Кен Киси
Полет над кукувиче гнездо (16)

На връщане към отделението Макмърфи се тътреше най-отзад, с ръце в джобовете на болничните си дрехи и с ниско нахлупена шапка, и размишляваше над изгасналата си цигара. Никой не шукваше. Успяха да успокоят Били и сега той вървеше начело на групата, от едната страна го държеше черното момче, а от другата оня белият от Шоковото.

Аз поизостанах, за да се изравня с Макмърфи, искаше ми се да му кажа да не се тормози толкова, така или иначе, нищо не можеше да се направи; явно го измъчваше някаква мисъл, така както се измъчва куче, застанало пред дупка, в която не знае какво има. Един глас му казва: „Куче, тая дупка не ти влиза в работата, прекалено е голяма и черна, следите около нея са от мечка или от нещо също такова страшно.“ А друг писклив глас, който идва някъде от глъбините на кучешката му природа, глас, който не е нито хитър, нито предпазлив, му заповядва: „Дръж, куче, дръж!“

Тъкмо вече щях да му кажа да не се тормози, когато той вдигна глава, тикна шапката си назад и забърза към ниското черно момче, плесна го по рамото й рече:

— Сам, дай да се отбием за секунда в бюфета да си купя един-два кашона цигари.

Трябваше да побързам, за да ги настигна, от тичането сърцето ми заблъска в гърлото и ушите ми писнаха. Дори в бюфета още усещах как ми пищят ушите, макар че сърцето ми вече беше възвърнало нормалния си ритъм. Това пищене ми напомни за едно време, когато в студените петъчни вечери стоях на футболното игрище и чаках да ритнат топката, за да започне играта. Пищенето се усилваше и усилваше, докато накрая ми се струваше, че не мога да стоя повече на едно място; тогава ритваха топката, и играта започваше Сега усещах същото онова петъчно пищене в ушите, изпитвах същото онова диво, напиращо нетърпение. Освен това виждах всичко съвсем ясно, до болка ясно, както винаги преди мач и както тогава, когато гледах през прозореца на спалното: всичко беше ясно, различимо и стабилно, бях забравил, че може да бъде такова. Редици от пасти за зъби и връзки за обувки, от слънчеви очила и химикалки, чиято реклама казваше, че ще можеш цял живот да пишеш с тях върху масло под вода, без да ги изхабиш; и всичко това го пазеше от крадците една войска от едрооки мечета-играчки, насядали върху лавица високо над тезгяха.

Макмърфи се изпречи пред тезгяха до мене, пъхна палци в джобовете си и каза на продавачката да му даде два кашона Марлборо.

— Даже нека бъдат три — добави той ухилено. — Искам да се напуша до насита.

Пищенето не ме остави чак до заниманието същия следобед. Слушах с половин ухо как обработват Сифелт, за да го накарат да осъзнае действителното си положение, та да може да се нагоди към условията. („От дилантина е!“ — извиква той накрая. „Мистър Сифелт, ако искате да ви се помогне, трябва да бъдете изпълнителен“, казва тя. „Е, да, ама сигурно е от дилантина; нали от него ми омекват венците?“ Тя се усмихва: „Джим, вие сте на четирийсет и пет години…“) — и по едно време случайно погледнах към ъгъла, в който седеше Макмърфи. Той не мотаеше в ръцете си тесте карти, нито дремеше над някое списание, както на всяко занимание през последните две седмици. Нито беше отпуснат. Седеше като вдървен на стола си, цял нащрек, със зачервено лице, и гледаше ту Сифелт, ту Старшата. Само като го видях такъв, и ушите ми писнаха още по-силно. Очите му под русолявите вежди представляваха едни сини ивици, които мятаха погледи насам-натам — така гледаше той, когато се сваляха картите на масата при покера. Сигурен бях, че всеки момент ще направи нещо смахнато, което няма начин да не го прати при Буйните. Същия този поглед бях виждал и по-рано, върху лицата на други, малко преди да се нахвърлят срещу някое от черните момчета. Пипнах здраво дръжките на стола си и зачаках, страхувах се, че ще се случи, но и някак смътно съзнавах, че се страхувам да не би да не се случи.

Той стоя мирен, докато свършиха със Сифелт; после се завъртя на стола си и впери очи във Фредриксън, който, опитвайки се по някакъв начин да им го върне заради приятеля си, се развика, задето държат цигарите заключени в Сестринската стая. Наприказва се до насита, накрая се изчерви, както винаги се извини и седна. Макмърфи все още не беше направил нищо. Поотпуснах малко дръжката на стола, помислих си, че може и да съм сбъркал.

Оставаха още няколко минути до края на заниманието. Старшата затвори папките, пъхна ги обратно в кошницата и свали кошницата от полата си на пода, после за секунда плъзна поглед към Макмърфи, сякаш искаше да провери дали е буден и слуша. Скръсти ръце на скута си, взря се в пръстите си и въздъхна дълбоко, поклащайки глава.

