Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spirit Ring, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,8 (× 38 гласа)

12.

Тур седеше много, много неподвижно. Възбудата на усойницата беше преминала, но сега, вместо да се вмъкне под кръстосаните му крака като в дупка, тя се бе увила около прасеца и бедрото му. Заради топлината, изглежда. Тур усещаше студените хлъзгави люспи през тънкия си клин, докато змията се притегляше с още няколко пръста нагоре. Не се ли появеше по-силен източник на топлина от него, влечугото явно нямаше да го остави на мира.

Тур не смееше да помръдне дори тъмното ленено платно, което покриваше главата и тялото му и под което беше толкова задушно, че едва си поемаше дъх. Мехурът му беше пълен, а носът го сърбеше нетърпимо. Ужасяваше се при мисълта, че може да кихне. Опита да размърда носа си като кривеше и разтягаше устни, но и това не помогна особено. Колко ли време беше минало, откакто двамата некроманти бяха излезли от изсечената в скалата стая? Цяла вечност? Само дето гробовният мрак си оставаше гробовен, неразсеян и от най-слабия сив намек за зазоряване. Ако можеше да види проклетото влечуго, щеше да се опита да го сграбчи зад главата. Но да го търси пипнешком в тъмното… Но пък и не можеше да седи още дълго така. Студеният каменен под крадеше топлината от изтръпналия му задник, а мускулите на краката му, останали твърде дълго в едно и също положение, можеше всеки момент да се схванат болезнено.

Движението, когато най-после дойде, не бе горещо очакваното оттегляне на усойницата, а поредното за тази нощ стържене на ключ в ключалката. Змията се стегна още повече около крака на Тур. Някой влезе и отиде до отсрещната стена. Слабо тракане като от керамични съдове беше последвано от тихо гъргорене, сякаш някой изливаше течност от стомна. После — Тур застина още повече, ако това изобщо беше възможно, макар сърцето му да се блъскаше като чук в гърдите — се чу гласът на Вители, припяващ нещо кратко на латински. Змията се размърда. Пауза, после, с нарастващо нетърпение в гласа, Вители повтори думите. Змията се разви още малко, но не понечи да слезе от скута на Тур. Е, може би беше проста селска змия. Може би не разбираше изтънчения книжовен латински на Вители. Тур с мъка преглътна напиращия в гърлото му истеричен кикот.

— Проклета тъпа змия! — изруга Вители. — Може пък да е избягала. Утре ще трябва да пратя да намерят друга.

После си тръгна и заключи вратата. Змията сърдито изсъска и Тур примигна. Трябваше да се опита да я сграбчи…

Чу се едва доловим топуркащ звук. Тур успя да го чуе само благодарение на каменната тишина и нощното безмълвие. Змията, изглежда, също го чу, надигна глава и я залюля, после, увивка след увивка, се спусна по крака на Тур и изпълзя изпод лененото платно. Сякаш минаха векове, докато се изхлузи цялата. Тур задържа дъха си още няколко секунди, после го изпусна шумно, изтърколи се от тесния затвор на масата и скочи отгоре й. Посегна към един политащ железен свещник, като по-скоро го усети, отколкото го видя, и успя да го сграбчи преди да е паднал с трясък на пода. Очите му, които допреди секунди се бяха напрягали в пълния мрак под платното, сега успяваха да различат неясни сенки на слабата, отразена от езерото светлина, която се процеждаше през прозореца — масата, на която беше клекнал, сандъците върху дървените магарета. Но не беше достатъчно светло, за да види змията.

— Майстор Бенефорте — с треперещ глас се примоли той, — ще запалите ли една свещ? — Никакъв отклик. После, още по-неуверено: — Ури? Моля те!

