнал съм им открай време, но когато бях млад дали щяха да бъдат с една-две повече или по-малко не ми правеше особено впечатление.

— Обаче… Обаче… — мислите на Фоулър се объркаха. — Та ти разговаряш с мен!

— Естествено — потвърди Таусър. — Винаги съм разговарял с теб, но ти не ме разбираше. Опитвах се да ти обясня някои неща, но ти не ги схващаше.

— Понякога съм те разбирал — възрази Фоулър.

— Не дотам добре — отвърна Таусър. — Разбираше кога се нуждая от храна, вода или разходка, но нищо повече.

— Съжалявам — каза Фоулър.

— Няма значение — отвърна Таусър. — Хайде да се надбягваме до хълма.

Фоулър за пръв път забеляза хълма, очевидно разположен далеч, на много мили от тях. В сянката на многоцветните облаци силуетът му изпъкваше със странна кристална красота.

Фоулър се поколеба.

— Струва ми се, че е твърде далеч…

— Стига, де — отвърна Таусър и се устреми към хълма.

Фоулър го последва, като изпробва силата на краката си. Изпробва силата на цялото си ново тяло, първоначално с известно съмнение, а после удивен от това, което осъзна. След малко вече тичаше, изпълнен с веселие, слял се с червената и морава ливада и със стелещия се дъжд, превръщащ се в дим.

Докато тичаше, усети музика. Музика, която изпълни тялото му и цялото му същество. Музика, която го понесе върху бързи сребърни криле. Музика, подобна на звъна, разнасящ се в слънчев пролетен ден от камбанария, разположена на хълм.

Докато наближаваха хълма музиката се усили и изпълни вселената с порой от вълшебни звуци. Вече знаеше, че тя се разнася откъм бурния водопад върху блестящия хълм.

Знаеше, разбира се, че това не бе вода, а течен амоняк, и че хълмът бе бял на цвят, защото бе образуван от втвърден кислород.

Спря до Таусър и се вгледа в мястото, където водопадът се превръщаше в сияйна дъга от стотици цветове. Бяха стотици в най-буквалния смисъл на думата. Тук не съществуваше преливане от един цвят към друг така, както го виждаха човешките същества. Цветовете бяха ясно разграничени и много на брой, тъй като тук светлината се разлагаше на всичките си съставки.

— Музика — каза Таусър.

— Да. Какво искаш да кажеш?

— Че музиката е причинена от вибрации. Вибрациите на падащата вода.

— Таусър, ти не знаеш нищо за вибрациите.

— Вече знам — възрази Таусър. — Мисълта за тях просто ми дойде на ум.

— На ум — Фоулър преглътна от удивление. Изведнъж в собствената му глава се появи формула. Формулата на химически процес, благодарение на който металите щяха да издържат налягането на Юпитер.

Изумен от това, вгледа се във водопада. Разумът му веднага осъзна цветовете и ги подреди по реда на тяхната последователност в светлинния спектър. Просто така. Просто без усилия. Въпреки, че той нямаше познания нито за метали, нито за цветове.

— Таусър — извика. — Таусър, с нас става нещо.

— Да, знам — отвърна Таусър.

— Нещо става с мозъците ни — продължи Фоулър. — Използуваме ги цялостно, пълноценно, до последната им гънка. Използуваме ги за установяването на неща, които би следвало отдавна да са ни известни. Може би мозъците на земните създания по начало са бавни и мудни. Може би ние сме дебилите на вселената. Може би сме така устроени, че вършим всичко по най-трудния начин.

Мислите му бяха кристално ясни и той разбра, че наученото нямаше да се ограничи до подреждането на цветовете от спектъра и създаването на метали, издържащи налягането на Юпитер. Почувствува смътно други неща. Неща, които не му се изясниха веднага. Сякаш чу шепот, намекващ за предстоящи велики дела, за тайнства отвъд пределите па човешката мисъл, може би и отвъд пределите на човешкото въображение. Тайнства, съчетани с факти и логика, и основани върху разсъждения. Неща, които всеки мозък щеше да проумее, стига да бе в състояние да използува целия си капацитет.

