Дълго време след това Макмърфи си правеше каквото си искаше. Сестрата изчакваше да й дойде някоя друга идея, та пак да излезе отгоре. Разбираше, че е изгубила един голям тур и е на път да изгуби още един, но не бързаше. Преди всичко нямаше намерение да го изписва: битката можеше да продължи докогато тя пожелаеше, докато той допуснеше грешка или просто се откажеше, или докато тя можеше да му излезе с някой нов ход, с който да покаже на всички, че е победителят.

Много неща се случиха, додето тя излезе с тоя нов ход. След като Макмърфи наруши своето, нека го наречем така, кратковременно затишие, и обяви завръщането си към двубоя, счупвайки прозореца й, той направи страхотни циркове в отделението. Взимаше участие във всяко занимание, във всяка дискусия — гевезеше се, намигаше, пускаше какви ли не шеги, та дано измъкне поне хилава усмивчица от някой Остър, когото още от дванайсетгодишната му възраст го беше страх да се засмее. Събра достатъчен брой хора за баскетболен отбор и успя да изкопчи разрешение от доктора да вземе една топка от физкултурния салон, та отборът да свикне да играе с нея. Сестрата се противопостави, каза, че утре можело да пожелаят да играят футбол в дневната или поло в коридора, но докторът като никога не се поддаде и не промени решението си.

— Мис Рачид, откак се сформира баскетболният отбор, много от играчите показват определен напредък; мисля, че всичко това им се отразява положително.

Тя го погледна за миг изумена. Значи, и той е с тях, и той раздвижва мускулите. Не каза нищо за тона на гласа му, остави го за по-късно, когато отново щеше да дойде нейното време, само кимна и се запъти към Сестринската стая, където седна и взе да бърника управляващите лостове. Работниците бяха турили един картон в рамката пред бюрото й, докато намерят ново стъкло с подходящия размер, и ден след ден Старшата седеше зад картона така, сякаш през него виждаше в дневната. Зад тоя картон тя приличаше на картина, обърната с лице към стената.

Сестрата чакаше, не се обаждаше, а Макмърфи търчеше всяка сутрин из коридора по гащетата си на белите китове, или в спалното мяташе центове на другите да ги ловят уж че са топка, или, надул никелираната си съдийска свирка, тичаше от входната врата до Изолационното и учеше Острите на дългия пас, топката бумтеше из коридора като топовни гърмежи, а Макмърфи ревеше като някой сержант:

— Хайде, баби с баби, атака!

Ако се случеше някой от тях двамата да заговори другия, тонът беше супер учтив. Той я питаше с глас сладък като мед дали ще може да използва автоматичната й писалка, за да си напише молба за отпуск от болницата без придружител, написваше я пред нея, на нейното бюро, връчваше й молбата и същевременно й връщаше писалката с едно мило-мило „Благодаря“, а тя поглеждаше написаното и също така любезно му казваше, че ще отнесе молбата му до останалия персонал — което й отнемаше не повече от две-три минути; после се връщаше и му обясняваше, че много съжалява, но точно сега отпускът нямало да му подейства терапевтично. Той отново й благодареше и си излизаше от Сестринската стая, като надуваше свирката си така, че чак прозорците трещяха, и викаше:

— Хайде, баби, на работа, грабвайте топката, давайте да загреем телесата.

Макмърфи вече беше изкарал цял месец в отделението, така че имаше право да впише в таблото за обяви молбата си за отпуск с придружител, която да се разгледа на някое от груповите занимания. Отиде до таблото с нейната писалка и под ДА СЕ ПРИДРУЖИ ОТ написа: „Канди Стар, моя позната от Портланд.“ И на точката счупи връхчето на писеца. Молбата му за отпуск бе разгледана след няколко дни, всъщност в същия онзи ден, когато работниците поставиха новото стъкло пред бюрото на Старшата, но бе отхвърлена, понеже явно не било особено здравословно за един пациент да излезе в отпуск заедно с тази мис Стар. Той сви рамене и каза, че сигурно и тя самата би се похвалила със същото. После стана и се запъти към Сестринската стая, към прозореца, в чийто долен ъгъл все още стоеше марката на стъкларското предприятие, и отново го прободе с юмрук — мислел, обясни той на сестрата, докато кръвта шуртеше от пръстите му, че са махнали картона и прозорецът е отворен.

— Кога са тикнали тука това проклето стъкло? Ами че така е опасно!

Сестрата му превърза ръката в стаята, а Сканлън и Хардинг изровиха картона от боклука и го залепиха отново за рамката, като използваха лейкопласт от същата ролка, с която сестрата му превърза китката и пръстите. Макмърфи седеше на едно столче и правеше страхотни физиономии, докато Старшата се грижеше за раните му, а над главата й намигаше на Сканлън и Хардинг. Нейното лице беше спокойно и гладко като емайл, но напрежението й все пак взе да се проявява. В този случай по това, че стегна лейкопласта възможно най-силно, с което показа, че търпението й започва да се изчерпва.

Трябваше да отидем във физкултурния салон, за да гледаме мача между нашия баскетболен отбор — Хардинг, Били Бибит, Сканлън, Фредриксън, Мартини и Макмърфи, чиято ръка бе престанала да кърви, така че и той можа да се включи — и отбора на санитарите. Нашите две високи черни момчета играеха на страната на санитарите. Те бяха най-добрите, тичаха заедно по терена като два призрака по червени шорти и с механична точност вкарваха кош след кош. Нашите играчи бяха прекалено ниски и бавни, а Мартини все подаваше топката на хора, които никой освен него не виждаше, така че санитарите водеха с двайсет точки. И все пак се случи един инцидент, който ни накара да се почувстваме малко нещо победители: при едно меле за топката нечий лакът фрасна черното момче на име Уошингтън и неговите хора едва го удържаха да не се нахвърли срещу Макмърфи, който седеше върху топката, без да обръща капчица внимание на побеснелия негър. От големия нос на санитарчето се лееше кръв върху гърдите му — същинска черна дъска, опръскана с боя, и то викаше на момчетата, които го държеха: — Ама той си го търси! Сам си го търси, кучият му син!

Макмърфи съчиняваше все нови и нови бележчици, които сестрата сетне откриваше в писоарите с огледалцето си. Записваше в дневника дълги, чудновати истории за самия себе си и ги подписваше с Анон^[1]. Понякога спеше до осем часа. Тя го смъмряше, но без да се горещи, а той стоеше, изслушваше я докрай и после я съсипваше напълно, като я питаше нещо от рода на кой номер сутиен носи, четири или пет, и въобще носи ли сутиен?

Другите Остри започнаха да му подражават. Хардинг взе да флиртува с всички сестри-стажантки, Били Бибит престана да записва в дневника своите, както сам ги наричаше „наблюдения“, а когато сложиха ново стъкло пред бюрото на Старшата и го нашариха с едно голямо варосано X, та Макмърфи вече да няма извинение, че не го е видял, Сканлън го строши, като най-случайно бухна баскетболната топка в него, преди още дори да е изсъхнала варта. Топката се спука, Мартини я вдигна от земята като някаква умряла птица, занесе я на сестрата, която наблюдаваше парченцата стъкло, пръснати по цялото й бюро, и я попита дали не би могла да я залепи с лепенка или с каквото и да е там? Та пак да стане здрава, много я моли? Без нито дума тя я издърпа от ръката му и я натъпка в боклука.

И тъй, след като баскетболният сезон очевидно завърши, Макмърфи реши, че идва ред на риболова. Той отново поиска разрешение за отпуск, като обясни на доктора, че имал приятели в залива Сюслоу във Флорънс, които с удоволствие щели да заведат осем-девет пациенти да ловят риба в дълбоки води. Тоя път писа на таблото, че ще го придружат „две мои мили възрастни лели от едно градче близо до Орегон сити“. На заниманието му разрешиха да си вземе отпуск през следващия уикенд. Сестрата вписа неговия отпуск в регистрационната книга, както си му беше редът, след което бръкна в камъшитената чанта до краката си, извади изрезката от сутрешния вестник, която си бе приготвила, и прочете на глас, че макар годината да е добра за риболов покрай бреговете на Орегон, сьомгата закъснява, а морето е бурно и опасно. Така че тя просто им предлагала малко да си помислят.

— Чудесна идея — съгласи се Макмърфи. Затвори очи и шумно всмука въздух през зъбите си. — М-да-а! Морето бучи, мирише на солена вода, вълните се разбиват с трясък в носа на лодката — борба със стихиите, когато мъжете са мъже, а лодките лодки. Мис Рачид, край, убедихте ме. Още тая вечер се обаждам и наемам лодката. Да ви запиша ли и вас?

Вместо да му отговори, тя отиде до таблото за обяви и забоде там изрезката.

На следващия ден той започна да записва момчетата, които искаха да отидат за риба и имаха десет долара за наема на лодката, а сестрата взе редовно да носи изрезки от вестници, в които се говореше за корабокрушения и ненадейни бури близо до брега. Макмърфи казваше, че нямало нищо страшно; неговите две лели цял живот се били лашкали по вълните от едно пристанище на друго, с тоя или с оня моряк, и можели да гарантират напълно безопасно плаване; нямало за какво да се тревожат. И все пак сестрата си познаваше пациентите. Изрезките ги уплашиха повече, отколкото си беше представял Макмърфи. Той си мислеше, че те ще се втурнат да се записват, но се оказа, че за тая цел трябва да им обяснява, да ги придумва. В деня преди пътешествието все още не му достигаха двама души, за да плати за лодката.

Аз нямах пари, но все си представях как се записвам в списъка. И колкото повече той обясняваше как ще ловят чинукска сьомга, толкова повече ми се искаше и аз да ида. Знаех, че е глупаво да го искам; запиша ли се, все едно да си призная, че не съм глух. Щом съм чул всичките тези приказки за лодки и риба, значи, съм чувал и разните други тайни неща, които са говорили в мое присъствие през последните десет години. А ако Старшата разбере, че съм я слушал как крои подлите си номера, мислейки си, че никой не чува; ще ме подгони с някой електрически трион и ще ме излекува от това, дето чувам и говоря. Колкото и да ми се искаше да отида, аз само се усмихвах при тая мисъл; трябваше да продължавам да се правя на глух, ако въобще исках да чувам.

През нощта преди риболова лежах и си мислех за това, дето уж съм глух, мислех си за годините, през които не давах да се разбере, че чувам какво се говори, и се питах дали въобще ще мога да се държа по друг начин. Спомних си обаче едно: не аз пръв започнах да се правя на глух; най-напред хората взеха да се отнасят с мене така, сякаш съм прекалено тъп, за да мога да чувам, да виждам или да говоря.

И това не е само откак дойдох в болницата; много преди туй хората почнаха да се отнасят с мен като с човек, който нито чува, нито приказва. Когато бях войник, така постъпваха всички, които имаха повече нашивки. Те смятаха, че с такъв като мене трябва да се държиш само така. Та дори, спомням си, още в отделенията в училище някои хора казваха, че според тях не чувам и въобще не ме слушаха какво говоря. Изпънат в леглото си аз се опитах да си спомня кога за първи път го забелязах това. Май беше веднъж, когато още живеехме в селото край река Колумбия. Беше лято…

… аз съм около деветгодишен, седя пред колибата и осолявам сьомгата, за да я закачим на сушилките зад къщата. Изведнъж виждам, че някаква кола свърва от шосето и се залашква по браздите с чай, повличайки след себе си като товарен влак плътен облак червена прах.

Колата изпъпля по стръмното и спира недалеч от нашия двор, но прахта продължава да приижда на талази и се блъска в задницата на колата, разпилявайки се във всички посоки; накрая притихва над чая и буренаците и цялата нива заприличва на червено, димящо пепелище. Докато прахта се уталожва, колата си седи там неподвижно и блести на слънцето. Знам, че не са туристи с фотоапарати, защото те никога не се приближават толкова много до селото. Ако искат да купят риба, купуват я чак долу, при шосето; не идват до селото, защото вероятно смятат, че все още скалпираме хора, връзваме ги за някой стълб и ги изгаряме. Въобще не им е известно, че някои от нашите са адвокати в Портланд, може и да не го повярват, ако им кажа. Всъщност тъкмо един от моите чичовци е истински адвокат и Татко казва, че той просто искал да докаже, че може да стане, а инак триста пъти предпочитал да си лови риба есенно време. Татко казва, че ако не си отваряш очите, хората ще те принудят или да правиш това, което те смятат, че трябва да правиш, или пък да се запънеш като магаре на мост и на техен пук да вършиш точно обратното.

Вратите на колата се отварят едновременно и отвътре се измъкват трима души, двамата отпред и третият отзад. Те се изкатерват до селото и аз виждам, че първите двама са мъже в сини костюми, а третият, оня, дето е седял отзад — възрастна беловласа жена, облечена в такива корави и тежки дрехи, сякаш са броня. От чаената нива излизат на нашия двор запъхтени и плувнали в пот.

Първият мъж се спира и оглежда селото. Той е нисък, дебел човек с бяла широкопола шапка. Като вижда хаоса от сушилки за риба, стари коли, кокошарници, мотоциклети и кучета, поклаща глава.

— Виждали ли сте в живота си такова нещо? А, кажете? Кажете де, виждали ли сте?

Сваля си шапката и потупва с кърпичка червената си, подобна на гумена топка глава, внимателно, сякаш го е страх да не смачка едното от двете — кърпичката или влажната си гъста коса.

— Според вас може ли да има хора, които да искат да живеят по този начин? Кажи, Джон, може ли?

Той говори високо, тъй като не е свикнал с грохота на водопадите.

Джон е застанал до него; натикал е гъстия си сив мустак под носа си, за да спре миризмата на сьомгата, дето я осолявам. Изпотил се е по врата и бузите, потта се е просмукала дори през гърба на синия му костюм. Записва си нещо в едно тефтерче и се върти, за да огледа колибата ни, малката градинка, червено-зелено-жълтите празнични рокли на мама, които се сушат отзад на въжето — завърта се в пълен кръг, после идва при мене, поглежда ме така, сякаш ме вижда за първи път, а пък аз през цялото време бях само на метър от него. Навежда се над мене, присвива очи и пак побутва мустака към носа си, като че ли смърдя аз, а не рибата.

