Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (15)

Понякога ме вземат с Острите, друг път не ме вземат, Веднъж ме завеждат заедно с тях в библиотеката и аз отивам в техническия отдел, заставам пред книгите по електроника и се вторачвам в заглавията им; всичките тия книги ги знам от годината, когато учих в университета. Спомням си, че вътре са пълни със схеми, равенства и теории — все трудни, сериозни, сигурни неща.

Иска ми се да разгледам някоя от тях, но се страхувам. Страхувам се да направя каквото и да било. Чувствам се така, сякаш плувам из прашния жълтеникав въздух в библиотеката, някъде по средата между пода и тавана. Купчините книги се извисяват над мене, неустойчиви, наредени на зигзаг, без да им съвпадат ъглите. Една лавица е наклонена наляво, друга надясно. Някои са се надвесили над мене и аз просто не разбирам как не падат книгите, И така е все нагоре, нагоре, докъдето ми виждат очите, дъски и дървени трупчета придържат разклатените купчини. Подпират ги пръти, стълбички, накъдето се обърна, е все това. Ако измъкна някоя книга, кой знае каква ужасия ще се получи.

Чувам, че някой влиза — едно от нашите черни момчета заедно с жената на Хардинг. Двамата си приказват и се кискат.

— Дейл, я виж — извиква санитарчето към Хардинг, който се е зачел в някаква книга, — виж кой е дошъл. Казах й, че не е час за посещения, ама тя почна да ме кандърдисва и взех, че я доведох. — Той я оставя права пред Хардинг и си тръгва, като добавя тайнствено: — И да не забравиш!

Тя му изпраща една въздушна целувка, след което разкършва бедра и пристъпва една-две крачки към Хардинг.

— Здравей, Дейл.

— Здравей, мила — казва той, без обаче да се приближава до нея. Оглежда се и вижда, че всички го наблюдават.

Тя е висока колкото него. Обула е обувки с високи токчета и носи черна чанта, но не я е хванала за дръжката, а я държи като книга. Червените й нокти приличат на капки кръв на фона на лъскавата черна лачена чантичка.

— Хей, Мак — извиква Хардинг към Макмърфи който седи в другия край на стаята и разглежда някаква книжка с комикси. — Ако прекъснеш за момент литературните си занимания, ще те запозная с моята спътничка в живота и Немезида^[1]; бих могъл да бъда банален и да кажа, с „моята по-добра половинка“, но мисля, че тази фраза предполага някакво в основата си равномерно разделяне.

Опитва се да се изсмее, после бръква с двата си тънки, бели като слонова кост пръста в джобчето на ризата си за цигари, и след като рови малко в пакетчето, изважда последната. Цигарата трепери, докато я наглася между устните си. Нито той, нито жена му се помръдват.

Макмърфи се надига от стола си, побутва леко шапката си назад и тръгва. Жената на Хардинг го поглежда и му се усмихва с вдигната вежда.

— Добър ден, мисис Хардинг — поздравява я Макмърфи.

Тя му се усмихва още по-широко и казва:

— О, защо мисис Хардинг, Мак; наричай ме Вера.

Тримата се настаняват на дивана, където преди това седеше Хардинг, и той започва да разказва на жена си за Макмърфи и как Макмърфи победил Старшата. Тя се усмихва и казва, че това ни най-малко не я изненадва. Хардинг така се увлича в разказа си, че забравя за ръцете си и те описват във въздуха една много точна картина, изиграват цялата история под акомпанимента на гласа му като две красиви балерини, облечени в бяло. Ръцете му могат всичко. Но щом свършва, вижда, че Макмърфи и жена му наблюдават тия негови ръце и ги стисва между коленете си. Изсмива се, а жена му казва:

— Дейл, кога ще се научиш да се смееш като хората, а не да цвърчиш като мишка?

Същото беше казал за смеха му и Макмърфи, още първия ден, само че някак си има разлика; тогава Хардинг се успокои, докато сега нейните Думи още повече го изнервят.

Тя иска цигара и Хардинг бръква пак в джобчето си, ама то е празно.

— Имаме ограничения за цигарите, дават ни само по един пакет на ден — казва той и присвива слабите си рамене напред, сякаш се опитва да скрие наполовина изпушената цигара, която държи. — Така че, Вера, мила моя, нямаме възможност да проявяваме кавалерство.

