Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (21)

Индианците от прериите

Едва пощенската кола бе изминала двадесетина километра, и от многобройните храсталаци изскочиха повече от двадесет индианци, които викаха високо, за да изплашат пътниците.

Бяха въоръжени с лъкове и стрели, но преди да ги употребят, според уговорката, почакаха кочияшът да спре конете.

Между кочияшите на пощенските коли и разбойниците на прериите съществуваше мълчаливо споразумение, което почти винаги се спазваше: когато конете спираха, индианците ограбваха пътниците, преструвайки се, че ограбват и кочияшите.

Мануел много добре познаваше тези обичаи.

Той скочи от страничната вратичка, насочи револвера си срещу кочияша и извика решително:

— Ако само малко забавиш хода, ще забия един куршум в тила ти!

Кочияшът тутакси удари конете с камшика.

— Свали оръжието! Аз не съм съдружник на индианците! — обясни той.

Конете ускориха галопа.

Когато бегачите разбраха, че кочияшът не се е хванал на въдицата, започнаха да преследват колата, като същевременно изстрелваха и по някоя стрела.

Войниците и Мануелита също извадиха револверите си, готови да открият огън веднага щом индианците се приближат до колата. Но те бяха още доста назад и дори изглеждаше, че не влагат голямо усърдие в преследването.

Кочияшът, продължавайки да шиба конете с камшика, се обърна към пътниците:

— Това е лош признак!

— Защо? — попита Мануел, който продължаваше да се навежда през прозорчето с револвер в ръка.

— Когато те забавят преследването, това означава, че очакват подкрепления — отговори кочияшът.

— Равнината пред нас е пуста — забеляза младежът. — Не се вижда жива душа.

— Така е. Но вляво има един хълм. Виждате ли го? Затова е по-добре да не напредваме направо.

Кочияшът действително не се бе излъгал.

Иззад хълма изскочиха тридесетина индианци, които се втурнаха с високите си дивашки викове към пощенската кола. Тогава налетяха отново и изостаналите преследвачи.

Кочияшът обърна конете вдясно и ги подкара през една гориста равнина. Войниците и работниците стреляха, надвесени през прозорчетата. Стрелбата бе на интервали в зависимост от приближаването или отдалечаването на индианците. Един от тях скоро падна ранен. Това сякаш удвои ожесточението на останалите, които отправиха срещу колата дъжд от стрели, една, от които се заби в хълбока на един от конете, който изцвили гневно и хукна бясно. Пътниците и кочияшът отговориха с изстрели. Паднаха още двама от индианците.

Почвата, по която препускаше колата, от скална се превърна в тинеста, което принуди конете да забавят ход. Преследвачите се виждаха вече и изглеждаха решени на всяка цена да нападат, докато получат своето.

— Изглежда тези индианци са много жестоки! — обърна се към брат си Мануелита.

— Да. Те принадлежат към племе, твърде освободено от всякакви задръжки, затова е и така грабителско — отговори той. — Когато срещнат съпротива, която ги принуждава да се бият докрай, те стават направо бесни.

— Погледни! Спряха…

— Изглежда ни се присмиват.

— Какво всъщност стана?

Пътниците бързо разбраха причината за внезапната промяна в поведението на преследвачите.

Пред очите на кочияша се изправи тревиста растителност. С надеждата да се измъкне от тинестата почва той подкара конете направо, както се случва често в безкрайните аржентински прерии. Но тази растителност всъщност прикриваше блато. Конете бързо затънаха до колене, а колата, скърцайки, спря.

Индианците, които разбраха, че пътниците е невъзможно да избягат, наблюдаваха тържествуващи затъването.

Те се разположиха в полукръг на края на блатото, продължавайки да изстрелват по някоя и друга стрела. Пътниците отговаряха с револверни и пушечни изстрели. Някои обаче бяха изчерпали мунициите си, а другите бяха принудени да пестят своите, още повече че стрелите не достигаха до обсадените.

Кочияшът се вмъкна в колата и помогна на пътниците да се барикадират добре, служейки си с чувалите и с дъските от седалките.

Обсадата можеше да продължи дълго, затова не трябваше да се хабят напразно куршумите.

— Добре се наредихме! Докъде ни докара? — обърна се към кочияша Мануел.

— Тая проклета растителност ме заблуди — отговори той и отпи от манерката, която висеше на колана му. — Ние сме в безопасност, конете страдат най-много. Но я вижте нататък!

— Какво има?

— Вятърът гони облаците и вече започва да гърми.

— Буря ли ни очаква?

— И досега не съм сигурен, че жена ми ще изгуби хапливия си език, но за бурята съм сигурен. Дъждът ще ливне всеки момент.

Кочияшът седна и залепи спокойно устата си на манерката. Той наистина бе познал.