— Все още сме предимно земни създания — рече той. — Сега едва започваме да проумяваме някои от нещата, които ни предстои да научим. Неща, които не можехме да научим като човешки същества, може би именно защото бяхме човешки същества. Човешките ни тела бяха несъвършени тела. Зле пригодени за мислене, зле пригодени и за други неща, които тепърва предстои да узнаем. Може би лишени от някои сетива, необходими за постигането на истинско познание.

Обърна се и погледна купола. Бе нещо неголямо и черно, смалено от разстоянието.

Там имаше хора, неспособни да съзрат красотата на Юпитер. Вярващи, че бурните облаци и непрестанният дъжд закриваха лицето на планетата. Хора с невиждащи човешки очи. Със слаби човешки очи. Очи, неспособни да съзрат красота в облаците и да гледат през бурята. Тела, неспособни да усетят музиката, предизвикана от един водопад.

Хора, които вървяха сами, ужасно самотни и общуваха с помощта на езиците си подобно на бойскаути, разменящи си послания със сигнали. Хора, неспособни да докоснат разума на другите така, както той сега докосваше разума на Таусър. Хора, лишени за вечни времена от възможността за близък личен допир с други живи същества.

Самият той, Фоулър, бе очаквал на повърхността на Юпитер да се сблъска с ужаса, причинен от извънземните неща. Бе мислил, че ще трепери, очаквайки заплахата от неизвестното. Бе очаквал да се погнуси от една обстановка, която не бе земна.

Вместо това, обаче, откри нещо велико, с което дотогава човек не се бе сблъсквал. Пъргаво и надеждно тяло.

Силна възбуда и силно усещане на радостта от живота. Остър ум. Изпълнен с красота свят, който земните мечтатели още не си бяха представили.

— Да вървим — призова го Таусър.

— Накъде?

— Накъдето и да е. Важното е да тръгнем, а после ще разберем къде сме стигнали. Имам едно усещане… едно особено усещане…

— Разбирам те — каза Фоулър.

И той бе обзет от това усещане. Усещаше, че му предстоеше нещо велико. Че го очаква величие. Знаеше, че отвъд хоризонта го очакват приключения и неща, по-велики от приключенията.

Това го бяха разбрали и петимата му предшественици. И те бяха почувствували същия повик. И те бяха разбрали, че тук ги очакваше съдържателен живот, изпълнен със знания.

Разбра, че именно заради това не се бяха завърнали.

— Аз няма да се върна — каза Таусър.

— Не можем да ги оставим в неведение — каза Фоулър.

Направи две крачки към купола и спря. Завръщане в купола. Завръщане към изпълненото с отрова и болящо го тяло, което бе оставил. Едва сега разбра, че в него бе изпитвал болки.

Завръщане към замъгления мозък. Към неясното мислене. Към отварящите се усти, с чиято помощ хората си разменяха сигнали. Към очите, които сега щяха да му се сторят по-лоши от липсата на зрение въобще. Завръщане към скуката, пълзенето и невежеството.

— Може би някой ден ще се завърна — промърмори.

— Има много неща, които тепърва предстои да извършим. Много неща, които трябва да видим — каза Таусър. — Много неща, които трябва да научим. Ще открием…

Да, сигурно щяха да открият разни неща. Може би цивилизации. Може би цивилизации, в сравнение с които човешката щеше да изглежда смехотворна. Щяха да открият красота, и още по-важно, щяха да я проумеят.

Щяха да открият дружба, непозната дотогава нито на човек, нито на куче.

Щяха да открият живот. Истински и бързо протичащ живот, несравним с дотогавашното им мудно съществуване.

— Не мога да се завърна — каза Таусър.

— И аз — рече Фоулър.

— Завърна ли се, ще ме превърнат отново в куче — каза Таусър.

— А мен — в човек — каза Фоулър.