Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (18)

В деня след риболова Старшата пусна в ход следващата си маневра. Идеята й беше дошла, когато предния ден говори с Макмърфи и стана въпрос за това колко пари ще изкара той от екскурзията и от някои други такива начинанийца. През нощта бе обмислила идеята — тоя път я бе огледала от всички страни, докато се увери, че грешка не може да има — и през целия следващ ден подхвърляше намеци, от които да тръгне и разцъфне слухът, преди още тя всъщност да е казала нещо.

Старшата знаеше, че хората рано или късно се отдръпват от онзи, който не е съвсем обикновен, от разните Дядо Коледи, от мисионерите и дарителите, и започват да се питат: За какво го прави той това? Виж, когато, да речем, младият адвокат занесе чувалче с орехи на децата от училището в неговия избирателен район преди представянето на кандидатурите за щатския сенат, хитрецът му с хитрец — тогава е друга работа, тогава те се подсмиват под мустак и си казват един другиму — тоя не е вчерашен.

Тя знаеше, че на момчетата не им трябва много, за да почнат да се питат защо пък, щом стана въпрос за това, Макмърфи хаби толкова време и енергия, за да организира разни риболовни експедиции до морето, да урежда игри на бинго или баскетболни мачове? За какво се е развилнял толкова, след като на всички други в отделението им дай да си живуркат мирно и тихо, да си играят на пинакъл и да си четат миналогодишните списания? Как става така, че тоя човек, тоя ирландски пройдоха, който е бил изпратен в трудов лагер заради комарджийство и побоища, може да накара всички Остри в отделението да му ръкопляскат в продължение на цели два часа, докато той, вързал една забрадка на главата си, уж, че е момиче, и подпявайки си като някой тийнейджър, учи Били Бибит да танцува? Или пък как е възможно един такъв закоравял мошеник като него — бивш бачкатор, цирков артист, встрастен комарджия — да рискува да удвои престоя си в лудницата, като все повече и повече настройва срещу себе си жената, която има думата по въпроса кого да изпишат и кого не?

Сестрата ги подтикна към тия размисли, като отвори дума за финансовите дела на пациентите през последните три месеца; сигурно с часове се е ровила в документацията. Била установила, че паричните фондове на Острите постепенно намаляват — на всички, с изключение на един. Неговите се били увеличили от деня, в който пристигнал.

Острите взеха да се майтапят с Макмърфи, казваха, че явно ги прецаква, а той не се и опитваше да го отрича. Ни най-малко. Даже обратното, хвалеше се, ако остане в болницата около година, може да излезе от нея финансово обезпечен и, току-виж, се установил за постоянно във Флорида. В негово присъствие всички се смееха на думите му, но когато го нямаше — да речем беше в някой от кабинетите, или пък Старшата го хокаше за нещо в Сестринската стая, а той отвръщаше на нейната неподвижна изкуствена усмивка с широко ухилена физиономия, — на тях не им беше съвсем до смях.

Те взеха да питат защо напоследък е такъв един трудолюбив като пчела, все гледа да уреди нещо, като например да се отмени правилото, че пациентите трябва навсякъде да се движат в терапевтична група от осем човека („Били спомена, че пак щял да си реже вените — каза той на заниманието, когато се обяви срещу правилото за осемте души. — Та кои седем приятелчета ще го придружат, за да бъде по-терапевтично?“), придума доктора, който сега след риболова беше много по-близък с пациентите, да ни абонира за „Плейбой“, „Нъгит“ и „Ман“ и да изхвърли всичките стари броеве на „Макколс“, които ни носеше от къщи Рекламата с подпухналото лице и ги оставяше на купчинка в отделението, като отбелязваше със зелен химикал кои статии според него ще са ни особено интересни. Макмърфи даже изпрати прошение до някого си във Вашингтон, с което молеше да се проучи въпросът с мозъчните операции и електрошоковете, дето все още се прилагат в държавните болници. Просто се чудя, взеха да си приказват момчетата, за какво му е на стария Мак всичко това?

