Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (9)

Нападението по Бермехо

Когато стигнаха до остров Куебрачо, те се отправиха към отсрещния бряг на реката.

Вързаха лодката в един залив, скрит от гъста завеса от клони, и наведени слязоха на брега, минаха през гората и се озоваха в широка равнина.

Слънцето приличаше и затрудняваше вървежа им. Но за щастие скоро започна да подухва ветрец, който раздвижи горещия въздух.

Стигнаха до моста, срутил се така изненадващо преди няколко дни, който вече бе здраво поправен, и се озоваха пред гората.

Един гаучо яздеше по полето, привършвайки укротяването на един мустанг с дълга опашка и развяваща се грива. Когато забеляза тримата млади хора, той се изненада и внезапно пришпори коня си, който препусна бясно към естансиата.

— Как ти се струва поведението на този гаучо? — попита Мануел.

— Струва ми се, че бърза, за да уведоми някого — отговори Сантос.

— Навярно домакинът е все още на работа при управителя.

— Досега Кабрильо би трябвало да ни уведоми, че е време да подадем жалба срещу управителя му! — каза бразилецът.

— Така е — съгласи се Мануел. — Това означава, че ще трябва да разчитаме на собствените си сили, за да постигнем удовлетворяваща присъда над подлеците.

— Вероятно така ще стане — отговори Сантос.

— Вижте в края на пътя! Една кола излиза от градината! — посочи Мануел.

Сантос погледна нататък с ръка над очите си, за да се запази от силната слънчева светлина.

— И ако не се лъжа, в нея седи самият естансиеро! — добави той.

— Отправя се към нас — уточни Мануел. — Какво ли може да означава това?

— Много просто. Гаучото го е уведомил и той идва да ни посрещне. Тази пресилена любезност не е много по вкуса ми — забеляза бразилецът, който си помисли за Мануелита.

Кабрильо все повече приближаваше и когато стигна до двамата младежи, те поздравиха любезно.

Кабрильо спря двата великолепни коня и свали сомбрерото си.

— Съобщиха ми, че вървите пеша към дома ми. Щастлив съм да ви предложа колата си.

Усещаше се как с всички сили се старае да говори любезно, но острият тон на гласа му го издаваше.

— Качете се, моля! — предложи им той.

Сантос помогна на Мануелита да се качи, а после Мануел и той се настаниха на удобните седалки.

Кабрильо обърна, конете препуснаха и скоро се озоваха в градината пред неговия дом.

Когато слязоха, тримата последваха управителя, който ги покани в кабинета си. После се обърна към стоящия наблизо прислужник и му направи знак.

Скоро прислужникът се върна с поднос с мате.

— Надявам се, че сте забравили вече досадните ми думи и брат ви и годеникът ви също са ми простили — каза Кабрильо на Мануелита.

Обърна се към тях и продължи:

— Мислех да изпратя едно писмо до вас. Важните разкрития, които ми направихте онзи ден, ме накараха да действам бързо. Веднага потърсих управителя, за да ми даде обяснения за действията си, но никъде не можаха да го намерят. Възложих на хората си да потърсят Мадейра, но и той бе изчезнал безследно. Това още повече затвърди у мен мнението, че обвиненията ви са основателни. Ако тези двамата не бяха с гузна съвест, нямаше да изчезнат по такъв мистериозен начин. Исках да ви пиша именно за това.

— Значи двамата са избягали? — извика Сантос.

— Страхувам се, че е така.

— Но снощи управителят ви е бил тук! — възкликна Мануел.

— Какво искате да кажете? Че ви лъжа ли? — попита Де ла Бланка.

— Нали той е наредил да хвърлят във въздуха бента, за да наводни имението ни! — намеси се и Мануелита. — Всичките ни посеви са унищожени.

— Откъде сте сигурни, че той е авторът на тази долна постъпка? — попита Кабрильо.

— Един индианец, който е бил свидетел на всичко това, е разказал на моите слуги. Управителят е предал на двамата си помощници пакет с взривни вещества! — отвърна Мануел.

— А защо е трябвало да прави това?

— По същите причини, които го тласкаха и към предишните му престъпления. Убеден съм, че той е наемник на Пабло Мадейра! — извика Сантос Каравелас. — И ако наистина вашите хора не са могли да го намерят, ние ще го открием непременно!

— Успокойте се, младежо! Ще заповядам да не се прекратява търсенето. Това няма да ви попречи да помогнете в издирванията. Ще бъде сторено всичко възможно, за да може да се освободи страната час по-скоро от двама злодеи. Вземам си бележка от последното ви изявление и ще го съобщя веднага на секретаря си, за да го предаде където трябва.

