Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (3)

Великодушно сърце

На следния ден Мануел съобщи на Сантос и на сестра си, че му се налага да отиде отново на лов.

— Големият алигатор е убит, но други крокодили заплашват да продължат опустошението на плантациите — обясни той.

— Не мога ли да дойда и аз с теб? — попита бразилецът.

— Може. Но ще трябва да оставя Ледезма да наглежда индианците. И освен това ти си вече член на моето семейство… Хайде да се приготвим, докато Мануелита се погрижи за храната, защото по всяка вероятност ще се завърнем привечер.

Двамата заминаха с лодката, изпратени от Мануелита, влюбените очи на която блестяха, изпълнени с щастие.

Сантос Каравелас веднага се прояви като отличен гребец: боравеше с веслата бързо и умело. Разказа за внезапното появяване на хитрия ягуар Пабло Мадейра предишната сутрин и напразното преследване.

— Защо вчера нищо не ми каза? — попита го Мануел.

— Голямото щастие, което ми даде великодушното ти съгласие, ме накара да забравя за странната и неприятна случка — отговори Сантос. — Но как да си обясня, че Мадейра, който по всяка вероятност живее на другата страна на река Бермехо, е узнал, че съм в къщата ти?

— Не зная… Когато ти дойде у дома, бе тъмно като в рог и навън бушуваше ураган — отговори замислено Мануел.

После замълча, търсейки отговор на всичко онова, което се беше случило напоследък.

Този Мадейра сигурно бе същото лице, за което му беше говорила Мануелита. Това донякъде обясняваше появяването му под прозореца. Вероятно Мадейра бе дошъл отново, за да говори с Мануелита, и виждайки Сантос, така се бе смутил, че нищо друго не му бе останало, освен да побегне и да се скрие. Но за да не тревожи приятеля си, реши да не говори повече за него.

Лодката се плъзгаше бързо благодарение енергичното гребане на бразилеца. Денят предвещаваше да бъде великолепен, макар и да бе отрано задушно.

Сантос Каравелас кроеше в ума си хиляди щастливи планове за бъдещето. Щастието, което бе обзело душата му, притъпяваше ненавистта му към крадеца на диамантите, спечелени и с негов труд. Дори великодушието му стигна дотам, че повярва в намесата на Провидението, накарало го, преследвайки Мадейра, да стигне до бреговете на Бермехо, за да намери хубавата Мануелита.

Двамата бяха заети с мислите си, когато изведнъж се разнесе пушечен изстрел, последван от вик. В същия момент лодката минаваше покрай тясна ивица земя, образуваща малко островче, покрито с ниски храсталаци. Двамата гребци видяха отвъд ивицата земя поразителна сцена. В самотна лодка някакъв човек се бореше отчаяно с огромен крокодил. Човекът бе сам и крокодилът бе стиснал със здравите си челюсти приклада на пушката му, с която мъжът трябваше да се защити. Бе извикал за помощ, защото крокодилът, разтворил огромната си уста, се готвеше да го нападне, принуждавайки го да отстъпи към задната страна на лодката. Мануел не се поколеба нито за миг. Той стреля и куршумът прониза гърлото на крокодила. Втори изстрел, този път от страна на Сантос, го довърши.

Мануел скочи бързо върху ивицата земя и протегна ръка, за да издърпа мъжа на брега. Бразилецът също скочи на мъничкия остров.

Мануел бе стрелял, без да се колебае, в свирепия кайман, макар и да бе разпознал в човека, който щеше да бъде изяден, Кабрильо де ла Бланка, който си бе позволил да го удари с камшика.

От крака на Кабрильо — там, където се бяха вкопчили острите здрави зъби на крокодила, течеше тънка струйка кръв.

— Както виждате, Кабрильо — започна Мануел, — аз бих могъл да ви оставя в прегръдката на влечугото и доволно да наблюдавам с приятеля си този, който преди два дни ме удари така безотговорно с камшика си.

Плантаторът веднага разпозна ловеца, който тогава, преди два дни, бе влязъл във владенията му. С малко по-мек глас той промълви:

— Вие сте много великодушен, младежо, и аз ще ви докажа признателността си. Ще ви предложа да дойдете на служба при мен. Какво ще кажете? Съгласен ли сте?

