Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spirit Ring, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 38 гласа)

8.

„Ури“. Тур примигна и пред размазания му поглед надвисна сивкавият сводест таван на мъжката спалня. Той се протегна върху тънката постеля, състояща се от нахвърляно сено с метнато отгоре му одеяло, и се опита да си спомни неприятния сън, който го беше събудил, но той се беше стопил без следа. Ако съдеше по множеството натъртени места по тялото си, сеното не го беше предпазило особено от каменния под, макар че, в интерес на истината, повечето от синините бяха нанесени от страховития лозимонски мечоносец, с когото се беше счепкал предната нощ. Каква ли болка измъчваше Ури, чиито рани бяха много по-страшни от собствените му натъртвания, и който лежеше сега безпомощен в тъмницата на врага? И какъв ли страх? Тур имаше сено, одеяло и свобода. Ури навярно имаше само гол каменен под.

Някои от мъжете бяха наставали, други още спяха. От едната страна на Тур монтефолиански гвардеец с набола брада и вонящ на неколкодневна засъхнала пот, стисна здраво очи, обърна се, като повлече одеялото със себе си, пръдна и отново захърка. Тур стана, разкърши схванатите си крайници и се нареди на опашката за клозета. Затворът на Ури поне едва ли беше толкова претъпкан.

С обличането не срещна проблеми — беше спал с дрехите. Единствените му дрехи, понеже беше загубил всичките си вещи в битката предната нощ. Е, поне се вписваше съвършено сред безимотните монаси, макар че неговата бедност бе по-скоро случайна, а не доброволна. Щеше да посвети бедността си на Бога, също като братята, заедно с гореща молитва Бог да направи въпросната бедност възможно най-краткотрайна.

В трапезарията един монах разпределяше на порции наличните провизии — черен хляб, бира и разредено вино. Порциите не бяха големи. Хлябът беше вкусен, но при така стеклите се обстоятелства Тур не посмя да си поиска допълнително. Бирата беше истинска благодат, особено за пресъхналата му през нощта уста.

Веднага щом преглътна първия залък, Тур се зае да разпитва всеки, който би могъл да знае нещо за Ури. Мъжете се интересуваха от съдбата на Ури и на свой ред му разказваха страховитите си истории за битката и избавлението, но нито един нямаше по-пресни новини или по-достоверно предположение относно съдбата на швейцарския им капитан от тези на абат Монреале и Фиамета. От зловещата несигурност вратът на Тур започна да се схваща болезнено.

В трапезарията имаше и жени, но Фиамета не беше сред тях. Повечето говореха тихо, с изключение на една остроноса матрона, чиито оплаквания дразнеха слуха с носовата си пронизителност, докато накрая бедната не седна тежко на пода и не заплака с глас. Друга жена я вдигна и я заведе в женската спалня. Тур потърка пръстена с лъвската маска и се зачуди дали би могъл да заговори някоя от жените и да попита за Фиамета. Още не беше събрал кураж, когато се появи брат Амброзио и го докосна по рамото.

— Тур Окс? Абат Монреале иска да говори с вас.

Тур облиза последните заблудили се трохи от пръстите си, пресуши халбата и я върна на монаха, който раздаваше храната. После тръгна след брат Амброзио.

Секретарят го преведе през един вътрешен двор, оттам през поредица от коридори, през галерията, по каменни стъпала и накрая по едно дървено стълбище, което ги изведе на плосък покрив над кабинета, където Тур и Фиамета бяха разговаряли с абата предната нощ. Стените на параклиса се издигаха в арки северно от тях. Дървен гълъбарник заемаше единия край на покрива. Монреале стоеше до него със свалена качулка. Брат Амброзио спря и даде знак на Тур да изчака.

Пъстър сив гълъб пърхаше неспокойно върху ръката на Монреале. Абатът, изглежда, му говореше нещо — докосна с устни главата на птицата, после вдигна високо ръка. С ромонливо гукане и плясък на криле, гълъбът се издигна в небето, направи две кръгчета над параклиса и литна на юг.

Тур и брат Амброзио закрачиха към абата по тънкия хрущящ слой изсъхнали на слънцето птичи изпражнения. Монреале се обърна, усмихна се и вдигна поглед към небето.

— Върна ли се вече някой, отче? — почтително попита брат Амброзио.

Монреале въздъхна и поклати глава.

— Нито един. Нито един! Боя се за своето ято.

Амброзио кимна в знак, че е доловил двойственото значение на думите му, и двамата впериха поглед на юг под бледата утринна синевина, заслонили с ръка очите си. Най-накрая Монреале сложи край на съзерцанието им, като сви юмрук в яден жест и ги поведе надолу по стълбите към кабинета си, а оттам в съседната стая.

Тур се заоглежда смаяно. През големите, високи, гледащи на север прозорци влизаше много светлина; покрай стените бяха наредени ракли и кутии за книги. Полиците по стените тежаха от медни, керамични и глинени стомни, бутилки от рисувано стъкло и тайнствени кутийки с латински надписи. Имаше две големи работни маси, едната в средата на стаята, другата до отсрещната стена, отрупани с най-различни дреболии, нахвърляни листове и опърпани тетрадки с платнени подвързии. В единия ъгъл имаше тясно буре, пълно с дъги от най-различна дървесина и дългото вдървено тяло на препариран крокодил, пъхнато с главата нагоре; кожата около страховитата му паст се беше свила, оголвайки челюсти с множество липсващи зъби. От подпорните греди висяха най-различни торби и торбички, включително и един от червена копринена мрежа, съдържаща оплетено кълбо от тънки като хартия сушени змийски кожи. В друг от ъглите се кипреше огнище с хоросанова замазка. Малка пещ с формата на пчелен кошер, голяма точно колкото да се хване в огнището, клечеше почистена и готова за употреба на плочите.

