Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (11)

В огнения кръг

Бразилецът се събуди внезапно през нощта: диви викове бяха нарушили съня му и остър дим задушаваше гърлото му. Конете, завързани за дърветата, цвилеха уплашено.

Той се надигна и седна, за да се окопити и разсъни. Виковете продължаваха да се носят в гората. Сякаш бяха на разярени и уплашени животни. Тънката мъгла от дим вероятно бе донесена от вятъра. Може би някъде бе избухнал пожар.

Сантос се обърна. Годеницата му и брат й все още спяха. Преди да ги разбуди, той искаше да се увери каква е опасността. Би било грях да прекъсне техния здрав и сладък сън заради несъществуваща или все още далечна опасност.

Стана и реши да се покатери на дървото, под което се бяха разположили. Пъргав и силен, бразилецът скоро се покатери доста високо. Мъглата ставаше все по-гъста, а миризмата от сгъстяването на мъглата и пушека — по-остра. Ревът на свирепите животни затихваше — вероятно се бяха отдалечили. Дървото бе много високо и се издигаше над всички останали.

Сантос забеляза от върха му, че опасността не е толкова далечна.

Огненият кръг бе доста широк, но бързо се стесняваше. Езиците на пламъците се извисяваха и пълзяха от дърво на дърво. Горските животни, търсейки изход, бавно се отдалечаваха, а дали той и приятелите му щяха да намерят такъв изход?

Бразилецът се огледа наоколо. Стори му се, че се намира почти в средата на огромно огнище, което все повече се приближаваше и скоро щеше да ги стегне в огнения си обръч.

Ослуша се. Ревът на животните, изненадани от огромния пожар, идваше откъм запад. Вероятно там гората все още не бе засегната от пламъците.

Сантос бързо заслиза и когато скочи долу, извика:

— Събудете се! Пожар!

Братът и сестрата бързо скочиха.

— Какво има? — попита Мануел.

— Гората гори от всички страни! — отговори бразилецът.

Конете, почувствали близката опасност, цвилеха непрекъснато.

— Нямаме нито минута за губене! — извика Сантос. — Бях на най-високото дърво и видях, че сме заключени в огнен кръг.

— На конете! — извика Мануел. — Няма съмнение, че това е работа на неприятелите ни.

Той повдигна сестра си, постави я на гърба на коня и сам се метна зад нея. Бразилецът се качи на другия кон, след като преряза с ножа си преплетените лиани, с които животните бяха завързани.

— На запад! — извика той.

Сантос пръв препусна по една пътека, която безсъмнено трябваше да води към някоя река, както е обикновено в горите, които разделят една прерия от друга. Препускаха в продължение на цял час сред все по-гъста мъгла от дим, която вятърът тласкаше на юг. Изведнъж чуха силно пращене на счупени клони.

— Това е стадо бизони! — извика Мануел. — Върви след нас!

— Търси изход! — обади се бразилецът.

— Ще трябва да навлезем навътре в гората и да ги оставим да минат. Друг начин не виждам — забеляза Мануел. — Иначе рискуваме да бъдем съборени на земята и премазани от копитата им.

Те се отстраниха вляво в някакви храсталаци покрай пътеката. Бизоните бяха наблизо. Бясното им препускане напомняше грохота на огромен влак.

— Можем да се сдобием с богати запаси! — забеляза бразилецът, гледайки шумно преминаващите животни.

— Сигурно, но би било опасно. Стадото може и да ни унищожи, както е разярено.

— Откъде ли идва?

— Вероятно тези бизони принадлежат на някоя естансиа от отсрещния край на гората.

— Как ли са избягали?

— Случва се понякога някой женски бизон да прескочи телената ограда и да навлезе в горите. Тогава по силата на подражанието цялото стадо я следва.

— А тези бизони няма ли да бъдат прибрани от притежателя им?

— Трудно ще бъде! Ако стадото успее да се спаси от пожара, е способно да отиде чак в Гран Чако. Ето че вече мина цялото стадо.

— А не е ли възможно пожарът да го върне обратно?

— За жалост това е твърде възможно и тогава ние ще се окажем затворени в огнения кръг.

Въздухът се нажежи застрашително. Очевидно бе, че кръгът на пламъците се стеснява. Тримата отново яхнаха конете и препуснаха след бизоните.

