Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (12)

По време на груповите занимания започнаха да се чуват оплаквания за неща, които отдавна бяха забравени и дори някои от тях вече променени. Сега, когато имаха зад гърба си Макмърфи, момчетата взеха да роптаят срещу всичко, което не им харесваше в отделението.

— Защо спалните трябва да бъдат заключени през уикендите? — питаше Чезуик или някой друг. — Не може ли човек поне през уикендите да си поседи сам?

— Ами да, мис Рачид — подхващаше Макмърфи. — Защо?

— От миналия си опит знаем, че ако оставим спалните помещения отключени, след закуската вие се връщате в тях и си лягате.

— Та това да не е смъртен грях? В празник всички нормални хора си поспиват повече.

— Вие се намирате в болница — казваше тя така, сякаш го повтаряше за стотен път, — именно поради доказаната ви неспособност да се нагодите към обществото. Ние с доктора смятаме, че всяка минута, прекарана в компанията на други, с някои изключения, за вас има лечебно значение, докато всяка минута, прекарана в самотни размишления, само засилва вашето чувство за изолираност.

— Затова ли трябва да се съберат поне осем души, за да отидат до кабинета по трудотерапия, или по спортна терапия, или по разните му там други терапии?

— Затова.

— Значи, искате да кажете, че щом желаеш да останеш сам, ти си болен, така ли?

— Не казах точно това…

— Значи, ако отида до кенефа, за да се облекча, ще трябва да помъкна след себе си поне седем приятелчета, та да не би да изпадна в размишление, така ли?

Преди тя да може да му отговори, Чезуик скачаше на крака и се разкрещяваше:

— Да, това ли искахте да кажете?

Другите Остри, които участваха в заниманието, също се развикваха:

— Да, да, това ли искахте да кажете?

Тя ги изчакваше да млъкнат и когато в стаята отново се възцаряваше спокойствието, казваше кротко:

— Ако сте се успокоили достатъчно, за да се държите като възрастни хора, които спорят, а не като деца, които си играят на някаква игра, ще попитаме доктора дали смята, че ще е полезно точно сега да правим промени в реда на отделението. Докторе?

На всички им беше известно какъв ще бъде отговорът на доктора и преди още той да е имал възможност да си отвори устата, Чезуик скачаше на крака с ново оплакване.

— Добре, ами цигарите ни, мис Рачид?

— Да, цигарите ни — измърморваха Острите.

Тоя път Макмърфи се обърна към доктора и му зададе въпроса право на него, преди още сестрата да успее да отговори.

— Да-а, докторе, какво ще кажеш за цигарите ни? Какво право има тя да ни задържа цигарите — нашите цигари — и да ги трупа на бюрото си, като че са нейна собственост и само от време на време, когато на нея й скимне, да ни отпуска по някое пакетче? Хич не ми харесва тая работа аз да си купувам цигарите, пък някой друг да ми казва кога мога да ги пуша.

Докторът наклони глава, за да погледне сестрата през очилата си. Той не беше и чувал, че тя прибира запасите ни от цигари, за да спре хазарта.

— Мис Рачид, какво е това за цигарите? Струва ми се, не съм чувал…

— Вижте какво, докторе. Според мен сам човек да пуши по три, четири, а понякога и пет пакета на ден, е прекалено много. А очевидно точно това ставаше през последната седмица — тоест след пристигането на мистър Макмърфи. Ето защо си помислих, че ще е по-добре да задържа цигарите, които пациентите си купуват от бюфета, и на всеки да давам по един пакет на ден.

Макмърфи се наведе напред и пошепна силно на Чезуик:

— Чух, че последното й двайсе било за клозета; освен че ще трябва да си поведеш седемте приятелчета, като тръгнеш натам, но и ще имаш право да ходиш само по два пъти на ден, тогава, когато тя ти каже.

Облегна се назад и се разсмя толкова шумно, че почти цяла минута никой друг не можа да каже нищо.

На Макмърфи му правеше голямо удоволствие да вдига такава тупурдия и мисля, че оставаше поозадачен, задето персоналът много-много не го възпираше; особено беше озадачен от търпението на Старшата.

— Мислех, че тая дърта хищница е по-сербез — рече той на Хардинг след заниманието. — Значи, просто е трябвало да си намери майстора. Лошото е само, че се държи така, сякаш все още си има нещо наум.