— Благодаря ви, господине — отговори Мануел, — но аз притежавам малка плантация, която задоволява достатъчно скромните ни нужди.

Кабрильо трепна леко, вглеждайки се в благородните, аристократични черти на лицето му, и забеляза голямата прилика с чертите на девойката, от която се бе възхитил в малката къща на брега на реката. Тогава се опита да придаде още по-любезен тон на гласа си:

— Моля да ме извините за непростимата ми грубост към вас — изрече бързо той. — Само вие ще решите как да изкупя вината си…

Думите му, макар и да звучаха за непредубедения слушател твърде пресилено, трогнаха великодушното сърце на Мануел.

— Простено да ви е, защото съзнахте грешката си — промълви Мануел. — Надявам се това да ви направи по-снизходителен към подчинените ви. Но раната, която все още кърви, и страданието, което тя ви причинява, ме кара веднага да ви пренеса оттук. Искате ли да ви отведем в къщата ви?

— Много е далеч… Тя не е на брега на реката — отговори Кабрильо.

— Тогава приемете моето гостоприемство — предложи Мануел.

— Благодаря ви! Приемам с голяма признателност! — отговори веднага Кабрильо и малките му хитри очи блеснаха.

Сантос и Мануел повдигнаха внимателно ранения и го пренесоха в лодката.

— Ще завържем вашата лодка отзад — предложи Сантос.

Плантаторът отново започна да благодари. Сантос грабна греблата и не след дълго къщата се показа. Двамата младежи завързаха лодката, след което повдигнаха внимателно Кабрильо и го занесоха вкъщи.

Мануелита, която бе в кухнята, се притече веднага щом чу стъпките и гласовете на мъжете. Тя се изненада много, когато видя, че брат й и годеникът й носят някакъв ранен, но не можа да се сдържи да не извика, когато го позна.

Мануел помисли, че бе извикала от уплаха при вида на кръвта, бликаща все по-силно от раната.

— Мануелита, имаме честта да приемем плантатора в къщата си — обясни брат й. — Той ми се извини за удара, който ми нанесе с камшика завчера. Приемам, че това е било в момент на раздразнение, и го извиних. Моля те, приготви превръзки и вода да промием раната.

Кабрильо бе поставен върху тръстиков стол.

Мануелита едва се сдържа да не извика в лицето на този противен човек колко много го ненавижда. Но бързо реши, че той е много властен и може да стори зло на брат й и на нея. Затова премълча и не каза нищо.

Раната бе измита и превързана, а в това време Де ла Бланка продължаваше да се възхищава на благородството на брата и сестрата. Като остана за миг насаме с девойката, той й поиска извинение за думите, които й бе казал през прозореца, като прибави към своето извинение, че те са му били продиктувани от чиста симпатия. Но по всичко личеше, че поглъща с поглед красивата девойка и крои някакви планове.

Беше му поднесена скромна закуска и бе отнесен да си почине в една от стаите на удобно легло.

Плантаторът бързо заспа. Когато се събуди след около час, помоли Мануел да изпрати един индианец в къщата му, отвъд Бермехо, за да каже да дойдат няколко слуги, които да го пренесат. Мануел натовари Ледезма с тази поръчка.

— В замяна на любезните грижи, които положихте за мен — заяви плантаторът, — моля ви да приемете поканата за едно фанданго^[1], което ще се състои в къщата ми след четири дни. Уверявам ви, че ще се забавлявате добре!

Мануел благодари сърдечно, а така също и от името на сестра си и Сантос, и обеща, че ще отидат непременно.

След пладне четирима прислужници дойдоха с носилка да вземат господаря си, за да го пренесат в имението му.

Кабрильо бе вече много по-добре. Той спокойно се движеше сам, но слугите не биваше да бездействат и управителят се остави да бъде поставен на носилката.

Очите му не се откъсваха нито за миг от красивата девойка. Той се стараеше погледът му по възможност да бъде нежен и кротък, но това трудно му се удаваше. Мануелита отбягваше погледите, които я караха да изтръпва неприятно.

Когато Кабрильо най-сетне си отиде, тя въздъхна облекчено.