След като тази мисъл се въртя из отделението около седмица, Старшата се опита да действа на груповото занимание; при първия й опит Макмърфи присъстваше на заниманието и я срази още преди да е започнала както трябва (тя започна, като каза колко била изненадана и потресена от плачевното състояние, в което си било позволило да изпадне отделението: я само се огледайте, за Бога; по стените висят чисто порнографски снимки, изрязани от разни пошли книги — между впрочем тя смята, че Ръководството ще трябва да разследва случая с цялата тая мръсотия, която се внася в болницата. Преди да продължи и да посочи точно кой е виновен и защо, Старшата се облегна на стола си също като на трон и мълча няколко секунди, но Макмърфи развали магията й и хвърли всички в бесен смях като й каза да напомни на Ръководството да си донесат огледалцата, когато ще дойдат да разследват случая) — затова следващия път, когато пусна в ход маневрата си, тя се постара него да го няма на заниманието.

Бяха го повикали по телефона от Портланд, та затова той стоеше долу във фоайето с едно от черните момчета и чакаше да му се обадят пак, Когато стана един часът и ние взехме да разместваме мебелите, за да подготвим дневната, ниското черно момче я попита дали да слезе долу, за да повика Макмърфи и Уошингтън за заниманието, но тя каза не, няма защо, нека си стои там — освен това някои може би ще са доволни от възможността да поприказват за нашия мистър Рандъл Патрик Макмърфи в отсъствие на неговото доминиращо присъствие.

Започнаха заниманието с разни смешни истории за него, поговориха малко за това какъв симпатяга е той, а Старшата мълчеше, изчакваше ги да освободят мисълта си от тия неща. После един по един се заредиха другите въпроси. Що за човек е Макмърфи? Защо се държи така? Защо прави такива работи? Някои от пациентите се питаха дали пък тая история, дето симулирал побоища в трудовия лагер, за да го изпратят тук, не си е чиста мента за корем и дали всъщност той не е по-луд, отколкото си мислят хората. Тук Старшата се усмихна и вдигна ръка.

— Той е толкова луд, колкото е луда лисицата — рече тя. — Предполагам, че това искахте да кажете за мистър Макмърфи.

— В какъв с-с-смисъл? — попита Били. Макмърфи беше негов личен приятел и герой и той не беше много сигурен дали му харесват намеците й, — В какъв смисъл „колкото лисицата“?

— Много просто, Били — отвърна сестрата любезно. — Я да видим дали някой от другите няма да може да ти обясни в какъв смисъл. Мистър Сканлън?

— Били, тя го каза в смисъл, че Мак не е вчерашен.

— Никой не казва, че е в-в-вчерашен! — Били фрасна дръжката на стола си с юмрук, за да изтръгне последната дума. — Но мис Рачид имаше предвид…

— Не, Били, нищо нямах предвид. Просто отбелязах, че мистър Макмърфи не е човек, който би поел риск ей така, без никакъв смисъл. С това си съгласен, нали? Не сте ли съгласни всички?

Никой не отговори.

— Освен това — продължи тя, — той като че ли прави разни неща, без въобще да мисли за себе си, сякаш е някакъв мъченик или светец. А можете ли да кажете, че Макмърфи е светец?

Тя знаеше, че докато чака отговора им, можеше да си позволи да се усмихне.

— Не, той не е нито светец, нито мъченик. И така. Нека направим напречен разрез на неговата филантропия. — Тя извади лист жълта хартия от кошницата си. — Да разгледаме сега някои от неговите „дарове“, както биха ги нарекли преданите му почитатели Най-напред Макмърфи подари банята. Всъщност негова ли беше тя, та да я подарява? Какво изгуби той, като я превърна в игрално казино? От друга страна, колко мислите спечели за краткото време, откак стана крупие на своето малко Монте Карло тук, в отделението? Вие, Брус, колко изгубихте? А вие, мистър Сифелт? Мистър Сканлън? Предполагам, че всеки от вас има някаква представа колко е изгубил, но знаете ли той колко е спечелил, ако съдим по влоговете му във Фонда? Почти триста долара.