Докъм средата на следващата седмица той продължи да си прави кеф по същия тоя начин. После разбра защо Старшата е толкова сигурна в себе си. Срядата е денят, в който всички що-годе здрави пациенти, щат не щат, трябва да отидат до плувния басейн. Преди, когато пускаха мъглата в отделението, аз се скривах в нея, за да се измъкна. Басейнът ме плашеше; страхувах се, че ще се подхлъзна и ще се удавя, а после ще ме източат през канала и ще ме изхвърлят в морето. Като дете, когато живеехме на брега на Колумбия, бях много смел по отношение на водата; катерех се по скалите при водопадите заедно с мъжете, зеленикавобялата вода бучеше около мен и леката мъгла образуваше дъги, а аз ходех насам-натам, без дори да имам гвоздеи на обущата като другите. Но когато видях, че Татко почна да се страхува от разни неща, и аз взех да се страхувам, до такава степен, че не можех да устискам даже на един плитък басейн.

Излязохме от съблекалнята, басейнът беше пълен с голи мъже, които скачаха и се плискаха; крясъците и писъците им отскачаха от високия таван, както при всеки закрит басейн. Черните момчета ни поведоха към водата. Тя беше приятно топла, но аз не исках да се отделям от стената (черните момчета обикаляха около басейна с дълги бамбукови пръчки и избутваха всеки, който се опиташе да се хване за стената), затова стоях близо до Макмърфи; знаех, че него не могат го накара да отиде на дълбокото, ако не иска.

Той приказваше със спасителя, а аз стоях малко встрани. Според мен Макмърфи сигурно е бил в дупка, тъй като трябваше да се задържа прав с плуване, докато аз стигах дъното. Спасителят стоеше на ръба на басейна; беше облечен в тениска с болничния му номер и имаше свирка. Двамата с Макмърфи говореха за разликата между болницата и затвора и Макмърфи обясняваше колко по-хубаво било в болницата. Спасителят не беше толкова сигурен. Чух го да казва на Макмърфи, че, първо на първо, да си изпратен в болницата, не е същото, като да си имаш присъда.

— В затвора си имаш присъда и си знаеш деня, в който ще излезеш на свобода — поясни той.

Макмърфи престана да плиска водата около себе си. Той изплува бавно до стената на басейна и се задържа там, вперил очи в спасителя.

— А ако си изпратен в болницата, тогава какво? — попита той след малко.

Спасителят сви мускулестите си рамене и подръпна свирката на врата си. Той беше бивш професионален футболист със следи от шпайкове по челото; щом излезеше от отделението си, в главата му щракваше някакъв сигнал, устните му започваха да ломотят цифри, а сам той заемаше стартова позиция и се мяташе на първата минаваща покрай него сестра, като я сръгваше с рамо в бъбреците тъкмо навреме, та полузащитникът да ритне топката през освободеното пространство. Затова го бяха пратили горе, при Буйните; ако не работеше като спасител, все правеше някакви подобни глупости.

Той отново сви рамене на въпроса на Макмърфи, после се огледа да не би черните момчета да са някъде наблизо и приклекна до самия ръб на басейна. Протегна ръката си, за да я види Макмърфи.

— Виждаш ли го тоя гипс?

Макмърфи погледна голямата му ръка.

— Никакъв гипс нямаш на ръката си, братле.

Спасителят само се ухили.

— Не, имам, счупих си ръката в последния мач срещу Кафявите. Няма да мога да си облека екипа, додето не ми зарасне счупеното и не ми махнат гипса. Сестрата от мойто отделение ми каза, че ми лекува ръката тайно. Ами да, мой човек, каза ми, че ако не й давам зор на тая ръка, ако не я претоварвам и така нататък, ще ми махне гипса и аз ще се върна пак в отбора.

Той опря длани на мокрите плочки и зае лицева опора, за да провери как е ръката. Макмърфи го гледа минута-две и накрая го попита колко време ще чака, докато му кажат, че ръката му е излекувана и може да напусне болницата… Спасителят повдигна бавно ръката си и я разтърка. Направи се на обиден от въпроса на Макмърфи, сякаш го бяха обвинили, че е прекалено мекушав и си ближе раните.

— Ако зависеше от мен, досега триста пъти да съм напуснал болницата, само че аз не съм дошъл тука доброволно — каза той. — Е, с тая нефелна ръка сигурно няма да играя на първа линия, но може например да сгъвам пешкирите или въобще да правя нещо. Само че сестрата от мойто отделение все казва на доктора, че още не съм бил готов. Нямал съм да мога даже да сгъвам пешкирите в старата въшлива съблекалня, не съм бил готов.