Брат Амброзио взе от един шкаф кръгло огледало с дървена рамка, голямо колкото поднос, и го постави на централната маса. До него сложи малко кръгло барабанче от изпънат светъл пергамент. Монреале разчисти безпорядъка и постави връзки сушени билки в четирите посоки на света около двата предмета, като си мърмореше нещо на латински. Брат Амброзио затвори кепенците на прозорците и стаята потъна в хладен полумрак. Амброзио погледна Тур, който стоеше встрани, воден от любезност и предпазливост едновременно, и му махна да се приближи към масата и да гледа, но сложи пръст на устата си в знак, че трябва да запази мълчание.

Монреале вдигна малко синьо стъклено шишенце и капна една капка прозрачна течност в центъра на огледалото — тя се разля в ярко проблясване досами ръбовете. Монреале духна върху повърхността и огледалото засвети със светлина, която не беше отражение на нито един предмет в стаята. Тур проточи врат и затаи дъх.

Шеметен, променлив вихър от цветове затанцува в огледалото. Тур присви очи, търсейки някакъв смисъл в образа, който отначало му заприлича на вихрушка от жълти и оранжеви конфети. После осъзна, че гледа към настлани с плочи покриви — гледа отвисоко, надолу към някакъв град. Градът се завъртя в огледалото с нечовешката скорост на птичи летеж. Жълти камъни и тухлени зидове на замък се извиха в дъги пред погледа. Гледката се гмурна шеметно към върха на една от кулите на замъка, а после, слава Богу, за миг застина. Тур преглътна надигналата се към гърлото му жлъчка. Мерна му се разкривен изглед към вътрешен двор с изящно мраморно стълбище, после близнакът на кулата се настани в огледалото.

На върха й двама стрелци опъваха лъковете си, а един тънък, тъмнокос, гладко избръснат мъж в червена роба се беше подпрял на назъбените жълти тухли и сочеше нещо. Тур с мъка потисна внезапния страх, че тримата гледат право в него. Кльощавият мъж извика, лъкометците се прицелиха и стреляха. Гледката се разтресе и се промени за пореден път. Зърна друг стрелец — на първата кула, откъм гърба на птицата, — който беше много по-близо. Тур видя и чу тетивата му да избръмчава от силата на пуснатата стрела, после образът в огледалото трепна и потъмня. Чак сега Тур си даде сметка, че звукът е дошъл откъм барабанчето, но умът му някак го бе привързал към образите в огледалото. Монреале изпъшка, сякаш го бяха ударили с юмрук в корема.

— О, не! Още един — простена брат Амброзио.

Монреале стисна юмруци и се подпря на плота на масата. Устните му просъскаха думи, които не звучаха съвсем като молитви.

— Чакаха го. Стояха на пусия и чакаха — ядно рече той. — По някакъв начин различават моите птици от останалите. — Обърна се и закрачи нетърпеливо из стаята. — В крайна сметка, нощес ще трябва да пробвам с прилепи. Дори и Феранте няма толкова умели стрелци, че да свалят прилеп в тъмното.

— И ние няма да виждаме много в мрака — рече брат Амброзио, изпълнен със съмнения.

— Но ще чуваме по-добре.

— Най-вече хъркане.

— Най-вече. Но ако Феранте наистина е затънал до гуша в черна магия, както го обвиняват, то нищо чудно нощите в замъка да са по-дейни, отколкото си мислим.

Брат Амброзио изкриви лице, прекръсти се и кимна. После отиде да отвори кепенците.

Абат Монреале изправи приведените си рамене и се обърна към Тур с насилена усмивка. Лицето му беше бледо и прорязано от бръчки, кожата под очите — подпухнала от изтощение. Тур беше спал върху сено и камък и го беше възприел като самоналожено наказание за греховете си. Започваше да подозира, че Монреале не е спал въобще, и реши да не се оплаква от постелята си.

— Ти ме хвърли в истинска дилема, момче. Ти и Фиамета — отбеляза Монреале. — Нито молитвите, нито разумът ми подсказват изход от нея. Така че продължавам да се моля и търся да дам на бедния си, уморен мозък нещо ново, от което да изходи. Но както сам виждаш, птиците ми не успяват да се върнат при мен.

— Те са магически шпиони, така ли? — попита Тур. Сега огледалото отразяваше единствено обточения с подпорни греди таван.

— Би трябвало. Но със сигурност ги застига съдбата на разкритите шпиони. — Той потърка дълбоката бръчка между веждите си. — Амброзио, позна ли онзи човек в червената роба на кулата?

— Не, отче. А вие?

— Не… тоест, имам чувството, че го познавам. Но не мога да го свържа с никакво име. Сигурно съм го виждал сред други хора, или пък е било много отдавна. Е, все ще се сетя, рано или късно. Бедните ми гълъби. — Монреале се обърна към Тур. — Трябва ми по-добър шпионин. Човек. Доброволец. Някой, чието лице е непознато в Монтефолия.

Тур се огледа. Бяха само двамата със секретаря, а някак не му се вярваше, че абатът има предвид Амброзио.

— Длъжен съм да те предупредя, че е опасно. Птиците не бяха единственият ми опит. Един от братята също не се върна.

Тур преглътна и от усилието гласът му прозвуча неестествено силно в тихата стая:

— Същото може да се каже и за моя брат, отче. Какво искате да направя?

Монреале се усмихна и плесна Тур по рамото.

— Добре казано. Господ да те благослови, момко. — Той се прокашля. — Има сведения, че войскарите на Феранте преобръщат цяла Монтефолия — търсят хора, опитни в обработката на метал. А Феранте дава награда на всеки леяр, която отиде незабавно при него. Брат ти споменаваше за мините и топилните на Брюинвалд. Мислиш ли, че ще можеш да минеш за леяр?

— За чирак — да. Но едва ли ще заблудя някого за дълго, ако се представя за майстор.