С треперещи ръце Тур заопипва плота на масата. Листа, ножове, студени метални инструменти. Малка кутия. Кутийка с прахан? Тур я отвори, но вътре имаше само ситен прашец. Понечи да оближе пръсти, за да определи вкуса му, но после реши, че няма да е разумно, и вместо това ги отри в туниката си. Странни дращещи звуци долетяха откъм пода, съскане и кратък животински писък, за чийто произход Тур се опита да не мисли. Можеха ли змиите да се катерят по краката на маси? Беше чувал за змии по клоните на дървета…

Със следващата, по-голяма кутия, извади късмет. Кремъкът и стоманата натежаха познато в ръцете му. Откри праханта на треперливата светлина от искрите на кремъка и след няколко опита успя да запали една треска. Която едва не изгасна, докато я поднесе към фитила на една свещ, но восъкът подхрани миниатюрното синьо пламъче и то избухна в жълт пламък. Коленичилият върху масата Тур реши, че това е най-прекрасният пламък, който е виждал. Поднесе треската към него и запали всички свещи в свещника — шест почти напълно изгорели бучки восък. После се огледа за змията.

Нищо чудно, че й бе отнело цяла вечност да се източи изпод масата. Беше дълга цели четири стъпки. Беше се навила край едната стена близо до чинийка с мляко. Челюстите й бяха разтворени широко, гърлото раздуто — задната половина на много голям плъх стърчеше от устата й. Задните крака на плъха ритаха спазматично, а опашката му биеше безпомощно въздуха.

Без да се замисля, Тур скочи към змията, стисна я здраво с две ръце през пълното гърло, така че да не може да изплюе плъха, да се извие и да го ухапе, после изтича към прозореца и я избута през решетките. След миг глух плясък долетя откъм езерото долу. Тур се отпусна задъхан на пода. Минаха няколко минути преди другите му проблеми да се затълпят един през друг в главата му.

Огледа се и реши, че Вители е донесъл чинийката с млякото за змията. Със сигурност не беше предназначена за убитата котка. Сбърчи лице при вида на отвратителната купчина животински останки, която лежеше в центъра на сложна диаграма, начертана с червен и бял тебешир на пода — кръвта вече се съсирваше. Заобиколи внимателно линиите и огледа вратата. И от тази страна бравата не се отваряше без ключ. Колко време всъщност беше минало? Стражите горе със сигурност вече бяха забелязали отсъствието му и бяха претърсили навсякъде. Но не и тук. Тур беше повече от убеден, че никой не слиза тук доброволно — освен Феранте и Вители.

— Майстор Бенефорте? — прошепна Тур. — Ури? Майстор Бенефорте? Можете ли пак да отключите вратата?

Но и този път духовете не му отговориха. И все пак Тур беше видял Бенефорте. А силното усещане за присъствието на Ури го беше довело тук. Той огледа листата, разхвърляни по масата. Призоваващото заклинание принуждаваше един дух да се яви, независимо дали иска, или не. Не му се вярваше да е чак такъв късметлия, че да открие нужната рецепта, надраскана някъде тук. Заобръща листата. Латински — разпознаваше по някоя дума тук-там.

— Майстор Бенефорте, моля ви!

— Какво? — Раздразненият глас звучеше болнаво и треперливо, но някак по-енергично. Не така измъчено като при по-ранните отчаяни опити на Бенефорте да говори. Тур се обърна, впивайки поглед във всеки ъгъл на стаята, но течението, раздвижващо пламъците на свещите, този път не разлюляваше прашни силуети. Само глас и толкова.

— Къде… къде е брат ми? Можете ли да го видите от мястото, където сте вие? Той защо не говори? — попита Тур празното пространство.

Дълго мълчание. Тур започна да се притеснява, че духът на Бенефорте е напуснал стаята и го е изоставил. После чу неохотния шепот:

— Той е по-немощна сянка. Не е прекарал години, въздействайки чрез силата на духа върху материалния свят, както правех аз благодарение на професията си, на изкуството си. Сега тленната ми плът я няма и слепите ми очи се отвориха за такива видения… но… не смятах, че толкова много ще ми липсват усещанията на жалката ми плът… — Бавният глас заглъхна в неизречен копнеж.

— Как мога да ви спася? Какво трябва да направя? Вители каза, че смята да зароби брат ми утре вечер!

— Феранте може и да не се окаже толкова лош господар, комуто да служиш — промърмори замислено гласът на Бенефорте. — Феранте, Сандрино, Лоренцо… принцът си е принц. Службата си е служба… Феранте спомена, че щял да заповяда да отлеят моя Персей.

— А според мен е по-вероятно да го претопи и да използва метала за оръдия! — рече Тур.