— Според теб къде са родителите му? — пита Джон. — Вътре в къщата? Или на водопада? Щом сме дошли дотук, може и за това да поговорим с него.

— Първо на първо аз в тая колиба не влизам — заявява дебеланкото.

— Брекънридж, в тая колиба живее Вожда, човекът, с когото сме дошли да преговаряме, достойният водач на този народ — казва Джон през мустака си.

— Да преговаряме ли? О, не на мене тия, това не е моя работа. На мен ми плащат, за да оценявам, а не да се побратимявам.

Това разсмива Джон.

— Да, така е, но все пак някой трябва да ги осведоми за плановете на правителството.

— Ако досега не ги знаят, скоро ще ги научат.

— Какво толкова, ако влезем вътре и поприказваме с него?

— Вътре в тая мръсотия? Мога да се хвана на бас с тебе на каквото искаш, че това място бъка от отровни паяци. Казват, че в стените на тия кирпичени колиби си живурка цяло население. А и сигурно е страшно горещо. Бас държа, че вътре си гори истинска пещ. Я го виж малкия Хайяуата^[2] колко е изпечен. Ха-ха. Изпекъл се е точно колкото трябва.

Той се смее и попива главата си с кърпичката, но щом жената го поглежда, спира да се смее. Прочиства си гърлото, изплюва се върху прахта, отива и се тръсва в люлката, дето Татко ми я направи в хвойновото дърво; започва да се люлее и да си вее с шапката.

Колкото повече си мисля, толкова повече се вбесявам от думите му. Те двамата с Джон продължават да си говорят за нашата къща, за селото, за собствеността, кое какво струва и на мен започва да ми става ясно, че те ги говорят тия неща, понеже си мислят, че не знам английски. Сигурно са някъде от източната част, където хората знаят за индианците само това, което гледат на кино. И си представям колко ще се засрамят, когато научат, че разбирам какво приказват.

Оставям ги да си кажат още някоя и друга глупост за горещината и за къщата; после ставам и на най-добрия си учебникарски английски обяснявам на дебеланкото, че тази наша кирпичена къща вероятно е по-хладна от която и да било къща в градовете, много-много по-хладна!

— Всъщност, факт е, че е по-хладна от училището, в което уча, а дори и от онова кино в Далс, чиято реклама е написана с букви-ледени шушулки и гласи, че вътре е много прохладно!

Тъкмо смятам да им обясня, че ако влязат вътре, ще отида да доведа Татко от водопадите, когато виждам, че те явно не са ме чули. Дебеланкото се люлее и зяпа надолу по склона от лава към мъжете, които стоят по скелето при водопадите и поради разстоянието представляват само някакви фигури по карирани ризи. Сегиз-тогиз някой опъва ръка и пристъпва напред като фехтовчик, после подава края на четири и половин метровия си раздвоен харпун на човека зад него, за да издърпа мятащата се риба. Дебеланкото наблюдава мъжете, застанали в петнайсетметровата водна завеса, мига ли, мига и щом някой от тях метне харпуна си във водата, изгрухтява.

Другите двама, Джон и жената, просто си стоят. Нито един от тримата, изглежда, не е чул и дума от това, което казах; всъщност те не ме и гледат, сякаш въобще ме няма там.

Всичко спира и в продължение на минута-две остава така.

Не знам защо ми се струва, че тях тримата слънцето ги осветява по-силно. Всичко друго си изглежда както винаги — кокошките ровят из тревата по покривите на кокошарниците, скакалците скачат от храст на храст, малките деца стоят до сушилките за риба, махат с млатилата и разпъждат мухите на черни облаци — както през всеки друг летен ден. Само дето слънцето най-неочаквано ги осветява тия тримата непознати много по-силно от обикновено, така че виждам чак… шевовете, където са ги зашивали. Даже почти виждам как апаратите вътре в тях глътват думите, които току-що казах, и се опитват да ги вместят тук или там, в тоя или в оня ъгъл, но откриват, че за тях няма подходящо място и направо ги изхвърлят, все едно въобще не са били изговаряни.

През цялото това време тримата не мръдват. Даже люлката е спряла, прикована от слънцето под наклон, а дебелият мъж седи в нея вцепенен като гумена кукла. Точно тогава татковата женска токачка се събужда в клоните на хвойната и вижда непознатите; разлайва се като куче и магията се разваля.

Дебеланкото се развиква, скоква от люлката и се прокрадва през прахта, като си пази сянка с шапката, та да може да види какво е туй чудо в хвойната, дето вдига такава врява. Като разбира, че е една нищо и никаква си шарена птица, изплюва се на земята и си слага шапката.

— Честно да ви кажа — подхваща той, — лично аз смятам, че каквото и предложение да направим на тази… тяхна „столица“, ще бъде достатъчно.

— Възможно е. Но все пак трябва да се помъчим да поприказваме с Вожда…

Възрастната жена ги прекъсва, като пристъпва енергично напред.

— Не. — За първи път, откак са дошли, тя си отваря устата. — Не — повтаря с глас, който ми напомня за Старшата. И оглежда мястото с вдигнати вежди. Очите й подскачат като цифрите в касов апарат; накрая спира поглед върху мамините рокли, така внимателно окачени на въжето, и поклаща глава.

— Не. Днес няма да говорим с Вожда. Още не. Мисля…, че поне веднъж трябва да се съглася с Брекънридж. Само че по друга причина. Ако си спомняте, в документа, който имаме, пише, че жена му не е индианка, а бяла. Бяла. Гражданка. Нарича се Бромдън. Той е взел нейното име, а не тя неговото. И според мен най-правилното е сега да оставим нещата така, а щом се върнем в града, да пуснем слух сред хората там за плановете на правителството, като им внушим колко по-добре е да имаш хидроелектрическа централа и язовир, вместо една купчина колиби край водопадите. После ще напишем предложението на машина и ще го изпратим на жената, нали разбирате, уж по погрешка. Сигурна съм, че така ще се улесним много.

Тя поглежда към мъжете по старото, разклатено скеле, което в продължение на стотици години се е разраствало и разклонявало между скалите на водопадите.

— Ако сега се срещнем със съпруга и най-неочаквано му направим някакво предложение, вероятно ще се сблъскаме с безкрайната упоритост на навахите и с тяхната любов към, така да се каже, дома.

Понечвам да им обясня, че той не е навахо, но си викам каква ли полза, щом не ме слушат? Тях въобще не ги интересува от кое племе е.

Жената се усмихва и кимва на двамата мъже, на всекиго поотделно, подканва ги с поглед и сама тръгва сковано към колата им, като говори с весел, млад глас.

— Както казваше моят професор по социология, „Във всяка ситуация обикновено има една личност, чието значение не бива да се подценява“.

Те се качват обратно в колата и си заминават, а аз стоя и се чудя въобще видяха ли ме, или не.

Малко бях изненадан, че си го спомних всичко това. За първи път от, както ми се струваше, векове си спомнях толкова неща от детството. Просто бях във възторг, че все още не съм го забравил. Лежах буден и си припомнях разни други случки — бях изпаднал в някакво полудействително състояние, — когато чух звук под леглото си, сякаш мишка гризе орех. Наведох се отстрани и зърнах блестящото метално острие, с което някой откъртваше прекалено познатите ми късчета дъвка. Черното момче Джийвър бе открило къде си крия дъвката; и ето сега, с едни дълги, разтворени като челюсти ножици изчегъртваше парчетата и ги пъхаше в една кесия.

Отдръпнах се рязко и се натиках под завивките, преди да е забелязал, че го гледам. Сърцето ми блъскаше в ушите, така се бях уплашил да не ме е видял. Искаше ми се да му кажа да се маха, да си гледа работата и да остави дъвката ми на мира, но не биваше да се издавам дори, че съм го чул. Лежах неподвижно, за да разбера дали ме е забелязал, като се бях надвесил отстрани на леглото, но той не даде никакъв признак за това — чувах само стърженето на ножицата и потропването на парчетата в кесията, и си спомних как трополяха някога зърната град по мушамата на покрива ни. Той зацъка и се изкиска.

— Ъ-ммм. Божичко-о. Е-хей. Кой го знае тоя глупак колко пъти ги е дъвкал? Какви са само твърди!

Макмърфи се събуди от мърморенето на санитарчето й се изтърколи на една страна, за да го види защо клечи под леглото ми в тоя час. Той гледа момчето една-две минути, па си разтърка очите, за да се увери, че не сънува, малките деца си търкат така очите; после направо седна.

— Ама не, това наистина е той, виж го ти, пристигнал тука с ножица и с книжна кесия да ни пърди в тъмното. — Черното момче подскочи и завъртя фенерчето си към лицето на Макмърфи. — Я ми кажи бе, Сам, какво толкова събираш, та ти трябва прикритието на нощта?

— Лягай да спиш, Макмърфи Това си е само моя работа.

Макмърфи разтегна бавно устните си в усмивка, но не отвърна очи от светлината. След като в продължение на половин минута осветява седналия Макмърфи, оня ми ти лъскав, пресен белег, ония ми ти зъби и оная ми ти пантера, татуирана на рамото му, черното момче се почувства неловко и свали фенера. Наведе се пак над заниманието си, разсумтя се и се разпъшка, като че ли е страшно трудно да откъртване засъхнала дъвка.

— Едно от задълженията на нощния санитар — обясни то между сумтежите, като се опитваше гласът му да звучи приятелски, — е да държи чисто около леглата.

— Посред нощ?

— Макмърфи, отвънка има залепено едно нещо, което се казва Трудов Правилник, и в него пише, че чистотата е наше денонощно задължение!

— А ти не можа ли да си изпълниш денонощното задължение, преди да си легнем, вместо да киснеш пред телевизора до десет и половина? Знае ли нашата мила мис Рачид, че повечето време, докато сте на смяна, вие тримата гледате телевизия? Представяш ли си какво ще направи, ако разбере, а?

Санитарчето се изправи и приседна в крайчеца на кревата ми. То почука с фенера по зъбите си и се разкикоти. Лицето му се освети и заприлича на черен фенер от диня.

— Чакай сега да ти разправя за тая дъвка — каза то и се приведе към Макмърфи, като че му беше пръв приятел. — От сумата години се чудя: откъде я взима Вожда Бромдън тая дъвка — никога няма пари за бюфета, никога никой не му е давал дъвка, поне аз не съм виждал, никога не е молил Рекламата — затова само гледах и чаках. И виж сега тука. — То застана пак на колене, повдигна края на дюшека ми и освети с фенерчето отдолу. — К’во ще кажеш? Фащам се на бас, че тия парчета са дъвкани хиляда пъти!

Това разсмя и Макмърфи. Кискаше се и не можеше да се спре. Черното момче вдигна кесията и я раздруса, и двамата се посмяха още малко. Накрая момчето каза лека нощ на Макмърфи, сви горната част на кесията така, сякаш носеше вътре обеда си, и тръгна нанякъде да я скрие за по-после.

— Вожде? — прошепна Макмърфи. — Искам да ми кажеш нещо. — И взе да тананика една песничка, една южняшка песничка, която някога беше много популярна: — „Загубва ли си дъвката вкуса, ако я лепнеш нощем на кревата…“

Отначало се ядосах страшно. Помислих си, че и той като другите си прави майтап с мене.

„Задъвчеш ли я пак на сутринта — изпя той шепнешком — ще има ли тя мекостта позната?“

Но колкото повече се замислях, толкова по-смешно ми ставаше, Опитах се да се сдържа, но чувствах, че няма да мога, че ще се разсмея — не на песента на Макмърфи, а на самия себе си.

„Това ме мъчи — няма яснота кой да внесе сега в неяснотата: загубва ли си дъвката вкуса, ако я лепнеш нощем на кревата?“

Той задържа последната нота, завъртя я и я метна към мен като перце. Какво да направя, разкисках се и страшно се изплаших, че няма да мога да се спра. Но точно в тоя момент Макмърфи скочи от леглото си и се разтършува из нощното си шкафче, а аз се успокоих. Стиснах зъби и се чудех какво да правя сега. Толкова дълго време само бях сумтял и мучал в присъствието на други хора. Чух го да затваря шкафчето, което прокънтя като парен котел. Чух го да казва „Дръж“ и нещо тупна в леглото ми. Нещо малко. Колкото гущер или змийче…

— В момента по-добро от „Джуси фрут“ не мога да ти предложа, Вожде. Това пакетче го спечелих от Сканлън вместо мангизи.

И си легна обратно.

Преди да осъзная какво правя, аз му рекох „благодаря“.

В първия момент той не каза нищо. Само се надигна на единия си лакът и ме загледа така, както гледаше преди това черното момче, чакаше да продължа. Взех дъвката от леглото, задържах я в ръката си и повторих: — „Благодаря.“

Не се чу кой знае колко добре, понеже гърлото ми беше ръждясало и езикът ми скърцаше. Той ми каза, че явно отдавна не съм ги употребявал, и се засмя. И аз се опитах да се засмея, но излезе само някакво писукане, както ако ярка рече да кукурига… Прозвуча повече като плач, отколкото като смях.

Той ми каза да не бързам, можел да ме слуша до шест и половина сутринта, стига да искам да се упражнявам. Каза, че сигурно човек, който е мълчал толкова дълго време като мене, има да приказва за много неща, легна на възглавницата си и зачака. Замислих се какво ли да му разправя, но единственото, което ми идваше наум, беше нещо такова, каквото с думи не можеш го изрази.

Той като видя, че не мога да кажа нищо, кръстоса ръце зад главата си и сам започна да говори.

