Емилио Салгари
Ягуарът на Мато Гросо (19)

Крокодилите

Докато Франциско сечеше дебелите стволове, Мануел и Педро чупеха с ръце по-тънките клони, а Мануелита търсеше лико, което трябваше да замени дебелите въжета. За не повече от два часа бе построен голям сал, който веднага бе спуснат във водата. Двамата войници, Мануел и сестра му се качиха на него, снабдени с дълги колове, които щяха да заместят веслата. Без да губят нито минута, четиримата пътници се понесоха по течението на Бермехо.

Мануел наблюдаваше брега с надеждата, че негодниците може да са завързали лодката за брега на някой от ръкавите на реката. Когато стигнаха до един завой, Франциско се обърна към Мануел:

— Ефрейторе, не чуваш ли някакво странно мучене?

Всички се ослушаха.

— Какво може да е това? — попита Педро.

— Във всеки случай музиката не е много приятна — отговори Мануел. — Това са крокодили, които по всяка вероятност ни очакват зад завоя на реката… Трябва да бъдем нащрек!

— Дали скоро ще ни нападнат? — попита Франциско.

— Няма съмнение! — отвърна Мануел. — Когато са много, те нападат лодките с дяволски устрем. Не е шега да имаш работа с тези ужасни влечуги, които буквално гъмжат в някои зони на Бермехо.

— Но независимо от всичко ние ще трябва да продължим пътя си — обясни Франциско.

— Е, разбира се, че няма да издам заповед да се върнем обратно! — усмихна се Мануел. — Държа много да преследваме разбойниците, които освен всичко откраднаха и златото ми. Напред! Аз вярвам в нашите сили!

И те започнаха отново да гребат усърдно. Мученията ставаха все по-застрашителни, но вече ясно се чуваха и човешки гласове.

— Нападнали са някого! Няма съмнение! — извика Мануелита.

Салът стигна до завоя, задмина го и тогава пред очите им се откри неочаквана гледка.

На стотина метра шестдесет или седемдесет крокодила обсаждаха една лодка с осем души, които отчаяно се защитаваха. Огромните влечуги заобикаляха лодката с разтворени челюсти. Някои от тях се опитваха да се покатерят, но от лодката ги отблъскваха с весла, ножове и саби. Виждаше се как някое влечуго с разцепен череп падаше безжизнено във водата, но веднага го заместваше друго.

— Но това са нашите неприятели! — извика Мануел.

— Да, наистина… ето и двамата лодкари, които откраднаха лодката ни — посочи Франциско. — Познавам ги много добре, за да ги сбъркам с някои други.

— Скоро няма да можеш да ги познаеш вече! — отвърна Мануел. — Ето, виж как четири крокодила ги нападат.

И действително двамата индианци, които стояха на задната част, бяха захапани за краката от кайманите. Индианците нададоха ужасяващи викове, мъчейки се напразно да се освободят от хищниците. Крокодилите не им дадоха тази възможност, други, които вече бяха в лодката, взеха участие в страшния пир, захапвайки главите на двамата индианци, които вече престанаха да надават нечовешките си викове.

Останалите шестима продължаваха да се бранят. Няколко крокодила се носеха по водата, преобърнати на гръб, влачени от течението, но другите продължаваха обсадата.

Борбата стана повече от жестока.

Нашите приятели от сала наблюдаваха известно време тази ужасна гледка, но това не продължи дълго. Бързо насочиха карабините си към влечугите, и стреляха. Стадото бе толкова гъсто, че малко изстрели отиваха нахалост. Седем или осем крокодила бяха веднага отстранени от полесражението.

Но и салът се понесе без посока, отдалечавайки се от лодката, а Мануел искаше непременно да се доближи.

— Педро, Франциско, вземете коловете! — викна им той. — Аз и сестра ми ще продължим да стреляме!

Двамата войници веднага се подчиниха. Салът се понесе по течението на реката сред трупове на каймани и почервеняла от кръв вода.

Лодката запазваше положението си, макар някои от индианците да не гребяха. Оказа се, че бе заседнала. А това позволи на сала да я настигне бързо. Когато крокодилите го забелязаха, отново нададоха своите страшни мучения: десетина от тях заобиколиха сала, опитвайки се да се качат върху него, но веднага бяха прогонени от удари с коловете и дъжд от куршуми.