— Вярно, досега се е проявявал като покровител по-скоро на военните изкуства, отколкото на изкуството на скулптурата. Но не е защитен срещу чара на величието, въплътено в скулптурната форма. Като възвеличи себе си чрез моя Персей, той ще обезсмърти и мен…

— Но вие сте мъртъв — отбеляза Тур. — Преди три нощи викахте за помощ, сякаш от това зависеше спасението на душата ви! — „Буквално.“

— Е, душите… какво да ти кажа… — Призрачният глас заглъхна. — Защо да бързам към онзи свят, в края на краищата?

— Можете ли да… да видите другия свят? — попита Тур благоговейно. Дори уплашено.

— Зърнах светлина… почти болезнено ярка. Направо болезнена.

„Но ти би трябвало да идеш там. А не да останеш тук.“ Духът, който му говореше сега, нямаше нищо общо с паникьосаното привидение отпреди три нощи, осъзна Тур и тръпки полазиха по гърба му. Доколко черните ритуали на некромантите бяха вече отслабили волята на Бенефорте?

— Вители не е принц. Бихте ли искали да служите нему?

— На този милански аматьор? Второразреден нещастник — с лекота бих могъл да го… — Блясък като онзи, който се отпечатва върху затворените клепачи след заслепение с ярка светлина, пресече зигзагообразно стаята. Изблик на… гняв? На чиста воля? „Баща ти може би го грози опасността да се превърне в демон…“

Тур потръпна. Ако духът на Бенефорте вече се поддаваше на покварата, още колко можеше да му се доверява? Вече не изглеждаше да се бори срещу намеренията на Феранте. „Не съм закъснял, не!“.

Но какво би могъл да направи? Телата — Вители и Феранте, изглежда, се нуждаеха от телата, за да завършат дяволските си ритуали. Можеше ли да ги изнесе някак от замъка? Не би могъл да вдигне сам дори един от тези пълни с каменна сол сандъци, та какво оставаше за двата? А оставаха стълбите, които трябваше да изкачи, и стражите, покрай които да мине. Смътната представа как подпалва стаята и превръща труповете в пепел отстъпи пред очевидната липса на достатъчно гориво. Ако телата бяха само частично унищожени, можеше ли Вители да ги използва?

Тур клечеше пред ключалката. Изведнъж странно, познато проблясване погъделичка крайчеца на окото му. Той завъртя глава и огледа сенките из стаята. Дали Бенефорте — или Ури — не се опитваше да придобие материална форма? Онази неясна, движеща се сянка до стената не беше плъх, нито (ужасна мисъл) още една змия. Сянката се отдели от стената, придоби измерения и се шмугна да се скрие зад крака на едно от дървените магарета. Дребно джудже, няма и две стъпки високо…

— Божичко! — стреснато възкликна Тур. — Не знаех, че и тук си имате гномове!

— Има една малка колония в хълмовете западно от града — отбеляза призрачният глас на Бенефорте, зловещо разговорлив.

— Мислех, че живеят само в планините, далеч от хората. И че не се приближават до градовете.

— По принцип това е вярно. Но магията ги привлича. По едно време се бяха превърнали в истинска напаст. Пробиваха си тунели под къщата ми да ме шпионират какви ги върша в работилницата. Досадни са и обичат да ти разместват нещата, но не са толкова зловредни, ако не ги нападаш.

— Да, и нашите в Брюинвалд са същите — съгласи се Тур. Неясната дребна фигурка се шмугна към по-близкия крак на магарето. Очета като мъниста проблеснаха към него.

— Веднъж хванах един — впусна се в спомени Бенефорте. — Накарах го да ми донесе необработено сребро и берил. Кълнеше се, че по тия места нямало злато. Накрая го пуснах и оттогава цялата им пасмина гледаше да стои по-далеч от работилницата ми. Не са ме тормозили оттогава.

— Мислех, че ги привлича най-вече млякото, защото не могат да го намерят под земята. Или поне в планините е така. Понякога крадат от ведрата, ако са оставени без надзор, веднага след като стопаните са издоили кравите или козите. Имаше една дойка в селото ни, която си навлече големи неприятности, когато откриха в къщата й късчета самородно сребро — обвиниха я, че ги е откраднала или че е лягала с миньори, които са ги откраднали от шахтите. Но тя се кълнеше, че ги разменяла с гномовете срещу мляко.