— И чирак става. Искам да го направим по възможно най-простия начин. Трябва само да си осигуриш достъп до замъка. А докато си вършиш работата, оглеждай се за подходящи места, където да поставиш малките предмети, които ще ти дам. Места, където хората се спират да поприказват — постовете на стражите, столовата. А ако… ако успееш да се добереш до кабинета на дука, или до които там стаи ползва сега Феранте, това ще е идеално. Ако успееш някак да внесеш един от предметите при дукеса Летиция… е, не е много вероятно да пуснат обикновен леярски чирак в кулата, където са затворени. Но ако ти се отвори възможност, използвай я.

— Какви ще са тези предмети, отче?

— Ще трябва да помисля и да ги приготвя. Нощес ще те спуснем по стената, под прикритието на мрака и на едно заклинание, което сам ще приготвя. Отдалечиш ли се от манастира, не би трябвало да срещнеш много вражески войници. Може да се опиташ да влезеш в Монтефолия, когато отворят портите утре сутринта.

— Защо са му на Феранте леяри?

— Де да знаех. Може пък ти да разбереш. Единственото, за което се сещам аз, е заради оръдията на дук Сандрино. Има един голям пукнат топ, който би видял за нула време сметката на бедния „Свети Джеронимо“, ако успеят да го стегнат. По-леките оръдия са до едно в Неапол с наемниците на Сандрино, иначе отдавна да се ни засипали с гюлета. Кой да предположи, че моментът ще се окаже толкова неподходящ армията да се даде под наем? В момента са по-далеч и от папската войска. Но в Милано цареше мир, Венеция беше твърде заета с турците в Адриатическо море, за да заплашва и тази година Монтефолия, а с лозимонците щяхме да се сродяваме. Аз трябваше да… — Монреале млъкна, взирайки се невиждащо в бездънното море от „трябваше да“ и „можеше да“. — Е, както и да е. — Той се отърси от мрачните мисли. — Какви дрехи имаш, синко?

Тур разпери ръце.

— Само тези. Снощи изгубих вързопа с вещите пред стената.

— Хм. Може би брат Амброзио ще ти помогне да намериш нещо не толкова… селяшко сред мъжете тук. Някакви дрехи, които да подхождат на ролята ти. Между другото — започна Монреале, после спря. — Как се сдоби с този пръстен?

Тур докосна малката лъвска маска.

— Всъщност той не е мой, отче. Принадлежи на мадонна Бенефорте.

— А! Това обяснява някои неща. — Лицето му светна. — Изработката е на Просперо Бенефорте, нали? Трябваше да се сетя. Съветвам те да го оставиш при Фиамета. Леярите обикновено не носят подобни неща. Не бива да привличаш излишно внимание.

— Не мога да го извадя, отче — каза Тур и дръпна пръстена за доказателство.

— Хм? — Монреале хвана лявата ръка на Тур, наведе се над нея и я заоглежда съсредоточено. Бръснатата част от черепа му покрай ръба на тонзурата беше набола, но центърът лъщеше гладък и естествено лис. — Аха! Заклинание за истинска любов на Майстора от Клуни, бас държа! — Той се изправи усмихнат. — И при това действа.

— О — промълви Тур. — Трябва да кажете на Фиамета. Тя много ще се зарадва. Мислеше, че магията й не се е получила. — Той замълча. Заклинание за истинска любов? Заклинание за каква истинска любов? — Действа, казвате? — Изпълни го неясен страх. Означаваше ли това, че новородените му копнежи са манипулирани от магия? Това бе смущаваща смисъл, но не там беше работата. Истинската паника го завладя заедно с мисълта, че някой и някак може да му отнеме Фиамета. Но тя не му принадлежеше. Пръстите на лявата му ръка се свиха собственически.

— Фиамета го е направила? А не майстор Бенефорте? Извини ме, но трябва да погледна по-отблизо. — Абатът отново хвана ръката на Тур, но вместо да се взира, този път той стисна силно очи. Тур смръщи вежди. Абат Монреале мълча дълго. Когато отново се изправи и отвори очи, изражението му беше повече от сериозно. — Брат Амброзио. Доведи Фиамета Бенефорте, ако обичаш.

Останал сам с Тур, Монреале скръсти ръце и се подпря на работната маса. Засмука замислено горната си устна, сведе очи към сандалите си, сетне погледна съсредоточено младия мъж.

— Е, как ти се струва момичето, синко?

— Аз… аз много я харесвам, отче — отвърна решително Тур. — Поне… мисля, че я харесвам. Знам, че я харесвам. Но какво точно ми прави пръстенът?

— На теб? Нищо не ти прави. Ти обаче определено му правиш нещо. Допълваш го, ако мога да се изразя така. Заклинанието на Клуни има славата, че разкрива истинската любов, но това не е съвсем точно. По-точно би било да се каже, че разкрива вярно сърце. — Той хвърли странна усмивка към Тур.

Тур си отдъхна с облекчение. Значи не беше омагьосан. Е, не че наистина си го беше помислил.

— Но наистина ли са почтени намеренията ти? — попита Монреале. — Клуни не винаги е категоричен по този въпрос.

— Намеренията ми? — попита объркан Тур. — Какви намерения?

— Мислиш ли за женитба, или те грози опасността да поемеш по пътеката на плътския грях? — уточни Монреале.

Женитба? Думата беше тежка като чук, стоварил се върху главата му. Тур примигна. Той — съпруг? Като… като голям мъж? Шеметна шир от зрялост зина пред него съвсем неочаквано.

— Но… аз не… отче, ако всичко си беше нормално, каквото смятах, че ще бъде, когато писмото на брат ми ме доведе в Монтефолия… разбирате ли, Ури беше уредил да започна като чирак при майстор Бенефорте. Като беден чирак, не бих могъл да се надявам… поне в близките години, а дотогава тя щеше да се е омъжила за някой богаташ. Не ни ли дели твърде много? Смея ли да мисля, че бих могъл… да я имам? Вярно, че мадонна Бенефорте се нуждае от някого… — Тур млъкна, главата му се въртеше. Плътски грях? Ако се оженеше, можеше да има всички плътски наслади, и то с Божията благословия.

