Човекът с прошарената брада
Мануелита, брат й и Сантос Каравелас се завърнаха благополучно вкъщи. Но там ги очакваше нова изненада. Ледезма, оставен да пази къщата, спеше дълбоко пред вратата на двора. До него се търкаляше празна бутилка. Това учуди много Мануел, защото досега не бе забелязал нито веднъж индианецът да пие. Той го раздруса, но Ледезма не се събуди.
Сантос Каравелас взе празната бутилка, помириса я, изля в шепата си последните няколко капки и ги опита с върха на езика си.
— От какво е? — попита Мануел.
— Тази бутилка не е от твоята изба, нали?
— Не, нямам шишета с такъв цвят.
— Така си и мислех. Някой е предложил на Ледезма упоително вино — обясни бразилецът.
— На кого ли е притрябвало да приспи индианеца? — попита Мануел.
— Вероятно е пречел на някого, който е искал да влезе в къщата.
По лицата и на тримата бе изписано безпокойство.
— Докато чакаме пробуждането на Ледезма, по-добре да проверим веднага дали някой не е влизал в наше отсъствие! — предложи Сантос.
— Да, да претърсим веднага внимателно цялата къща — добави Мануел.
Най-разтревожена изглеждаше Мануелита. Различните покушения, извършени над годеника й, я бяха изплашили — тя си представяше непрекъснато Сантос, заобиколен от засади, които можеха да струват живота му.
Те влязоха предпазливо в къщата и разглеждаха внимателно пода. Но не видяха никакви следи. И двамата младежи държаха в ръцете си револверите, готови да ги натиснат при нужда. Подозрението, че някой може да се е скрил, бе съвсем обяснимо. Огледаха всички ъгли, избата, коридорите, но не намериха никого. Когато се завърнаха в двора, Ледезма седеше на земята и гледаше с размътен поглед.
— Е, Ледезма, какво се случи, докато ни нямаше? Напи ли се? — попита го Мануел.
Индианецът не отговори. Продължаваше да гледа като замаян.
— Откъде взе тази бутилка?
Най-сетне Ледезма като че ли дойде на себе си и стана, все още залитайки.
— Разказвай, какво ти се е случило, докато ни нямаше? Напи ли се? — настоя Мануел.
Индианецът от Гран Чако потърка челото си с мъка, сякаш за да се разтърси от кошмарен сън, и започна да разказва:
— Занимавах се с конете, когато чух викове за помощ, идващи от брега. Излязох на пътя и забелязах двама мъже близо до една завързана лодка, които се бореха и всеки се опитваше да хвърли другия във водата. По-възрастният извика за помощ. Изтичах веднага, но когато ме видя, другият изостави противника си и избяга. Тогава възрастният се обърна към мен с думите: „Вие ми спасихте живота! Този негодник щеше да ме хвърли във водата, ако не се бяхте появили.“ И той ми обясни, че слязъл от лодката, с която искал да отиде до града, за да похапне под едно дърво, когато бил нападнат внезапно от някакъв скитник. След това, задето съм го спасил, той донесе една бутилка и ме покани да пийна за неговото спасение. Не си спомням как съм я изпил, тъй като аз никога не пия. Но когато я пресуших, ме налегна тежък сън. След това нищо не помня.
— Няма да помниш, разбира се! Във виното е сложена опиат — обясни Сантос. — Как изглеждаше този, когото ти спаси?
— Запомних, че брадата му беше прошарена.
— Да… Това е същият, който слушаше с такъв интерес разговора ми в естансиата на Кабрильо! — извика Сантос. — Казаха ми, че бил новият му управител.
— Какво означава това?
— Не знам. Обходихме всеки ъгъл, но не открихме нищо подозрително.
Нощта бе настъпила вече. И тримата се чувстваха уморени и решиха да се разделят.
Сантос отиде в стаичката си. Като мислеше за необикновените случки през деня, той запали лампата и започна да оглежда отново стаята, но всичко изглеждаше наред.