Мануел се опитваше да успокои сестра си, като омаловажаваше опасността.

— Не се бой, Мануелита! Бизоните се спасиха… Ще се спасим и ние!

— Все ще намерим някое място, незасегнато от пламъците! — добави и Сантос Каравелас.

Но двамата не можеха да скрият в себе си трагичното положение, в което се намираха. Мученето на бизоните заглъхваше на запад. А това бе доста успокоителен знак. Мануел и Сантос въздъхнаха облекчено. Бизоните бяха намерили изход. Но същевременно въздухът бе станал толкова нажежен и задушен, че бе невъзможно да се диша. Острият дим проникваше в очите, гърлото и дробовете. Конете бяха обезумели от страх. Те препускаха, ръководени единствено от инстинкта си.

Мануелита стискаше силно ръката на брат си.

— Мануел, изгубени сме! Каква ужасна смърт ни очаква! — промълви тя с пресипнал глас.

— Не се страхувай, Мануелита! Досега небето ни пазеше от гибел… Не е възможно враговете ни да не получат възмездие. Ние трябва да отмъстим за всичко, което ни сториха. Ще видиш!

Изведнъж се разнесе радостен вик:

— Поток!

Действително в края на пътеката блеснаха водите на малък приток на Бермехо, който течеше покрай част от гората. Отраженията на големия пожар осветяваха водата, която блестеше като разтопено злато.

Пред тях имаше малък проход, незасегнат все още от пламъците на пожара.

— Спасени сме! — извика Мануел.

Но съдбата като че ли опроверга младежа. Тънко и високо дърво, прегоряло в основата си, падна и прегради пътеката.

— Ах, Мануел! Тази преграда ще бъде непреодолима! — извика девойката. — Сбогом, Сантос!

— О, не! — извика бразилецът.

Конят на Сантос изцвили отчаяно, но не се спря пред огнената преграда и я прескочи. Мануел извика. Конят му последва примера на другаря си и прескочи горящата преграда.

— Помощ! Помощ! Горя! — извика девойката. И наистина дрехите й се бяха подпалили. Това бе ужасен миг!

Ризата на Сантос беше запалена. Само след няколко секунди и тримата нещастници щяха да се превърнат в живи факли.

Сантос веднага отправи коня си към потока, отпусна юздите му и се потопи във водата. Мануел го последва, като повлече и сестра си подир себе си. Така успяха да се спасят от пожара, но не бяха съвсем сигурни, че ще могат да се избавят от смъртта.

Буйните води на потока повлякоха тримата. Мануел повдигна сестра си и заедно с бразилеца започна да се бори с вълните. Конете цвилеха и мятаха гриви отчаяно.

С последни сили тримата най-сетне стигнаха до отсрещния бряг след конете, чийто инстинкт бе улеснил спасяването им.

Мануелита се хвърли в прегръдките на брат си.

— Ако и пожарът в гората е дело на нашите подли врагове, в тоя момент те сигурно са убедени, че сме загинали.

— А дали сме сигурни, че пожарът е запален от тях?

— Това не може да бъде случаен пожар. Нужни са били няколко души, които са подпалили гората от няколко различни места с надеждата да ни ликвидират. Но и този път ще трябва да изпитат горчиво разочарование.

В червената нажежена нощ опожарената гора представляваше ужасна гледка. Пламъците се издигаха високо към небето, осветявайки зловещо цялата огромна местност.

Тримата спасени трябваше бързо да се отдалечат от потока, защото въздухът бе станал невъзможен за дишане и скоро щеше да ги задуши.

— Пожарът по всяка вероятност ще продължи няколко дни и може да се разпространи далеч в прериите — забеляза Мануел. — Но за щастие чувствам полъха на агуасеро.

— Какво е това? — попита бразилецът.

— Вятър, който духа от Кордилерите и е сигурен предвестник на дъжда.

Мануел възкликна:

— Спомням си, че тук някъде наблизо е хижата на рибаря Фигуейра.

— Наистина — потвърди Мануелита. — Той ти е приятел и ти е признателен, че веднъж го спаси от един ягуар. Сигурно ще ни подслони.

— Ще можем да дочакаме зората под покрив — забеляза Мануел, — защото дъждът наближава.

Мануел не бе се излъгал. След малко едри капки дъжд зачукаха по листата на дърветата.