— Като се има предвид смъртта на баща й, Фиамета определено се нуждае от някого — каза Монреале. — Тук тя няма роднини. Жените не бива да живеят сами, без глава на семейството. Особено младите жени. А Фиамета Бенефорте още по-малко. Положението й е особено опасно. Вярно, че двамата не сте от една черга, но показанието на този пръстен е… необичайно. Но все пак ти си прекалено млад и беден, за да мислиш да се задомяваш.

Той не го беше мислил, докато Монреале не повдигна въпроса.

— И в същото време, не чак толкова млад, та да не те изпратя на опасна задача, която се боя че… — Монреале не довърши. — Господ да ми е на помощ. — Последното беше изречено като молитва. Гласът му се стегна: — Рядък щастливец е онзи човек, синко, който намери истинското си призвание, истинската си любов или истинската си вяра. — Той кимна към пръстена. — А това не ти вреди по никакъв начин.

От външната стая се чуха стъпки и брат Амброзио влезе, следван от Фиамета. Тази сутрин непокорната й къдрава коса беше усмирена в дебела плитка, която се спускаше по гърба й. Така изглеждаше по-сериозна и зряла, макар ефектът да се разваляше донякъде от сламата, полепнала тук-там по мръсната й кадифена рокля. На Тур му се искаше да не изглежда толкова уморена и притеснена. Веднъж се беше засмяла — вчера на пътя, на нещо, което Тур беше казал. Искаше му се пак да се засмее. Смехът й му беше подействал като вода в горещ ден. Тревогата му за умората и притесненията й се смеси в главата му с внезапната представа как Фиамета лежи и се смее в брачното им ложе, а гладките й тъмни крака и ръце проблясват на светлината сред ефирните дантели на нощницата…

Монреале нагласи строга физиономия на лицето си и посочи пръстена с лъвската маска.

— Ти ли направи това, Фиамета?

Тя премести поглед от лицето на Монреале към това на Тур и обратно, после промълви едва-едва:

— Да, отче.

— Под ръководството на баща си?

Тя преглътна.

— Не, отче. Всъщност и да, и не.

Сивите вежди на Монреале се вдигнаха високо.

— Последно? Да или не?

— Не. — Изящната й брадичка се вирна. — Но той знаеше.

— Изглежда, се предава по наследство в семейството ви — да се набърквате в направата на съмнителни пръстени — строго рече Монреале. — Знаеш, че майстор Бенефорте не ти е извадил разрешително за чирак.

— От години изучавам бижутерското изкуство. И вие го знаете, отче Монреале.

— Не за бижутерската направа ме е грижа.

— Знаете, че му помагах в заклинанията.

— Помагала си му в рамките на позволеното, под ръководството на лицензиран маг. Това обаче не е дело на помощник. Нито на непохватен аматьор. Откъде си научила толкова много?

— Често му помагах, отче. — След дълга, натегната пауза, тя неохотно добави: — Открих описание на заклинанието в една от татковите книги. Не беше трудно да го вложа в пръстена, вече знаех как се отлива злато. Просто следвах много внимателно указанията. Не изглеждате много трудно. Никакви светкавици и така нататък. Отначало бях разочарована, защото си помислих, че не действа, защото… защото Ури не си го сложи. Опитах се да му го дам.

— А! — възкликна Монреале с тон на професионален интерес, който побърза да прикрие с едно далеч по-неутрално изкашляне.

— После постепенно осъзнах, че никой не може да си го сложи. Онзи войник, както и крадливият ханджия, и двамата се опитаха да го откраднат заради златото, но не можаха. — Тя хвърли скришен поглед към Тур. — Ъъ… действа ли той, отче?

— Това ще го обсъдим по-късно. Така, значи четеш книгите на баща си. С негово разрешение?

— Ъъ… не.

— Фиамета, това е грехът на неподчинението.

— Не, не беше така! Той не ми е забранявал. Тоест… аз не съм го питала. Но по-късно открих, че ме наблюдава внимателно, без да ме спре. А това си е почти като разрешение, нали?

Тур можеше да се закълне, че абат Монреале потисна една усмивка при това извъртане, но проблясъкът изчезна мигновено и строгата физиономия отново легна на мястото си.

— Майстор Бенефорте не е подавал молба при мен за твоето разрешително.

— Но се канеше. Просто беше много зает напоследък със солницата, Персей и другите си поръчки. Сигурна съм, че се е канел да го направи.

Монреале отново вдигна вежди.

— Добре де. — Фиамета въздъхна. — Не съм сигурна. Но наистина говорехме за това. Умолявала съм го, безброй пъти. Отче Монреале, искам да бъда маг! Ще се справя добре, знам, че ще мога! По-добре от Тесео. Не е честно!

— Дали е честно не знам, но знам, че не е одобрено както си му е редът — каза Монреале. — Нито си обучавана както му е редът. Виждал съм подобно високомерие да погубва човешки души, Фиамета.

— Ами одобрете ме тогава! Папа вече го няма, за да поиска разрешително, така че сега май аз трябва да си го поискам. Кой друг? Искам да бъда добра, позволете ми!

Монреале рече хрисимо:

— Избързваш. Първо идват разкаянието, признанието и покаянието. После опрощението. А аз още не съм завършил проповедта си за разкаянието.

Кафявите очи на Фиамета грейнаха с внезапен обнадежден пламък при този теч на хумор и доброжелателност изпод строгата фасада на Монреале. Тя изправи нетърпеливо снага и само дето не заподскача.

— О, стигнете до покаянието ми, отче, бързо!