Съблече се, вдигна края на покривката и нададе сподавен вик. Погледът му бе привлечен от няколко зелени топчици, поставени на снежнобелия чаршаф. Това бяха бодли, малко по-големи от житно зърно. Откъде бяха дошли в леглото му тези бодливи топчици?
Той взе една и я разгледа: връхчетата й изглеждаха синкави, а обикновено биваха зелени. Бразилецът си спомни, че стрелите на индианците от Мато Гросо са смъртоносни, защото те напояват върховете им с отровно вещество, което ги прави синкави. Дали и тези топчици не бяха намазани със същото?
Като обви ръката си с кърпа, той събра внимателно всичките. Дръпна чаршафите, изтърси ги няколко пъти, за да не остане нито една топчица в гънките, оправи леглото си и легна, сигурен, че по този начин е избягнал вероятната бърза, но мъчителна смърт.
На сутринта първата му грижа бе да потърси Мануел, който се готвеше да обиколи имението си.
— Знаеш ли за какво са идвали моите неприятели? Да сложат в леглото ми ето това! — Бразилецът показа на приятеля си малките зелени топчици. — Внимавай, Мануел! Не ги пипай! Убодеш ли се, веднага ще отидеш на оня свят!
— Възможно ли е?
— Да опитаме! Искаш ли да пожертваш едно от твоите зайчета?
Мануел донесе едно зайче и го подаде на бразилеца, а той с обвита в кърпа ръка натисна бодливите топчици в меката нежна плът на животинчето. Само след няколко минути то започна да трепери, да се тресе цялото, затвори очи и издъхна.
— Ето края, който ми готвеше човекът с прошарената брада! — извика Сантос. — Тези бодлички щяха да се забият в плътта ми, когато легнех върху тях, и тази сутрин напразно щеше да ме чакаш да се събудя. Това обяснява и приспивателното на индианеца. Той е бил приспан именно с подобно нещо, след като е бил привлечен от фалшивата схватка на брега на Бермехо.
Мануел побледня. Дяволската хитрост на неприятеля на Сантос го плашеше.
— Беше ми казал, че човекът с прошарената брада е новият домакин на Кабрильо. Така ли е? — попита Мануел.
— Така ми казаха.
— И че същият човек е предложил на Ледезма упоителното вино?
— Да.
— А защо този вече възрастен човек се опитва да те убие?
— Точно това бих искал да узная и аз. Може би е съучастник на Пабло Мадейра.
— В такъв случай не намираш ли, че трябва да го разобличим пред управителя? Надявам се, че Кабрильо няма да иска да държи на служба подобен тип, при това съучастник на Мадейра.
— Но нали самият Мадейра е негов приятел?
— Вероятно, защото не знае миналото му.
— Какво според теб трябва да направим?
— Кабрильо се показа много добре разположен към нас. Защо да не го уведомим за случилото се? Той е длъжен да вземе мерки, а може и да ни благодари за предупреждението. Хайде да отидем отново в неговата естансиа и да му разкажем всичко.
Докато разискваха какво трябва да предприемат, пратеник на самия плантатор дойде да съобщи на Мануел и на Сантос, че сеньор Кабрильо желае да ги види, за да поговорят. Поводът за този разговор не бе обяснен. Съобщи само, че господарят е заминал за града, но скоро ще се върне и желае да ги види в къщата си.
Какво можеше да означава тази повторна покана? Може би Кабрильо сам бе стигнал до заключението, че е поверил важни дела в недотам честни ръце! А може би възнамеряваше да възнагради двамата младежи, задето бяха спасили живота му. Но каквото и да означаваше това повикване, те бяха длъжни да се отзоват на повторната покана.
Мануел реши да възложи на Ледезма и трима от най-верните и смели индианци да пазят къщата и да бдят над Мануелита. След това нетърпеливо се метнаха на конете, водени от мисълта час по-скоро да узнаят целта на повикването.