— Ох, Дейл, на тебе все нещо няма да ти достигне.

Той я поглежда и се усмихва с онова хитро, трескаво-игриво пламъче в очите.

— Символично ли говорим или конкретно за цигарите? Както и да е; знаеш моя отговор на въпроса ти, каквото и да имаш предвид.

— Нищо друго нямам из предвид освен това, дето казах, Дейл.

— Нищо друго нямаш предвид, скъпа; едновременната употреба на „из“ и „пред“ е неправилна. Макмърфи, Вера ти съперничи по малограмотност. Виж какво, мила, нали разбираш, в случая „из“ е…

— О, добре! Стига! Исках да кажа и едното, и другото. Както щеш, така го разбирай. Исках да кажа, че все нищо не ти достига, точка!

— Трябваше да кажеш никога нищо не ти достига, мое прелестно дете!

Тя гледа Хардинг злобно секунда-две, после се обръща към седналия до нея Макмърфи.

— Мак, а ти? Можеш ли да предложиш на една жена нещо толкова дребно като една цигара?

Пакетът лежи върху коленете му. Той го поглежда така, сякаш би предпочел да не е там, и казва:

— Аз пък винаги имам цигари. Просто защото съм използвач. Все гледам, когато мога, да ги изръся с по някоя и друга цигара, затова имам още в пакета. А Хардинг си пуши само своите. И много естествено, че няма да му стигат…

— Няма защо да ме оправдаваш, приятелю. Това не ти приляга на характера, нито пък ще оправи моя.

— Така е — намесва се жената. — Сега от тебе се иска само да ми запалиш цигарата.

И се навежда толкова ниско над клечката кибрит, че чак аз от другия край на стаята виждам в деколтето й.

Тя обяснява, че би предпочела приятелите на Хардинг да не обикалят непрекъснато къщата и да питат за него.

— Нали се сещаш какъв тип мъже са, а, Мак? — казва тя. — Такива едни префърцунени, с дълги, хубаво сресани коси и отпуснати китчици, които така красиво размахват във въздуха.

Хардинг я пита дали минават само заради него, а тя казва, че когато някой мъж се отбива специално заради нея, то той размахва много повече неща, отколкото някакви си нещастни китчици.

Изведнъж става, време било да си върви. Подава ръка на Макмърфи, казва му, че се надява да го види пак и излиза от библиотеката. Макмърфи не може да обели дума. Тракането на токчетата й привлича погледите на всички, те я наблюдават, докато се скрива зад завоя на коридора.

— Какво ще кажеш? — пита Хардинг.

— Страхотни цици има — отговаря Макмърфи, друго не може да измисли. — Като на леля ти Рачид.

— Не физически, приятелю, питам те какво…

— По дяволите, Хардинг! — изкрещява изведнъж Макмърфи. — Сам не знам какво да мисля! Какво искаш от мене? Да ти бъда съветник по брачните въпроси ли? Знам едно: никой от нас не е велик и според мен всеки гледа да изяде другия с парцалите. Ясно ми е какво искаш да си мисля: искаш да те съжалявам, да си кажа, че тя е същинска кучка. Е, добре де, ама и ти пък не се държа с нея като с кралица. Майната ти и на тебе, и на твойто „какво ще кажеш“. И без това си имам достатъчно грижи, та да ми лепваш и своите. Така че стига! — Той оглежда свирепо другите пациенти. — И всички вие! Стига вече сте ми досаждали, мама ви стара!

Бутва шапката си още по-назад и се връща при своята книга с комиксите. Острите се споглеждат със зяпнали уста. За какво им крещи пък сега? Никой не му е досаждал. Никой не го е молил за нищо, откак разбраха, че гледа да се държи прилично, за да не го оставят по-дълго в болницата. Изненадани са, дето се разфуча така срещу Хардинг, а после грабна книгата от стола, седна и си я тикна пред лицето — да не го гледат другите, или пък той тях да не гледа.

На вечеря Макмърфи се извинява на Хардинг и казва, че сам не знае какви дяволи са го били прихванали в библиотеката. Хардинг обяснява, че може би е жена му; тя често се вселявала в хората като зъл демон. Макмърфи седи вторачен в кафето си и казва:

— Кой знае. Та аз я познавам едва от днес следобед, не може тя да е виновна и за кошмарите, дето ги сънувах през тая гадна седмица.