— Мляко, да — чу се тъничък обнадежден гласец. — Ние обичаме мляко.

— Използвах мляко за примамка в капана си за гномове — потвърди Бенефорте. — Иначе те се хранят предимно с хляб, направен от лишей, който отглеждат под земята. За тях млякото е по-ценно и от вино. Никога не съм чувал да крадат вино.

— Майка ми тайно им оставя мляко в навечерието на Вси светии — призна Тур. — С молитва за безопасност в мините. Брат Гларус не би одобрил това. На следващия ден паничката винаги беше празна.

— Те плуват в камъка, както човек плува във вода. Странно… — Гласът на Бенефорте се поколеба. — Сега мога да ги виждам. Макар че очите ми са… Виждам навсякъде, през скалата. Половин дузина от скалния народ се мотаят под замъка, откакто Вители пристигна и подхвана… заниманията си. Мисля, че Вители по някакъв начин ги притеснява.

„Вители притеснява всички ни.“ Възлесто пръстче посочи чинийката с мляко иззад крака на магарето.

— Не е капан, господари? — попита джуджето. — Вие не го искате, нали?

— Млякото не е мое — каза Тур. — Можеш да го изпиеш, доколкото зависи от мен. Вители го остави там заради змията. Но не мога да ти гарантирам, че не е отровено или нещо друго.

— Трябва ти солницата ми — самодоволно рече Бенефорте.

Тур погледна към масата.

— Отнесли са я. — Феранте едва ли би оставил статуетка от масивно злато тук, та дори и да не притежаваше магически свойства.

— Имам ли всъщност нужда от солта, за да фокусирам… — продължи замислено гласът на Бенефотре. — Очите ми виждат добре и ако смея да погледна…

Тур не видя нищо, но присъствието, което усети до чинийката, накара космите по ръцете му да настръхнат. Непрозрачната бяла повърхност на течността потрепна.

— Вители му е сложил опиат, за да приспи змията — докладва гласът на Бенефорте. — Мога ли… смея ли…

Син пламък лумна от повърхността на млякото, издължи се и угасна.

— Вече е пречистено — каза Бенефорте ликуващо. — Не бих могъл да направя това, докато носех товара на плътта си.

Тур погледна неспокойно към диаграмата и нечистото приношение на пода. „И вчера не би могъл да го направиш, бас държа.“

Гномът предпазливо прилази до чинийката.

— Благодаря ти, господарю — обърна се той към Бенефорте. Където и да беше той.

Още един гном, и още един, се отделиха от стената до първия. После се опряха в пода с чворестите си малки ръце и залокаха млякото, също като три мършави котки около паница. Тукашните гномове бяха по-светли на цвят от гранитеносивите малки човечета в Брюинвалд, с жълтеникав оттенък на кожата, като монтефолианския пясъчник. Двамата новодошли бяха голи, макар предводителят им да носеше престилка като планинските си братовчеди. Млякото намаляваше бързо. Предводителят вдигна чинийката, голяма колкото главата му, и я облиза, докато не остана и капка. Черните му очички метнаха един поглед към Тур над ръба на чинията, после, съвсем внезапно, и тримата се стопиха в камъка и изчезнаха, без дори да кажат „благодаря“.

Тур примигна и отново опита ключалката. Не помръдваше.

— Майстор Бенефорте? Как да ви спася? И брат ми? — „И себе си?“

— Уморих се… — въздъхна призрачният глас. — Повече не мога да говоря.

Не толкова уморен, колкото гледащ да изклинчи беше духът на майстор Бенефорте, мрачно отсъди Тур. Лоша работа. Опита се да раздвижи мозъка си през мъглата на изтощение, от което лицето му изтръпваше, а главата му се въртеше. Краката едва го държаха. Бръкна в туниката си. Бяха му останали още две ушета. Три, ако се опиташе да намери по-добро място за онова, което беше оставил в спалното над конюшните. Абат Монреале изрично го беше помолил да се опита да вмъкне уше при пленената дукеса, която държаха в кулата. Е, беше се промъкнал в тъмницата, нали така. Беше работа на Монреале да се противопостави на черната магия. А работата на Тур бе да следва нарежданията му. Ако можеше. Челюстите му се сковаха.

