Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (5)

Има дълги периоди — три дни, години, — когато не виждам нищо, когато разбирам къде се намирам само благодарение на високоговорителя, който кънти над главата ми така, сякаш камбана бие в мъглата. Щом почна пак да виждам, забелязвам, че момчетата си се разхождат най-безгрижно, сякаш това във въздуха е просто някаква лека мараня. Мъглата сигурно засяга техните мозъци по по-друг начин, отколкото моя.

Дори Макмърфи, изглежда, не съзнава, че е потънал в мъгла. А ако го съзнава, с нищо не показва, че му пука от тая работа. Въобще гледа никой от персонала да не си помисли, че му пука от каквото и да било; той знае, че най-добрият начин да ядосаш оня, който се опитва да ти направи живота черен, е като си даваш вид, че не ти пука.

Продължава да се държи все така приятелски със сестрите и с черните момчета, каквото и да му кажат те, какъвто и номер да му извъртят, за да го ядосат. Сегиз-тогиз се вбесява от някое тъпо правило, но си налага да се прави на още по-учтив и възпитан, тъй че накрая приема всичко откъм смешната му страна — правилата, неодобрителните погледи, с които се опитват да ти налагат правилата си, начина, по който ти говорят, сякаш си някакво тригодишно хлапе — и когато види колко е смешно всичко това, започва да се смее, което пък така ги вбесява, че повече не може. Макмърфи смята, че докато е в състояние да се смее, той е в безопасност, и това си е самата истина. Един-единствен път изгубва самообладание и показва, че е вбесен, ама причината не са черните момчета, нито Старшата, нито пък нещо, което те са направили; причината са пациентите и нещо, което те не направиха.

Това стана по време на едно от груповите занимания. Макмърфи се ядоса, задето момчетата са такива пъзльовци — заешки душици, както ги нарече сам. Беше накарал всички да заложат за годишния шампионат по бейзбол, който щяха да предават по телевизията от петък нататък. Смяташе някак си да успеят да гледат мачовете, въпреки че предаванията не бяха във времето, определено за телевизия. Няколко дни преди това той пита не може ли с чистенето да се занимават вечер, когато е времето за телевизия, а следобед да гледат мачовете. Сестрата му казва не, което той всъщност почти е очаквал. Тя му обяснява, че програмата е балансирана внимателно и всяка промяна в установения ред ще предизвика бъркотия.

Понеже това го казва сестрата, той не се изненадва; изненадва го друго — поведението на Острите, когато ги пита как им се вижда тая идея. Никой не казва нищо. Всички са се скрили в мъглата. Почти не ги виждам.

— Ама гледайте сега — убеждава ги Макмърфи, но те не гледат. Той чака някой да каже нещо, да отговори на въпроса му. Всички се правят, че не са го чули. — Гледайте сега бе, дявол да ви вземе — ядосва се той, след като никой не помръдва, — поне на дванайсет души от вас им е интересно кой ще спечели мачовете, това го знам много добре. Та толкова ли не искате да ги видите?

— Как да ти кажа, Мак — осмелява се най-накрая Сканлън, — аз самият съм свикнал много с новините от шест часа. А ако тая смяна наистина обърка програмата, както казва мис Рачид…

— По дяволите с тая програма. Другата седмица, след като свърши шампионатът, ще си я върнете пак тая скапана програма. Какво ще кажете, а? Хайде да гласуваме дали да гледаме телевизия следобед вместо вечер. Кой е „за“?

— Аз — виква Чезуик и се изправя.

— Ама не, който е „за“, нека си вдигне ръката. И така, кой е „за“?

Ръката на Чезуик щръква нагоре. Някои от останалите се оглеждат, за да видят има ли и други такива глупаци. Макмърфи не може да повярва.

— Хайде де, що за бунаци? А аз си мислех, че можете да гласувате за политика и тъй нататък. Нали така се прави, а, докторе?

Докторът кима, без да вдига очи.

Чезуик проточва ръката си още по-нависоко и гледа другите заплашително. Сканлън поклаща глава и вдига ръка, подпирайки лакътя си на дръжката на стола. И повече никой. Макмърфи няма думи.

— Значи, решено — отсича сестрата. — В такъв случай можем да си продължим заниманието.

— Да — съгласява се той и се свива в стола си, така че ръбът на шапката му почти се допира до гърдите му. — Да, в такъв случай можем да продължим с това кретенско занимание.

— Да — казва Чезуик и след като оглежда кръвнишки момчетата, сяда, — да, продължавайте с това тъпо занимание.

