Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (2)

Една нощ, точно навръх Коледа, вратата на отделението в старата сграда се отвори с трясък и вътре се вмъкна някакъв дебелак с брада; очите му бяха зачервени от студа, носът му бе добил цвета на череша. Черните момчета го осветиха с фенерчетата си и го заковаха на едно място в коридора. Видях, че целият се е оплел в гирляндите, които бе накачил навсякъде Рекламата, и се препъва в тях в тъмното. Засенчи зачервените си очи срещу светлината на фенерчетата и взе да си дъвче мустаците.

— О-хо — каза той. — Бих останал тука, ама трябва да бързам. Много ми е сгъстена програмата. Трябва да вървя…

Черните момчета се придвижиха към него с фенерчетата. Задържаха го при нас цели шест години, след което го освободиха, гладко избръснат и слаб като щиглец.

 

 

Старшата може да нагласи стенния часовник да върви колкото бързо тя иска, само като завърти един от циферблатите върху металната врата; щом реши да форсира нещата, взема, че увеличава скоростта и ония ми ти стрелки хукват по циферблата като спиците на колело. Картинките по прозорците се сменят бързо, та да изглежда като сутрин, обед или вечер — бясно се редуват светлото и тъмното, и всички направо се шашват от това, дето времето уж хвърчи така страхотно. Получава се някаква ужасна бъркотия от бръснения, закуски, лечебни процедури, обеди, вземане на лекарства и десетминутни нощи, през които едва си затворил очи, и лампата в спалното те пришпорва да ставаш, отново да се впускаш в бъркотията като някакъв кръгъл глупак и може би по двайсет пъти в час да изкарваш цялата програма за деня. Най-после Старшата вижда, че всички са пред припадък и мръдва регулатора към по-бавно, забавя хода на стрелките по циферблата; сякаш някакво дете си е играло с прожекционния апарат, но накрая се е уморило да гледа как филмът се върти десет пъти по-бързо, омръзнали са му това глупаво подскачане на хората и пискливия говор, та затова връща апарата към нормалната му скорост.

Тия номера сестрата ги прави главно в дните, когато, да речем, очакваш посещение или когато ще дойдат от Портланд да ни прожектират филм — все в такива моменти, които би желал да задържиш и да ги разтеглиш. Ето тогава форсира тя нещата.

По-често обаче е обратното, забавянето. Старшата врътва копчето до мъртвата му точка и замразява слънцето върху картинките по прозорците, така че цели седмици то не се помръдва и на косъм, така че листче не трепва по дърветата, нито стръкче трева по поляните. Стрелките на часовника си стоят на три часа без две минути и тя може да ги остави така, докато всички ръждясаме. Седиш неподвижно и не можеш да мръднеш, не можеш да се раздвижиш, за да облекчиш напрежението от седенето, не можеш да преглъщаш, не можеш да дишаш. Само очите си можеш да движиш, но пък какво ли да гледаш освен вцепенените Остри отсреща, които седят и се чудят чий ред е да играе. Хроникът, който седи до мен, е мъртъв от шест дни и се разлага върху стола си. Понякога вместо мъгла тя пуска истински химически газ през вентилаторите и когато газът се превърне в пластмаса, всичко в отделението се втвърдява.

Един Господ знае колко време седим така.

По някое време сестрата отвърта леко копченцето и тогава става дори по-лошо. Струва ми се по-поносимо да седим като заковани, отколкото да гледам как на Сканлън отсреща му трябват цели три дни, додето сложи една карта на масата, а ръката му се точи бавно като захарен сироп. Дробовете ми се разпъват, за да вдъхнат от пластмасовия въздух, сякаш го всмукват през малка дупчица. Опитвам се да стана и да ида до клозета, но се чувствам като затрупан под цял тон пясък, стискам си мехура, докато ми излязат свитки от очите.

Напрягам всичките си мускули и кокали да се измъкна от тоя стол и да ида до клозета, напъвам се, додето ми се разтреперят краката и ме заболят зъбите. Силя се, силя се и единственото, което постигам, е да се помръдна може би с един сантиметър на стола си. Затова се отказвам, отпускам се назад и оставям пикнята да си изтече по левия ми крак във вид на гореща солена струйка; писват разни унизителни сигнални звънци, сирени, светват прожектори, всички крещят и търчат нагоре-надолу, високите черни момчета хукват презглава към мене, като разблъскват тълпата и размахват някакви отвратителни метли от медни жички, които пращят и пускат искри при допир с водата.

Може би единствено в мъглата си почиваме от тази лудница; тогава времето няма значение. То изчезва както всичко друго. Днес, поне откак е пристигнал Макмърфи, не са пускали мъглата с пълна сила. Бас държа, че той ще се развика като бесен, ако замъглят цялото отделение.