— О, мистър Макмърфи — възкликва Хардинг с интонацията на нисичкия специализант, който идва на заниманията ни, — но вие непременно трябва да ни разкажете за тези кошмари. Почакайте само да взема молива и бележника. — Хардинг се опитва да се шегува, за да облекчи напрежението около извинението. Взема салфетка и лъжица и уж се готви да записва. — И така. Какво точно видяхте в тези… ъ-ъ… сънища?

Макмърфи даже не се усмихва.

— Не знам, братле. Само лица, май нищо друго освен… лица.

 

 

На следващата сутрин Мартини застава зад мраморния блок в банята и се прави, че кара реактивен самолет. Покерджиите прекъсват играта си и го зяпват ухилени.

— П-и-и-у-у-у-у. Въздух, тук земя, въздух, тук земя: в четирисет шестнайсет нула нула е забелязан обект — вероятно е вражески самолет. Действай веднага! Пиииииууу.

Задвижва някакъв диск, дръпва лост и се накланя настрани, уж че самолетът прави завой. Завърта една странична ръчка на „максимум“, но никаква вода не потича от крановете в правоъгълната, облицована с плочки кабинка отпреде му. Хидротерапията вече не се използва, затова водата е прекъсната. Чисто новата хромирана арматура и мраморният блок така си и стоят неупотребявани. С изключение на хромираните части, блокът и душът са съвсем като ония, които използваха при хидротерапията в старата болница преди петнайсет години; струите от крановете могат да достигнат всички части на тялото ти, в другия край на стаята стои техник с гумена престилка и движи ръчките върху блока, за да определи кой кран накъде да насочи, колко силно да го пусне, колко да е топла водата — отначало струята е обилна и палеща, после се изтънява като игла — а ти стоиш, целият стегнат с платнени ремъци, мокър, отмалял и набръчкан от водата, докато техникът си прави кеф с играчката си.

— П-и-и-и-у-у-у-у-у… Земя, тук въздух, земя, тук въздух: забелязан е самолет; сега навлиза в полезрението ми…

Мартини се навежда и гледа през крановете. Затваря едно око и се прицелвах другото.

— По целта! Готови… Цел… Ог…!

Ръцете му отскачат от блока и той се изправя като бастун, косата му хвърчи на всички страни, а очите му се пулят така диво и изплашено към кабинката с душа, че картоиграчите до един се завъртат на столовете си и също се вторачват натам — дано и те видят нещо; само че не виждат нищо друго освен новите платнени ремъци, които висят от крановете със закопчалките надолу.

Мартини се обръща и поглежда право Макмърфи. Никого другиго.

— Не го ли виждаш? А, не можеш ли?

— Кого да видя, Март? Нищо не виждам.

— Ей там, между ремъците. Не го ли виждаш?

Макмърфи се обръща и присвива очи към душа.

— Тц. Нищо не виждам.

— Чакай малко. Трябва да го видиш настоява Мартини.

— Глей си работата бе, Мартини! Нали ти казах, че не го виждам! Ясно ли е? Абсолютно нищо не виждам!

— Добре де — свива рамене Мартини и се извръща от кабинката с душа, — И аз не го виждам. Само се шегувам.

Макмърфи сече картите и ги разбърква шумно.

— Не ги обичам аз тия шеги, Март.

Пак сече, за да разбърка картите, но те се пръсват на всички страни, сякаш са експлодирали между двете му треперещи ръце.

Спомням си, че пак беше петък, три седмици след като гласувахме за телевизията, и всички, които можехме да ходим, ни поведоха към Първи корпус — уж за да ни видели на рентген за туберкулоза, ама на мен ми беше много ясно, че просто искат да проверят дали машинките ни функционират нормално.