Мануел като че ли бе доволен от приключението. Понесеното оскърбление бе заличено от извиненията на всемогъщия господар, който бе благоволил да прекара няколко часа в неговия дом. Какво повече можеше да желае?

Обаче бразилецът, воден от верния си инстинкт, не споделяше задоволството на приятеля си. Дългите погледи, които плантаторът отправяше към Мануелита, не останаха незабелязани от него. Той чувстваше, че този човек не е искрен, и това го караше да бъде нащрек.

— Кабрильо де ла Бланка може да бъде полезен и на теб — обясни Мануел.

— По какъв начин? — попита Сантос.

— Би могъл например да ти помогне да откриеш по-лесно крадеца на диамантите. Ако Мадейра е купил в тази област някоя естансиа, ще бъде лесно да разберем къде. Та нали ние му спасихме живота!

— Има хора, които ненавиждат тъкмо тези, които са им направили добро. Струва ми се, че не трябва да имаме безрезервно доверие към този човек.

— Истина е, че не е чак толкова симпатичен, но понякога външността лъже, нали? Във всеки случай приехме поканата и ще трябва да му гостуваме!

Двамата мъже разговаряха, седнали върху пейката, облегната на оградата. От другата страна на двора се издигаше високо, клонесто дърво.

Както разговаряха, двамата младежи видяха как през клоните на дървото се изви тънък дим, последван веднага от изстрел. Един куршум свирна край ушите на Сантос и одраска стената, върху която бе облегнал главата си. И двамата скочиха и се спуснаха към дървото. За миг Мануел се покатери на дървото и като се прехвърли през оградата, огледа полето.

— Никого не виждам! — извика той. — Стрелецът трябва да е избягал към реката.

След малко Мануелита се появи.

— Какво става тук? — попита уплашено тя. Но младежите не й отговориха, а изтичаха до брега на Бермехо.

— Няма никой! — заяви Мануел, след като огледа брега и повърхността на реката.

Въоръжени с пушки, готови да накажат престъпника, който така коварно бе посегнал на живота им, те заобиколиха къщата, претърсиха всички храсти наоколо, преровиха всяко кътче на градината, но не намериха никого.

Когато излязоха на пътя, който продължаваше покрай Бермехо, забелязаха малка лодка, насочена към отсрещния бряг. В нея седеше някакъв човек, който гребеше усърдно, обърнат с гръб към тях.

— Спри! — извика Мануел.

Но човекът в лодката не се подчини. Дори не се обърна.

— Спри или ще стрелям! — повтори младежът.

В отговор лодката започна да се плъзга още по-бързо. От реката се надигаше лека мъгла и лодката се виждаше все по-неясно.

Тогава Мануел, неполучил никакъв отговор, надигна пушката си и натисна спусъка. Ехото от изстрела се удари в отсрещния бряг. Последва глух кикот и лодката се изгуби от погледа на двамата младежи. Тя просто потъна в мъглата.

— Няма съмнение: човекът, който искаше да ни убие, е този, който сега ни избяга с лодката.

— Но как не сме я забелязали по-рано? — питаше се Мануел.

— Сигурно е била скрита зад тръстиките на брега — отговори бразилецът. — Веднага след изстрела човекът е скочил от дървото на земята и е изтичал до лодката зад тръстиките… Докато ние обикаляхме къщата да го търсим, докато надничахме във всяко кътче на градината, разбойникът се е втурнал към отсрещния бряг на реката.

— А на всичко отгоре се и кикотеше! — допълни гневно Мануел.

— Ще ни заплати прескъпо за този изстрел! — закани се Сантос. — По всичко личеше, че изстрелът беше предназначен за мен! Човекът в лодката или е крадецът на диаманти, когото аз търся, или някой негов наемник! Вярно е, че не можах да го разпозная, защото през всичкото време беше с гръб към нас. Но аз не се лъжа в предположенията си!

— Съжалявам, че не се прицелих веднага, когато го забелязахме — добави Мануел. — Щях да го улуча, но не бях сигурен, че е нападателят.

— Във всеки случай, ако тоя ягуар живее наблизо, някой ден все ще го срещна! — заяви със заплашителен тон бразилецът.

— Ще трябва да бъдем винаги нащрек! — отвърна Мануел. Трябва да кажа на Ледезма да си отваря очите и да пази внимателно къщата.