Плантаторът отиде при писалището си, написа няколко реда на един лист, сложи го в плик и го повери на слугата си.

— Предай това писмо на Арчикунга! — заповяда той. Слугата погледна господаря си и плика и излезе.

— Както виждате, правя всичко възможно, за да получите удовлетворението, което Ви се полага — добави той. — Не искам такива хора в поверения ми район! А що се отнася до бента, той ще бъде поправен за сметка на правителството, макар че вие бяхте длъжни да поемете разходите. Колата ми ще ви закара до края на естансиата. Не ви я предлагам за по-нататък, защото, както знаете, пътят там не е за коли.

— Благодарим ви! — промълви Мануел, чиято великодушна и благородна душа не забелязваше в думите на Кабрильо лъжливите намерения, скрити под маската на любезността.

Въпреки всичко той вярваше, че господинът е човек, малко суров, но енергичен и справедлив.

Обаче Сантос не мислеше така. Загрижеността на Кабрильо му изглеждаше пресилена и двулична, но все още не можеше да го заяви открито.

— Да се надяваме, че вашите хора ще могат да заловят двамата злосторници — подчерта бразилецът. — Така ще отървете страната от други подобни престъпления.

Кабрильо де ла Бланка сподели техните надежди и дори изказа увереността си, че скоро злодеите ще бъдат изправени пред съда.

При сбогуването му един внимателен наблюдател, още по-внимателен и от бразилеца, би забелязал известна обезпокоителна заплаха.

Гостите се качиха отново в кабриолета, изпратени от плантатора. Поведението му изненада пеоните, които намираха за странно вниманието, проявено към такива скромни земевладелци като Сантос и Мануел.

Когато стигнаха до края на пътя, който разделяше обширните полета на естансиата, тримата слязоха и благодариха на кочияша. После продължиха пеша, коментирайки добрия прием на Де ла Бланка.

Мануел бе доволен, но Сантос не скриваше недоверието си към Кабрильо. Смяташе, че той също е замесен до известна степен в злодействата.

Намериха лодката в залива, качиха се в нея и се спуснаха по реката, която под косите лъчи на слънцето изглеждаше като разтопено сребро.

Не бяха изминали и половин километър, когато се случи нещо съвсем неочаквано.

Лодката, стигнала до един завой, бе нападната от четирима индианци, изскочили внезапно изпод водата. Веднага се нахвърлиха с юмруци върху Мануел и Сантос, а в същото време се появи и пети индианец, който хвана девойката за раменете и я отвлече към брега.

Индианците престанаха да удрят Мануел и Сантос и отново се гмурнаха във водата.

Когато се посъвзеха от замайването, Мануел и бразилецът вдигнаха пушките и стреляха. Макар че индианците плуваха под водата, единият от тях бе улучен и ранен. Той изплува на повърхността, обагрена от кръвта му, и след миг изчезна отново.

— Мануелита! Къде е Мануелита? — извика брат й. Девойката отчаяно се бореше с похитителя си, за да се освободи.

Сантос вдигна пушката и се прицели, но Мануел я хвана и отклони дулото й.

— Не стреляй! Опасно е за живота на сестра ми! — извика той и по гърба му полазиха студени тръпки.

Двамата грабнаха отново веслата и с енергични усилия започнаха да гребат към брега. Когато стигнаха там, похитителят бе вече отвлякъл девойката навътре в гората.

— Сестро! Сестро! Къде си?! — извика Мануел, грабна пушката и се втурна между дърветата.

Сантос го следваше наблизо, дълбоко поразен от случилото се.

Сцената се бе развила с такава бързина, че двамата младежи все още не можеха да дойдат на себе си и да се ориентират. Ударите на четиримата индианци ги бяха замаяли и ги бяха принудили да останат за миг беззащитни. Този именно миг бе позволил на петия индианец да дръпне Мануелита във водата и да я отвлече.

Двамата приятели бяха излезли от водата.

— Проклятие! — викна Мануел.

Похитителят бе успял вече да се качи на кон, метнал пред себе си припадналата девойка, и да се отдалечи в галоп през прерията.

— Отвлечена! — изрева Сантос.

— Не съумяхме да я опазим! — добави Мануел.

— Да не губим време във взаимни обвинения! — заяви бразилецът. — Веднага трябва да я спасим!

— Да, трябва да я спасим! Но по какъв начин? Разбойникът е на кон! — чудеше се Мануел.

После се втурнаха напред с тревожни викове, но похитителят се отдалечаваше все повече в настъпващата нощ.