Седим на дълга пейка в коридора, пред една врата, на която пише „Рентген“. На съседната врата има надпис „Очи, уши, нос, гърло“, вътре ни проверяват гърлата през зимата. На отсрещната страна има друга пейка, която е пред оная металната врата. С нитовете по нея… И без никакъв надпис. Двама мъже дремят на пейката между две черни санитарчета, а вътре лекуват друга жертва. Чувам я как крещи. Вратата се отваря навътре със съскане и разкрива трепкащите неонови лампи в стаята. Изкарват количка на колелца с жертвата, която все още дими, и аз се вкопчвам в пейката, да не вземат да ме всмукнат през отсрещната врата. Двама санитари, чернокож и бял, издърпват единия от мъжете на пейката да стане, а той започва да се люшка и да залита от лекарствата, с които са го натъпкали. Обикновено преди Шоковото ти дават червени хапчета. Блъсват го през вратата и техниците го прихващат под двете мишници. За секунда виждам, че мъжът разбира къде са го вкарали и се заковава на циментовия под от страх да не го издърпат върху масата. После вратата се затваря — „тря-ас“, металът се удря в нещо меко и човекът се скрива от погледа ми.

— Абе приятел, какво ги правят ония там? — Макмърфи пита Хардинг.

— Там вътре ли? О, нищо. Ти още не си имал това удоволствие. Жалко. Всеки човек трябва да го изпита. — Хардинг сплита пръсти отзад на врата си и се обляга, вперил очи във вратата. — Това е Шоковото, за което ти разказвах преди известно време, ЕШТ — електрошокова терапия. На ония щастливци вътре им се дава възможността да отидат до луната безплатно. Всъщност, като си помисля, не е съвсем безплатно. За услугата плащаш вместо с пари с мозъчни клетки, но пък всеки човек притежава милиарди мозъчни клетки. Така че може да мине и с няколко по-малко.

Поглежда с повдигнати вежди човека, който остана самотен на пейката.

— Нещо клиентелата им днес не е много голяма, къде ще се сравнява с тълпите по-рано. Но c’est la vie, модите идват и си отиват. Боя се, че ние сме свидетели на залеза на ЕШТ. Нашата мила главна сестра е от малцината привърженици на великата стара Фокнърова традиция за лекуване на лишените от здрав разсъдък чрез Изгаряне на Мозъка.

Вратата се отваря. Една количка на колелца излиза, без никой да я бута, взема ъгъла на две колелца и изчезва надолу по коридора, цялата обвита в дим. Макмърфи ги наблюдава как подбират последния си пациент и затварят вратата.

— Значи — Макмърфи спира за момент и се ослушва, — просто те вкарват вътре и ти пускат електричеството през черепа, така ли?

— С една дума казано, да.

— За какви дяволи?

— Как, за доброто на пациента, разбира се. Тук всичко се прави за доброто на пациента. Като съдиш по опита си само в нашето отделение, понякога може да ти се струва, че болницата е един огромен, експедитивен механизъм, който би функционирал съвсем добре, ако ги нямаше пациентите, но това не е вярно. ЕШТ не винаги се използва като наказателна мярка, както го използва нашата сестра, нито пък от чист садизъм от страна на медицинския персонал. Шокът помага при много случаи, считани за Неизлечими, както и често при лоботомия и левкотомия. Шоковото лечение има някои предимства: то е евтино, бързо, напълно безболезнено. То просто предизвиква припадък.

— Ама че живот — простенва Сифелт. — На някои им дават хапчета, за да им спрат припадъка, а на други им пускат ток, за да го предизвикат.

Хардинг се навежда напред и продължава да обяснява на Макмърфи:

— Знаеш ли как се е стигнало до това? Неизвестно поради каква перверзна причина, двама психиатри отишли в една кланица и се спрели да гледат как убиват говедата с удар на чук между очите. Забелязали, че не всички говеда умирали, че някои падали на пода в състояние, което твърде силно напомняло епилептичните гърчове. „Я виж ти — казал първият доктор, — точно това ни е необходимо за нашите пациенти — изкуствено предизвикания припадък!“ Колегата му, разбира се, се съгласил. Знаело се, че след епилептичен припадък болните за известно време били по-спокойни и по-тихи, че можело да се води разумен разговор дори с най-тежките случаи. Никой не можел да обясни защо; и до днес не могат. Но било очевидно, че може да има голяма полза, ако по някакъв начин се предизвика припадък у не-епилептици. И ето че пред тях стоял човек, който предизвиквал такива припадъци с апломб.

Сканлън казва, че бил разбрал, че човекът е използвал чук, а не бомба, но Хардинг се отказва да му обясни и продължава по-нататък.