Сканлън подсвирна тихичко, но инак никой друг не се обади.

— Освен това, който се интересува, може да погледне тук и ще види къде съм си записала различните му басове, включително и един, чиято цел е умишленото дразнене на персонала. А както е известно на всички ви, комарджийството беше, и е, напълно несъобразно с правилника на отделението.

Тя погледна пак листа, след което го прибра обратно в кошницата.

— Ами неотдавнашният излет за риба? Колко смятате, че спечели мистър Макмърфи от това мероприятие? Поне аз както виждам нещата, той се възползва от колата на доктора, от парите на доктора за бензин, а разбрах, че е имал и доста други облаги, без да плати нито грош. Същинска лисица.

Тя вдигна ръка, за да не я прекъсне Били.

— Били, моля те да ме разбереш: аз не критикувам самите тези действия, просто си мисля, че ще е по-добре да не се заблуждаваме относно мотивите на Макмърфи. Впрочем, може би не е много честно да правим такива обвинения в отсъствието на човека, за когото говорим. Нека се върнем на въпроса, който разисквахме вчера, какъв беше той? — Тя попрехвърли документите в кошницата си. — Какъв беше той, спомняте ли си, доктор Спийви?

Главата на доктора отскочи.

— Не… чакайте… мисля…

Тя издърпа някакъв лист от една папка.

— Ето на. Мистър Сканлън: неговата мания за взривни вещества. Чудесно. Сега ще се занимаем с това, а някой друг път, когато присъства и мистър Макмърфи, ще се върнем пак към него. Аз обаче ви съветвам да помислите малко върху това, за което говорихме днес И така, мистър Сканлън…

Същия този ден девет-десет души чакахме пред вратата на трапезарията, додето черното момче свърши да краде брилянтин, и някои повдигнаха отново въпроса. Казаха, че не са съгласни със Старшата, но пък, мама му стара, в някои неща тя има право И все пак, по дяволите, Макмърфи си е добро момче… колкото и да е…

Накрая Хардинг заговори открито.

— Приятели, прекалено бурно протестирате, за да сте искрени в протеста си. Всички вие дълбоко в бедните си сърчица вярвате, че нашият ангел на милосърдието, мис Рачид, е напълно права, а и аз го знам. Защо да отричаме? Нека бъдем честни и поговорим откровено за този човек, вместо да критикуваме тайно капиталистическия му талант. Какво лошо има в това, че е поспечелил някоя и друга пара? Всеки път, когато ни е оскубвал, ние пък в замяна на това сме се забавлявали, не е ли така? Вярно е, че е хитрец и че знае как да спечели на бърза ръка някой долар. Но нима прикрива мотивите си? И защо тогава ние да ги прикриваме? Той гледа съвсем трезво на собствените си трикове и аз съм изцяло за него, както съм за добрата стара капиталистическа система на свободната лична инициатива, приятели, за него съм и за неговата открита бикоглава безочливост, и за американското знаме, нека е благословено, и за мемориала на Линкълн, и прочие. Спомнете си Мейн, П. Т. Барнъм и Четвърти юли. Аз се чувствам длъжен да защитя честта на своя приятел като един истински червено-бяло-син стопроцентов американец-мошеник. Добро момче, дръж ми шапката. Макмърфи направо ще се разстрои до сълзи, ако разбере какви непорочни мотиви хората виждат зад неговите постъпки. Той ще ги приеме като истинска обида за занаята.

Хардинг бръкна в джоба си за цигара: не можа да намери и поиска една от Фредриксън, запали я с театрален жест и продължи.