— Знаеш ли, Вожде, спомням си, веднъж брах фасул край Юджин, в долината Уиламет. Страшно бях щастлив, че съм си намерил работа. Това беше в началото на трийсетте години, а тогава не даваха много често работа на деца. Мене ме взеха, защото доказах на господаря, че мога да бера бързо и без грешка като възрастните. Във всеки случай на нивата аз бях единственото дете. Около мене само дъртаци. Един-два пъти се опитах да ги заговоря, но видях, че те въобще не ме слушат — мене, някакъв си там мършав червенокос фарфалак. И затова млъкнах. Толкова им бях ядосан, дето не ме слушаха, че мълчах през всичките четири седмици, докато работех на тая нива. Берях редом с тях и ги слушах какви глупости си дърдорят — ту за нечий чичо, ту за нечий братовчед. А ако някой не дойдеше на работа, клюкарстваха за него. Четири седмици, и нито звук от мене. Накрая си рекох, Боже Господи, ама те забравиха, че мога да приказвам, тия дърти пръчове. Но чаках да дойде мойто време. Чак последния ден се отприщих и им обясних какви нещастни хапльовци са всичките. На всекиго разказах как, когато е отсъствал, неговият приятел му е ял кокалите. О-хо, няма да ме слушат ли! Всички се изпокараха и се получи такава суматоха, че загубих възнаграждението си от половин цент за килограм, което ми се полагаше, тъй като не бях отсъствал нито ден — в града вече си бях създал лоша слава и господарят реши, че аз съм причина за безредиците, макар и да не можеше да го докаже. Напсувах го и него. Та това, дето си отворих тогава устата, ми струваше някъде към двайсет долара. Е, заслужаваше си.

Изкиска се тихичко, на себе си, при тоя спомен, после извъртя главата си на възглавницата и ме погледна.

— Та, викам си, Вожде, и ти ли изчакваш момента да им дадеш да се разберат, а?

— Не — отвърнах аз. — Няма да мога.

— Няма да можеш да ги пратиш на майната ли? Много по-лесно е, отколкото си мислиш.

— Ти си… много по-голям, по-здрав от мене — измърморих аз.

— Как така? Не те разбрах, Вожде.

Посъбрах малко слюнка в устата си.

— Ти си по-голям и по-здрав от мене. Ти можеш да го направиш.

— Аз? Ама ти шегуваш ли се? Господи, та я се виж: с една глава стърчиш над всички други в отделението. Никой не може да ти излезе насреща, ами да, факт!

— Не. Много съм малък. Бях голям, но вече съм малък. Ти си два пъти колкото мене.

— Хей, ама ти си луд, бе! Когато дойдох в болницата, първото нещо, което ми се наби в очите, беше ти, седеше на стола си като някаква планина. Казвам ти, живял съм къде ли не, по цялата река Кламат, в Тексас, в Оклахома, в Галъп, и, Бога ми, по-голям индианец от тебе не съм виждал.

— Аз съм от дефилето на Колумбия — казах, а той ме изчака да продължа, — Баща ми беше чистокръвен индианец, наричаше се Ти А Милатуна. Това значи Борът-Който-Стърчи-Най-Високо-В-Планината, нищо, че не живеехме на планина. Когато бях дете, той наистина беше страшно висок. А майка ми беше два пъти колкото него.

— Брей, та тая твоя майка трябва да е била дълга като жираф. Колко беше висока?

— О, много, много висока.

— Ама не, колко в метри и сантиметри?

— В метри и сантиметри ли? На карнавала един я огледа и каза, че била висока метър и седемдесет и пет и тежала шейсет и пет кила, ама на него така му се стори, защото я виждаше за първи път. Тя все растеше и растеше.

— Сериозно? И колко порасна?

— Стана по-голяма и от двама ни с Татко, взети заедно.

— Просто един ден взе да си расте, тъй ли? Това вече не го бях чувал: не бях чувал, че индианките могат да правят такива номера.

— Тя не беше индианка, а бяла, от Далс.

— И как й беше името? Бромдън? Да-а, ясно, чакай сега. — Той се замисли и след малко каза: — А когато бяла се омъжи за индианец, тя се омъжва за човек, който стои по-ниско от нея, нали така? Да-а, май почвам да загрявам.

— Не. Той се Смали не само заради нея. Всички го обработваха, защото беше голям и не щеше да им се даде, и си правеше каквото си искаше. Обработваха го така, както обработват сега тебе.

— Кои са те, Вожде? — попита той тихо; изведнъж беше станал сериозен.

— Тия от Системата. С години го обработваха. Понеже той беше много голям, до едно време успяваше да се бори с тях. Те искаха да ни турят да живеем в резервати. Искаха да ни вземат водопадите. И даже влязоха под кожата на някои хора от племето, които също се опитаха да го обработят. В града го биеха в тъмните улички и веднъж му отрязаха косата. О, тия от Системата са големи, много големи. Татко се бори дълго с тях, докато накрая майка ми го направи толкова малък, че той не можеше повече да се бори и вдигна ръце.

Макмърфи мълча продължително. После се надигна на лакът и пак ме погледна, и ме попита защо са го били в тъмните улички, а аз му обясних, че искаха да му покажат какво го чака, та даже и по-лошо, ако не подпише документите, с които да даде всичко на правителството.

— Какво искаха да даде на правителството?

— Всичко. Племето, селото, водопадите…

— А, сега си спомням; говориш за ония водопади, където индианците ловяха сьомга с харпун — преди много години. Да-да. Само че, поне доколкото аз си спомням, на племето му платиха доста добре.

— Те и на него така му обещаваха. А той казваше: „Можете ли да платите на човек за начина, по който живее? — И още: — Можете ли да платите на човек за това, което той е?“ Те не го разбираха. Дори и племето не го разбираше. Всички се трупаха пред вратата ни, стиснали в ръце чековете, и го питаха какво да правят. Молеха го той да вложи парите някъде вместо тях, или да им каже къде да идат, или къде да си купят ферма. Само че той вече беше много малък. И много пиян. Системата го беше смачкала. Тя винаги побеждава. И теб ще те победи. Те не обичат да им се пречка някой толкова голям, колкото Татко, освен ако не е техен човек. Сигурно ти е ясно това, нали?

— Да, май ми е ясно.

— Ето, затова не трябваше да чупиш тоя прозорец. Сега знаят, че си голям. И ще гледат да те обуздаят.

— Като че ли съм кон, а?

— Не, не. Не по тоя начин; ще те пипнат така, че да не можеш да риташ! Те слагат разни неща. Монтират разни неща. Щом те видят, че си голям, и се залавят за работа, инсталират си гадните машини, за да те направят малък, и не спират да те обработват, додето не ти превият врата.

— Шшшт, спокойно, братле.

— А речеш ли да се съпротивляваш, затварят те някъде и те…

— Спокойно, спокойно, Вожде. Успокой топката за малко. Чуха те.

Той легна и притихна. Забелязах, че леглото ми е горещо. Чух скърцане на гумени подметки — черното момче пристигаше с фенерчето си, за да види какъв е тоя шум. Лежахме, без да мърдаме, додето си излезе.

— Накрая той просто се пропи — прошепнах аз. Изглежда, вече не можех да се спра, трябваше да разкажа всичко, каквото смятах за нужно. — Напоследък си го спомням под кедровите дървета, ослепял от пиенето, и когато доближаваше бутилката до устата си, не той смучеше от нея, а тя смучеше от него. Накрая целият се сви, набръчка се и пожълтя, та даже и кучетата не можеха да го познаят. Трябваше да го измъкнем изпод кедрите и да го натоварим на едно пикапче, за да го откараме в Портланд да умре. Не казвам, че те убиват. Него не го убиха. Друго му направиха.

Страшно ми се доспа. Не исках да говоря повече, опитах се да си спомня какво съм казал, струваше ми се, че не е това, което съм искал.

— Май говоря малко налудничаво?

Той се превъртя в леглото си.

— Да, Вожде, малко налудничаво говориш.

— Всъщност, не това исках да ти разкажа, Само че всичкото не мога да ти го разкажа. Не е смислено.

— Не казах, че не е смислено, Вожде, казах само, че е малко налудничаво.

Дълго време след това той мълча и аз си помислих, че е заспал. Съжалявах, че не му казах лека нощ. Погледнах към него и видях, че се е обърнал на другата страна. Ръката му беше върху завивката, така че можех да различа в тъмното татуираните аса и осмици. Голяма е, рекох си, и моите ръце бяха такива големи едно време, когато играех футбол. Искаше ми се да се протегна и да пипна татуировките, да проверя, дали е жив. Ужасно тихо лежи, казах си, трябва да го пипна, за да видя да не е умрял…

Лъжа. Много добре знам, че е жив. Не затова искам да го пипна.

Искам да го пипна, защото е човек.

И това е лъжа. Та около мене има и други хора. Мога да пипна тях.

Искам да го пипна, защото съм педал!

О, и това е лъжа. Само страхове. Ако бях педал, щеше да ми се иска да правя други неща с него. Искам да го пипна просто защото е такъв, какъвто е.

Тъкмо се канех да протегна ръка, когато той се обърна с лице към мене и каза:

— Вожде, знаеш ли к’во си мисля, защо не вземеш да дойдеш утре с нас за риба?

Не му отговорих.

— Хайде де, к’во ще кажеш? Ще си прекараме чудесно. Знаеш ли ги какви са тия мои лели, дето ще дойдат да ме вземат? Въобще не са никакви лели, човече; и двете са курви, танцьорки, познавам ги от Портланд. К’во ще кажеш за това, а?

Накрая му обясних, че съм Нищий.

— Какъв си?

— Нямам пукната пара.

— Аха — загря той. — Е, да, не помислих за това.

И отново замълча, като взе да търка белега на носа си с пръст. Пръстът спря. Той се повдигна на лакът и ме погледна.

— Вожде — подхвана бавно, като ме оглеждаше, — когато беше в истинския си ръст, когато беше, да речем, два и десет, и двайсет, и тежеше сто и четирийсетина килограма, можеше ли да вдигаш такива тежки неща като, да речем, оня блок в банята?

Замислих се за блока. Сигурно не тежеше повече от ония варели с петрол, дето ги вдигах като войник. Казах му, че едно време сигурно съм можел.

— А ако станеш пак толкова силен, ще можеш ли?

— Мисля, че ще мога — рекох.

— Абе ти си мисли каквото щеш; аз те питам ще ми обещаеш ли да го вдигнеш, ако ти върна силата, а? Обещай ми го това и аз не само ще ти проведа един специален курс по възстановяване на тялото, ей така, без пари, но и ще те взема гратис на нашата десетдоларова екскурзия за риба! — Той си облиза устните и легна отново. — А пък аз ще си изкарам добра пара от баса.

И се разкисна на нещо свое си. Когато го попитах как ще ми върне силата, той ми изшътка да мълча с пръст на устните.

— Това е тайна. Нали не ти обещах, че ще ти кажа как? Е-хей, не е шега работа това да върнеш на някого силата, такава тайна не можеш сподели с всеки, опасно е, ако попадне в ръцете на врага. Самият ти даже няма и да усетиш кога и как става това. Но аз ти давам най-тържествената си дума: само следвай програмата ми, и ще видиш какво ще се получи.

Той преметна краката си през леглото и седна на ръба му с ръце на коленете. Зъбите му блестяха на мъждивата светлина, която се процеждаше над раменете му откъм Сестринската стая, очите му, насочени към мен, лъщяха, безгрижният му глас на аукционер се понесе тихичко из спалното.

— Слушай сега! Ето го големия Вожд Бромдън, крачи по улиците, мъже, жени и деца се повдигат на пръсти, за да го видят: „Леле, леле, какъв е тоя великан, по три метра взима наведнъж, под телефонните жици сече глава!“ Марширува през града и ако се спре, то ще е само заради някоя девица, другите мацки, ако ще и на опашка да се наредят, могат да се надяват, само ако имат цици като дини, хубави силни бели крака, достатъчно дълги, за да обхванат мощния му гръб, и ако оная работа им е тясна, топла, сочна и сладка като масло и мед…

И продължи да реди в тъмното своите врели-некипели за това как щяло да бъде, как съм щял да взема страха на всички мъже, а всички красиви жени щели да търчат задъхани след мене. После каза, че още на секундата ще отиде да впише името ми в списъка на риболовния му екипаж. Стана, взе пешкира от нощната си масичка и го уви около хълбоците си, сложи си шапката и се надвеси над леглото ми.

— Хей, човече, казвам ти, казвам ти, мадамите сами ще те събарят на земята.

Изведнъж протегна ръка и с едно движение развърза чаршафа ми, издърпа завивките ми надолу и аз останах да лежа чисто гол.

— Вожде, я се виж. Е-хей. К’во ти казах? Вече си пораснал с петнайсет сантиметра.

Засмя се и тръгна по пътеката между креватите към коридора.

От Портланд ще дойдат две курви, за да ни заведат за риба! При тая мисъл едва устисках да лежа до шест и половина, когато светнаха лампите в спалното.

Станах пръв и излязох от спалното, за да проверя дали името ми наистина е в списъка върху таблото до Сестринската стая. СПИСЪК НА ЖЕЛАЕЩИТЕ ДА ОТИДАТ ЗА РИБА, това пишеше най-отгоре с големи печатни букви. Пръв се беше записал Макмърфи, а веднага след него Били Бибит. Трети номер беше Хардинг, четвърти — Фредриксън, и така до номер десет, срещу който още никой не се беше подписал. Името ми го имаше; беше последно, срещу номер девет. Значи, наистина ще изляза от болницата и ще плувам на рибарска лодка заедно с две курви; трябваше да си го повтарям непрекъснато, за да повярвам.

Трите черни момчета се пъхнаха пред мен и проточиха сивите си пръсти по списъка, за да го прочетат, стигнаха до мойто име и се обърнаха към мен ухилени.

— Я, кой ли е подписал Вожда Бромдън за тая щуротия? Индианците не могат да пишат.

— А да не мислиш пък, че могат да четат?

При всяко тяхно движение прясно колосаните корави ръкави на белите им дрехи шумоляха като хартиени криле. Те ми се смееха, а аз се правех на глух, правех се, че нищо не знам. Само че когато се опитаха да ми натикат в ръцете една метла, за да им свърша аз работата в коридора, обърнах се и си влязох в спалното, казах си — да вървят по дяволите. Когато един мъж ще ходи за риба с две курви от Портланд, той не трябва да се занимава с такива глупости.