Когато нищо друго не се случва, обикновено ти остава да се бориш с мъглата или с изкуственото регулиране на времето, но днес е по-различно: целия ден, откак се обръснахме, не са ни тормозили с тия неща. Този следобед всичко си е както следва. Когато идва на работа втората смяна, часовникът бие за четири и половина, точно колкото трябва. Старшата освобождава черните момчета и оглежда отделението за последен път. Измъква дълга сребърна игла за шапка от синьо-черния кок на тила си, сваля бялата си шапчица и я поставя внимателно в мукавена кутия (в нея има нафталин), после с едно движение на ръката отново забожда иглата в косата си.

През стъклото я виждам как казва довиждане на всички. Връчва някаква записка на младичката сестра с рожденото петно, която застъпва на работа, после протяга ръка към контролния пулт на металната врата и извиква по високоговорителя в дневната: „Довиждане, момчета. Бъдете послушни.“ И пуска музиката възможно най-силно. Потърква дланта си в прозореца: в погледа й се чете погнуса, която подсказва на високото черно момче, дето е сега на смяна, че ще направи най-добре, ако вземе да го изчисти. И още преди тя да е заключила външната врата след себе си, то вече трие стъклото с хартиена кърпа.

Машинарията в стената свири, въздиша, превключва на по-ниска скорост.

Има още време до лягане, през което ядем, къпем се и поседяваме малко в дневната. Старият Бластик, най-възрастният Безмозъчен, се държи за стомаха и охка. Джордж (черните момчета му казват Чистника) си мие ръцете на чешмата. Острите седят, играят карти и се мъчат да получат картина на нашия телевизор — местят го, докъдето може да му стигне шнурът, за да уловят най-добрия образ.

Високоговорителите все още свирят от тавана. Тази музика не се предава по радиото и затова машините в стената не й пречат. Тя идва от една дълга магнетофонна лента от Сестринската стая, лента, която всички ние знаем наизуст, така че никой не я слуша съзнателно, освен разни новаци като Макмърфи. Той все още не й е свикнал. Захванал се е да играе на двайсет и едно на цигари, а високоговорителят е точно над масата. Толкова ниско си е нахлупил шапката, че за да вижда картите, е извил глава назад и надзърта изпод ръба й. Стиснал е цигара между зъбите си и говори през нея, също както оня джамбазин, когото наблюдавах веднъж на един пазар на говеда в Далс.

— …ха де, ха де… — вика той високо и припряно. — Хайде да ви видя, мухльовци, играете, или пасувате? Казваш, ще играеш! Добре-е-е, ама искай още, вале и поп са ти малко. К’во знаеш ти! Ето, получаваш. Лошо-о, дама, много ти дойде. Хайде, Сканлън, абе няма ли да се намери някой идиот в тая сестринска оранжерия, който да загаси тази гадна музика! Пфю-у! Денонощно ли свири това чудо бе, Хардинг? През живота си не съм чувал такъв влудяващ шум!

Хардинг го поглежда с отсъстващ израз на лицето.

— За кой точно шум става въпрос, мистър Макмърфи?

— За това проклето радио. По дяволите. Откакто дойдох тази сутрин, все свири. И не на мене тия номера, че уж не го чуваш.

Хардинг наостря уши към тавана.

— О, да, така наречената музика. Да, мисля, че ако се съсредоточим, я чуваме, но пък нали човек, ако се съсредоточи много силно, ще чуе и ударите на собственото си сърце. — Изхилва се към Макмърфи. — Виж какво, приятелю, това, което свири, е записано на лента. Радио слушаме рядко. Световните новини може да се окажат антитерапевтични. А тая лента сме я слушали толкова пъти, че вече направо ни се изплъзва от слуха; по същия начин хората, които живеят близо до водопад, престават да чуват шума от падането на водата. Мислиш ли, че ако живееш до някой водопад, няма да свикнеш с шума му?

(Аз все още чувам водопадите по река Колумбия, винаги, винаги ще чувам как крещеше Чарли Мечешкия Търбух, когато улучеше някой едър чинук, ще чувам как пляскаше рибата във водата, как се смееха голите дечица по брега и жените при мрежите вътре в реката… някога, много отдавна.)

— И така ли непрекъснато бучи като водопад? — пита Макмърфи.

— Когато спим, не, но, което си е вярно, вярно, през цялото останало време свири — отговаря Чезуик.

— По дяволите. Ще му кажа на онова негро там да я спре, ако иска да не отнесе някой ритник по дебелия си задник.

Наканва се да стане, но Хардинг го докосва по ръката и казва:

— Приятелю, тъкмо подобен род изявления ще те дамгосат като агресивен. Толкова ли държиш да загубиш баса?

Макмърфи го поглежда.

— Значи, такива игрички въртят те, а? Изнудват те?

— Държат те в шах?

— Да, точно така.

