Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (12)

Нападението на бегачите

Стигнаха тъкмо навреме до къщичката на рибаря Фигуейра. Проливен дъжд, придружен от силен вятър, просто заля околността.

Гората продължаваше да гори, но бе лесно да се разбере, че ако поройният дъжд продължи, след няколко часа пожарът ще бъде угасен.

Къщичката бе построена на брега на притока на Бермехо. Зад нея се виждаше навес, отрупан с мрежи и рибарски принадлежности.

Тримата младежи се подслониха под него и така за известно време се предпазиха от поройния дъжд, който се изливаше над пампасите.

Съмваше се, но рибарят още спеше. Под навеса тримата видяха едно отворено прозорче. Мануел приближи до него и погледна вътре. Не можеше да различи нищо, защото беше много тъмно, но веднага разбра, че Фигуейра спи дълбоко: хъркането му бе толкова силно, че въпреки барабаненето на дъжда по покрива се чуваше ясно.

— Ей, Фигуейра! Съмва се! — извика Мануел и плесна с ръце.

Мануел чукаше и подвикваше, докато рибарят се събуди.

— Кой ме вика?

— Аз съм, Мануел!

— Ах! Добър приятел! — извика Фигуейра. — Добре дошъл. Какво искаш?

— Не видя ли какъв порой донесе агуасеро? — попита Мануел.

— Вярно, вали… — отговори рибарят. — Но какво ви води насам… по това време и в този час?

— С мен са Мануелита и още един приятел. Тук сме, за да те помолим за подслон.

— Защо не каза веднага? Чакай, сега ще отворя вратата. Хайде, влизайте!

— Излишно е, Фигуейра! — спря го Мануел. — Този прозорец е достатъчен, за да влезем.

Той се облегна с ръце на перваза, повдигна се и влезе.

Мануелита го последва. Сантос завърза конете за някакъв кол и също скочи вътре.

Рибарят, станал от леглото си, запали лампата.

Стаичката бе бедна и неприветлива, с едно-единствено легло и няколко кухненски принадлежности, с груба дървена масичка и пейка.

— В момента, в който се събудих, си помислих, че пак онзи естансиеро, със „злата светлина“, ме безпокои — обясни рибарят.

— Какво иска да ни каже? — обърна се към Мануел бразилецът.

Мануелита бе страшно изплашена от чутото.

— „Злата светлина“ е огнена топка, която тича след някого, на когото ще се случи нещастие — обясни Мануел. — Това е злият дух, който се явява през нощта. В това вярват хората от пампасите, особено жените… но аз не се плаша от „злата светлина“.

— Не може да не се плашиш, след като знаеш, че тя е винаги предвестник на нещастие! — отвърна му девойката.

— Да, така е! — потвърди и рибарят. — В пампасите, животните, които умират, покосени от някаква болест, остават на земята, за да изгният и да станат на тор. От тлъстините на труповете се образуват често подвижните огньове, които аржентинските гаучо наричат „злата светлина“.

— Какво каза, Фигуейра? Мислеше, че е естансиеро със „злата светлина“, така ли? — попита Мануел.

— Така помислих след като се събудих — отговори рибарят. — Защото снощи дойде при мен един сеньор на кон, придружен от двама пеони, също на коне. Той ми каза да му приготвя мате, което сега приготвям и за вас.

— Значи този сеньор пи мате при теб?

— Да, Мануел — отговори рибарят. Той запали малката печка, върху която сложи да ври съд с вода, и продължи: — Направих му мате, той ми даде няколко сентавос и си отиде с двамата пеони, като им каза: „Продължавайте и правете онова, което ви заръчах“. Пеоните се запътиха към реката, а той тръгна по отсрещния път. Беше вече нощ. Изпратих го с поглед и видях как „злата светлина“ се изтърколи подире му. „Ще му се случи някое нещастие — помислих си. — Може би ще бъде нападнат от ягуари или от змии.“

— А защо не да изгори в горския пожар! — погледна към Сантос Мануел.

— Какъв горски пожар? — попита Фигуейра. — Тук, наблизо до къщата ти… Нима не си забелязал през тази нощ, че гората се е запалила?

— Не! Спал съм като пън! Бях много изморен!

— Излез и погледни там, долу! Рибарят стана и излезе.

— Какво мислиш, Мануел, за човека, който е пил мате тук?

— Може да е бил управителят на Кабрильо. Ще трябва да накараме рибаря да разкаже по-подробно за случилото се тук.

Фигуейра влезе.

— Вярно бе! Гората продължава да гори… — възкликна той. — Но дъждът скоро ще я угаси. Сега виждам, че и дрехите ви са обгорени… Може би…

— Спасихме се по чудо — обясни Мануел. — Ако не беше реката, щеше да ни сполети съдбата на рибите, които пържиш в тигана.

— Сега вече няма начин да не повярваш в „злата светлина“! — обади се възбуден рибарят. — Точно тя породи нещастието. Но не ми се вярва онзи сеньор да е изгорял, защото пое пътя срещу гората… По-вероятно е двамата пеони да са изгорели…

— Я кажи, приятелю Фигуейра, разгледа ли добре лицето на този сеньор?

— Да, беше гладко обръснат. Може би на около тридесет години, мургав, висок, силен…

— А с какъв цвят бяха очите му?

— Очите ли? А, да, спомням си… сиви.

— А не забеляза ли нещо по-особено?

— Стори ми се, че на лявата му буза имаше малък белег от рана — отговори Фигуейра.

— Значи той е! — извика Сантос. — Пабло Мадейра!

— Какво говореха? Какво заръча на пеоните?