Малко се уплаших, дето се връцнах така, дотогава винаги се бях подчинявал на заповедите им. Обърнах се и ги видях, че идват след мен с метлата. Сигурно щяха да влязат в спалното и да ме спипат, ако не беше Макмърфи, който вдигаше страхотна гюрултия — хвърчеше между леглата, ревеше, колкото му глас държи, и шибаше с един пешкир записалите се за излета — та черните момчета решиха, че спалното може би не е чак толкова безопасна територия и не си струва да нахлуват в нея само за да измъкнат някого си да помете малко в коридора.

Макмърфи беше нахлупил шапката до очите си, та да прилича на капитан, а татуировките, които се подаваха изпод ръкавите на фланелката му, бяха направени в Сингапур, Той ходеше наперено, сякаш се намираше на палубата на кораб, и свиреше в ръката си, сякаш надуваше боцманска свирка.

— Момчета, на палубата, хайде, по-живо, че да не ви прокарам всичките под кила, от носа до кърмата!

Избарабани по нощното шкафче до леглото на Хардинг.

— Раз, два, три, потегляме! Дръж курса. На палубата. Хайде ставай, не се размотавай!

Забеляза ме до вратата, втурна се към мене и ме потупа по гърба, като че бях тъпан.

— Вижте го Големия Вожд; ето ви един истински моряк и рибар. Още в зори е станал да търси червейчета за стръв. Вземете пример от него, нещастни новаци. На палубата. Днес е велик ден! Стига спане, напред към морето!

Острите мърмореха, проклинаха го и него, и пешкира му. Хрониците се събудиха и взеха да въртят глави, сини-посинели от липсата на кръв, тъй като чаршафите ги стягаха много силно през гърдите; огледаха цялото помещение и накрая спряха на мене насълзените си отслабнали очи, замислено-тъжните им лица изразяваха любопитство. Лежаха и ме наблюдаваха, докато обличах топлите дрехи, а на мен ми беше неловко, чувствах се леко гузен. Те някак си разбираха, че единствен аз от всички Хроници съм избран да ида на екскурзията. Наблюдаваха ме, тия старци, от години приковани към инвалидните столове, с катетри, проточили се между краката им като някакви пълзящи растения, като корени, които ги заклещваха на едно място до края на живота им, наблюдаваха ме и инстинктивно схващаха, че аз отивам. И все още бяха в състояние да завиждат, че отивам аз, а не те. Усещаха какво става, защото толкова отдавна бяха престанали да бъдат истински хора, че старите животински инстинкти бяха в чели връх в тях (дъртите Хроници се събуждат понякога нощем, преди още другите да са разбрали, че в спалното има умрял, отмятат глави назад и започват да вият), но и можеха да изпитат завист, тъй като у тях все пак бе останало нещо човешко и те си спомняха какво е било преди.

Макмърфи излезе да хвърли едно око на списъка, върна се и се опита да придума поне още един Остър да се запише, тръгна из спалното, като риташе краката на леглата, в които все още се излежаваше някой, покрил главата си с чаршафа, убеждаваше ги каква голяма работа било това да попаднеш в ноктите на морската буря, морето да бучи наоколо ти и… йо-хо-хо и бутилка ром.

— Хайде, мързеливци, още един моряк ми трябва, за да попълним екипажа, хайде, дявол ви взел, още един доброволец…

Но не можа да предума никого. Старшата ги беше изплашила всичките с приказките си за това колко било бурно морето напоследък и колко много лодки били потънали. Вече си мислехме, че никой друг няма да се навие, когато половин час по-късно, както чакахме на опашка да отворят трапезарията за закуска, до Макмърфи се доближи Джордж Сорънсън.

Високият беззъб възлест стар швед, когото черните момчета наричаха Джордж Чистника, понеже беше побъркан по хигиената, се дотътрузи до трапезарията, силно изпънал тялото си назад, така че краката му вървяха много пред главата му (той все се дърпаше така назад, та лицето му да е колкото може по-далеч от човека, с когото говореше), спря пред Макмърфи и измърмори нещо в шепата си. Джордж беше много срамежлив. Очите му бяха дълбоко хлътнали под веждите и не се виждаха, а останалата част от лицето си беше почти закрил с голямата си длан. Главата му се люшкаше като враньо гнездо навръх върлинестия му гръбнак. Той мърмори в шепата си, мърмори, докато накрая Макмърфи се присегна и дръпна ръката му, та думите да могат да излизат.

— Е, Джордж, кажи сега к’во има?

— Ами, за червеите — измънка той. — Няма да ви свършат работа, не стават за сьомгата.

— Тъй ли? — учуди се Макмърфи. — Червеите ли? Може и да си прав, Джордж, само че най-напред ми кажи за какви червеи говориш.

— Нали преди малко те чух като каза, че мистър Бромдън търси червеи за стръв.

— А да, сега си спомням, татенце.

— Та затуй ти казвам, че с тия червеи нищо няма да хванете. Тоя месец е най-добрият за сьомгата, ами да. Само че ще ви трябва херинга. Ами да. Хванете си малко херинга и нея вземете за стръв, пък тогава да видиш к’во става.

Гласът му се извисяваше в края на всяко изречение — к’во става? — сякаш задаваше въпрос. Той кимна веднъж-дваж към Макмърфи с масивната си брадичка, която беше търкал толкова яростно сутринта, че едва не й беше смъкнал кожата, после се завъртя и се насочи към края на опашката. Макмърфи извика след него.

— Хей, Джордж, я чакай малко; така, както говориш, май разбираш от риболов, а?

Джордж се обърна и се потътра обратно към Макмърфи, сега вече тъй се беше наклонил назад, че краката му сякаш плуваха пред него.

— Ами да, разбирам. Двайсет и пет години съм се бъхтил по траулерите, от залива Хаф Мун до пролива Пюджит. Двайсет и пет години съм ловил риба — преди да стана толкоз мръсен.

И той протегна към нас ръцете си, за да ги видим какви са мръсни. Всички се наведохме и погледнахме. Аз самият не ги виждах да са мръсни, но затова пък видях белезите, издълбани в белите му длани от километрите въже, които е изтеглял от морето. Той ни остави да погледаме ръцете му минута-две, после ги сви и ги отдръпна, скри ги в горнището на пижамата си, сякаш дори само с гледане можехме да ги изцапаме, и се ухили на Макмърфи — венците му се белееха като осолено месо.

— Да знаеш само каква лодка имах, дванайсет метра дълга, ама газеше три и шейсет и беше от най-здравото тиково и дъбово дърво. — Той се залюшка напред-назад, та чак ни се стори, че подът се клати. — Лодка и половина, ти казвам!

И понечи да се обърне, но Макмърфи пак го спря.

— Джордж, по дяволите, защо не каза, че си рибар?! Аз тука ви кандърдисвам за тая експедиция, като че съм Царят на моретата, ама между нас да си остане, качвал съм се единствено на военния кораб „Мисури“, пък колкото до рибата, знам само, че предпочитам да я ям, отколкото да я чистя.

— О, чистенето е лесно, трябва само някой да ти покаже.

— За Бога, Джордж, ти ще ни бъдеш капитанът; ние ще бъдем твоят екипаж.

Джордж се отдръпна още повече назад и поклати глава.

— А, не, тия лодки сега са ужасно мръсни — всичко е ужасно мръсно.

— Глупости. Нашта лодка е специално стерилизирана, от носа до кърмата, блести като кучешки зъб. Няма да се изцапаш, Джордж, защото ще бъдеш капитанът. Даже стръв няма да слагаш на въдиците; ще бъдеш само нашият капитан и ще ни даваш заповеди на нас, сухоземните плъхове, съгласен ли си?

Като го гледах Джордж как кърши ръце под горнището на пижамата си, разбрах, че тая работа го блазни, но той все повтаряше, че го е страх да не се изцапа. Какво ли не му приказва Макмърфи, та дано го придума, но Джордж все клатеше глава. Изведнъж ключът на Старшата щракна в ключалката на вратата към трапезарията; тя се появи на прага със своята камъшитена чанта на изненадите и затрака с токчетата си покрай редицата от хора, като поздравяваше всеки един със своята автоматична усмивка и с добро утро. Макмърфи забеляза, че Джордж се отдръпна още повече от нея и свъси вежди. Той я изчака да отмине, наклони глава на една страна и погледна Джордж право в очите.

— Джордж, ти какво мислиш за това, дето го говореше сестрата, че морето било лошо, че плаването щяло да бъде много опасно?

— Е, то се знае, понякога морето е бурно, страшно бурно.

Макмърфи погледна към сестрата, която тъкмо изчезваше в Сестринската стая, после пак към Джордж. Джордж още повече закърши ръце под горнището на пижамата си и огледа безмълвните лица, които го наблюдаваха.

— Мамка му! — извика той изведнъж. — Ама ти какво, да не си мислиш, че тя ме е уплашила с морето? Така ли си мислиш, а?

— О, не, Джордж, Само си мислех, че ако не дойдеш с нас и стане някоя страхотна буря, ние сигурно ще се издавим до един, нали разбираш? Вече ти казах, че не разбирам нищо от лодки, а сега ще ти призная още нещо: нали му казах на доктора, че тия двете жени, дето ще дойдат да ни вземат, са мои лели, моряшки вдовици. Само че, честно казано, те и двете умеят да пътешестват единствено по як цимент Ако стане нещо в морето, ще ни помогнат толкова, колкото и самият аз. Ние имаме нужда от теб, Джордж, — Той дръпна от цигарата си и попита. — Между другото, имаш ли десет долара?

Джордж поклати глава.

— Е, да, сигурно нямаш. Какво пък, много важно, и без това отдавна се простих с мисълта да спечеля някоя и друга пара. Дръж, — Той извади молив от джоба на зеленото си горнище, избърса го в полите му и го подаде на Джордж. — Стани наш капитан и ще те приемем само за пет долара.

Джордж ни огледа пак, като бърчеше нерешително голямото си чело. Накрая оголи венците си в избеляла усмивка и посегна за молива. „Мамка му“, извика, и с молива в ръка тръгна да се запише на последното място в списъка. След закуската Макмърфи се спря в коридора и до името на Джордж написа, с печатни букви — КАП.

Курвите закъсняха. Вече бяхме почнали да си мислим, че въобще няма да дойдат, когато Макмърфи нададе вик от прозореца и ние всички се втурнахме натам. Той каза, че това са те, но вместо двете коли, на които разчитахме, видяхме една и само една жена. Макмърфи й викна през мрежата, когато тя спря на паркинга, и момичето хукна направо през тревата към нашето отделение.

Не бяхме се и надявали, че ще е толкова млада и хубава. Всички вече бяха разбрали, че ще дойдат курви, а не лели, и очакваха какво ли не. Някои от набожните не бяха особено възхитени. Но сега, като я гледахме как тича леко-леко през тревата, с тия нейни зелени очи, с тая нейна коса, вързана на върха на главата й на конска опашка, която при всяка нейна крачка подскачаше на слънцето като медна пружина, всички ние си мислехме само едно — че тя е момиче, жена, която просто не е облечена в бяло от главата до петите, сякаш е покрита със скреж; а пък как си изкарва хляба, това няма никакво значение.

Тя изтича до мрежата, зад която стоеше Макмърфи, вкопчи се в нея с пръсти и се издърпа нагоре. Беше се задъхала от тичането и при всяко поемане на въздух сякаш щеше да литне през мрежата. Лекичко подсмърчаше.

— Макмърфи, проклетнико…

— Хайде, хайде. Къде е Сандра?

— Тя се върза и не можа да дойде. Ами ти, проклетнико, как си?

— Как така се върза!

— Истината е, че нашта Санди се омъжи — момичето избърса носа си и се изкиска. — Помниш ли Арти Гилфилиън от Бийвъртън? На сбирките все пристигаше с по някоя гадост в джоба, я змия, я бяла мишка, или някаква подобна глупост. Абе, луд човек…

— О, Господи! — простена Макмърфи. — Канди, мила моя, е как да напъхам сега десет човека в един-единствен смрадлив форд? Как си го представят това Сандра и тая нейна бийвъртънска змия, а?

Момичето се приготви да му отговори нещо, но точно в тоя момент високоговорителят щракна от тавана и гласът на Старшата каза на Макмърфи, че ако желае да говори с приятелката си, тя трябва да се запише на главния вход, както му е редът, а не да безпокои цялата болница. Момичето се отлепи от мрежата и тръгна към главния вход, а Макмърфи се отмести от прозореца, пльосна се на един стол в ъгъла и провеси нос.

— По дяволите — изруга той.

Ниското черно момче пусна момичето в отделението и забрави да заключи вратата след нея (бас държа, че после са му трили сол на главата). Олюлявайки бедра, момичето мина по коридора покрай Сестринската стая, откъдето всичките сестри дружно се опитаха да смръзнат походката й с ледения си поглед, и влезе в дневната, на няколко крачки преди доктора. Той беше понесъл някакви документи към Сестринската стая, погледна я нея, после документите, после пак нея и взе да рови с две ръце за очилата си.

Когато стигна до средата на стаята, тя спря и се видя заобиколена от четирийсет зяпнали я мъже в зелени дрехи; толкова беше тихо, че се чуваше как ни къркорят стомасите, а откъм редицата на Хрониците — как отскачат катетрите.

Тя постоя така, додето открие с очи Макмърфи, тъй че всички можахме да я огледаме добре. Над главата й, близо до тавана, се виеше стълбче синкав дим; според мен апаратите в цялото отделение бяха прегорели, опитвайки се да се нагодят към това внезапно нахълтало при нас момиче — снели са електронни показания от нея и са изчислили, че не са пригодени да боравят с подобно нещо; затова просто са изгорели, сякаш са се самоубили.

Тя носеше памучна фланелка, като тая на Макмърфи, само че много по-малка, бели платнени обувки и джинси, отрязани над коленете, та да може да движи по-свободно краката си — доста оскъден материал, като се има предвид какво трябваше да скрие. Много мъже сигурно са я виждали и още по-малко облечена, но при тия обстоятелства тя някак, без да ще, взе да се върти смутено като ученичка на сцена. Гледахме я, без да продумаме. Само Мартини прошепна, че могат да се прочетат датите върху монетите в джобовете й, толкова са й тесни джинсите, ама той беше по-близо и виждаше по-добре от другите.