— Покаянието ти ще бъда да идеш при олтара на Божията Майка в нашия параклис и да се помолиш на колене за търпение и послушание. Когато почувстваш, че на молитвите ти е отговорено, иди да обядваш, после се върни при мен. Спешно ми трябва талантлив помощник в добавка на брат Амброзио, който е не по-малко изтощен от мен. Трябва да завърша нещо този следобед, преди вечерня.

— Магия? Ще ми позволите да ви помагам, на вас? — Гласът й се разтрепера от вълнение.

— Да, дете.

Фиамета затанцува около него и го прегърна здраво. Той я отстрани внимателно, но не можа да скрие усмивката си.

— Помни, че първо трябва да успокоиш мисълта си с молитви. „Дево Марийо, дари ме с търпение и ми го дари веднага!“ няма да свърши работа.

— Откъде знаете? — Очите на Фиамета заискриха.

— Хм. Е. Може да опиташ. Кой съм аз да твърдя, че Божията Майка не може да го стори в безкрайната си милост? Колкото по-бързо тя те подкара към търпението, толкова по-скоро аз ще те впрегна в работа. А. Още нещо, преди да съм забравил. Пращам приятеля ти Тур с една задача, но се боя, че този голям златен пръстен ще привлича твърде много внимание, ако остане на ръката му. Бих могъл да го сваля с едно малко заклинание, но ти можеш да го свалиш и без такова.

— Но… той се е заклещил. С очите си го видях. Как мога да го сваля аз, щом Тур не може?

— С две думи, Тур просто не иска.

— Но аз наистина се опитах, отче! — отрече разпалено Тур.

— Знам. Ще ти обясня вътрешната структура на заклинанието на Майстора от Клуни някой друг път, когато не сме толкова на зор.

Навъсена смутено, Фиамета се обърна към Тур. Той протегна послушно ръка. Кафявите й пръсти се сключиха около пръстена с лъвската маска и той се плъзна с лекота в дланта й, сякаш беше намазан с масло.

— О! — възкликна стреснато тя.

Монреале й подаде дълга кожена каишка.

— Предлагам да го носиш около врата си, така че да не се вижда, Фиамета. Докато не дойде времето да го върнеш. — Той й хвърли неразгадаем поглед.

Тур чувстваше пръста си празен, лек и студен без своя… не, без нейния пръстен. Потри празното място — вече му липсваше успокоението, което бе извличал от допира на лъвската маска.

Откъм външната стая се чу тътрене на сандали. Един монах почука учтиво и подаде глава.

— Отче? Пратеникът на Феранте е при външната порта.

— Идвам, идвам — махна му да си ходи абатът. — Тур, искам да си починеш добре следобед. Ще пратя някой брат да те събуди, като му дойде времето. Фиамета, ще те чакам тук след обяд. А сега тръгвайте. — Той ги подкара пред себе си, като спря да погледне нещо на писалището на брат Амброзио. Тур последва Фиамета надолу по стълбите и оттам по сенчестата галерия около вътрешния двор. Няколко гълъба се разхождаха тържествено по окъпаната в слънце поляна и кълвяха въображаеми трошици сред тревата.

Каменни скамейки обточваха алеята между извитите в арки каменни колони. Тур не издържа на изкушението и седна на една от тях. Фиамета приседна на ръба в другия й край. Пръстите й докоснаха новата кожена каишка около врата й, после се вдигнаха неуверено към устните и накрая се отпуснаха върху студения камък.

Шепотът на вятъра в близката гора, тихото чирикане и въодушевените трели на птичите песни, приглушените гласове откъм манастира създаваха временна илюзия за покой. На Тур му се искаше да е истина. Красотата на деня му изглеждаше като жестока шега. Потяща се, грухтяща, тъпа заплаха като онази, с която се беше счепкал предната нощ, патрулираше току отвъд каменните зидове. Искаше му се да задържи тази заплаха далеч от Фиамета.

Фиамета още не можеше да си намери място, а очите й святкаха въодушевено.

— Абат Монреале ме взима на сериозно — възкликна тя. — Иска да му помагам… чудя се с какво ли?

— Сигурно за онези шпионски неща — рече Тур.

— Шпионски неща?

— Иска от мен да се престоря на работник и да внеса някакви шпионски неща в замъка в Монтефолия и да ги оставя тук-там. Птиците му не успяват да влязат.

— Иска да излезеш? През обсадата?

— С вас нали се вмъкнахме през обсадата. — На косъм. — Иска да тръгна след като се мръкне.

Фиамета застина. Тур си помисли, че ще каже „Бъди внимателен“ с онзи тон, който майка му използваше всеки ден, когато той тръгваше за мината. Но вместо това тя бавно каза:

— Къщата на баща ми е в другия край на града. Едва ли ще имаш възможност да идеш там и да видиш какво се е случило, но ако все пак успееш… тя е последната къща на Виа Новара. Голяма и квадратна. — Тя млъкна, после в гласа й най-после се прокрадна тревога: — Абат Монреале не очаква от теб да направиш нещо много сложно, нали?

— Не. — Той отмести очи от нея и погледна към потъналата в слънце морава. Едно малко коте дебнеше гълъбите. Ушите му бяха големи, козината на черни и сиви райета, а лапичките бели и някак твърде големи. Мустачките му стърчаха напред, а очите му почти се кръстосваха, толкова съсредоточено гледаше. Сниши се и задничето му се залюля в следващия етап на сериозната подготовка.

Женитба. Сгорещената мекота на това момиче — изцяло негова? Но какво ако… абат Монреале сигурно щеше да го спомене, ако… Той изтърси, без да се замисля:

— Мадонна Бенефорте, не сте сгодена, нали?

Тя се дръпна назад и го погледна неспокойно.

— Не. Защо питаш?

— Просто така — смутолеви той.