На лодката бяха останали само четирима индианци.

— Смелост, приятели! — извика Мануел, който видя, че повечето от крокодилите, привлечени от сала, бяха изоставили лодката.

Салът удари ръба на задната част на лодката.

— Бързо! В лодката! — заповяда Мануел. Той скочи в нея и помогна на сестра си да стори същото.

Франциско и Педро ги последваха. С коловете, с които отблъскваха и направляваха сала, те започнаха да удрят яростно крокодилите.

— По-бързо съединете сала със задната част на лодката! — заповяда Мануел.

Педро завърза въжето на лодката за пръта, забит в сала, без да разбира какво всъщност целеше ефрейторът. Но скоро той разбра намеренията му. Мануел насочи карабината си срещу четиримата останали живи индианци и извика:

— Прехвърлете се на сала!

Индианците трябваше безпрекословно да се подчинят.

После Мануел се обърна към Педро:

— А сега развържи въжето!

Салът се понесе надолу по течението, следван от ревящите крокодили. Не всички влечуги обаче се бяха отказали от нападение срещу лодката: три от тях предприеха нови атаки, а четвърти се готвеше да захапе крака на Франциско, който нанасяше силни удари по главата на един упорит крокодил.

Мануелита насочи оръжието си към огромната разтворена уста, която неминуемо щеше да откъсне крака на войника, ако не се намесеше светкавично, и стреля. Влечугото затвори устата си и потъна във водата. Мануел, наведен над двамата ужасно разкъсани индианци, които лежаха в задната част на лодката, преодоля отвращението си, започна да бърка между дрехите и намери окървавена торбичка.

— Нашето злато! — извика той и хвърли торбичката на дъното на лодката. — Да хвърлим труповете на все още гладните крокодили!

С прътовете, които им служеха за весла, войниците и Мануел изчистиха лодката. Влечугите яростно се нахвърлиха върху окървавените късове.

Мануелита и Франциско заоглеждаха лодката. За щастие тя не бе претърпяла никаква повреда, а само се бе залостила между гъсти водорасли. Скоро лодката бе освободена и се отдалечи от мястото на кървавата схватка.

Мануел забеляза със задоволство, че благодарение на храбростта на двамата войници и на Мануелита бе спечелена двойна победа.

— Ето, че отново притежаваме собствената си лодка! — заяви радостно той.

— Ах, тези разбойници! Не са ни оставили нито една хапка! — забеляза Франциско.

— Но затова пък бяха изядени от крокодилите! — допълни Педро.

— Да, но само четирима! Не забравяйте, че бяха осем.

— Не се безпокой! Другите, които принудихме да се качат на сала ни, скоро ще последват съдбата им — добави Мануел. — Ако, разбира се, не съумеят да се защитят.

— Дали ще срещнем по пътя си други индианци, които да искат да ни нападнат? — попита Педро.

— Досега отстранихме няколко — забеляза Мануел. — Разбира се, с помощта и на ягуарите и крокодилите. Надявам се да стигнем без неприятности до целта си.

— Дано! — възкликна Франциско. — И сега като си спомня как благодарение на сестра ти все още имам крака, тръпки ме побиват…

— Ако Мануелита не бе улучила — забеляза усмихнат Педро, — отпуската ти щеше да бъде осигурена.

— Дължа ви голяма благодарност, Мануелита! — Хвърли доста продължителен поглед към девойката Франциско.

Тя не отговори. Мисълта й бе заета в този момент с нещастния й годеник. Наведе глава и се помоли мълчаливо. Тримата младежи с енергични удари на греблата насочиха лодката нагоре по тихите води на Бермехо.

Изморителната работа по построяването на сала, тежката битка с индианците и крокодилите, непрекъснатото гребане, за да наваксат изгубеното време, правеха наложителни почивката и храненето.

Те избраха удобно място за спиране, завързаха лодката и се заеха с лов на дивеч и търсене на плодове, за да възстановят силите си.

Денят преваляше. Когато се нахраниха, легнаха да спят, като установиха реда на стражата.