— Ще ви призная, че в началото бях объркан от действията му. Това, дето искаше да чупи прозореца — Господи, помислих си тогава, тоя човек явно иска да си остане в болницата, при приятелчетата. Едва по-късно разбрах, че той просто не желае да изгуби нищо, което може да му бъде от полза. Въобще гледа да не си пилее времето, докато е тук. Не се подвеждайте от мечешките му маниери: той е много хитър и съобразителен човек, при това изключително уравновесен. Помислете сами; всичко, каквото е направил, го е направил с някаква цел.

Били не искаше да се предаде толкова лесно.

— Добре де. Ами тогава за какво ме учи да т-т-танцувам? — Той притискаше юмруци към тялото си; забелязах, че раните от цигарата по ръцете му са зараснали и на тяхно място си е изрисувал татуировки с наплюнчен химически молив. — Кажи де, Хардинг? Какво п-п-печели, като ме учи да танцувам?

— Не се разстройвай, Уилям — рече Хардинг. — Но и не бъди нетърпелив. Ще почакаме, ще видим.

Изглежда, само ние двамата с Били все още вярвахме в Макмърфи. А същата тази вечер и Били възприе Хардинговия поглед върху нещата, когато Макмърфи, след нов разговор по телефона, му каза, че срещата с Канди е сигурна, но че няма да е зле, ако й изпрати малко сухо за пътя. И му записа някакъв адрес.

— Сухо? П-пари? К-к-колко? — И погледна към ухилената физиономия на Хардинг.

— Ами колко… може би десетарка за нея и десетарка…

— Двайсет долара? Че автобусът не струва т-т-тол-кова много?

Макмърфи го погледна изпод шапката си, устата му бавно се разтегли в усмивка; после потърка гърлото си с ръка и изплези пепелявосивия си език.

— Е-ех пък и ти, ама аз съм страшно жаден. А до следващата събота ще ожаднея още повече. Толкова ли ще ти се досвиди, ако тя ми донесе нещичко за пийване, а, Били, момчето ми?

И му хвърли такъв невинен поглед, че Били се засмя и поклати глава: не, разбира се. После, силно развълнуван, се оттегли в един ъгъл с човека, когото вероятно смяташе за сводник, за да обмислят заедно плана за следващата събота.

Аз продължавах да си имам свое мнение по въпроса, че Макмърфи е истински великан, който се е появил изневиделица, за да ни спаси от Системата, хванала в мрежата си цялата страна, че той е прекалено голям, за да се занимава с нещо толкова жалко като парите — но по едно време почти взех да мисля като другите. Ето какво стана: след като бе помогнал да се пренесат масите в банята преди едно от груповите занимания, той изведнъж ме загледа, както бях застанал до мраморния блок с ръчките, и каза:

— Я, Вожде, ама ти май си пораснал с двайсетина сантиметра след риболова? О, Господи, я си погледни крака, прилича на товарен вагон.

Погледнах надолу и видях, че кракът ми наистина е пораснал страшно много, беше станал два пъти по-голям.

— Ами ръката! Това се казва ръка на бивш футболист-индианец. Знаеш ли к’во си мисля? Защо не се опиташ да вдигнеш тоя блок, ей така, колкото да си премериш силите?

Поклатих глава и му казах, че не ща, но той рече, че имаме уговорка и аз съм длъжен да се опитам, за да видим как действа неговата система за нарастване. Явно, нямах друг изход и затова отидох до блока просто за да му покажа, че не мога да го вдигна. Наведох се и го хванах за две от ръчките.

— Ха така, Вожде. Сега, стегни се. Прибери си краката, така… така. Спокойно… само се стегни. Хей-йоп! Сега го отпусни полека на пода.

Мислех, че е останал разочарован, но когато отстъпих назад, го видях, че цял се е ухилил и ми сочи там, където блокът се беше отместил с няколко сантиметра.

— Я го сложи, както си беше, братле, та никой да не разбере. Още никой не трябва да знае.

После, след заниманието, докато играехме мързеливо на пинакъл, той завъртя разговора към мъжката сила и издръжливост и към мраморния блок в банята. Помислих си, че ще им разкаже как ми е помогнал да си възвърна предишния ръст; това щеше да им покаже, че не прави всичко за пари.