Той кимва сковано, после подпира брадичка в гърдите си и се начумерва. На него му е кеф, че седи до Макмърфи, чувства се някак си смел. За първи път Чезуик има някого зад гърба си, когато защищава изгубените си каузи.

След заниманието Макмърфи не приказва с никого, толкова е ядосан и възмутен. Пръв Били Бибит се приближава до него.

— Рандъл, някои с-сме тук от п-п-пет години — казва Били. Той държи едно навито на руло списание и го суче; цигарата гори ръцете му. — А някои ще ос-с-станат може би още т-т-толкова — много след като ти с-с-си отидеш, много след като свърши този ш-ш-шам-пионат. И… толкова ли не разбираш… — Той хвърля списанието и тръгва. — Уф, какъв ли смисъл има!

Свъсил изрусените си вежди, Макмърфи гледа озадачено подире му.

До вечерта той все се опитва да се заяде с момчетата, задето не са гласували, но на тях не им се приказва за това, тъй че накрая вдига ръце; до деня преди шампионата не отваря повече дума по тоя въпрос.

— Ето го и четвъртък — поклаща той тъжно глава. Седи върху една от масите в банята, стъпил с крак на един стол и се опитва да завърти шапката си на пръст. Около него няколко Остри почистват стаята, като гледат да не му обръщат внимание. Вече никой не ще да играе с него покер или двайсет и едно на пари — след като не щяха да гласуват, той така се разяри, че ги обра на карти до шушка и те са му толкова задлъжнели, че ги е страх да не влязат още по-вътре. На цигари пък не могат да играят, тъй като Старшата ги кара да държат кашончетата си върху бюрото в Сестринската стая, като им отпуска по един пакет на ден — грижела се за здравето им, така им обясни тя, ама на всички им е ясно, че просто иска да попречи на Макмърфи да печели на карти. Без покера и двайсет и едното в банята е тихо, само откъм дневната се носи звукът на високоговорителя. Толкова е тихо, че се чува как горе, при Буйните, някой се катери по стената и от време на време простенва нещо като „уу-уу-уу“, досаден, еднообразен звук, като хленч на бебе, преди да заспи.

— Четвъртък — повтаря Макмърфи.

— Уу-уу-уу — вие човекът отгоре.

— Това е Ролър — казва Сканлън и поглежда към тавана. Прави се, че не е чул Макмърфи. — Ролър Скандала. Преди години беше в нашето отделение. Не си стоеше мирен и това не й хареса на мис Рачид, нали си спомняш, Били? Все това „уу-уу-уу“, ще се побъркам. На ония отрепки горе им трябват само две-три гранати в спалното, и толкоз. Никаква полза няма от тях.

— А утре е петък — продължава Макмърфи. Решил е да не позволи на Сканлън да смени темата.

— Да — обажда се Чезуик и оглежда смръщено стаята, — утре е петък.

Хардинг обръща една страница от списанието си.

— Което ще рече, почти цяла седмица, откак нашият приятел Макмърфи е тук, без да е успял да свали правителството, това ли искаше да кажеш, Чезуикче? Господи, в каква бездна на апатия хлътнахме всички, какъв позор, истински позор!

— Майната ти — изругава Макмърфи. — Знаеш ли какво искаше да каже Чезуик, а? Че утре ще показват по телевизията първия мач от шампионата, а ние какво ще правим? Пак ще мием и ще трием тая детска стая.

— Да — казва Чезуик. — Терапевтичната детска стая на добрата стара майка Рачид.

Изправен до стената на стаята, аз се чувствам като шпионин; дръжката на подомиячката в ръцете ми е от метал, а не от дърво (металът е по-добър проводник), и е куха; вътре в нея има достатъчно място, за да се скрие мъничък микрофон. Ако Старшата чува това, Чезуик ще си изяде калая. Изваждам от джоба си топка втвърдена дъвка, откъсвам си едно парченце и го смуча, докато омекне.

— Я чакайте да проверя. — казва Макмърфи. — Кои ще гласуват с мен, ако повдигна пак въпроса за смяната?

Около половината Остри кимат утвърдително, много повече, отколкото ще гласуват в действителност. Той набутва шапката назад към тила си и подпира с ръце брадичката си.

— Ама наистина ви казвам, нищо не загрявам. Хардинг, какво става с тебе, к’во си се разкиснал? Или може би се страхуваш, че ако си вдигнеш ръката, оная дърта хищница ще ти я отреже?

Хардинг повдига едната си тънка вежда.

— Възможно е; може и да се страхувам, че ще ми я отреже, ако я вдигна.

— А ти, Били? И ти ли от това се плашиш?