— Добре — каза тя със слабоват гласец. Скочи, шумолейки с полите си, и заобиколи пейката. — Трябва да ида в параклиса. Довиждане. — И закрачи към края на галерията.

В тревата котето скочи и пропусна. Гълъбите се разлетяха с плясък. Котето се загледа нагоре, биейки с опашка и скърцайки със зъбки, докато и последната надежда не се скри над покривите. После се оттегли вдървено, излъчвайки смущение на вълни, дойде при Тур и се излегна в краката му. Вдигна очи към него и измяучи жално и протяжно, сякаш Тур можеше по желание да извади безкрили гълъби от джобовете си като магьосниците по панаирите. Точно в момента Тур се чувстваше твърде далеч от всякакви магии.

Вдигна котето и го почеса зад ушите.

— И какво щеше да правиш, ако беше хванал някой гълъб, котаранчо? Та птиците са по-големи от теб. — Котето замърка щастливо и започна да муши главица в ръката на Тур. — В планините, където съм роден, има птици, които биха те схрускали за закуска. Първо трябва да пораснеш още малко. — Тур въздъхна.

 

 

Тур прекара остатъка от предобеда, като помага според силите си на притеснените монаси. Въртя ръчката на кладенеца, носи вода на войниците по стените и помогна да наредят набързо скованите маси за обяд, както и да ги приберат след това.

Мислеше, че е прекалено напрегнат, за да заспи, но от уважение към абата легна на сламената си постеля. Спалното помещение беше хладно и тихо в топлия следобед. Докато се усети и ето че някакъв монах го разтърсваше, вадейки го от поредния неприятен сън, от който за щастие не помнеше нищо. Последните червени лъчи на скриващото се зад западните хълмове слънце се провираха като любопитни пръсти през тесните високи прозорци и в тях танцуваха оранжеви прашинки.

След вечерята, състояща се главно от пържени филийки, поръсени оскъдно с настъргано сирене и чесън, брат Амброзио отведе Тур в пералнята, за да изпробва няколко ката дрехи. Откриха късо бакъреночервено палто и истински плетен клин от боядисана в червено прежда, които бяха достатъчно големи, за да му станат. Дрехите не бяха нови, но изглеждаха прани сравнително скоро. Тур никога не беше имал истински клин, само груби гащи, които майка му шиеше „свободни, за да има място да растеш“. Сега се взираше надолу към прилепналия червен клин с чувството, че е твърде ярък и неприличен. Кръгло червено кепе довършваше тоалета му.

Излязоха от пералнята и тръгнаха през манастирския лабиринт. Стигнаха да потънал в здрач малък вътрешен двор в подножието на камбанарията на параклиса и брат Амброзио спря. Един монах със затъкнато под колана расо — виждаха се белите му пищялки — се спускаше тромаво по гъстата лоза, с която бяха обрасли стените на кулата. В зъбите си стискаше голяма ленена торба. Амброзио затаи дъх, когато единият обут в сандал крак се подхлъзна, но монахът се справи и довърши спускането си без инциденти.

Задъхан от усилието, той оправи расото си и тикна издутата торба в ръцете на Амброзио. Издутините се движеха.

— Ето ти торбата с прилепи. Вече мога ли да ида да вечерям?

— Благодаря ти, братко. Не беше толкова трудно, нали?

Монахът му хвърли поглед, изпълнен с неприсъща за един брат липса на братска любов.

— Следващия път — изхъхри той — опитай сам. Едва не се пребих, докато ги уловя, а два успяха и да ме ухапят. — Той показа миниатюрните ранички по пръстите си, като изстиска няколко капки кръв за доказателство. — „Изпей песента — рече ти — и сами ще паднат в торбата“. Ха! Обаче не паднаха!

— Заклинанието трябва да се изпее с искрена любов и от сърце — сгълча го брат Амброзио.

— Към прилепи? — Устните на монаха се извиха гневно.

— Към всяко Божие създание.

— Точно така. — Монахът му се поклони присмехулно. — Ще ида да вечерям — стига да е останало нещо за ядене — преди абатът да е решил, че му трябват кофа стоножки! — И се отдалечи с решителна стъпка.

Брат Амброзио внимателно прихвана извиващата се торба и продължиха.

Свещи осветяваха работната стая на абат Монреале. Фиамета седеше на едно преобърнато каче край масата в средата, подпряла брадичка с ръце. Тур я погледна тревожно. Изглеждаше уморена, но не и нещастна. Абатът крачеше напред-назад.

— А, добре — каза той, когато Амброзио и Тур влязоха. — Тур. Искам да се огледаш из стаята и да кажеш дали забелязваш нещо ново.

Смутен, но изпълнен с желание да съдейства, Тур бавно обиколи масата. Препарираният крокодил все така се зъбеше от ъгъла, а дали Монреале беше разместил безпорядъка по масата, Тур не можа да прецени.

— Не, отче.

Монреале се усмихна тържествуващо по посока на Амброзио.

— Какво имаше на масата пред Фиамета? Не гледай!

— Ъъ… поднос.

— А какво имаше на подноса?

— Ами… не знам.

— Добре.

Монреале прокара ръка пред очите на Тур и младежът моментално погледна към масата.

Върху подноса бяха наредени дузина бели барабанчета от опънат пергамент, толкова малки, че се събираха в шепа. Тур можеше да се закълне, че преди миг ги нямаше там.

— Невидими ли ги бяхте направили, отче? — Тур взе едно и го заоглежда от всички страни.

— Не. Де да можех. Или да можех да ги направя по-малки, или да ги маскирам като някаква друга, по-обикновена вещ. Просперо Бенефорте щеше да се сети за нещо по-хитро, сигурен съм. — Монреале въздъхна със съжаление. — Нямахме време за повече експерименти. Но поне е много трудно да ги забележиш. Все пак, постарай се да ги сложиш на места, където няма да се виждат. Без обаче нещо да докосва или навлажнява мембраната. Трябва да могат да вибрират свободно.