Той се свлича обратно на стола си й промърморва:

— Фъшкии.

Хардинг оглежда останалите Остри около масата.

— Господа, вече забелязвам един доста малодушен завой в телевизионно-каубойския стоицизъм на нашия червенокос размирник.

Усмихнат поглежда над масата към Макмърфи, който му кимва, смигва му и загризва големия си палец.

— Нашто професорче Хардинг май започва да става нахален. Взе една-две игри и рече да се пише много хитър. Стиска си сега двойката, ама тоя пакет „Марлборо“ казва, че няма да го огрее. Опа-а-а, професорче, ето ти една тройка, искаш още, ето ти още една двойка. Ще гониш ли петнайсет, а? Ще дублираш ли, или ще я караш кротко? Другият пакет казва да я караш кротко. Сега гледай добре, това решава нещата, лошо-о, пак дама, професорчето го скъсаха на изпита…

От високоговорителя гръмва следващата песен, боботи акордеон. Макмърфи поглежда към високоговорителя и се разбъбря още по-силно, та да го надвика.

— …Така-а, следващият, хайде, по дяволите, играеш, или пасуваш… ето взимай…

И тъй, чак до девет и половина, когато загасят лампите.

 

 

Цяла нощ бих могъл да наблюдавам Макмърфи как играе карти, да го слушам какви им ги приказва на другите, как ги примамва и ги увлича тъкмо когато те вече се готвят да се откажат, а после им отстъпва някоя и друга ръка, за да ги окуражи и пак ги подхваща. Веднъж си даде почивка за една цигара, облегна се назад с ръце, оплетени на тила, и обясни на момчетата:

— За да станеш първокласен мошеник, трябва да се научиш да отгатваш какво иска противникът ти и как да го накараш да си помисли, че ще го получи. Това го разбрах едно лято, когато работих на някакъв панаир като крупие на скило^[1]. Щом мухльото застане пред тебе, ху-у-бавичко го измерваш с очи и си казваш: „Ето тоя сега иска да мине за много нахакан.“ Затова, когато ти се изрепчи, че го лъжеш, на теб уж ти се разтреперват гащите и изплашен до смърт му казваш: „Ама, моля ви се, господине. Успокойте се. Следващия път ще хвърлите безплатно, господине.“ Така и двамата получавате, каквото искате.

Той се люшва напред и краката на стола му удрят пода с трясък. Взима картите, прокарва пръст по ръбовете им, плясва с тестето по масата и загризва палеца и показалеца си.

— И знаете ли какво установих? Че на такива ахмаци като вас им трябва някоя по-тлъстичка миза, която да ги изкушава. За следващото раздаване залагам тези десет пакета цигари. Хайде, почвам да давам, и повече смелост.

Отмята глава назад и се изсмива високо, като вижда как се юрват момчетата да си залагат ставките.

Тоя смях кънти из дневната цяла вечер. Макмърфи хем играе, хем през всичкото време се шегува, приказва, опитва се да накара и другите да се засмеят заедно с него. Те обаче се боят да се Отпуснат; много време е минало. Накрая той вдига ръце и се залавя сериозно за картите. Един-два пъти губи играта, но после винаги си възвръща загубеното и пирамидите от цигари от двете му страни растат все по-нависоко и по-нависоко.

По едно време, малко преди девет и половина, Макмърфи почва да им отстъпва и те толкова бързо си спечелват обратно всичко, че забравят за предишните загуби. Той изплаща последните си два-три пакета цигари и оставя тестето на масата; после се обляга с въздишка, избутва шапката над очите си и край на играта.

— Та, значи, нещо поспечелихме, другото изгубихме и това е. — Поклаща нещастно глава. — Бре да му се не види, винаги ми е вървяло на двайсет и едното, но вие тука може би сте твърде опитни за мене. Страхотни майстори сте, човек чак да се замисли, дали утре да не играе на истински пари с такива хиени като вас.

Той дори не се самозалъгва, че те са се хванали на въдицата. Остави ги да спечелят и това го знаем всички, които наблюдавахме играта. Както и самите играчи. И въпреки това всеки оглежда своето купче цигари — цигари, които фактически не е и спечелил, а само си е възвърнал, защото първоначално те са били негови — с такава самодоволна усмивка, сякаш той е най-страшният картоиграч в целия щат Мисисипи.

Високото черно момче и още един друг негър на име Джийвър ни изкарват от дневната и започват да гасят лампите с едно малко ключе на верижка; колкото по-мрачно става в отделението, толкова по-големи и по-светли стават очите на младичката сестра с рожденото петно. Тя стои на вратата на Сестринската стая и раздава хапчета за през нощта на пациентите, които се нижат пред нея един след друг; трудно се оправя на кого каква отрова да даде за тая нощ. Даже не гледа къде налива водата.