— Та, значи, касапинът използвал чук. И точно по тази причина колегата имал известни резерви. В края на краищата човекът не е крава. Ами ако чукът се изплъзне и му счупи носа? Или пък му избие зъбите? Какво ще правят те тогава, при това скъпо зъболечение? Ако ще удрят хората по главата, трябвало да измислят нещо по-сигурно и по-точно от чука; накрая се спрели на електричеството.

— Господи, а не са ли помислили, че може да е вредно? Хората не надали ли вой?

— Виж какво, приятелю, на тебе хората май не са ти съвсем ясни; в нашата страна, когато нещо не е както трябва, колкото по-бързо стане то свършен факт, толкова по-добре.

Макмърфи поклаща глава.

— Ле-лее! Електричество през главата! Та това е все едно да те сложат на електрическия стол като убиец.

— Причините за тези две действия са много по-тясно свързани, отколкото можеш да си представиш; и двете са форми на лечение.

— И казваш, не боли?

— Лично мога да ти го гарантирам. Напълно е безболезнено. Блясва ти пред очите и веднага изпадаш в безсъзнание. Никакъв газ, никакви инжекции, никакъв чук. Абсолютно безболезнено. Само дето после никой не иска да го повтори. Човек се… променя. Забравя някои неща. Сякаш — той притиска ръце към слепоочията си и затваря очи, — сякаш шокът е завъртял дивашки някаква панаирна лотария на образи, чувства, спомени. Виждал ли си ги тия лотарийни колела; чичото прибира ставката ти и натиска едно копче. Чанг! Блясват светлини, числата се завъртат с грохот във вихрушка и ти или спечелваш и се отказваш повече да играеш, или загубваш и трябва да продължиш. Плащаш си за още едно завъртане, синко, плащаш си.

— Спокойно, Хардинг.

Вратата се отваря и отново се появява количката на колелца, върху която лежи човекът, покрит с чаршаф, а техниците излизат да пият кафе. Макмърфи прокарва ръка през косата си.

— Нещо не може да ми го побере главата всичко това.

— Кое? Шоковата терапия ли?

— Да. Не, не само нея. Всичко… — Той описва кръг с ръката си… — всички тия неща, дето стават.

Хардинг го докосва по коляното.

— Успокой изтерзания си мозък, приятелю. Няма какво да се тревожиш с електрошока. Той вече почти изцяло е излязъл от мода и се използва само в крайни случаи, когато нищо друго не помага, както при лоботомията.

— А това пък лоботомия какво беше, изрязват ти част от мозъка, така ли?

— Отново си прав. Започваш да ставаш голям специалист по професионалния жаргон. Да: изрязват ти мозъка. Челна кастрация. Тъй като не може да реже от кръста надолу, тя реже от очите нагоре.

— Имаш предвид Рачид?

— Точно така.

— Не мислех, че сестрата има думата в тия неща.

— О, има я, има я.

На Макмърфи като че ли му е по-приятно да говори за Старшата, отколкото за шоковата терапия и лоботомията. Той пита Хардинг какво според него й има на тая сестра, Хардинг, Сканлън и някои от другите се впускат да обясняват и всеки има различно мнение по въпроса. Умуват известно време дали тя е коренът на всички беди, или не, Хардинг казва, че тя е коренът на почти всички. Повечето от другите мислят същото, но Макмърфи вече не е толкова сигурен. Казва, че по едно време и той мислел така, но сега не знае. Казва, че дори и тя да се махне, едва ли нещо ще се промени; казва, че има нещо много по-голямо, което я прави цялата тая бъркотия, и се опитва да го обясни какво е то. Накрая се отказва, защото не може да го обясни.

Без да знае, Макмърфи е стигнал до моето отдавнашно заключение, че истински голямата сила не е просто Старшата сама за себе си, а цялата Система, общонационалната Система; Старшата е само неин висш служител.

Момчетата не са съгласни с Макмърфи. Те казват, че знаят къде е бедата, и захващат да спорят помежду си по тоя въпрос. Накрая Макмърфи ги прекъсва.

— Я се чуйте бе, дяволи такива — извиква Макмърфи. — Само мрънкате, нищо друго. За сестрата, за лекарите, за болницата. Сканлън иска да вдигне всичко във въздуха. Сифелт обвинява лекарствата, Фредриксън — семейните си несгоди. Само гледате на кого да прехвърлите вината.