Но той въобще и не ме спомена. Приказва, приказва, докато накрая Хардинг го попита дали е готов пак да се опита да го вдигне и той рече не, но това съвсем не значело, че тая работа въобще е невъзможна. Сканлън заяви, че евентуално кран може да го вдигне тоя блок, но не и човек, а Макмърфи кимна и каза, възможно е, възможно е, но все пак не се знае.

Наблюдавах го как ги баламосваше, как просто им внуши да кажат, о, не, Господи, никой човек не може да го вдигне — и накрая дори сами да предложат баса. Наблюдавах го колко уж неохотно прие баса. Ставките растяха, ония хлътнаха все повече и повече, някои заложиха дори по двайсет долара. Все още не казваше, че ме е видял как го вдигнах.

През цялата нощ се надявах, че няма да доведе плана си докрай. А и по време на заниманието на следващия ден, след като сестрата обяви, че всички, които са ходели за риба, ще трябва да се изкъпят с някакъв специален препарат, тъй като може да са завъдили паразити, все очаквах, че тя някак си ще оправи работата, ще ни накара да се изкъпем веднага или пък нещо такова, въобще ще ме отърве от необходимостта да вдигна блока.

Когато свърши заниманието обаче, той ни поведе мен и другите момчета към банята, преди да са я заключили санитарчетата, и ме накара да хвана блока за ръчките и да го вдигна. Не исках, но какво да направя. Чувствах, че му помагам да излъже другите и да им вземе парите. Докато му се издължаваха, те всички се държаха много приятелски с него, но на мен ми беше много ясно какво изпитват отвътре, как нещо се беше пречупило в тях. Веднага щом върнах блока на мястото му, изтичах навън, без дори да погледна Макмърфи, и влязох в клозета. Исках да остана сам. Видях се в огледалото. Той беше изпълнил обещанието си: ръцете ми отново бяха големи, големи колкото някога в училище, колкото някога в селото, а гръдният кош и раменете ми бяха широки и твърди. Стоях и се оглеждах, когато влезе той. Подаде ми пет долара.

— Вожде, вземи тези пари за дъвка.

Аз поклатих глава и тръгнах да излизам от клозета, Той ме хвана за ръката.

— Вожде, тия пари ти ги давам само за да ти покажа колко съм ти признателен. Ако смяташ, че заслужаваш повече…

— Не! Дръж си парите, не ги искам.

Той отстъпи назад, пъхна палци в джобовете си и наклони глава към мене. Гледа ме така известно време.

— Добре — рече накрая. — А сега ми кажи какво има? За какви дяволи ми се мръщите всички?

Не му отговорих.

— Не си ли изпълних обещанието? Върнах ли ти големината, върнах я. К’во стана, че изведнъж ви се виждам толкова черен? Държите се е мене така, сякаш съм предал родината си.

— Ти винаги… печелиш!

— Печеля! Я го виж ти, мечката му с мечка, в какво точно ме обвиняваш? Ама аз просто си взимам това, което ми се полага. К’во толкоз страшно има…

— Ние си мислехме, че не е толкова, за да печелиш…

Чувствах как ми трепери брадичката, както преди да заплача, само че не заплаках. Стоях пред него и брадичката ми трепереше. Той отвори уста, за да каже нещо, но се възпря. Извади палци от джобовете си, присегна се и стисна носната си кост между палеца и показалеца, както правят хората, когато ги притесняват очилата; затвори очи.

— Печеля, за Бога — каза той със затворени очи. — Е-хей, печеля…

 

 

Ето защо си мисля, че преди всичко аз бях виновен за това, което стана при душовете същия следобед. И за да оправя донякъде нещата, трябваше да постъпя точно така, както постъпих, без да бъда предпазлив, без да си мисля как ще е по-безопасно за мене и какво ще ми се случи — веднъж поне без да ме е грижа за нищо друго освен за това, което трябва да се направя и как да се направи.