— Попита дали имат достатъчно куршуми. Фигуейра приготви три бомбиля, тоест тръбички за пиене на мате, което пък представляваше настойка, толкова необходима за аржентинския начин на живот, че той не би могъл да съществува без ароматичното питие, което всички — и богати, и бедни, пият по всяко време на деня.

Тримата мълчаливо опитаха вкуса на мате. Една и съща мисъл занимаваше умовете на Сантос и Мануел.

Пръв наруши мълчанието Мануел:

— Сантос, твоят враг не е избягал, както каза плантаторът.

— Кабрильо ни излъга. И го направи, защото, уверен съм, го закриля…

— Дали да не тръгнем да го търсим?

— И аз си мисля това, но не трябва да излагаме Мануелита на опасност!

— Да, сестра ми се изложи вече на толкова опасности.

— Ако има нова опасност и аз искам да присъствам — извика смелата девойка със светнали очи.

— Ти си уморена, Мануелита! Пожарът прекъсна съня ти, а ужасното препускане през гората не е било приятно за теб.

— Нито за вас!

— Преминаването на потока бе уморително.

— И за вас, и за мен.

— Имаме само два коня!

— Стигат ни, Мануел.

— Не може да се излезе на глава с това упорито момиче! — извика усмихнат Мануел. — Но дъждът няма да ни позволи да започнем веднага преследването. Докато чакаме, да помолим добрият Фигуейра да ни приготви една закусчица от пържена рибка… Какво ще кажеш, Фигуейра?

— Мисля, че при този дъжд ще бъде абсурдно да се впуснете в такъв рискован път, особено когато трима души разполагат само с два коня. За мен е празник да бъдете в къщата ми. Имам доста риба, уловена снощи.

Добрият Фигуейра се залови да чисти рибата. Мануелита пожела да му помогне.

След малко апетитна миризма на пържена риба изпълни къщичката на рибаря и всички побързаха да седнат на масата.

Изминаха близо два часа. Дъждът през това време бе престанал, небето се проясняваше. От гората се издигаше висок стълб дим. Потокът, чиито води бяха придошли, сега изглеждаше по-буен.

Рибарят, който излезе, за да сложи в ред мрежите си, възкликна:

— Десетина индианци на коне идват насам.

— Откъде ли изскочиха? — попита Мануелита.

— Във всеки случай не идват с добри намерения — поклати глава рибарят. — Това ме учудва, защото индианците досега никога не са се държали зле с мен. Спя винаги на отворен прозорец…

— Дали не са изпратени от злодея да ни търсят?

— Но те би трябвало да мислят, че сме изгорели в пожара!

Рибарят влезе в къщата.

— Затвори прозореца! — помоли го настойчиво Мануел. — Всички да бъдем готови! Надявам се оръжието сега да ни послужи добре!

— Идват направо в къщата ми! — заяви рибарят, след като затвори прозореца. — Въоръжени са с пушки. Ако имат лоши намерения, ще им отговорим както се полага.

Фигуейра също взе старата си пушка.

Ездачите приближаваха. Двата коня, завързани под навеса, изцвилиха. Бразилецът, Мануел и сестра му бяха готови за предстоящото сражение.

— Не се показвайте! — предупреди тихо Фигуейра. — Аз ще отговарям.

След миг някой извика:

— Хей, рибарю, отвори!

— Кой си ти? — попита Фигуейра.

— Ние сме бегачи от пампасите! На кого са тези коне?

— Мои са! — отвърна без колебание рибарят.

— Не може да бъде! На риболов не се ходи с коне. Не се ли намират при теб трима души?

— Не! Сам съм с рибите си.

— Тогава отвори, за да се уверим.

— Няма да отворя! Не можеш да ме задължиш!

— Толкова по-зле за теб! Ще разбием вратата!

Чу се неясна глъчка, след което вратата бе тласната няколко пъти с рамене.

Фигуейра постави пушката си в една цепнатина и стреля.

Силен вик, последван от проклятие, показа, че някой бе ранен.

— Да минем през прозореца! — извика един от бегачите.

Мануел и Сантос поставиха дулата на револверите си в малкия отвор и натиснаха спусъците. Чуха се сподавени стенания. Последва яростна стрелба, но куршумите не успяха да засегнат обсадените.

Мануел и Сантос през прозореца, а Мануелита и Фигуейра, закриляни от стените, отговориха с нови изстрели.

Обсадените се намираха в сравнително по-изгодни условия за отбрана. Доколкото можеха да съдят по виковете, половината от нападателите не бяха в състояние да продължат сражението.

Изведнъж се чу отдалечаващ се конски тропот.

— Дали не са се отказали от обсадата? — попита Сантос.

Мануел погледна през отвора на прозореца.

— Разбойниците се връщат — заяви той. — Останали са само няколко души.

— Обаче са ни задигнали конете! — извика Сантос, който си позволи да отвори прозореца.

Фигуейра и тримата му гости изскочиха веднага навън. Пред вратата лежаха неподвижно двама от нападателите, а други двама стенеха недалеч от тях. Конете им изчезваха към гората. Мануел и Сантос разгледаха убитите индианци. С помощта на Мануелита и Фигуейра двамата ранени бяха пренесени в къщата. Искаха да ги разпитат, за да разберат кой ги е изпратил.

Единият не можеше да говори, но другият промълви, макар и с големи усилия:

— Бледоликият…

Фигуейра извика от прозореца:

— Виждам друг естансиеро на кон! Идва към нас… Мануелита, която помагаше на единия от ранените, се спусна към прозореца.

— Управителят на Кабрильо! — извика тя със сподавен глас.

Мануел и Сантос изтръпнаха. Оставиха ранените, приближиха до прозореца и погледнаха към осветената от силното слънце равнина.

— Да, човекът с прошарената брада!