— Не. Според мен тя н-н-няма да ни направи нищо. Но… — той свива рамене и въздиша, после се покатерва върху големия мраморен блок с ръчките за регулиране на душовете и се курдисва най-отгоре като маймуна — …но просто не мисля, че ще има кой знае каква полза от едно гласуване. Просто няма смисъл, М-мак.

— Дали ще има полза? Е-ех! Вие, приятелчета, ще имате полза, дори и ако само си вдигнете ръцете.

— И все пак има риск, приятелю. Тя винаги съумява да обърне нещата така, че да стане по-лошо за нас. А един мач по бейзбол не си заслужава риска — обажда се Хардинг.

— Кой ти каза? Боже мой, та аз от години не съм пропускал тоя шампионат. Даже когато един септември бях в пандиза, ни разрешиха да внесем телевизор и да гледаме мачовете; бунт щеше да стане, ако не ни бяха позволили. Всъщност може би просто ще трябва да разбия тая проклета врата и да отида да гледам мача в някое заведенийце в града; заедно с моя приятел Чезуик.

— Ето това е едно наистина много умно предложение — казва Хардинг и хвърля списанието на земята. — Защо не го поставиш на гласуване утре на груповото занимание? „Мис Рачид, бих искал да предложа всички заедно да отидем до „Айдъл ауър“ на бира и телевизия.“

— Аз ще подкрепя предложението — заявява Чезуик. — И окото ми няма да мигне.

— Абе я си гледайте работата с това ваше всички заедно — ядосва се Макмърфи. — Писна ми да ви гледам, баби с баби. Щом се чупим двамата с Чезуик, ще закова вратата зад нас. Вие по-добре си стойте вътре, вашата маминка сигурно няма да ви даде да пресечете улицата.

— Ама сериозно ли? — Фредриксън се е приближил зад Макмърфи. — Значи, ще вдигнеш крак и ще разбиеш вратата с мъжкарската си обувка, а? Много си бил силен.

Макмърфи почти не поглежда към Фредриксън; вече е разбрал, че от време навреме Фредриксън се прави на грубиянин, но при най-слабата заплаха се огъва.

— Кажи де, мъжкарино, ще разбиеш ли вратата, за да ни покажеш колко си силен? — настоява Фредриксън.

— Не, Фред, май няма да я разбия. Ще си олющя обувките.

— Сериозно? Ама нали толкова се перчеше как си щял да се чупиш оттука?

Макмърфи се оглежда.

— Когато, и въобще, ако реша да бягам, ще избия със стол мрежата на някой от тия прозорци…

— Сериозно? Наистина ли ще можеш? Хей така, да я избиеш? Добре, да те видим как ще го направиш. Хайде, мъжкарино, давам десет долара, че няма да можеш.

— Въобще не се опитвай, Мак — казва Чезуик. — Фредриксън знае, че само ще успееш да счупиш стола и накрая ще се намериш при Буйните. Още първия ден, когато дойдохме тук, ни ги демонстрираха тия мрежи. Те са по-специални. Един техник взе стол като тоя, на който си стъпил, и заблъска мрежата. Накрая столът се превърна в купчина трески, а мрежата даже не се беше огънала.

— Добре — съгласява се Макмърфи и се оглежда. Виждам, че започва да му става интересно. Надявам се, че Старшата не го чува какви ги говори; инак няма да мине и час, и ще го прати при Буйните. — Трябва ни нещо по-тежко. Какво ще кажете за някоя маса?

— Същото е като стола. Същото дърво, същата тежест.

— Добре де, по дяволите, хайде да измислим с какво да избия тая мрежа. Ако на мен ми дойде нещо наум, а вие решите, че няма да стане, тогава ще е ваш ред да мислите. И тъй — нещо по-голямо от маса и от стол… Ако е нощ, може да хвърля онова дебелото негро, достатъчно е тежък.

— Много е мек — не се съгласява Хардинг. — Щом се удари в мрежата, тя ще го отхвърли като патладжан.

— Тогава може би някое легло?

— Леглото е прекалено голямо. Дори и да успееш да го вдигнеш, няма да мине през прозореца.

— Абе мога аз да го вдигна. Я, я, ето какво ми трябва; онова нещо, на което е седнал Били. Оня мраморен блок с всичките му ръчки и лостове. Май е доста твърд, а? И сто на сто е бая тежичък.

— Естествено — казва Фредриксън. — Същото е, като да риташ с крак по стоманената външна врата.

— Защо пък да не използвам блока? Не ми се вижда да е закован за пода.

— Не, не е закован — сигурно го държат само няколко жици, но я го погледни, за Бога.