Той казва, че Старшата е просто една кисела, коравосърдечна стара жена и цялата тая работа, дето го карат да кръстосва шпаги с нея, е тъпащина — никой няма да спечели, най-малкото пък той. И да се избавят от нея, няма да се избавят от истинската, дълбоката причина за тяхното недоволство.

— Така ли мислиш? — пита Хардинг. — И щом изведнъж си станал толкова вещ по въпроса за душевното здраве, къде е тогава бедата? Коя е тая дълбока причина, както така мъдро се изрази?

— Нали ти казах бе, човек, не знам. Не съм я виждал. — Млъква за момент и се заслушва в бръмченето от рентгеновия кабинет; после продължава. — Но ако е само това, което ти казваш, ако причината е тъкмо тая дърта сестра с нейните сексуални проблеми, то тогава изходът е много прост, ще трябва само някой да я тръшне на земята и да й разреши проблемите, не е ли така?

Сканлън изръкоплясква.

— Хей, да му се не види! Ами точно така. Избираме тебе, Мак, само такъв жребец като тебе може да се оправи с тая работа.

— О, не. Не, господинчо. Сбъркал си адреса.

— Защо не? А аз си мислех, че тъкмо ти си жребецът.

— Сканлън, братле, аз смятам да стоя колкото може по-настрани от тая дърта крава.

— Да, забелязах това — казва усмихнато Хардинг. — Какво е станало между вас двамата? Какви ли не номера й въртя и изведнъж се отказа. И защо? Внезапно състрадание към нашия ангел на милосърдието ли?

— Не, просто разбрах някои неща, затова. Разпитвах тук и там. Разбрах защо всички вие й целувате задника, и й се кланяте, и я оставяте да ви тъпче. Загрях като какъв ме използвате.

— Така ли? Това е интересно.

— Дяволски прав си, интересно е. На мене ми е интересно защо, търтеи такива, никой от вас не ми каза какво рискувам, като я дърпам за опашката. Никак не ми се ще само заради това, че не мога да я понасям, тя да ми лепне още една-две годинки към присъдата. Трябваше в някой момент да си преглътнете гордостта и да се погрижите за вашия Тартор.

— Приятели, сигурно и вие не вярвате на слуха, че Макмърфи се бил нагодил към реда в отделението само за да може да се измъкне оттук по-рано?

— Хардинг, знаеш много добре за какво говоря. Защо не ми каза, че тя може да ме държи затворен тук дотогава, докато бъде така добра сама да пожелае да ме пусне?

— Просто бях забравил, че не си дошъл в болницата доброволно — лицето на Хардинг се сгърчва и смачква усмивката му. — Да. И ти си нахитрял. Като всички нас.

— Оставаше пък и да не нахитрея. Защо трябва аз да ви защищавам глупавите оплаквания като това, дето вратата на спалното стояла заключена, или дето цигарите ги държали в Сестринската стая? В началото въобще не загрях защо ме гледате като някакъв спасител. После разбрах, че всъщност сестрите имат думата кой да се изпише и кой не. И страхотно бързо проумях. Казах си: „Тия мръсни копелета са ми подхвърлили динена кора, мене са решили да натопят. Мене, Рандъл Патрик Макмърфи!“ — Отмята назад глава и ни се ухилва подред, както сме насядали на пейката. — Вижте какво, братлета, нямам нищо против никого от вас, но ми стига толкова. И аз искам да се измъкна оттука, не само вие, И аз рискувам колкото вас, като й се репча на тая дърта крава.

Той се ухилва пак, смигва и ръгва Хардинг с пръст в ребрата, с други думи, край на кавгата, за нищо не им се сърди. Само че Хардинг казва още нещо.

— Не, ти рискуваш повече от мен, приятелю.

Сега пък Хардинг се ухилва и с половин завъртане на главата поглежда бързо встрани, като неспокойна кобила. Всички се придвижват с едно място. Мартини излиза иззад рентгеновия екран, закопчава си ризата и мърмори:

— Нямаше да повярвам, ако не го бях видял.

Били Бибит заема мястото му зад черното стъкло.

— Ти рискуваш повече от мен — повтаря Хардинг. — Аз съм тук доброволно. Не съм задължен да стоя.