Пръв се обади Били Бибит, макар че не каза нищо, а само подсвирна с уста тихичко, почти болезнено, с което я описа по-добре, отколкото с думи. Тя се засмя и му благодари, а той така се изчерви, че и тя се изчерви и пак се засмя. Това раздвижи обстановката. Острите я награчиха, като се опитваха да я заговорят всичките наведнъж. Докторът дърпаше Хардинг за дрехата и го питаше коя е тази. Макмърфи стана от стола си и разбута тълпата, за да стигне до нея; като го видя, тя се хвърли на врата му и извика „Макмърфи, проклетнико“, а после се смути и пак се изчерви. Когато се изчервеше, изглеждаше най-много на шестнайсет или седемнайсет, честен кръст.

Макмърфи ни я представи и тя се ръкува с всекиго поотделно. Когато стигна до Били, пак му благодари за подсвирването, Старшата дойде в дневната и с вечната си усмивка попита Макмърфи как смята да ни вмъкне всичките в една кола, а той я попита не може ли да заеме някоя служебна кола, която сам да кара; сестрата, разбира се, му цитира правилото, което забраняваше това. Каза, че ако не намерим друг шофьор, който да подпише, че поема отговорността върху себе си, половината от нас ще трябва да останат. Макмърфи й обясни, че в такъв случай той ще трябва да даде петдесет долара от собствения си джоб, за да плати разноските; ще трябва да върне парите на ония, които няма да дойдат.

— Тогава можете да отложите екскурзията и да върнете всичките пари — рече тя.

— Вече съм наел лодката; дал съм на човека седемдесет долара от моите собствени пари.

— Седемдесет долара ли? Доколкото си спомням, мистър Макмърфи, вие казахте на пациентите, че за това пътуване ще трябва да съберете сто долара, като дадете и десет от себе си.

— Включвам и бензина в двете посоки.

— И все пак той не струва трийсет долара, нали?

Тя му се усмихна мило-мило и зачака. Той разпери ръце и погледна към тавана.

— Ей, не изпускате случай, мис Окръжен Прокурор! Добре де, остатъка щях да задържа се себе си. Мисля, че това им беше ясно и на момчетата. Исках да поспечеля нещо, задето толкова тичах да…

— Но плановете ви пропаднаха — каза тя. Още му се усмихваше, изпълнена със съчувствие. — Е, Рандъл, вашите финансови спекулации не могат винаги да бъдат успешни, макар че всъщност досега имахте доста късмет в това отношение. — Тя се замисли, явно, че се сети за нещо, за което по-късно щяхме да научим повече. — Да. От всички Остри сте получавали бележки, че ви дължат пари за едно или за друго, така че според мен можете да понесете това малко поражение.

И изведнъж млъкна. Забеляза, че Макмърфи въобще и не я слуша. Той наблюдаваше доктора. А докторът зяпаше фланелката на момичето така, сякаш за него на света нищо друго не съществуваше. Широка усмивка заигра по лицето му, като съзерцаваше транса на доктора. Побутна шапката си назад, тръгна към доктора и постави ръка на рамото му; докторът се стресна.

— Доктор Спийви, за Бога, ти виждал ли си как кълве сьомгата? Това е една от най-чудесните гледки на седемте морета. Канди, мила, защо не му разкажеш на доктора как се лови риба в дълбоки води и тъй нататък…

Само след две минути, благодарение на съюзените усилия на Макмърфи и момичето, докторът отиде да заключи кабинета си и се върна обратно, като тъпчеше някакви документи в куфарчето си.

— Вземам си работа за лодката — обясни той на сестрата и я отмина толкова бързо, че тя нямаше възможност да му каже нищо; останалата част от екипажа го последвахме, като се хилехме на Старшата, застанала на вратата на Сестринската стая.

Острите, които нямаше да дойдат с нас, се струпаха при прага на дневната и ни заръчаха да донесем рибата очистена, а Елис измъкна ръцете си от гвоздеите на стената, стисна китката на Били и му каза да стане ловец на човеци.

А Били, вперил очи в медните капси по джинсите на момичето, което тъкмо излизаше от дневната, му каза да си гледа работата с това „ловец на човеци“, И ни настигна при входа; ниското черно момче ни отвори да излезем и заключи вратата зад нас, а ние останахме навън, на открито.

Слънцето надничаше между облаците и придаваше розов оттенък на тухлената болнична фасада. Лек ветрец отронваше де що листа бяха останали по дърветата и ги трупаше на спретната купчинка до телената ограда. От време на време на оградата кацаха малки кафяви птички; щом някое снопче листа я разклатеше, птичките отлитаха ведно с вятъра. В първия миг човек би си помислил, че, удряйки се в оградата, листата се превръщат в птички и хвръкват.

Беше хубав есенен ден, изпълнен с мириса на дим от дърва, с крясъците на деца, които ритат топка, е пърпоренето на малки самолети, и всички би трябвало да сме щастливи, че сме навън в такъв ден. Когато обаче докторът отиде да си докара колата, ние се скупчихме на мълчалива групичка с ръце в джобовете. Мълчалива групичка, наблюдаваща хората от града, които на път за работа намаляваха скоростта на колите си, за да позяпат тия лудите в зелените дрехи. Макмърфи забеляза колко ни е неловко и се опита да ни вдигне настроението, взе да пуска шеги и да се закача с момичето, но това, не знам защо, само ни накара да се почувстваме още по-зле. Всеки си мислеше колко лесно би било да се върне в отделението и да каже, че сестрата е била права; при такъв вятър морето ще е доста бурно.

Докторът пристигна, натоварихме се и потеглихме; аз, Джордж, Хардинг и Били Бибит в колата с Макмърфи и момичето Канди; Фредриксън, Сифелт, Сканлън, Мартини, Тейдъм и Грегъри зад нас, в колата на доктора. Никой не продумваше. На около километър и половина от болницата нашата кола спря при една бензиностанция; докторът ни последва. Той излезе пръв и отвътре веднага изскочи ухилен собственикът, като изтриваше ръцете си в един парцал. После спря да се хили и отмина доктора, за да види какво е това вътре в тия коли. Сбърчи чело и се отдръпна назад, като продължи да си бърше ръцете в омазнения парцал. Докторът дръпна нервно човека за ръкава, извади десет долара и му ги натика в ръцете така, сякаш садеше стръкче пипер.

— Ъ-ъ… може ли да напълните и двата резервоара с обикновен? — попита докторът. И той като всички останали се чувстваше неловко извън болницата. — Може ли, а?

— Тия униформи да не са от оная болница, дето е малко по-нататък? — попита на свой ред човекът. Той се огледа да види дали няма наблизо някой гаечен ключ, или нещо подобно. Накрая отстъпи към една купчина празни бутилки от газирани напитки. — Хей, момчета, ама вие да не сте от лудницата?

Докторът затърси очилата си и също ни погледна, сякаш едва сега забеляза, че сме с болнични дрехи.

— Да. Тоест, не. Ние, те са от лудницата, но са работници, а не болни, ами да. Работници.

Човекът присви очи, погледна доктора, после нас и отиде да говори със съдружника си, който беше отзад в сервиза. Двамата си зашепнаха нещо и вторият извика на доктора да каже какви сме; докторът потвърди, че сме работници, и те се разсмяха. По смеха им разбрах, че ще ни продадат бензин — макар и вероятно по-слаб, мръсен, разреден с вода, и на двойна цена, — но от това не ми стана по-добре. Виждах, че всички се чувстват много зле. Думите на доктора ни скапаха съвсем — не толкова заради лъжата, колкото заради истината.

Вторият собственик се приближи до доктора и го попита ухилен:

— Каза, че искаш супер, така ли, сър? Готово! Ако искаш да проверим и маслените филтри и чистачките, а? — Той беше по-едър от приятеля си Беше се надвесил над доктора, сякаш му доверяваше някаква тайна. — Ако щеш вярвай, но осемдесет и осем процента от колите по пътищата имат нужда от нови маслени филтри и нови чистачки!

Усмивката му беше почерняла от нагар, заради това, дето години наред беше дъвкал светите със зъби, Продължаваше да стои така надвесен над доктора, притесняваше го с усмивката си и го чакаше да разбере, че няма друг избор.

— Освен това, как са твоите работници със слънчевите очила? Имаме чудесни „Полароид“.

Докторът видя, че няма да може да се измъкне. Но в секундата, когато отваряше уста, за да се предаде и каже — „да“, да се съгласи на всичко, се чу някакво бръмчене и гюрукът на нашата кола започна да се събира. Макмърфи ругаеше и се бореше с гофрирания капак, мъчеше се да го сгъне по-бързо, отколкото позволяваше механизмът. Така блъскаше и джасаше бавно движещия се гюрук, че на всички им стана ясно колко е ядосан; руга го и го бъхти здравата, а когато най-после успя да го свие, изскочи навън направо отгоре, над главата на момичето и над вратата на колата. Застана между доктора и човека от бензиностанцията, когато погледна право в черната уста.

— Слушай, шмекер, давай обикновен, както ти каза докторът. Два резервоара обикновен. Това е всичко.

Върви по дяволите с ония другите глупости. И то ще ни го дадеш с по три цента отстъпка, защото нашта експедиция я субсидира държавата.

Оня даже не мигна.

— Сериозно? А професорчето май каза, че не сте пациенти?

— Хайде, хайде, шмекер, не виждаш ли, че той просто не искаше да ви стресне с истината. Докторът нямаше да лъже, ако бяхме обикновени луди, но ние не сме; всеки от нас идва право от отделението за психичноболни престъпници и сега ни прехвърлят в Сан Куентин, където имат по-добри начини да се справят с нас. Виждаш ли го оня младеж с луничките? Той може и да ти изглежда като слязъл от корицата на „Сатърди ивнинг поуст“, ама всъщност е душевноболен ножар, който е убил трима души. Оня до него го знаят като Лудия Гъсок, необуздан е като глиган. А виждаш ли го оня, дългия? Той е индианец и е пребил петима бели до смърт с дръжката на търнокоп, когато купували от него кожи на мускусен плъх и се опитали да го измамят. Вожде, я стани да те видят.

Хардинг ме ръгна с пръст и аз се изправих в колата. Човекът заслони очите си с длан и ме погледна. Нищо не каза.

— Вярно е, че сме гадна банда — продължи Макмърфи, — но това наше пътуване си е напълно легално, ние сме под покровителството на държавата и имаме същото законно право на отстъпка, както ако бяхме от ФБР.

Човекът се обърна пак към Макмърфи, а Макмърфи пъхна палци в джобовете си, залюля се на пети и го погледна иззад белега на носа си. Човекът се озърна, за да види дали приятелят му е още при касата с празните бутилки, след което отново се ухили на Макмърфи.

— С други думи, опасни клиенти, а, това ли искаш да кажеш, Рижо? И за нас ще е по-добре, ако се подчиняваме, ако правим каквото ни е заповядано, а, това ли искаш да кажеш? Добре де, Рижо, а теб за какво те пипнаха? Да не си искал да убиеш президента, а?

— Това никой не можа да го докаже, шмекер. Обвиниха ме в скитничество. Убих един човек на ринга и оттам се почна.

— Значи, си от убийците с боксьорските ръкавици, а, това ли искаш да кажеш, Рижо?

— Не, не казах това. Някак си въобще не можах да свикна с тия ръкавици. И да не мислиш, че това беше някакъв важен мач, от ония, дето ги предават по телевизията? Ами! Аз съм си най-обикновен третокласен боксьор.

Човекът също пъхна палци в джобовете си, за да се присмее на Макмърфи.

— А ако ме питаш мене, приличаш повече на третокласен лъжец.

— Казах ли, че не мога и да лъжа, не казах! Само че я виж тука. — Той тикна ръцете си под носа на човека и взе бавно да ги върти откъм всички страни. — Виждал ли си на някого така ужасно да са му накълцани лапите само от лъгане? А, виждал ли си?

Доста дълго държа ръцете си пред лицето на човека, чакаше да види дали той ще може да му отговори нещо. Човекът погледна ръцете, после мене, после пак ръцете. Когато стана ясно, че не гори от желание да ни каже нещо, Макмърфи го остави, отиде при другаря му, който се притискаше към бутилките, грабна докторовите десет долара от юмрука му и тръгна към съседната бакалница.

— Вие там сметнете колко ще дойде бензинът и пратете сметката в болницата — викна той към тях. — А с тия пари възнамерявам да купя нещо за пийване за моите хора. Повече работа ще ни свърши, отколкото чистачките и маслените филтри.

Когато той се върна, всички вече си бяха възстановили самочувствието и се перчеха като петли на бой, нареждаха на тия двамата от бензиностанцията да проверят налягането в резервната гума, да избършат прозорците й, ако обичат, да изчегъртат тия курешки от гюрука, въобще се чувстваха господари на положението. Когато Били не хареса как по-едрият от двамата беше избърсал предното стъкло, той го викна обратно.

— Не си изчистил това п-петно, дето го н-направи оная буболечка.

— Не беше буболечка, а птичка — отвърна намусено мъжът, докато го стържеше с нокът.

Мартини се провикна от другата кола, че не може да е била птичка.

— Ако беше птичка, щеше да има пера и кости.

Някакъв на колело спря, за да пита какво значат тия зелени униформи; нещо като клуб ли, що ли? Хардинг моментално изскочи и му отговори:

— О, не, приятелю. Ние сме луди от болницата ей там, по-нагоре, психокерамика, счупените грънци на човечеството. Искаш ли да ти дешифрирам теста на Роршах^[3]? Не? Бързаш ли? Ха, отиде си. Жалко. — Обърна се към Макмърфи. — Досега не си бях давал сметка, че душевната болест е свързана с властта. Помисли си само: колкото си по-луд, толкова повече власт можеш да имащ. Например Хитлер. Съвсем ти се разбърква мозъкът от тая болест. Заслужава си да се помисли по тоя въпрос.

Били продупчи една бирена консерва за момичето и то така го шашардиса с ясната си усмивка и със своето „Благодаря ти, Били“, че той взе да отваря бири за всички ни подред.