Всички го оглеждат. Блокът е от метал и цимент и е облицован е мрамор — по размери е на половината на една маса, вероятно тежи двеста килограма.

— Добре де, гледам го. Не ми се вижда по-голям от балите слама, които товарехме в камионите.

— Опасявам се, приятелю, че това приспособление тежи малко повече от твоите бали слама.

— Според мен около четвърт тон повече — добавя Фредриксън.

— Той е прав, Мак — намесва се Чезуик. — Страшно е тежък.

— По дяволите, какво искате да кажете, че не мога да я вдигна тая нищо и никаква джунджурия ли?

— Приятелю, не си спомням да съм чувал, че освен другите си забележителни качества, психопатите могат да вдигат планини.

— Добре, значи, казвате, че не мога да го вдигна. По дяволите…

Макмърфи скача от масата и си съблича зеленото горнище; татуировките, които се подават наполовина изпод фланелката му, подскачат по мускулите на ръката му.

— В такъв случай кой ще заложи петарка? Няма да ме убедите, че не мога да направя нещо, докато не съм се опитал. Петарка…

— Макмърфи, безразсъден си както при баса за сестрата…

— Кой иска да изгуби петарка? Хайде, играете, или пасувате?

Момчетата се втурват да залагат; той толкова пъти ги е бил на покер и на двайсет и едно, че сега нямат търпение да му го върнат, а това е съвсем сигурно. Не го знам какво цели; колкото и да е висок и широк, трима като него ще са нужни, за да повдигнат блока, и това му е известно. Само като го гледа, сигурно разбира, че няма да може да го отмести, камо ли да го вдигне. Единствено някой гигант би го помръднал от земята. Но след като всички Остри записват на листчета кой какво залага, Макмърфи тръгва към блока, хваща Били Бибит и го сваля на земята, плюе на големите си мазолести длани, потърква ги една в друга и разкършва рамене.

— Пазете се настрана. Понякога, когато силно се напрегна, вдъхвам целия въздух около себе си и хората припадат задушени. Пазете се. Ще има скърцане на цимент, ще хвърчи метал. Отведете жените и децата на безопасно място. Стойте настрана…

— Божке-е, може пък и да го вдигне — измърморва Чезуик.

— Да-да, сигурно ще го придума сам да се вдигне — казва Фредриксън.

— Най-вероятно ще си спечели някоя чудесна хернийка — обажда се Хардинг. — Макмърфи, я стига си се правил на глупак; няма човек, който да може да го вдигне.

— Пазете се, мамините ми синчета, хабите ми кислорода.

Макмърфи пристъпва няколко пъти, за да застане най-удобно, и избърсва ръце в панталоните си, после се навежда и хваща ръчките от двете страни на блока. Напъва се, а момчетата започват да дюдюкат и да го кодошат. Макмърфи се отпуска, изправя се и пак се разтъпква.

— Какво, отказваш ли се? — хили се Фредриксън.

— Само се раздвижих. Сега вече ще става, каквото ще става — и грабва пак ръчките.

И изведнъж всички престават да дюдюкат. Ръцете му започват да се подуват, вените им изскачат. Макмърфи стиска очи, а устните оголват зъбите му. Отмята глава назад, сухожилията му изпъкват като насукани въжета, които се спускат от пулсиращата шия към двете му ръце. Цялото му тяло трепери от напрежение — той се опитва да вдигне нещо, което знае, че не може да вдигне, нещо, което всички знаят, че той не може да вдигне.

И все пак, само за секунда, когато циментът изскърцва в краката ни, ние си казваме, Господи, може пък и да го вдигне.

След това поетият въздух изригва от него и Макмърфи се стоварва като труп върху стената. По ръчките има кръв от изподраните му ръце. За миг остава залепен на стената, като пъхти със затворени очи. Не се чува нищо друго освен стържещото му дишане; никой не продумва.

После отваря очи и ни оглежда. Взира се подред във всеки един, та даже и в мене — сетне бръква в джоба си и изважда всичките бележки, на които е написано колко е спечелил на покер през последните дни. Навежда се над масата и се опитва да ги подреди, но ръцете му са се вцепенили, превърнали са се в някакви червени лапи и той не може да си мърда пръстите.

Накрая хвърля цялата купчина на земята — вероятно от всеки е спечелил по четирийсет-петдесет долара — и тръгва да излиза от стаята. На вратата се спира и се обръща към нас.

— И все пак се опитах — казва той. — Поне се опитах, майка му стара.

И си излиза, оставяйки изпоцапаните късчета хартия на пода — който иска, да ги подрежда.