Не можеше да мине покрай стражите, докато не измислеше как да се измъкне от тази стая. По масата и лавиците бяха нахвърляни какви ли не инструменти — ако не друго, можеше поне да строши ключалката. Но когато се приближи до вратата с грабнато наслуки шило, откри, че не може нито да пъхне металното острие в ключалката, нито да го подвре под пироните. Ключалката беше омагьосана, защитена сякаш от някакво невидимо, нечупливо стъкло. Разбира се, призракът на Бенефорте не бе имал проблеми с това. Призракът на Бенефорте минаваше и през стените, ако поиска. Тур изскърца със зъби.

— Майстор Бенефорте. — Постара се гласът му да прозвучи жаловито и умолително. — Пуснете ме, моля ви.

Никакъв отговор.

— Заради Фиамета!

Единственото, което чуваше, беше тътенът на кръвта в собствените си уши.

— Ури, ако ме обичаш! — Преглътна пискливия обертон на паниката. В неоткликващата тишина ужасната мисъл да остане в капана на тази клетка заедно с мъртвите и закъснелият потрес от наблюдаваната черна магия се стовариха като чук отгоре му. — Помогни ми!

Този път присъствието, което усети, не беше хладната сила на Бенефорте, а нещо първично и диво. Странно синкаво сияние се уви около желязната ключалка като миниатюрна светкавица. Когато резето се освободи със силно изщракване, присъствието се отдръпна рязко като ранено животинче. „Боли.“ Деянието беше коствало болка и воля. Ури наистина беше тук. Ням, но не и безсилен. Не и марионетка на Вители, още не.

Тур сведе глава и прошепна:

— Благодаря ти, братко.

После отново запали светилника с лоената свещ, който беше взел от стража. През цялото време той беше стоял на пода до крака на масата, без никой да го забележи. И защо окото на Феранте да бъде привлечено от нещо толкова скромно и познато? Тур духна восъчните свещи, тихо се изниза от стаята и затвори вратата. „Все ще се върна някак, Ури. И тогава ще имам план. Ще се върна с абата. И с армия.“

Трябваха му няколко мига да се ориентира в коридора. Заизкачва се предпазливо по тясното стълбище, напрягайки слух и за най-слабия дъх или изскърцване на дебнещ в засада войник. Никой не го чакаше в коридора към затворническите килии. Стълбището се виеше като змията на Вители, все по-нагоре и по-нагоре в сърцето на замъка. В пълния мрак на горния му край Тур се натъкна на солидна дъбова врата. Заключена, разбира се. Върна се в коридора към килиите.

В крайна сметка болезнено напрегнатият му мехур предреши начина му на действие. Ако се съдеше по острата миризма, тъмното кьоше в края на коридора се използваше за импровизиран клозет и от други мъже. Той се облекчи на същото място, като се опитваше да не вдига шум. После духна свещта, тръгна на пръсти по коридора, остави светилника, легна на каменния под, подложи ръка под главата си, затвори очи и се престори на заспал. Изкривени образи на нощните му приключения се затълпиха в главата му. Заповтаря си наум редактираната версия на събитията, но мислите му скоро потънаха в мрак…

 

 

Мощна псувня го изтръгна от съня. Тялото го болеше от студените твърди камъни и първият му опит да се надигне бе осуетен от болки във всички мускули и стави. Нечий крак в ботуш го ритна, макар и не много силно.

— Какво? Какво става? — измънка сънено Тур. Объркването му бе само наполовина престорено. Наистина беше заспал. Сержантът стоеше над него с лампа в ръка и го гледаше навъсено. Викът му доведе и втори страж, който дотича с изваден кинжал. Тур кихна.

— Къде беше? — попита сержантът.

Залп от кихавици забави отговора на Тур достатъчно, за да подреди мислите си.

— Майко Божия — подсмръкна той. — Никога не съм сънувал по-странен сън! — Седна, разтърка очи и потри носа си. — Аз… заспал ли съм? Извинявайте, обещах да пазя… лудият не е излязъл, нали? — Тур стисна ботуша на сержанта.