Вниманието й е отвлечено от едрия червенокос мъжага е ужасната шапка и страшния белег, който идва към нея. Тя не сваля очи от Макмърфи, който се отделя от масата за игра и закрачва в тъмната стая. С мазолестата си ръка суче червеникавите косми, които стърчат от деколтето на ризата му. По това как сестрата се отдръпва назад, когато той стига до вратата, разбирам, че Старшата вероятно я е предупредила за него. („Мис Пилбоу, и още нещо, преди да оставя отделението в ръцете ви за през нощта; имам основания да смятам, че новият пациент, който седи ей там, онзи с яркочервените бакенбарди и белезите по лицето, е сексуален маниак.“)

Макмърфи забелязва колко е изплашена сестрата и как го гледа с широко разтворени очи, затова пъхва главата си през вратата вътре в стаята, откъдето тя раздава хапчетата, и й се ухилва приятелски вместо поздрав. Това така я шашва, че изпуска каната с водата върху крака си. Изпищява и скоква на другия си крак, дръпва рязко ръката си и хапчето, което тъкмо се канеше да ми даде, изскача от чашката и изчезва в деколтето й там, където рожденото петно се спуска надолу като река от вино в долина.

— Позволете ми да ви помогна, мадам.

И през вратата се промушва ръката му, цялата в белези и татуировки, ръка с цвят на сурово месо.

— Стойте си на мястото! Тук има двама санитари, които ще ми помогнат!

Тя потърсва с очи черните момчета, но не ги вижда — в момента те привързват Хрониците към леглата им и няма да могат да й се притекат на помощ толкова бързо. Макмърфи се ухилва и разперва пред нея ръката си, за да й покаже, че не държи нож. Тя вижда само как блести на светлината неговата лъскава, восъчножълта, мазолеста длан.

— Мис, исках само да…

— Стойте там! На пациентите не се позволява да влизат в… О, стойте си на мястото, аз съм католичка!

За миг дръпва златната верижка на врата си и от пазвата й изскача кръстче, а заедно с него и изгубеното хапче! Макмърфи размахва ръце току под носа й. Тя изпищява, мушва кръста в устата си и стисва силно очи, сякаш чака да я ударят, стои така, бяла като платно, само дето петното й става още по-тъмно, като че е изсмукало цялата кръв от тялото й. Когато накрая отваря очи, сестрата вижда пред себе си същата тази мазолеста ръка, върху която се е квакнало червеното хапче.

— …вдигна каната, която изпуснахте.

И й я подава с другата си ръка.

Тя диша тежко, съскащо. Поема каната от него.

— Благодаря ви. Лека нощ, лека нощ — и затваря вратата под носа на следващия пациент, край на хапчетата за тази вечер.

В спалното Макмърфи подхвърля хапчето върху леглото ми.

— Хей, Вожде, искаш ли си бонбончето?

Аз поклащам глава и той изхвърля хапчето от кревата ми като го перва с ръка, сякаш е някаква гадна буболечка. То припва по пода като скакалец. Макмърфи почва да се съблича за лягане. Гащетата под панталоните му са от катраненочерен сатен на големи бели китове с червени очи. Ухилва се, като вижда, че ги гледам.

— Подари ми ги една студентка от щата Орегон, литература учеше. — Опъва ластика е палец. — Каза, че ми ги дава, защото съм бил символ.

Ръцете, вратът и лицето му са загорели и покрити с настръхнали къдрави оранжеви косъмчета. Раменете му са татуирани; на едното пише: „Моряци в бой“ и е изрисуван дявол с червени очи и червени рога, както и една пушка; другата татуировка представлява фигура от покер, като картите са разстлани по мускула му — аса и осмици. Той свива дрехите си на кълбо върху нощното шкафче до леглото ми и няколко пъти мушва възглавницата си с юмрук. Леглото му е съседно на моето.

Напъхва се между завивките и ми казва и аз да ударя един гръб, тъй като черното момче идвало да угаси лампите. Оглеждам се и виждам, че към нас се носи негърът Джийвър; изригвам си обувките и се мушвам в леглото, тъкмо преди той да дойде, за да ме завърже с чаршаф. Когато свършва с мен, хвърля последен поглед наоколо си, изкикотва се и изгася осветлението.

С изключение на бялата струйка светлина, която се процежда откъм Сестринската стая, помещението е тъмно. Едва различавам Макмърфи до мене; той диша дълбоко и равномерно, завивката му се повдига и спада Диша все по-бавно и по-бавно, докато накрая решавам, че вече е заспал. Точно тогава откъм леглото му се разнася приглушен, гърлен звук, сякаш се киска кон. Все още не е заспал и се смее за нещо си.

После прошепва:

Ама само как скочи, като ти казах, че иде онова негро, а. Вожде’ Пък някой май ми беше рекъл, че си глух.