Почти веднага след като излязохме от клозета, пристигнаха трите черни момчета и ни поведоха да се изкъпем със специалния препарат. Тъй като някои от пациентите се лепнаха до стената, ниското санитарче се плъзна покрай тях и ги задърпа със студената си като метал ръка, като каза, че това било, по думите на Старшата, предпазна мярка. Предвид на обкръжението ни по време на риболова, трябвало да ни пречистят, преди да сме пуснали някоя зараза в болницата.

Наредихме се голи и боси върху мозайката, след което влезе едно от черните момчета с черна пластмасова туба в ръка и взе да ни пръска с някакъв мехлем, смрадлив, гъст и лепкав като яйчен белтък. Първо в косата, после се обръщаш, навеждаш се и се надупваш.

Момчетата протестираха, смееха се, кодошиха се, избягваха да се гледат, избягваха да гледат и тия сивосинкави маски отпреде им, които плуваха зад своите туби като лица от кошмар в негатив, които насочваха и изстискваха върху тях своите пихтиеобразни, кошмарни оръжия. Майтапеха се с черните момчета, като им подвикваха: „Абе Уошингтън, с к’во се забавлявате вие през другите шестнайсет часа?“, или „Абе Уилямс, можеш ли да ми кажеш какво закусвах днеска?“

И всички се смееха. Черните момчета стискаха зъби и не отговаряха: нямаше такива работи, преди да дойде тая червенокоса гадина.

Когато Фредриксън се надупи, чу се такъв звук, че се уплаших да не отхвръкне ниското санитарче.

— Чухте ли! — извика Хардинг, свил ръка на ухото си като фуния. — Какъв прелестен ангелски глас.

Всички зареваха от смях; черното момче се придвижи по-нататък и застана пред следващия пациент; шегите изведнъж секнаха и в стаята настъпи абсолютна тишина. Следващият пациент беше Джордж. И в тази секунда, когато спряха смеховете, шегите и протестите, когато Фредриксън, който стоеше до Джордж, се изправи и се обърна, а високото черно момче се канеше да каже на Джордж да си наведе главата, за да му цръкне от вонящия мехлем — точно в тази секунда на всички ни стана съвсем ясно какво ще се случи и защо трябва да се случи, и защо всички ние не сме били прави по отношение на Макмърфи.

Джордж никога не се къпеше със сапун. Той даже не понасяше, ако някой му подаде кърпата, за да се избърше. Ние се къпехме всеки вторник и четвъртък вечер и санитарите от вечерната смяна, които ни надзираваха, бяха преценили, че ще е по-добре да не насилват Джордж. Така си вървеше открай време. Черните момчета до един го знаеха това. Но сега всички разбраха — дори и Джордж, който се дърпаше назад, клатеше глава и се закриваше с големите си като дъбови листа ръце, — че това черно момче с разбития нос и озлобената душа, чиито двама приятели стояха до него и чакаха да го видят какво ще направи, не можеше да си позволи да пропусне случая.

— Айде, айде, навеждай главата, Джордж…

Пациентите вече гледаха към Макмърфи, който стоеше малко по-нататък.

— Айде, Джордж…

Мартини и Сифелт стояха под душовете и не мърдаха. Каналът под краката им се давеше от сапунената вода и глътките въздух. Джордж се взря за миг в канала, сякаш той му говореше нещо на него. Погледа го как бълбука и се дави. После отправи очи пак към тубата в черната ръка отпреде му — слузта се стичаше бавно от малката дупчица на върха на тубата по пръстите с цвят на чугун. Черното момче придвижи тубата е няколко сантиметра напред и Джордж се дръпна още по-назад, клатейки глава.

— Не, не, не го искам това.

— Щеш, не щеш, ще те намажа, Чистник — каза черното момче с почти съжалителен тон. — Трябва да те намажа. Да не искаш да плъпнат навсякъде тука разни буболечки? А аз знам, че вътре в тебе има такива буболечки!

— Няма! — каза Джордж.