Макмърфи не казва нищо. Изглежда страшно озадачен, сякаш нещо не е наред, сякаш има нещо, което не може да проумее. Просто си седи на мястото и гледа Хардинг, Хардинг се опитва да се усмихне, но усмивката изгасва на лицето му и той се размърдва, неловко му е, дето Макмърфи го зяпа така особено. Преглъща и казва:

— Всъщност от нас само няколко са изпратени в болницата на лечение. Само Сканлън и… струва ми се, някои от Хрониците. И ти. Всъщност в цялата болница доброволците са повече. Много повече.

После млъква, гласът му се стапя под погледа на Макмърфи. След секунда Макмърфи казва меко:

— Ти какво, майтапиш ли се с мене?

Хардинг поклаща глава. Изглежда изплашен. Макмърфи се изправя и казва:

— Всички вие майтап ли си правите с мене?

Никой не продумва. Макмърфи закрачва пред пейката, заровил пръсти в гъстата си коса. Стига до края на редицата, после се връща обратно, до самия рентген. Апаратът просъсква и проблясва насреща му.

— Били, за Бога, поне ти сигурно си изпратен в болницата!

Били е с гръб към нас, брадичката му е подпряна на черния екран, застанал е на пръсти. Не, казва той в апарата.

— Тогава защо? Защо? Та ти си още съвсем млад! Трябва да си навън, да хвърчиш с коли, да тичаш подир момичетата. За какво ти е всичко това?

И той пак описва кръг с ръката си.

Били не отговаря, Макмърфи го оставя и се обръща към други двама.

— Кажете ми защо. Мърморите, непрекъснато хленчите, че не можете да понасяте това място, не можете да понасяте сестрата и всичко, свързано с нея, а в същото време не сте длъжни да стоите тук. Виж, някои от старците ги разбирам. Те са си куку: Ама вие, вие може и да не сте съвсем в ред, но не сте и куку.

Те не му противоречат. Той се придвижва към Сифелт.

— Сифелт, а ти? На тебе нищо ти няма, само дето припадаш. По дяволите, та един мой чичо имаше два пъти по-страшни припадъци от твоите и му се привиждаха какви ли не таласъми, но не се затвори по тоя случай в лудница. Съвсем спокойно можеш да се оправиш навън, стига само да ти стиска…

— Точно така! — Това е Били, извърнал от екрана лице, цялото обляно в сълзи. — Точно така! — извиква той отново. — Стига с-само да ни с-стиска! Още д-днес мога да изляза от болницата, стига само да ми с-стиска. М-м-майка ми е много добра приятелка на мис Рачид и още тоя следобед мога да поискам да ме изпишат, стига само да ми стискаше!

Той дръпва рязко ризата си от пейката и се опитва да си я нахлузи, само че трепери страхотно. Накрая я хвърля и се обръща към Макмърфи.

— Да не мислиш, че ис-с-скам да стоя тук? Да не мислиш, че не искам да имам к-к-кола и п-п-приятелка? Но я ми кажи на тебе п-п-присмивали ли са ти се някога? Не, защото си г-голям и силен! Е, аз пък не съм голям и силен. Нито Хардинг. Нито Ф-Фредриксън. Нито С-сифелт. Г-говориш така, сякаш ние стоим тук, защото ни харесва! В-всъщност какъв ли смисъл има…

Той плаче и се разпелтечва толкова силно, че повече не може да каже нищо, само избърсва очите си с ръце, за да вижда. От ръката му се откъртва една коричка на раничка и колкото повече търка, толкова повече омазва лицето и очите си с кръв. После хуква по коридора и се блъска в стените като сляп, а лицето му заприличва на едно размазано кърваво петно; след него се втурва едно от черните момчета.

Макмърфи се обръща към другите пациенти, отваря уста да ги попита нещо, но като вижда как го гледат, я затваря. Стои така още минута-две, вперените в него очи приличат на главички на топлийки; после изругава тихичко: „по дяволите“, нахлузва си пак шапката и сяда на пейката. Двамата техници се връщат от кафе и влизат в стаята отсреща; когато вратата се отваря със съскане, отвътре ни лъхва миризмата на киселина, както когато се зарежда акумулатор. Макмърфи седи и наблюдава вратата.

— Нещо не мога съвсем да го проумея…