— Момчета, дълго мислих върху това, което ще ви кажа сега. Обсъждах го и с лекаря, и с останалия персонални макар всички много да съжаляваме, стигнахме до едно и също заключение — ще трябва по някакъв начин да ви накажем за безобразното отношение, което проявихте към домакинските си задължения преди три седмици. — Тя вдигна ръка и се огледа. — Доста дълго чакахме вие сами да се извините за непокорното си държане. Но нито един от вас не прояви и най-слабия признак на разкаяние.

Пак вдигна ръка, за да не би някой да я прекъсне — жест на професионална гледачка на карти.

— Моля да ме разберете: винаги, когато ви налагаме някакви правила или ограничения, ние премисляме най-сериозно тяхното терапевтично значение. Много от вас са тук, тъй като не могат да се нагодят към законите на обществото във Външния свят, тъй като отказват да се изправят лице срещу лице с тях, тъй като се опитват да ги заобиколят и избегнат. Някога — най-вероятно в детството ви — може и да са ви позволявали да пренебрегвате законите на обществото. Когато сте нарушавали някой закон, вие сте разбирали, че го нарушавате. Искало ви се е да се вземат мерки спрямо вас, нуждаели сте се от това, но наказанието не идвало. Глупавата снизходителност на вашите родители може би е бацилът, причинител на сегашната ви болест. Казвам ви това, защото, надявам се, ще разберете, че дисциплината и редът, които ние желаем да наложим, са напълно за ваше добро.

Извивайки глава, тя огледа стаята. По лицето й се четеше съжаление за работата, която трябва да върши. Беше съвсем тихо, само дето ушите ми пищяха трескаво.

— При нашите условия е трудно да се налага дисциплина. Трябва да разберете това. Какво, можем да ви направим? Не можем да ви арестуваме. Не можем да ви оставим на хляб и вода. Трябва да разберете, че това е голям проблем за медицинския персонал; какво можем да направим?

Ръкли имаше някакво предложение по този въпрос, но тя не му обърна внимание. Лицето й се движеше с часовников ритъм, докато придоби по-различно изражение. Накрая тя сама си отговори.

— Като ви лишим от някое ваше право. И след като обмислихме внимателно обстоятелствата около този бунт, решихме, че няма да бъде несправедливо, ако ви отнемем правото да използвате банята за вашите игри на карти. Вие какво мислите?

Главата й не се помръдна. Тя не го погледна. Но един по един всички други насочиха очи към него, там в ъгъла. Даже и старите Хроници, които се чудеха защо ли всички гледат в тая посока, и те проточиха като някакви птици мършавите си шии и зяпнаха Макмърфи — към него се обърнаха лица, пълни е беззащитна, боязлива надежда.

Острият писък в ушите ми прокънтя като гумите на автомобил по паваж.

Той седеше на стола си с изправен гръбнак и лениво чешеше белезите от шевовете по носа си с големия си червен показалец. Ухили се на всички, вперили очи в него, подръпна шапката си настрана и погледна сестрата.

— Е, щом нямате какво да кажете във връзка с това разпореждане, мисля, че часът почти е приключил…

Тя пак млъкна и го погледна. Той сви рамене, прозя се шумно, плесна коленете си е длани и се надигна от стола си. Пак се протегна, прозя се, почеса се по носа и тръгна бавно към Сестринската стая, до която седеше тя, като пътьом придърпа нагоре панталоните си. Явно беше твърде късно да му се попречи да направи каквато глупост си е наумил, затова останах само наблюдател като всички други. Той пристъпваше провлачено, прекалено провлачено, отново пъхнал палци в джобовете си. Налчетата на обувките му чаткаха по пода и пускаха искри. Беше се превърнал пак в дърваря-бабанко, наперения комарджия, масивния червенокос ирландец-скандалджия, телевизионния каубой, който крачи по средата на улицата, за да срещне предизвикателството.

Колкото повече се приближаваше до нея, толкова повече избелваше очи Старшата. Не бе предполагала, че ще се размърда. Смяташе, че го е победила окончателно, че веднъж завинаги е установила властта си. Но ето го сега, че иде насреща й, голям като къща!

Тя понечи да каже нещо и се заоглежда за санитарчетата си, уплашена до смърт, но Макмърфи спря, преди да стигне до нея. Спря пред прозореца й и с възможно най-бавния си, най-дълбок и провлачен глас каза, че смята да изпуши една от цигарите, които си бил купил сутринта; после мушна ръката си направо през прозореца.

Стъклото се разпадна е трясък, сякаш плисна вода, и ръцете на сестрата подскочиха към ушите й. Той дръпна един от кашоните с неговото име, извади си един пакет, после върна кашона на мястото му, обърна се към Старшата, която седеше като гипсова статуя, и много нежно взе да изчетква парченцата стъкло от главата и раменете й.

— Адски съжалявам, мадам каза той. — Честна дума. Стъклото беше така из лъскано, че съвсем го бях забравил.

Всичко това стана за някакви секунди. Той се обърна и я остави с разкривено, потръпващо лице, прекоси пак стаята, седна на мястото си и си запали цигарата.

Ушите ми спряха да пищят.