— Има-има, Джордж, ти даже нямаш и представа. Тия буболечки са такива едни ма-алки — колкото върха на игла. И знаеш ли к’во правят: като се лепнат за косата ти и не мърдат оттам, и почват да дълбаят, да дълбаят, все по-навътре в тебе, ами да, Джордж!

— Нямам никакви буболечки! — извика Джордж.

— А-а-а, виж к’во Джордж: знаеш ли колко пъти съм ги виждал аз тия буболечки…

— Стига, Уошингтън — намеси се Макмърфи.

Белегът по носа на черното момче побеля като неон. То разбра кой се е обадил, но не се обърна; показа, че е чуло само с това, че спря да говори и с дългия си сивкав пръст потърка белега, който му беше останал от баскетбола. Търка го минута-две, после тикна ръката си под носа на Джордж и размърда пръсти.

— Джордж, виж, въшка. Виждаш ли? Нали знаеш как изглеждат въшките? Е, а вие там на лодката сте хванали въшки. Как да ги оставим сега тия въшки да те дълбаят, а, Джордж?

— Нямам никакви въшки! — извика Джордж. — Никакви.

Той се изпъна съвсем и повдигна лице така, че се видяха очите му. Черното момче отстъпи крачка назад. Другите две му се присмяха.

— К’во става, Уошингтън? — попита високото. — Нещо май не върви, а, мой човек?

То пак пристъпи напред.

— Джордж, казвам ти: наведи се! Или се наведи сам да ти цръкна от тая работа, или аз ще те накарам насила! — То пак приближи до него тубата, голяма и черна като блато. — Ще те накарам насила ей с тая черна, мръсна, вонеща ръка!

— Махай си ръката! — извика Джордж и вдигна юмрук над главата му, сякаш се канеше да разцепи сивосинкавия череп на парчета, пръскайки по пода разни зъбци, гайки и бурми.

Но черното момче просто допря тубата до пъпа на Джордж, и я стисна. Джордж си пое шумно дъх и се преви надве. Черното момче впръска доста голямо количество в разчорлената бяла коса и го разтърка; по главата на Джордж остана черно от ръката му. Джордж се стисна за корема с две ръце и се разнищя:

— Не! Не!

— Айде сега се обърни, Джордж…

— Казах стига, приятел!

Тоя път гласът му прозвуча така, че черното момче се обърна и го погледна. Взе да се смее, като го видя такъв гол — нямаше ни шапка, ни обувки, ни джобове, в които да си пъхне палците. Черното момче му се хилеше и го оглеждаше отгоре додолу.

— Макмърфи — каза то, клатейки глава, — знаеш ли, вече бях почнал да си мисля, че ще си траеш.

— Ах ти, гадно негро — по-скоро уморено, отколкото ядосано каза Макмърфи. Черното момче не се обади. Макмърфи повиши глас: — Гадно противно черно копеле.

Черното момче поклати глава и се изкиска към приятелите си.

— Как ви се струва, накъде бие Макмърфи с тия приказки? Сигурно иска аз да взема инициативата! О-хооо. Ама той не знае, че ние сме свикнали да слушаме какви ли не отвратителни обиди от тия кукувци!

— Кърлеж! Уошингтън, знаеш ли, че ти не си нищо друго освен…

Уошингтън му беше дал гръб и отново се беше обърнал към Джордж. Джордж все още стоеше приведен и едва дишаше от удара на мехлема по корема му. Черното момче сграбчи ръката му и го завъртя с лице към стената.

— Ха така, Джордж, ’айде сега се надупи.

— Не-е-е!

— Уошингтън — каза Макмърфи. Той си пое дълбоко дъх, пристъпи към черното момче и го отстрани от Джордж. — Уошингтън, хайде стига толкова…

В гласа на Макмърфи се долавяше някакво безпомощно, безизходно отчаяние.