А през това време ония двамата глупаци се суетяха по плочника с ръце отзад.

Седях и си посръбвах бира, чувствах се прекрасно; чувах как бирата преминава през тялото ми — „з-з-з-з-т, з-з-з-з-т, з-з-з-з-т“, ето така. Бях забравил, че може да има такива чудесни звуци и вкусове като звука и вкуса на бирата, когато я пиеш. Отпих нова яка глътка и се огледах, за да видя какво още съм забравил за тези двайсет години.

— Е-хей! — извика Макмърфи, като изтика момичето от кормилото и го залепи до Били. — Я го вижте Големия Вожд как се налива с огнена вода! — И изстреля колата на пътя, а докторът, за да не изостане, така натисна газта, че чак гумите му изскърцаха.

Макмърфи ни показа какво може да се постигне с малко повече бабаитство и дързост и ние си мислехме, че сме се научили как да ги използваме. През целия път до морето се забавлявахме, като се правехме на смели. Когато на червена светлина хората се зазяпваха в нас и в зелените ни дрехи, ние правехме същото като него, излъчвахме се и си давахме вид на много силни и опасни, лепвахме по една широка усмивка на лицата си и на свой ред така упорито се зазяпвахме в тях, че моторите им загасваха, слънцето изпъстряше прозорците им и те не мръдваха от местата си дори след като се сменеше светофарът, страшно уплашени от това, дето само преди секунда, няма и на метър от тях, беше спряла такава свирепа банда маймуни, без да се вижда помощ отникъде.

А Макмърфи продължаваше да води нашата дружина към морето.

Макмърфи сигурно знаеше най-добре от всички, че тоя наш наперен вид е само показ, тъй като той все още не можеше да накара никого да се разсмее истински. Може би не разбираше защо пък да не сме в състояние да се смеем, но във всеки случай на него му беше ясно, че човек не е действително силен, щом не вижда смешната страна на нещата. Всъщност той така упорито се стараеше да ни покаже смешната страна на нещата, че аз даже си виках дали пък не остава сляп за другата страна, дали пък е неспособен да види кое е онова, дето така ни пари в стомасите и изгаря смеха ни. Може би и момчетата не го виждаха, а само усещаха от всички посоки действието на различните лъчи и честоти, насочени така, че да достигат всекиго и да го пречупят, може би само усещаха, че Системата работи — аз обаче го виждах.

Така както човек вижда промяната у някого, с когото не е бил заедно дълго време, докато другите, които го срещат непрекъснато, ден след ден, не могат да доловят промяната, понеже е постепенна. По цялото крайбрежие виждах следите от това, което беше направила Системата от времето, когато за последен път бях пътувал така, неща като например — влак, който спира на някаква гара и изсипва цял куп мъже в еднакви костюми и шапки от един калъп, изсипва ги като люпило напълно еднакви насекоми, полуживи същества, които, „фт-фт-фт“, слизат от последния вагон, после надува свирката си и потегля през унищожената земя, за да изръси някъде другаде ново люпило.

Или такива неща като петте хиляди къщи, излезли съвсем еднакви от една и съща машина и подредени по хълмовете край града, при това толкова пресни от фабриката, че все още бяха навързани една за друга като наденици или като табелата, която гласеше: „Свийте си гнездо в Уест Хоумс. За ветераните от войната — без първоначална вноска!“, или като игрището в подножието на хълмовете, заобиколено от телена ограда, до която имаше друга табела с надпис „Училище за момчета «Св. Лука»“ — по обширната чакълеста площ играеха на дръпни-падни пет хиляди хлапета в зелени кадифени панталони, бели ризи и зелени пуловери. Редицата се мяташе, извиваше се и подскачаше като змия, и при всяко дръпване малкото момче от края изхвърчаваше и се затъркулваше към оградата като трън. При всяко дръпване. И винаги беше същото момченце, все същото.

Всичките тия пет хиляди деца живееха в петте хиляди къщи, собственост на ония мъже, които слязоха от влака. Къщите така си приличаха, че децата често бъркаха и се прибираха в други домове, при други семейства. Никой не забелязваше това. Те вечеряха и си лягаха да спят. Забелязваха единствено малкия хлапак от края на редицата Той винаги беше толкова изподраскан и изранен, че където и да отидеше, си личеше, че не е на място. Той също не можеше да се отпусне и да се засмее. Страшно е трудно да се смееш, когато усещаш лъчите, които идват от всяка профучаваща кола, от всяка отмината къща.

— Ние можем дори да си имаме лобисти във Вашингтон — казва Хардинг, — представители на Организацията на психичноболните. Групи за оказване на влияние. Представете си огромни афиши по магистралите, а на тях дърдорещ шизофреник управлява булдозер и с дръзки червени и зелени букви е написано: „Давайте работа на Лудите.“ Чака ни розово бъдеще, господа.

Минахме по един мост на река Сюслоу. Из въздуха се носеше лека мъгла, тъй че като подложех езика си на вятъра, усещах вкуса на морето, преди още да сме го видели. Всички знаеха, че вече наближаваме и до пристанището никой не продума.

Капитанът, дето трябваше да ни изведе в морето, имаше плешива, металносива глава, която стърчеше от черното му поло като дулото на немска подводница; от устата му висеше изгаснала пура, която той насочи към нас. Застанал до Макмърфи на дървения кей, капитанът му говореше и гледаше морето. Зад него, с няколко стъпала по-нагоре, на една пейка пред павилиончето за рибарски принадлежности седяха седем-осем мъже по винтяги. Капитанът говореше високо, като се обръщаше ту към безделниците от едната му страна, ту към Макмърфи от другата му страна, и изстрелваше металния си глас някъде помежду им.

— Не ме интересува. Казах ти го изрично в писмото. Ако нямате официален документ, който да ме освобождава от отговорност, не тръгвам. — Кръглата глава се завъртя в дулото на пуловера му, прицелвайки се с пурата към нас — Я ги погледни каква са банда. Току-виж, в морето взели да скачат през борда като плъхове. И после роднините им ще ме съдят и ще има да плащам до сто и едно. Не, не мога да рискувам.

Макмърфи обясни, че другото момиче трябвало да уреди всичките тези документи в Портланд. Един от ония пред павилиончето се провикна: „Какво друго момиче? Тая русичката не може ли да ви оправи всичките?“ Макмърфи не му обърна внимание и продължи да спори с капитана, но Канди явно се ядоса. Ония пред павилиончето й се хилеха похотливо и току долепяха глави да си шушукат. Всички ние, та дори и докторът, забелязахме тая работа и ни стана срамно, че не правим нищо. Вече не бяхме такива наперени, както на бензиностанцията.

Като видя, че с капитана няма да стигне доникъде, Макмърфи престана да спори, огледа се и прокара ръка през косата си.

— Коя лодка е за нас?

— Онази там. „Чучулигата“. Само че никой от вас да не е стъпил на нея, докато не получа документите. Никой.

— Ама ти какво мислиш, че съм наел лодката само за да висим цял ден на кея ида я зяпаме как се поклаща във водата? — попита Макмърфи. — Имаш ли телефон в павилиончето? Сега ще изясним тая работа.

Те се изкачиха по стъпалата и влязоха в павилиончето, а нас ни оставиха скупчени един до друг, заедно с бандата безделници, които ни зяпаха и коментираха, хихикаха и се ръгаха в ребрата. Вятърът люшкаше закотвените лодки, блъскаше ги в мокрите гуми по протежение на пристана и те издаваха такъв звук; сякаш ни се присмиваха. Водата се кикотеше под дъските, а табелата над вратата на павилиончето с надпис „Морски услуги, КАП. БЛОК“, писукаше и скърцаше, клатушкана от вятъра на ръждясалите си кукички. Мидите, залепнали за коловете на метър и двайсет над водата, по линията на прилива, свистяха и пукаха на слънцето.

Задуха остър и студен вятър, Били Бибит си съблече горнището и го даде на момичето, а тя го наметна върху тъничката си фланелка. Един от безделниците току се провикваше отгоре:

— Хей, русичката, какво им харесваш на тия смахнатите?

Устните на мъжа имаха цвета на бъбрек, а торбичките под очите му бяха алени от вятъра.

— Хей, русичката — не спираше да вика той със своя писклив, изморен глас, — хей, русичката… хей, русичката… хей, русичката…

Ние се скупчихме още по-близо един до друг, за да се пазим от вятъра.

— Хей, русичката, я кажи тебе за какво те тикнаха в болницата?

— Ама не бе, Пърс, тя не е луда, с нея ги лекуват!

— Така ли, маце? Лекуват ли ги с тебе, а? Кажи де, хей, русичката?

Тя вдигна глава и ни попита с поглед къде е оная наперена дружина от пътя и защо не кажем нещо да я защитим? Никой не искаше да отвърне на погледа й. Цялата наша наперена сила просто се беше изкачила по стъпалата, преметнала ръка през раменете на плешивия капитан.

Тя вдигна яката на дрехата около врата си, притисна лакти до тялото си и се отдалечи от нас, отиде до самия край на кея. Никой не тръгна след нея. Били Бибит трепереше от студа и хапеше устни. Мъжете пред павилиончето пак си прошепнаха нещо и се разпискаха гръмогласно.

— Питай я, Пърс, айде де.

— Хей, маце, ти имаш ли документ, че не носиш отговорност за тях, а? Разбрах, че ако някой от тия падне във водата и се удави, роднините му могат да те съдят. Ти въобще помисли ли за това, а? Я по-добре остани с нас.

— Ами да, маце, моите роднини няма да те съдят. Обещавам. Оставай с нас, и толкоз.

Струваше ми се, че кеят потъва във водата от срам и краката ми се намокрят. Не, не бяхме ние за навън, за пред хора. Жадувах Макмърфи да излезе от павилиончето и да ги наругае тия здравата, а после да ни върне пак там, където ни беше мястото.

Мъжът с устните с цвят на бъбрек сви ножа си, изправи се и изтръска стърготините от скута си. После тръгна към стъпалата.

— Айде, айде, маце, за какво са ти тия ахмаци?

Тя се обърна и го погледна от другия край на кея, после погледна нас, и явно се замисли над предложението му, когато вратата на павилиончето се отвори и Макмърфи излезе, разбута ги ония с винтягите и заслиза по стълбите.

— Екипаж, качвай се, уредихме работата! Лодката е готова, заредена е с бензин, на борда има стръв и бира.

Той шляпна Били по тила, изкара няколко танцови стъпки и се залови да отвързва въжетата от пилоните.

— Нашият приятел, капитан Блок, още говори по телефона, но веднага щом дойде, тръгваме, Джордж, я да те видим можеш ли да загрееш мотора. Сканлън, вие двамата с Хардинг развържете онова въже. Канди! Какво правиш чак там? Хайде, душа, потегляме!

Натикахме се в лодката, готови на всичко, само и само да се махнем от тия гадове пред павилиончето. Били подаде ръка на момичето да се качи в лодката. Джордж взе да мънка нещо пред контролното табло на мостика, като сочеше на Макмърфи кои бутони да натисне или завърти.

— Тия лодки се люшкат страшно, само са за повръщане, ама инак се управляват много лесно, все едно автомобил — обясни той на Макмърфи.

Докторът се колебаеше дали да се качи в лодката и погледна към безделниците, които се бяха скупчили в горния край на стълбите.

— Рандъл, не мислите ли, че ще е по-добре да почакаме… докато капитанът…

Макмърфи го хвана за реверите, вдигна го от кея и го прехвърли в лодката като малко момченце.

— Да почакаме, докато капитанът какво, а, докторе? — Той се изсмя, като да беше пиян, и продължи с възбуден, нервен глас. — Да почакаме, докато капитанът излезе и ни каже, че телефонният номер, дето му го дадох, е на един нощен приют в Портланд? Това ли искаш, а? Айде, Джордж, дявол те взел; залавяй се за работа и ни измъквай оттука! Сифелт! Освободи онова въже и да тръгваме. Айде, Джордж…

Моторът изпърпори и загасна, пак изпърпори, сякаш си прочистваше гърлото, и зарева с пълен глас.

— Е-хей! Тръгнахме. Давай газ, Джордж. Всички да са готови за отблъскване на неприятеля!

Откъм задницата на лодката изригна бяла струя вода и пушек, вратата на павилиончето изтряска, главата на капитана изхвърча през нея и полетя надолу по стълбите, влачейки след себе си не само неговото собствено тяло, но и телата на другите осем мъже. Те се стовариха на кея и спряха досами кипящата пяна, която изплиска краката им, когато Джордж извъртя голямата лодка и я отдели от кея; пред нас остана само морето.

Внезапният завой на лодката събори Канди на колене и Били й помогна да стане, като се опитваше същевременно да й се извини, задето се беше държал така на кея. Макмърфи слезе от мостика и ги попита не искат ли двамата да се усамотят, за да си поприказват за едно време. Канди погледна Били, но той само поклати глава и взе да пелтечи. Макмърфи каза, че в такъв случай той ще слезе долу с Канди, за да проверят да не би лодката да пропуска отнякъде, а пък ние за малко да се оправяме сами. Той застана пред вратата на каютата, отдаде поздрав и ни смигна, назначи Джордж за капитан, а Хардинг за негов помощник, извика „Продължавай занятията!“ и изчезна след момичето в каютата.

Вятърът;стихна, слънцето се издигна по-нависоко и посребри източната част на тъмнозелените вълни. Джордж устреми лодката към открито море с пълен газ, кеят и павилиончето оставаха все по-назад и по-назад от нас. Когато отминахме вълнолома и последната черна скала, усетих как ме завладява някаква огромно спокойствие, спокойствие, което се усилваше, колкото по-назад от нас оставаше сушата.

Няколко минути момчетата говориха възбудено за отмъкването на лодката, но сега и те се умълчаха. По някое време вратата на каютата се открехна толкова, колкото една ръка да избута отвътре каса с бира. Били отвори за всекиго по една с отварачката, която намери в кутията за инструменти, и ни ги подаде. Пиехме бира и наблюдавахме изчезващата суша.