Обърна се и тръгна към спасителския си стол, покатери се по стълбичката като някаква наркотизирана горила и ни погледна отгоре.

— Докараха ме тука заради пиянство и хулиганство, това беше преди осем години и осем месеца — каза той нацупено.

Макмърфи се отблъсна от стената на басейна, заплува прав и се замисли; в трудовия лагер беше изпратен за шест месеца, два вече бяха минали, значи; оставаха още четири — а на него в никакъв случай не му се искаше да стои под ключ където и да е повече от четири месеца. В тая лудница беше почти от месец; тук може и да беше по-добре, отколкото в трудовия лагер, заради удобните легла и портокаловия сок на закуска, но ако трябваше да остане няколко години, хич не беше по-добре.

Той доплува до стъпалата в плиткия край на басейна и седя на тях до края — подръпваше снопчетата вълна по гърлото си и се мръщеше. Като го гледах как седи там сам-самин и се мръщи, аз си спомних какво каза Старшата на колегиума и взе да ме обхваща страх.

Когато ни изсвириха да излизаме от басейна и всички се повлякохме към съблекалнята, ние се сблъскахме с пациентите от другото отделение, които пък имаха сега час по плуване. При душовете, във ваничката за дезинфекция на краката, откъдето всеки трябваше да мине, видяхме оня младеж от другото отделение. Главата му беше голяма, розова и отекла, а хълбоците и краката му представляваха възглавнички от тлъстини — сякаш някой беше грабнал балон, пълен с вода, и го беше стиснал през средата. Той се беше проснал в единия ъгъл на ваничката и издаваше някакви звуци подобно на спящ тюлен. Чезуик и Хардинг му помогнаха да стане, но той веднага се пльосна отново във ваничката. Главата му се затъркаля из разтвора за дезинфекция. Макмърфи ги наблюдаваше, докато го изправяха пак на крака.

— Що за птица е тоя? — попита.

— Болен е от хидроцефалия — отговори му Хардинг. — Мисля, че това значи някакво нарушение в действието на лимфните жлези. Главата му се пълни с течност. Помогни ни да го изправим.

Щом го пуснаха, той пак си легна във ваничката; по лицето му се четеше търпение, безпомощност и упоритост; устата му пръскаше слюнки и пускаше мехурчета в млечнобялата вода. Хардинг повтори молбата си към Макмърфи да им помогне и те двамата с Чезуик отново се наведоха над болния. Макмърфи ги избута и прецапа през младежа към душа.

— Оставете го да си лежи — каза той и пусна душа. — Може да не обича дълбокото.

Ясно, почваше се. На следващия ден той изненада всички в отделението, като стана рано и излъска клозета до блясък, а после по нареждане на черните момчета се захвана с линолеума в коридора. Изненада всички, само не и Старшата; тя се държеше така, сякаш няма нищо изненадващо.

А същия следобед, когато Чезуик каза по време на заниманието, че въпросът с цигарите трябва да се изясни, като завърши с думите: „Аз не съм малко момче, та да ми криете цигарите като бонбони! Ние искаме да се направи нещо, нали така, Мак?“ И зачака подкрепа от страна на Макмърфи, вместо подкрепа получи мълчание.

Той се обърна към Макмърфи. Всички се обърнаха. Макмърфи си седеше и изучаваше тестето, което ту разперваше, ту скриваше в ръцете си. Дори не вдигна очи. Беше страхотно тихо; чуваше се само пляскането на омазнените карти и тежкото дишане на Чезуик.

— Искам да се направи нещо! — изкрещя отново Чезуик. — — Не съм дете!

Той тропна с крак и се огледа така, сякаш всеки момент щеше да се разреве от обида, задето е победен. Стисна двата си юмрука и ги прилепи към издутия си гръден кош. Юмруците му изпъкваха като две малки розови топчици на фона на зелените дрехи, и той ги стискаше толкова яко, че цял трепереше.

Никога не беше правил впечатление на едър човек; беше нисък и доста дебел, с плешиво петно на темето, което просветваше като розова монета, но сега, застанал сам насред дневната, изглеждаше съвсем мъничък. Погледна Макмърфи и след като не му отвърнаха с поглед, зашари с очи по редицата на Острите, търсейки помощ. Хората се отвръщаха от него — отказваха да го подкрепят и лицето му придобиваше все по-изплашено изражение. Накрая погледът му се спря на Старшата и той пак тропна с крак.