— Какво правят всъщност?

— Те са миниатюрни уши. Двойки от уши и усти. Каквото всяко ухо чуе в замъка в Монтефолия, свързаната с него уста ще го каже на съответния монах тук, в „Свети Джеронимо“. Тъй като всяка уста изисква по един монах, който да я следи, моля те опитай се да ги поставяш на места, където е вероятно да бъде казано нещо важно.

— Ще се опитам, отче. Колко време траят?

— Само ден или там някъде. Трябва да изнамеря начин да удължа живота на това заклинание. Така че не ги задействай преди да си ги заложил. Това е вариант на заклинанието, което използвам при птиците, но досега не съм чувал някой да го е опитвал, без да има живо същество от другата страна на връзката. Мислех дали да не използвам хлебарки, но те са склонни да се разбягват, освен ако не ги осакатиш предварително, но тогава пък са склонни да умират.

А Тур си беше помислил, че онова подхвърляне за стоножките е било шега.

— Чудя се дали и друг е опитвал това преди мен и се е провалил, или е постигнал частичен успех и го е запазил в тайна… Твърде много тайни има в нашата работа. Ако всички магьосници предоставяха знанията си за общото добруване, вместо всеки да си стиска малките тайни, какъв напредък можехме да постигнем! Дори и в лоното на Църквата ни делят гордост и страх. Отдавна обмислям тази идея, но ако днес не ми беше подсказано, че пергаментът може да се разцепи и от еднаквите половинки да се направят ухо и уста, за да се впрегне естественото им съответствие, можеше и въобще да не разреша проблема как да накарам ухото да чува, при положение че има живот само от едната страна. Но сега двете са едно, или едното е две.

— Не трябва ли и аз да нося една уста, за да можете да ми говорите?

— Уви, де да можеше. Но ти не си обучен маг и няма да можеш да поддържаш заклинанието, което усилва звука. — Той се намръщи притеснено. — Надявам се да преодолеят разстоянието. Можем да ги изпробваме само в рамките на манастира. Моля се заклинанието да е достатъчно силно, за да пренесе звука от замъка в Монтефолия до „Свети Джеронимо“.

Монреале наслага половината барабанчета в една стара брезентена торба, заедно с купчина дрехи и други вещи, каквито един безработен леяр би носил със себе си. Амброзио внимателно откачи ленената торба от една от подпорните греди на тавана. Тур се обърна към Фиамета:

— Добре ли мина денят ви?

— Да — бодро рече тя. — Макар да беше почти същото като онова, което вършех и за папа. Изглежда, от доста време ме е използвал като чирак, без да плати таксата за разрешително. — Тур не можа да прецени дали е доволна, или раздразнена от този факт, но някаква зле прикрита самоувереност искреше в очите й. Той установи, че на свой ред й се усмихва. Тя прошепна, прикрила уста с шепа: — Разцепването на пергамента беше моя идея. Папа правеше нещо подобно, само че с кожа, когато искаше да си отвори тайна преграда в портмонето, та оттам се сетих.

Монреале вдигна последното кръгче пергамент и го загледа разсеяно.

— Каква благодат би било… Представете си, че всяка година Църквата издаваше сборник с най-добрите нови заклинания и изпращаше копия във всяка енория. Хората може би ще се откажат от тайните си и ще се състезават за честта да попаднат в сборника… А, добре. Така-аа… — Монреале завърза новата торба на Тур, — имаш ли други въпроси?

Въпроси нямаше. Всичко беше повече от ясно. А за болезнения възел от тревоги в стомаха му Монреале не можеше да направи нищо. Но гномът беше обещал, че ако иде при огъня, ще живее. Колко струваше думата на един гном?

— Отче Монреале, бива ли да се доверявам на думата на един демон?

— Какво? — Монреале се завъртя сащисан. — Какъв демон?

— Гном. Казваме им планински демони. Говорих с един в мината.

— Ох. — Монреале изпухтя облекчено. — Не ме плаши така, момче. Гномите не са демони.

— Не са ли?

— Разбира се, че не са. Гномите — както и елфите и дриадите и цялата им пасмина — са, ъъ, естествени свръхестествени раси. Така да се каже. Владеят материалната магия, всеки според природата си, но тя е наследствена, а не придобита. Никой от тях не може да надскочи природата си, както би могъл да се научи един човешки маг, съчетаващ духовната и материалната магия. Бащите на нашата Църква ги определят като отделно творение на Бога, но нито от тялото на Христос като хората, нито под господството на хората като, да речем, конете. Те са просто… различни. Имат дълъг живот в сравнение с човеците, някои поне, но все пак са смъртни. Колкото до естеството на душите им, съществуват няколко теории и ереси, но нищо не се знае със сигурност. Бог ги е създал, следователно имат някакво предназначение, но пък Бог е създал също лъвовете, вълците и въшките. Не бива да им позволяваме да ни се пречкат. За щастие, Духовната магия на Църквата може при нужда да надвие тяхната материална магия. — Монреале се беше оживил. Тур очевидно бе отворил кранчето на ентусиазма му.

— Но какво е демон тогава?

Монреале се поколеба и отново стана сериозен.

— А. Боя се, че за нас демоните са същите като турците. Братя. Произходът им е човешки и следователно злото им е неизмерно по-опасно от дребните злобни номерца на срамежливия народ.

Фиамета вдигна рязко глава. Страх присви очите й, страх пред нещо, за което Тур дори не смееше да си помисли.

— Какво точно представляват демоните, отче?

Монреале се свъси притеснено.

— Разбери, Фиамета. Не бива да обсъждаш този въпрос без подходящото духовно наставничество, иначе рискуваш да изпаднеш в ерес или грешка. Не трябва да има колебание в светогледа ти. Ако навлезеш в практикуваното на магията, както се надяваш да стане, ще бъдеш изложена на известни… изкушения, непознати за невежите.