След като изминахме около два километра, Джордж намали скоростта до, както той я нарече, „риболовна“, тури четирима души на четирите въдици в задната част на лодката, а другите се опнахме на слънце върху покрива на каютата или на носа, свалихме си ризите и се зазяпахме в ония четиримата, които се опитваха да натъкмят въдиците си. Хардинг каза, че всеки трябва да държи въдицата, додето клъвне риба, а после да я отстъпи на някой друг, който не е имал тая възможност. Джордж стоеше зад кормилото, взираше се през зацапаното със сол стъкло и им даваше нареждания как да нагласят макарите и кордите, как да закачат херингата за кукичката, колко далеко да хвърлят въдиците и на каква дълбочина:

— На въдица номер четири закачете триста грама тежест — ей сега ще ви покажа как — и ще измъкнем, най-голямата риба, чак от дъното ще я измъкнем, мамка й!

Мартини изтича до борда, надвеси се над него и се взря във водата след кордата на въдицата си. „О, Господи“ възкликна той, но онова, което видя, беше прекалено надълбоко за нас, останалите.

Покрай брега плаваха други лодки, но Джордж не правеше опити да се доближи до тях; отминаваше ги и продължаваше неотклонно напред, към открито море.

— То се знае — каза той. — Ще отидем там, където са рибарските лодки, където е истинската риба.

Покрай нас се плъзгаха вълни, наситеносмарагдови от едната страна и сребърносивкави от другата. Единствените звуци бяха тракането и пръхтенето на мотора, когато вълните се издигаха и заливаха ауспуха, и смешните, самотни крясъци на рошавите черни птички, които плуваха наоколо и се питаха за посоките. Всичко друго тънеше в тишина. Някои от момчетата спяха, други наблюдаваха водата Бяхме плавали почти час, когато върхът на Сифелтовата въдица се изви и потъна във водата.

— Джордж! Господи, Джордж, помагай!

Но Джордж въобще и не смяташе да пипне въдицата; той се ухили и каза на Сифелт да освободи контрата и да вдига върха нагоре, нагоре, додето го извади това чудо!

— Ами ако получа припадък? — извика Сифелт.

— Много просто, ще те закачим на една въдица и ще те използваме вместо стръв — каза Хардинг, — Сега вади това чудо, както ти нареди капитанът, и не мисли за припадъка.

На трийсетина метра зад лодката рибата изскочи от водата и сребърните й люспи блеснаха на слънцето. Сифелт се ококори и така се развълнува от гледката, че пусна края на въдицата си и кордата заподскача по дъното на лодката като ластик.

— Нагоре бе, нали ти казах! Не виждаш ли, че я оставяш да дърпа хоризонтално! Дигай върха нагоре… нагоре! Мамка й, ама я каква е огромна сребърна красавица!

Сифелт беше пребледнял и челюстта му се тресеше, когато накрая предаде въдицата на Фредриксън.

— Но да знаеш, че ако хванеш риба с кукичка в устата, това си е мойта риба!

Аз бях не по-малко развълнуван от останалите. Не бях възнамерявал да ловя риба, но като си припомних с каква стоманена сила може да увисне сьомгата на кордата, слязох от покрива на каютата, облякох си ризата и зачаках да дойде моят ред за въдицата.

Сканлън предложи залог за най-голямата риба и за първата уловена — по половин долар от човек, и едва що прибра парите в джоба си, Били изтегли нещо ужасно, което приличаше на петкилограмова жаба с бодили по нея като таралеж.

— Ама това не е риба — каза Сканлън. — С това не можеш да спечелиш.

— А да не е п-птица?

— Това е морска щука — обясни Джордж. — И си е много хубава за ядене, само да й измъкнеш брадавиците.

Виждаш пи? И това е р-риба П-п-плащай сега.

Били ми връчи свойта въдица, взе си парите и отиде да седне по-близо до каютата, където бяха Макмърфи и момичето, като хвърляше тъжни погледи към затворената врата.

— Ж-ж-жалко, че няма въдици за всички — каза той, облягайки се на каютата.

Седях, държах въдицата и гледах как се влачи кордата след нас. Вдъхвах дълбоко и чувствах, че четирите бири, които бях изпил, дават на късо десетки управляващи проводници вътре в мен: наоколо сребърносивкавите части на вълните трепкаха и проблясваха на слънцето.

Джордж ни извика да погледнем напред, за да видим това, за което сме тръгнали. Аз се наведох, за да погледна, но видях само един голям плаващ дънер и ония черните чайки, които кръжаха и се гмуркаха около него като черни листа, разпилени от вихрушка. Джордж подкара лодката по-бързо към мястото, над което кръжаха птиците, и скоростта повлече въдицата ми така, че вече не бях в състояние да разбера кълве ли нещо, или не.

— Тия приятели, карабатаците, хвърчат след ятата риба-свещ — каза Джордж, без да пуска кормилото. — Това са бели рибки, съвсем малки, колкото пръст. Като ги изсушиш, горят като същинска свещ. Тях ги ядат другите риби. Тъй че щом видиш голямо ято от тия риби-свещ, значи, наблизо има и сьомга.

Той се взря между птиците, разминавайки се с дънера, и изведнъж гладките вълни се набръчкаха от гмуркащи се птици и подскачащи рибки и от лъскавите сребърносинкави гърбове на сьомгата, която цепеше водата. Забелязах, че един от гърбовете спря, обърна се и се насочи към някакво петънце на трийсетина метра от края на въдицата ми, където би трябвало да е мойта херинга Аз замръзнах, сърцето ми заби лудо, после усетих, че и двете ми ръце подскочиха, сякаш някой беше ударил въдицата с топка, и кордата започна така бясно да се отвива от макарата изпод палеца ми, че го прежули до кръв. „Използвай контрата!“ — изкрещя ми Джордж, само че какво ти разбирах аз от контри, просто притисках още по-силно пръста си, докато кордата тръгна по-бавно и накрая съвсем спря. Огледах се и видях, че и другите три въдици подскачат като мойта. Останалите момчета от вълнение се смъкнаха от покрива на каютата, но само ни се пречкаха.

Нагоре! Нагоре! Дигай върха нагоре! — крещеше Джордж.

— Макмърфи! Излез да видиш к’во става!

— Господи, Фред, ама ти я улови мойта риба!

— Макмърфи, помогни ни!

Чух смеха на Макмърфи и с крайчеца на окото си го зърнах на вратата на каютата — явно нямаше намерение и пръста си да мръдне, а аз бях толкова зает с рибата си, че нямах време да го моля за помощ. Всички му крещяха да направи нещо, но той не се поместваше. Даже докторът, който държеше дънната въдица, и той молеше Макмърфи за съдействие. А Макмърфи само се смееше. Накрая Хардинг разбра, че Макмърфи няма да направи нищо, затова грабна куката и изтегли мойта риба в лодката с такова сигурно и грациозно движение, сякаш беше правил това цял живот. Голяма е колкото крака ми, рекох си, колкото стълб на ограда; такава голяма риба не сме хващали на водопадите. Подскача из цялото дъно на лодката като пощуряла небесна дъга! Пръска с кръв и ръси люспи като сребърни монетки, а мен ме е страх да не се прехвърли през борда. Макмърфи така и не се помръдна, за да помогне. Сканлън сграбчва рибата и я притисва към дъното на лодката, за да не вземе да се метне през борда. Момичето изтичва отдолу, вика, че сега е неин ред, по дяволите, грабва мойта въдица и три пъти ме ръгва с кукичката, докато се опитвам да прикрепя към нея херингата.

— Хайде бе, Вожде, ей, че си бавен! Я, ама пръстът ти кърви! Да не те е ухапало това чудовище? Хей, кой ще дойде да превърже пръста на Вожда, бързо!

— Ето ги пак — извиква Джордж и аз мятам кордата през борда, херингата проблясва и изчезва, сребърносинкавите сьомги се втурват в атака и кордата потъва във водата със свистене… Момичето държи въдицата с две ръце и стиска зъби:

— Сега ще те хвана, проклетнице! Сега…!

Тя стои права, стиснала дръжката, на въдицата между краката си и с ръце под макарата, ръчката на макарата се опира в нея, кордата започва да се развива, а тя вика:

— Сега ще те хвана!

Все още е облечена с горнището на Били, но при завъртането си макарата го разтваря и всички в лодката виждат, че отдолу е без фланелката — зяпват, опитват се да се занимават със своите си риби и оставят моята да пляска по дъното на лодката, а ръчката на макарата се върти и пърха точно в гърдата на момичето с такава скорост, че зърното се превръща в едно червено петно.

Били скача на помощ. Единственото, което може да измисли, е да се присегне иззад нея и да й помогне да стисне въдицата още по-здраво между гърдите си, докато накрая самият натиск на плътта й спира макарата. В тоя момент тя вече така се е стегнала и гърдите й изглеждат толкова твърди, че, мисля си, дори те двама с Били да отпуснат ръце, въдицата пак няма да се помръдне.

Цялата тая шумотевица трае съвсем кратко време, секунда — мъжете кряскат, борят се, псуват, внимават за въдицата си, но и не свалят очи от момичето; там долу в краката ни Сканлън води кървава, бурна схватка с моята риба; кордите са се оплели и са се пръснали във всички посоки; очилата на доктора са се замотали в една от тях и се мандахерцат на верижката си на около три метра от лодката, а рибите се блъскат в проблясващите им стъкла; момичето псува като бясно и оглежда голите си гърди, едната бяла, а другата болезненочервена — изведнъж Джордж отмества за момент погледа си и нахаква лодката в дънера. Моторът загасва.

През всичкото това време Макмърфи се смее. Цял се е залепил за каютата, а смехът му се разнася над водата — смее се на момичето, на момчетата, на Джордж, на мен, дето си смуча кървящия пръст, на капитана, който остана на кея, на велосипедиста, на ония двамата от бензиностанцията, на петте хиляди къщи, на Старшата, въобще на всичко. Защото знае много добре, че трябва да се присмиваш на онова, което ти причинява болка, за да запазиш равновесие, за да не се побъркаш от тоя гаден свят. Той знае, че във всичките тия неща има болка; знае, че пръстът ме смъди, че неговата приятелка е наранила гърдата си, че докторът си е изгубил очилата, но не позволява на болката да притъпи смеха така, както не позволява на смеха да притъпи болката.

Забелязвам, че Хардинг се е тръшнал до Макмърфи и също се смее. Както и Сканлън от дъното на лодката. Смеят се на себе си и на всички нас, останалите А и момичето, макар че все още гледа с насълзени очи ту бялата, ту червената си гърда, и то започва да се смее. Както и Сифелт, и докторът, и всички.

Отначало несмел, смехът постепенно се разрасна и момчетата ставаха все по-големи и по-големи. Аз ги наблюдавах, бях един от тях, смеех се заедно с тях и някак си не заедно с тях. Вече не бях в лодката, издигнат над водата, аз се плъзгах по вятъра ведно с черните птици, някъде високо над тялото си; оттам поглеждах надолу, виждах себе си и останалите момчета, виждах лодката, която се люшкаше сред гмуркащите се птици, и Макмърфи, заобиколен от дванайсетимата си другари, наблюдавах ги, нас, и слушах смеха ни, който се усилваше, разнасяше се по водата на все по-широки и по-широки кръгове, все по-надалеч и по-надалеч, додето се блъснеше в крайбрежните плажове, във всички плажове по всички брегове, вълна, след вълна, след вълна.

Докторът беше закачил нещо от дъното със своята дънна въдица (до тоя момент всеки от нас, без Джордж, беше хванал по една риба), и го вдигна достатъчно, за да можем да го видим — нещо белезникаво, което ту се появяваше на повърхността, ту се устремяваше пак към дъното въпреки всичките усилия на доктора да го задържи. Той сумтеше и въртеше здравата макарата, като отказваше помощта на момчетата, но щом го докараше до повърхността, то зърваше светлината й пак потъваше.

Джордж не се и опита да подкара отново лодката, а слезе при нас да ни покаже как да изчистим рибата през борда и как да откъснем хрилете, та месото да стане още по-вкусно. Макмърфи привърза по парче месо към двата края на една сто и двайсетсантиметрова връв, размаха я във въздуха и хвърли две грачещи птици в борба „на живот и смърт“.

Цялата задна част на лодката и повечето от хората бяха нашарени с червено и сребърно. Няколко души си свалихме ризите, топнахме ги във водата и се опитахме да ги изчистим. Ето така се размотавахме до следобеда, поплувахме още малко, изпихме и другата каса с бира, хранихме птиците, а лодката се клатушкаше мързеливо по вълните и докторът все още се мъчеше да извади свойто чудовище от дълбокото. Излезе вятър и натроши морето на зелени и сребърни късчета, като да беше от стъкло; а лодката се разлюля още по-силно. Джордж каза на доктора, че ще трябва или да извади рибата си, или да се откаже от нея, тъй като на небето почват да се събират облаци. Докторът не отговори. Само се насили още повече да дръпне въдицата, приведе се напред, нави малко кордата и пак дръпна въдицата.

Били и момичето се бяха изкачили на носа и сега приказваха и гледаха във водата. Били извика, че е видял нещо, и ние всички хукнахме натам; на около три-четири метра дълбочина се открояваше нещо широко, бяло. Гледката беше необикновена — отначало то представляваше само някакво светло петно, после бяла, мъглообразна маса, която постепенно се втвърдяваше, оживяваше…

— Господи — извика Сканлън, — та това е рибата на доктора!

Появяваше се откъм противоположната на докторовата страна, но всички видяхме, че неговата корда води към формата под водата.

— Няма да можем да я извадим в лодката — каза Сифелт. — Пък и вятърът се усилва.

— Това е един огромен калкан — обясни Джордж. — Понякога тия тежат по сто, сто и петдесет кила. Трябва да се вдигат с крик.

— Я по-добре се откажи, докторе — каза Сифелт и го прегърна през раменете.

Докторът не отговори: на гърба на сакото му имаше мокро петно от пот, очите му се бяха зачервили, задето толкова дълго беше гледал без очила. Продължи да дърпа въдицата, докато рибата се появи откъм неговата страна на лодката. Наблюдавахме я известно време близо до повърхността, после приготвихме въжето и куката.