— Макмърфи, ти ме караш да се защищавам. Не ме ли кара да се защищавам, а? — Другите двама кимнаха. То остави внимателно тубата на пейката до Джордж, после размаха юмрук и изведнъж фрасна Макмърфи по бузата. Макмърфи за малко не падна. Олюля се назад, към редицата от голи мъже, които го поеха и го тласнаха обратно към ухиленото, сивосинкаво лице Пак получи юмрук, тоя път по врата, и най-после проумя, че се е започнало и той ще трябва да направи каквото може. Следващия удар пресече във въздуха, още преди да се е стоварил отгоре му, и задържа китката на санитарчето, додето тръсне глава, та да я избистри.

Двамата се мятаха така секунда-две, запъхтени като давещия се канал; после Макмърфи избута черното момче и се сви като звяр преди скок, приведе напред рамене, за да предпази брадичката си, вдигна юмруци от двете страни на главата си и взе да обикаля около човека пред него.

В тоя момент стегнатата безмълвна редица от голи мъже се превърна в един кряскащ кръг, тела и крайници се оплетоха в пръстен от плът.

Черните ръце се спуснаха към сведената червенокоса глава и бичия врат, впиха се в челото и бузите. Черното момче отскочи настрана. По-високо, с по-дълги от Макмърфиевите червеникави набити ръце, по-бързо и гъвкаво, то можеше да стига до раменете и главата му, без да се приближава много. Макмърфи се придвижваше твърдо напред — с тежки, решителни стъпки, с лице към земята, като обаче гледаше нагоре между татуираните юмруци от двете страни на главата си, — докато накрая притисна черното момче към кръга от голи мъже и стовари юмрук право в центъра на белия колосан гръден кош. Сивосинкавото лице порозовя, езикът с цвят на ягодов сладолед облиза устните. Момчето се преви надве от мощната атака на Макмърфи и се облиза още един-два пъти, преди същият тоя юмрук да го фрасне отново здравата. Устата се раззина по-широко, приличаше на някакво гадно мръсно петно.

Макмърфи имаше червенини по раменете и главата си, но те като че ли не го боляха. Той все напираше и получаваше по десет удара срещу един. Известно време продължаваха в същия дух, додето накрая черното момче се задъха съвсем, взе да залита й се мъчеше главно да стои по-надалеч от тия нападателни червеникави ръце. Пациентите викаха на Макмърфи да го събори на земята. Макмърфи не бързаше.

Черното момче се завъртя от един удар по рамото му и погледна бързо към другите двама, които стояха и наблюдаваха.

— Уилямс… Уорън… гадове!

По-високият разтика тълпата и сграбчи Макмърфи изотзад. Макмърфи се отърси от него така, както бик би се отърсил от маймуна, но оня веднага го връхлетя отново.

В тоя момент аз се хвърлих върху него, вдигнах го за ръце и го запратих към душовете. Беше пълен с туби, но не тежеше повече от десетина кила.

Ниското черно момче завъртя глава насам-натам, па се обърна и хукна към вратата. Аз се загледах след него, а оня другият се измъкна изпод душовете и ми приложи една хватка — изотзад пъхна ръце под мишниците ми и сплете пръсти на тила ми, — така че се наложи да се дръпна заднишком към душовете и да го сплескам долу на мозайката. И докато лежах във водата и се опитвах да следя с поглед Макмърфи, който изфраска още няколко удара в ребрата на Уошингтън, оня зад мен ме захапа за врата и аз трябваше да се освободя от хватката му. Той остана да лежи неподвижно, водата отмиваше колата от дрехите му и я изхвърляше през давещия се канал.

И додето ниското черно момче се върна тичешком с ремъци и одеяла и с още четирима санитари от отделението на Буйните, всички вече се бяха облекли и ни стискаха ръцете на мене и на Макмърфи, като казваха, че просто били предчувствали, че ще стане така, и какъв страхотен юмручен бой бил, каква знаменита победа. Продължаваха да ни ги говорят тия неща, за да ни поободрят, какъв бой бил, каква победа — дори и когато Старшата помагаше на санитарите от Буйните да ни нагласят на ръцете меките кожени ремъци.