Над прерията в същия миг заваля и дъждът бе направо пороен. Той заудря по стените на колата и конете зацвилиха уплашено.

Индианците, уверени, че пътниците няма да могат да се измъкнат от блатото, избягаха към хълма.

— Има ли място, където да се приютят? — попита Мануел.

— Сигурно има пещери, в които ще могат да се подслонят — отговори кочияшът.

— И щом престане дъждът, ще се върнат отново?

— Няма да бързат. Те знаят, че няма да можем да измъкнем колата от това проклето блато и колкото повече вали, толкова повече ще затънем.

Мануел разглеждаше равнината, превърната в блато от безспирния дъжд. Вдясно се издигаше самотно дърво.

— Слушай, кочияш! Ако няма начин да измъкнем колата от блатото, има начин поне ние да се измъкнем.

— А как именно?

— Сигурно имаш въже?

— Да, ефрейторе. А после?

— Ще хвърлим въжето на дървото, ще завържем единия му край за колата и ще минем един по един? — обясни Мануел.

— Това ще бъде трудно, но не е невъзможно — съгласи се кочияшът.

— Много добре! Да опитаме! — присъединиха се и пътниците.

Кочияшът извади едно дълго въже и го подаде на Мануел. Младежът се качи на покрива на колата.

За щастие дъждът бе по-слаб и Мануел успя да хвърли примката на въжето върху дървото, което стърчеше на петнадесетина крачки, после закрепи здраво другия му край на покрива на колата.

— Ще мина пръв — извика той. — Ако въжето ме удържи, след мен ще мине и сестра ми.

Мануел седна на края на покрива, залови се за въжето, като кръстоса краката си около него и започна преминаването. Колата се поклащаше под тежестта му, но не се наклоняваше настрани, защото бе затънала дълбоко.

Младежът измина разстоянието и почака Мануелита да последва примера му.

Дъждът вече бе престанал напълно и другите пътници също успяха един след друг да преминат въздушното пространство с изключение на кочияша. Той бе забелязал, че колата, освободена от тежестта на пътниците, се повдига; стоеше замислен и гледаше конете.

— Какво си мислиш? Защо не идваш? — извика Мануел.

— Чакайте! Може би има начин да се спасят животните!

Кочияшът се покачи на покрива, отиде при сандъка, разпрегна конете, развърза въжето и преметна свободния му край през седлото на един от конете.

— Развържете сега въжето от дървото — извика той, — послужете си с отвесното дърво като със скрипец и след това се опитайте да дърпате!

Мануел и останалите тринадесет пътници започнаха да теглят.

Кочияшът извика доволен — конят почти излезе от тинята!

Нещастното животно, цвилейки радостно, си помогна с краката. Когато най-сетне се изправи, успя да стъпи на твърда почва.

Мануел хвърли на кочияша края на въжето, което бе закрепено за седлото на втория кон.

Тринадесетте пътници повториха усилието си и вторият кон също бе спасен. За около половин час успяха да изтеглят и другите два. Тогава дойде и редът на колата. Кочияшът завърза въжето за предната част и по него мина до дървото, за да присъедини силата си в помощ на пътниците.

Този път работата се оказа по-трудна. Но внезапното изцвилване наведе пътниците на мисълта да използват конете.

— Я гледай! — извика кочияшът. — Щом ги извадихме от калта, помагат и те.

Конете бяха впрегнати с въжето и след няколко минути колата бе извадена от блатото. Кочияшът сам се възнагради за остроумното си хрумване, като изпи рома.

Внезапно някой извика:

— Индианците! Връщат се! Всички грабнаха оръжието си.

Индианците бяха излезли от скривалищата си и тичаха към пътниците.

— Впрегни бързо конете! — извика Мануел. — Ще успеем да се справим с неприятеля!

Кочияшът това и чакаше. Докато впрягаше конете в колата, индианците приближаваха с викове. Пътниците ги оставиха да приближат и после откриха огън срещу тях. Няколко индианци паднаха, другите започнаха да мятат стрели, но колата служеше отлично за барикада. В това време и кочияшът довърши впрягането.

— Качете се! — викна той и се покатери на мястото си.

Мануелита скочи в колата, следвана от останалите, които продължиха да стрелят от прозорчетата на колата.

Кочияшът шибна конете и те препуснаха в галоп.

Индианците претърпяха значителни загуби. Сред падналите навярно бе и самият им вожд, тъй като всички внезапно спряха и сякаш се отказаха от преследването.

— Този път не им провървя! — забеляза Франциско.

Всички пътници си отдъхнаха спокойно. Опасността бе преминала и чак сега почувстваха колко много са изгладнели. Всички извадиха храната, която бяха взели от гостилничаря в Самбаго, хапнаха набързо и отново потеглиха.