Но дори след като я заловихме с куката, ни трябваше още час, докато изтеглим рибата в лодката. Наложи се да я повдигнем и с трите други въдици, а Макмърфи се наведе и я хвана за хрилете: последен напън и рибата, прозрачнобяла и плоска, се пльосна на дъното на лодката заедно с доктора.

— Брей, голяма работа — изрече задъхано докторът от пода, нямаше сили дори да избута огромната риба от себе си. — Наистина… голяма работа.

През целия път на връщане лодката се клатушкаше и скърцаше, а Макмърфи разправяше разни мрачни истории за корабокрушения и акули. Колкото повече приближавахме брега, толкова по-високи ставаха вълните, топки от бяла пяна изхвърчаха от гребените им и увлечени от вятъра, литваха редом с чайките. Вълните при вълнолома се издигаха по-нависоко от лодката и Джордж ни нареди да си сложим спасителните жилетки. Забелязах, че всички други рибарски лодки се бяха прибрали.

Три жилетки не достигаха и стана малка разправия кои да бъдат тия трима смелчаци, дето ще щурмуват крайбрежната ивица без спасителни пояси. Накрая се оказа, че това ще са Били Бибит, Хардинг и Джордж, който впрочем, тъй или иначе, не би си сложил спасителна жилетка от страх, че е мръсна. Всички останахме изненадани от саможертвата на Били, който веднага щом видя, че жилетките са по-малко на брой, свали доброволно свойта и помогна на момичето да си я надене, но още повече се изненадахме от това, дето Макмърфи не настоя да бъде един от героите; през цялото време, докато трая разправията, той стоя облегнат на каютата, за да не падне от люшкането, и без да каже дума, наблюдаваше момчетата. Гледаше ги и се усмихваше.

Стигнахме до крайбрежната плитчина и попаднахме в един воден каньон, носът на лодката сочеше съскащия гребен на вълната отпреде ни, а задницата беше пропаднала в браздата между тази и следващата вълна; всички стояхме отзад и се държахме за парапета, гледахме ту водната планина, която тичаше след нас, ту профучаващите на метър и половина вляво черни скали на вълнолома, ту Джордж зад кормилото. Той стоеше на мястото си изправен като мачта. Обръщаше глава назад и после пак напред, даваше газ, после я намаляваше, после пак даваше газ, водеше лодката по нанагорнището на вълната пред нас Още преди да потеглим, той ни беше обяснил, че ако превалим гребена и се окажем пред вълната, ще изгубим контрол над лодката, тъй като водата ще залее витлото и кормилото, а ако намалим и ни настигне следващата вълна, вътре в лодката ще се изсипят десет тона вода. Никой не се пошегува, нито пък каза нещо смешно за това, дето така си въртеше главата натам-насам, сякаш е забодена на въртел.

Водата в пристанището беше спокойна, повърхността й беше само съвсем леко накъдрена, а на нашия кей, пред павилиончето, чакаше капитанът заедно с две фантета. Зад тях се бяха струпали всичките безделници. Джордж даде пълен газ към тях, моторът бръмчеше и трещеше така, че накрая капитанът взе да крещи и да маха с ръце, а фантетата и безделниците хукнаха по стълбите. В секундата преди носът на лодката да се вреже в кея, Джордж завъртя кормилото, даде заден ход и с мощен рев на мотора намести лодката до гумите така грижливо, сякаш я слагаше в легло. Вече бяхме навън и връзвахме лодката, когато ни настигна нашият килватер; той разклати всичките съседни лодки, изплиска кея и разпени водата наоколо — като че бяхме донесли морето със себе си.

Капитанът, фантетата и безделниците изтопуркаха надолу по стълбите и дойдоха при нас. Битката срещу тях поведе докторът, който веднага заяви на фантетата, че нямат никаква власт над нас, тъй като ние сме напълно законна, официално организирана експедиция и можем да отговаряме само пред държавна организация. А освен това, ако капитанът реши да ни създава неприятности, ще повдигнем въпроса за броя на спасителните жилетки в лодката. Нали според правилника в лодката трябва да има толкова, колкото са пасажерите? Тъй като капитанът не каза нищо, фантетата само си записаха няколко имена и измънквайки нещо, си тръгнаха, абсолютно объркани: щом изчезнаха от кея, Макмърфи и капитанът почнаха да се разправят и да се бутат с лакти. Макмърфи беше толкова пиян, че още се опитваше да се клатушка под такта на лодката, подхлъзна се на мокрите дъски и два пъти падна във водата; най-после успя да стъпи здраво на краката си и фрасна капитана по голата чутура, с което сложи край на караницата. Всички почувствахме облекчение, че се е свършило, капитанът и Макмърфи влязоха в павилиончето, за да изкарат още бира, а пък ние се заехме да вадим рибата от трюма. Безделниците стояха на горната площадка, наблюдаваха ни и пушеха с лулите, дето сами си ги бяха издялали. Ние ги чакахме да подхвърлят пак нещо за момичето, всъщност, честно казано, просто го искахме, но когато един от тях най-накрая взе, че каза нещо, то не беше за момичето, а за това, че такава голяма камбала като нашата никой не бил улавял по целия бряг на Орегон. Другите закимаха, сиреч, вярно е. И полека-лека дойдоха при нас, за да я огледат по-отблизо. После попитаха Джордж къде се е научил така да вкарва лодка в пристанище и самите ние научихме, че Джордж не само е карал рибарски лодки, но и е бил капитан на торпеден катер в Тихия океан и има Военноморски кръст.

— Трябваше да се хванеш на държавна служба — каза един от безделниците.

— Много е мръсно — обясни му Джордж.

Те усещаха промяната, която самите ние само подозирахме; това не беше същата оная сган малоумници от лудницата, които тази сутрин най-безропотно бяха приемали обидите им. И макар че не се извиниха на момичето за нещата, дето й ги бяха наговорили, когато пожелаха да видят нейната риба, бяха страшно любезни и меки като памук. А когато Макмърфи и капитанът се върнаха от павилиончето, всички пихме заедно по една бира, преди да потеглим.

В болницата пристигнахме късно вечерта.

Момичето спеше на гърдите на Били и когато се събуди, ръката му беше изтръпнала от неудобната поза, та тя я разтърка. Той й каза, че ако го пуснат някой уикенд, може да се срещнат, а тя му предложи да го посети след две седмици, стига да й посочи по кое време, и Били погледна въпросително Макмърфи. Макмърфи ги прегърна и двамата през раменете и каза:

— Нека бъде в два часа.

— Значи, в събота следобед? — попита тя.

Той смигна на Били и стисна главата на момичето в сгъвката при лакътя си.

— Не. Събота, два часа през нощта. Промъкни се и почукай на същия прозорец, под който стоя днес. Ще уговоря с нощния пазач да те пусне.

Тя се изкиска и кимна.

— Ах ти, Макмърфи, проклетнико — каза.

Някои от Острите още не си бяха легнали, мотаеха се пред клозета, чакаха да разберат дали не сме се удавили. Така че ни видяха, като влязохме в коридора, целите изпръскани с кръв, загорели, осмърдени на бира и риба, повлекли сьомгите след себе си — същински герои-победители. Докторът ги попита искат ли да излязат и да погледнат неговата камбала в багажника на колата му и всички тръгнахме натам с изключение на Макмърфи. Той каза, че е доста изтощен и смята да заеме хоризонтално положение. Когато си излезе, един от Острите, който не беше дошъл с нас, попита защо Макмърфи изглежда толкова скапан, след като всички други са такива румени и все още възбудени. Хардинг обясни, че нямало нищо страшно, просто Макмърфи си бил изгубил загара.

— Ако си спомняте, Макмърфи дойде тук пълен със сили, направо от трудовия лагер, където е работил на чист въздух, дойде червендалест, пращящ от здраве. Ние просто станахме свидетели на избледняването на неговия великолепен психопатен загар. Това е всичко. Днес той изкара няколко изморителни часа — между впрочем в полумрака на каютата на лодката, — докато ние стояхме навън, сред природните стихии, и поемахме витамин D. Разбира се, там долу той може би се е поизтощил, но помислете си, приятели. Лично аз бих предпочел неговата умора пред моя витамин D. Особено ако трябваше да се помъча с малката Канди. Не съм ли прав?

Не казах нищо, но си помислих, че може би не е прав. Бях забелязал умората у Макмърфи още преди това, по пътя на връщане, когато по негово настояване минахме покрай мястото, където бил живял някога. Току-що си бяхме поделили последната бира и на една червена светлина бяхме изхвърлили празната кутия през прозореца, така че сега просто си седяхме, удобно разположени, и се наслаждавахме на момента, потънали в оная приятна полудрямка, която обхваща човек, след като цял ден се е занимавал с нещо хубаво и ползотворно — полузагорели от слънцето и полупияни, ние не се отпускахме да заспим, защото ни се искаше колкото може по-дълго да усещаме вкуса на преживяното. Някак смътно започнах да си давам сметка, че животът не е чак пък толкова лош. На това ме учеше Макмърфи, Толкова добре не се бях чувствал от времето, когато бях дете, когато всичко беше хубаво и земята все още ми пееше детски песнички.

Вместо да караме покрай брега, ние навлязохме към вътрешността, за да минем през града, в който Макмърфи бил живял най-дълго от всякъде другаде. Спускахме се по Каскадните планини и вече си мислехме, че сме се изгубили, когато… се озовахме в някакво градче, чиято площ беше горе-долу два пъти по-голяма от площта на болницата с двора. Вятърът беше прогонил слънцето от улицата, на която той спря — скрил го бе зад облаци от прах. Макмърфи паркира сред някакви тръстики и посочих ръка оттатък пътя.

— Ето там. Онази къщурка. Все едно, че е израснала от плевелите. Това е скромното убежище на мойта пропиляна младост.

В дрезгавината на шестия следобеден час видях прави, оголени дървета, които се врязваха в тротоара като дървени светкавици, разцепвайки цимента, всяко едно беше заобиколено от оградка. Редица от железни колове опасваше предната страна на един буренясал двор, а отзад се виждаше голяма дървена къща с веранда, която накланяше рахитичното си рамо към вятъра, за да не я отнесе надолу по улиците като празен кашон от бакалски стоки. Вятърът донасяше и по някоя и друга капка дъжд; забелязах, че къщата е стиснала здраво очите си, а на вратата и има катинари.

На верандата висеше едно от ония неща, които японците правят от парченца стъкло и окачат на връвчици, — звънти и дрънка и при най-слабия полъх на вятъра; на това му оставаха още само четири стъкълца. Тия четирите се люшкаха, удряха се и ръсеха малки, звънливи късчета по дървения под на верандата.

Макмърфи запали отново колата.

— Веднъж дойдох тук — много, много отдавна, в годината, когато всички се връщахме вкъщи от оная бъркотия в Корея. Дойдох на гости. Старият и старата още бяха живи. Беше приятен дом.

Отпусна амбреажа и подкара колата, после пак спря.

— Господи — възкликна той. — Я погледнете натам, виждате ли онази рокля? — Сочеше назад — Ей там в клоните на онова дърво? Една дрипа, в жълто и черно?

На мен ми приличаше на знаме, което се вееше високо сред клоните над един сайвант.

— Първото момиче, което ме примами в леглото, носеше същата тази рокля. Аз бях на около десет години, а тя сигурно на още по-малко. По онова време да спиш с момиче ми се струваше такава голяма работа, че я попитах не смята ли, не чувства ли, че ще трябва по някакъв начин да го обявим? Като например да идем при нашите и да им кажем: „Мамо, днес ние с Джуди се сгодихме;“ И го говорех съвсем искрено, такъв страхотен глупак съм бил; мислех си, ако го направиш, значи, щеш не щеш, си се оженил, най-официално, там, на самото място, и мърдане няма. Обаче тази малка курва — най-много осем или деветгодишна — се присегна, вдигна роклята си от пода и каза, че ми я дава, каза: „Ако искаш, я закачи някъде, аз ще си отида вкъщи по гащи, така ще им го обявя — те ще се сетят.“ Господи, на девет години беше — каза той, протегна ръка и ощипа Канди по носа, — а знаеше доста повече от много професионалистки.

Тя се засмя и го ухапа по ръката, а той огледа следата.

— Но както и да е, след като тя си тръгна за вкъщи по гащи, аз почаках да се стъмни, за да хвърля проклетата му рокля през прозореца. Само че, нали усещате вятъра? Подхвана роклята като хвърчило и я отнесе зад къщата, а на сутринта, Боже милостиви, тя висеше на същото това дърво и аз си казах, сега целият град ще се извърви да я гледа.

Той взе да си смуче ръката с такъв нещастен вид, че Канди се засмя и й лепна една целувка.

— Така развях свойто знаме и от този ден нататък трябваше да защищавам името си на заклет любовник. Но Бог ми е свидетел, за всичко е виновна тая деветгодишна хлапачка от моето детство.

Къщата остана назад. Той се прозя и смигна.

— Научи ме на любов, тая малка мръсница…

Но докато говореше, задните светлини на отминаващите ни коли осветиха лицето на Макмърфи и предното стъкло отрази едно изражение, което той си беше позволил само защото смяташе, че е прекалено тъмно и не се вижда — страхотно изморено, напрегнато и неистово отчаяно, сякаш не му е останало време да направи нещо, което е трябвало да направи…

И в същото това време неговият спокоен, приятелски глас ни разказваше разни случки от живота му — едно безгрижно минало, изпълнено с детски игри, с пийнали приятели и любими жени, е кръчмарски битки за съмнителни каузи — та и ние да го изживеем и да си помечтаем.

Бележки

[1] Съкратено от „анонимен“. — Б.пр. ↑

[2] Герой-индианец от поемата на американския поет Лонгфелоу „Песен за Хайяуата“. — Б.пр. ↑

[3] Психологически тест на името на швейцарския психиатър Роршах. — Б.пр. ↑

Към следващата част или към съдържанието

Кен Киси Полет над кукувиче гнездо (17)

Метаданни

Данни

Полет над кукувиче гнездо

Информация

История

Сваляне / Връзки

Част трета

Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (17)