— Искам да се направи нещо! Чувате ли? Искам нещо да се направи! Нещо! Не…

Двете високи черни момчета склещиха ръцете му изотзад, а ниското метна един ремък около тялото му и го пристегна. Чезуик увисна като да го бяха проболи и двете високи санитарчета го повлякоха към Буйните; чуваше се как тялото му се блъска тежко в стълбите нагоре. Когато черните момчета се върнаха и седнаха, Старшата се обърна към Острите и ги изгледа подред. Откак отведоха Чезуик, никой не беше продумвал.

— Някой да желае да каже още нещо за разпределянето на цигарите? — попита тя.

Обгърнах с поглед съкратената редица лица, открояващи се на фона на отсрещната стена, и очите ми накрая се спряха на Макмърфи, който си седеше в ъгъла, изцяло погълнат от желанието да усъвършенства сеченето на карти с една ръка… Белите тръби на тавана започнаха отново да излъчват хладната си светлина… Просто я чувствах как проникна в стомаха ми.

 

 

Сега, когато Макмърфи вече не ни защищава, някои от Острите започват да философстват и казват, че той нещо пак надхитря Старшата; бил разбрал, обясняват те, че тя смятала да го изпрати при Буйните, и решил известно време да прави поведение, да не й предлага поводи. Други смятат, че й е дал малко почивка, а после ще й извърти някой нов номер, още по-гаден и груб. Събират се на групички и приказват ли, приказват, чудят се.

Само аз знам защо е това. Нали го чух какво си говори със спасителя. Цялата работа е там, че най-после започва да става предпазлив Както стана предпазлив Татко, когато накрая разбра, че няма да може да се пребори с ония от града, които искаха правителството да построи язовира, защото щял да донесе пари и работа, а и защото им се щеше да унищожат селото; а пък тия тъпи индианци нека се запилеят някъде другаде заедно с вонята си и с двестате хиляди долара, които ще им плати правителството. Татко вече беше постъпил разумно — беше подписал договора; нямаше защо да ритат срещу съдбата. Рано или късно правителството щеше да си постигне своето; а така поне племето щеше да вземе добри пари. Така беше най-разумно. Макмърфи също се опитваше да действа разумно, Това ми беше ясно. Той отстъпваше, защото така беше най-разумно, а не заради някоя от ония причини, които си измисляха Острите. Всъщност той не го беше казал, но аз сам знаех, че така е най-разумно, Все си повтарях, че така е най-безопасно Както, ако се скриеш. Всеки ще се съгласи, че така е най-разумно. Разбирам го какво прави.

И ето че една сутрин това го разбират и Острите, разбират истинската причина за неговото отдръпване и че ония причини, дето те си ги бяха съчинили, са просто лъжи за невръстни. Той не казва нищо за разговора си със спасителя, но те въпреки това разбират. Предполагам, че сестрата го е излъчила през нощта по жиците в пода на спалното, защото всички го разбират отведнъж. Това си личи от начина, по който гледат Макмърфи на сутринта, когато той влиза в дневната. Не че изглеждат сърдити, нито пък разочаровани, защото и те като мен знаят много добре, че той може да накара Старшата да го освободи от болницата само като се държи така, както тя иска; и все пак погледът им казва, че биха предпочели нещата да не се развият така.

Дори Чезуик разбираше всичко това и не се сърдеше на Макмърфи, задето не вдигна патардия за цигарите. Той се върна от Буйните същия тоя ден, когато сестрата предаде съобщението си по жиците в спалното, и каза на Макмърфи, че разбира поведението му и че въпреки всичко така е най-разумно; ако знаел, че Макмърфи е изпратен в болницата не по своя воля, никога нямало да го слага на мушката. Всичко това той го каза на Макмърфи, когато ни поведоха към басейна. Но щом стигнахме до басейна, каза, че все пак му се иска да се направи нещо и се гмурна под водата. И някак си така си заклещи пръстите в канала на дъното на басейна, че нито масивният спасител, нито Макмърфи, нито двете черни момчета можаха да го отскубнат оттам. Додето намерят отвертка, за да отвинтят решетката и да издърпат Чезуик, все още стиснал решетката с пухкавите си розово-сини пръсти, той се беше удавил.