— Това има ли нещо общо с папа? — настоя Фиамета.

— Уви, да. — Монреале млъкна.

— Демоните са духове. Папа не е демон!

— Не още, да. Но може би го грози опасността да се превърне в такъв. Разбираш ли, изповяданите духове отиват при Бог. Някои чисти души отиват при него дори без изпълнението на тези религиозни тайнства. Но при определени случая — най-често при внезапна и ненавременна смърт, при злополука или убийство — духът остава в нашия свят.

— Така каза и папа.

— Да. Повечето от тях с времето избледняват, стапят се като дим на вятъра, изгубени както за Бога, така и за хората. Или най-малкото, за човешките сетива. Такива духове могат да бъдат заробени за известно време към пръстен-оковник или към някаква друга материална матрица, да бъдат хранени и поддържани.

— В какъв смисъл „поддържани“?

— О, има множество обреди. Истински ефективното се омесва с цял куп глупотевини, някои безвредни, други ужасни — самите обреди са част от греха да държиш оковник, извън това, че възпрепятстваш възхода на душата към Бога. Както когато някой недообучен още маг се въобразява, че големите престъпления дават голяма сила. Той често обърква всичко, което със сигурност кара Луцифер да си умира от смях. Пълни глупости, но твърде вредни. Ненавиждам подобно невежество. Когато поддръжката бъде преустановена, заробеният към пръстена дух започва да избледнява.

— Не отива ли в ада?

— Адът, както разкрива великият свети Августин, не е място. Адът е вечност. Което не е същото като края на времето. Адът е точно тук и сега. Както и раят. В известен смисъл. — Забелязал сащисаните физиономии на Тур и Фиамета, той махна с ръка. — Няма значение. Има и друга категория духове. Понякога и незнайно как, един дух може да стане самоподдържащ се, без тяло или пръстен, или някаква друга материална котва. Някои стават грехояди, прехранват се от страх, гняв, отчаяние — и се стремят да увеличат тези грехове, така че да си осигурят прехраната. Други издирват вещици и магьосници и се опитват да спечелят помощта им чрез изкушение. Такъв е произходът на истинските демони. Слава Богу, те са изключително редки. Много по-редки, отколкото би предположил човек, ако вярва на преувеличените приказки на простия народ.

Монреале потърка лице, сякаш да изглади дълбоките бразди на тревогата.

— Но ако съдим по привидението, което описа ти, призрачната сила на Просперо Бенефорте вече наближава границата на необходимата за това мощ. Да създадеш временно тяло от нещо толкова ефимерно като дима е било истински подвиг. Попадне ли в ръцете на Феранте, окован към пръстен, подхранван… с нещата, с които Феранте би го подхранвал, той може да се превърне в истинско бедствие.

— Папа не би причинил никому зло!

— Просперо Бенефорте беше човек. Сравнително добър човек, според човешките стандарти. Донякъде обременен от леност и чревоугодничество… навярно подвластен до известна степен на гордостта и гнева. И на алчността. Ние всички, дори и най-добрите сред нас, сме в крайна сметка грешници. Може и да устои на Феранте за известно време. Но рано или късно съблазънта на живота, или най-малкото на възможността за съществуване в света на волята, ще се окаже неустоима. Самият аз не бих могъл да устоя на подобна съблазън, черпейки сили само от собствената си воля. Бих могъл само да се оставя на милостта на Бога и да се моля за избавление.

Фиамета седеше изстинала и вдървена. Тур виждаше как се бори с тази нова и неуловима заплаха.

— Той молеше за помощта ви — повтори тя.

— Да — съгласи се Монреале. — Надявам се да не ме е сбъркал с Бог. Ще ти съставя някои специални молитви, Фиамета. А междувременно ще се опитаме да спрем Феранте с всички останали средства, които ни е дал Бог.

Абат Монреале заведе Тур на едно място върху южната стена, отдалечено както от задната врата, така и от централната порта. Наложи се да се покатерят по покрива на пералнята, за да го стигнат. Нямаше луна, а брат Амброзио беше затъмнил лампата си. Тур се взря, заповядвайки на очите си да прозрат между дърветата на гората отдолу. Щом той не виждаше войници, може би и те нямаше да го видят.

Монреале и Амброзио приличаха на привидения, само белите ленени ръкави на Фиамета изпъкваха като бледи петна в нощта. Тур се беше надявал Монреале да извади отнякъде шапка-невидимка, но абатът само измърмори някакво заклинание, размахвайки ръце около него. Може би ставаше по-чувствителен с цялата тази магия наоколо му, защото за пръв път усети нещо, пък макар и само като намек за неопределеност, която го обгърна при думите на Монреале.

— Ще ме видят ли въобще? — прошепна Тур.

— По-скоро няма да са склонни да те видят — измърмори в отговор Монреале. — Заклинанието е подобно на онова, което хвърлих върху малките уши. След няколко часа действието му ще премине. Ако хората на Феранте зърнат форма или чуят звук, ще го отдадат на животно или на обтегнатите си нерви. Но ако се натресеш върху някой, както си направил вчера, заклинанието няма да ти помогне. Така че си отваряй очите.

Нима едва снощи беше пристигнал в „Свети Джеронимо“?

— Да, отче.

Тур хвана въжето, подръпна го за проба, преметна крака и седна на ръба на стената. Нагласи кепето си по-здраво. Фиамета стоеше на покрива, обвила с ръце тялото си в напразен опит да се предпази от нощния хлад, полата й бе издута като тъмен балон. Тур не виждаше лицето й.

— Тур… — каза тя. — Внимавай. Ъъ… новите дрехи ти отиват.

Тур кимна ободрен. Остави въжето да се плъзне в ръцете му и започна да се спуска.