— Не.

— Слава богу! За миг ми се…

— За миг какво?

— За миг ми се стори, че е истина. Сънят ми. Кое време е?

— Почти се съмна.

— Не е възможно! Само преди няколко минути ходих да пикая в дъното на коридора.

— Ти изчезна. Нямаше те цяла нощ.

— Не! Вие тъкмо раздавахте вечерята на затворниците. Отидох да се изпикая, после се върнах. Чух дрънченето на баките. А после… а после…

— После какво?

— Внезапно се почувствах страшно уморен. Очите ми направо се затваряха… и реших да полегна на пода само за минутка. И тогава ми се присъни онзи чудат сън… а после вие дойдохте и ме събудихте.

Двамата стражи се спогледаха неспокойно.

— Какво сънува, леярю?

— Лудият кастелан се превърна в прилеп пред очите ми. А после превърна и мен в прилеп. Полетяхме на юг, към Рим. Пълна глупост. Аз никога не съм ходил в Рим. — Тур прокара замаяно ръце през косата си. — Видяхме го целия от птичи поглед. Стражеви светлини блещукаха по Тибър… Папата, целият в сияйни бели одежди, стоеше на балкона на огромен палат. Кастеланът, все така във формата на прилеп — с прилепски уши, но лицето му беше човешко — кацна на рамото на Негово светейшество и му зашепна нещо в ухото. После папата на свой ред му зашепна и го докосна с пръстена си. После литнахме обратно към дома — завърши разказа си Тур. Успя да възпре набралия си скорост език миг преди да добави: „О, ръцете ме болят от летенето!“ Стражите на Феранте имаха основателна причина да вярват в мистерии, но и тяхното лековерие си имаше граници.

— Но ние минахме по този коридор десет пъти! — каза по-младият страж. — Ти не беше…

— Млъкни, Джовани! — прекъсна го сержантът и грубо дръпна Тур да стане. Беше по-нисък от него, но силен. Погледна го с ядни, разтревожени очи. — Мислиш ли, че може да са те омагьосали, леярю?

— Аз… не знам. Никога не са ме омагьосвали. Помислих, че съм сънувал.

— Трябва да те заведа за проверка. При някой, който разбира от тези неща.

Виж, това не влизаше в плановете на Тур.

— Почти се е съмнало, казвате? Божичко. Трябва да се връщам на работа. Господарят Феранте държи оръдието да бъде поправено навреме.

— Къде ще работиш? — попита сержантът и присви очи.

— В градината или в задния вътрешен двор, или както там го наричате. Утре трябва да издигна пещта… днес, тоест.

— Добре. Стига да знам къде мога да те намеря. Джовани, изпрати леяря на господаря Феранте до работното му място. И не говори за това с никого. Аз ще докладвам където трябва.

 

 

Тур имаше силното усещане, че не му остава много време. Мъжете тъкмо се надигаха и тръгваха към кухнята, за да си вземат закуската от горещо шилешко, увито в хляб. Каквито и други грехове да имаше Феранте, поне се грижеше хората му да са добре нахранени. Тур всячески избягваше темата къде е прекарал изминалата нощ.

Излезе в студената утринна мъгла с другите работниците и тръгнаха към мястото на бъдещата леярна пещ в дъното на градината. Изпотъпканата трева се пързаляше под краката им. Но влагата беше измамна — когато погледна право нагоре, погледът на Тур проби тънката мъгла и стигна до високия син купол на безоблачното небе, вече осветено от неизгрялото иззад източните хълмове слънце. Колкото и да се радваше да види светлина след тъмните нощни вълнения, на Тур му се искаше времето да забави ход. Розови лъчи докоснаха кулите на замъка — новата цел на Тур. Твърде скоро.

Той даде указания на работниците, като през цялото време се мъчеше да измисли как да се измъкне от тях и да се добере до онази кула. Нареди тухли по очертанията на бъдещите стени на пещта и се опита да мисли въпреки пулсиращата болка в главата си. Трябваше да внесе уше при дукесата — и да заложи някъде другите две — и да изчезне от проклетия замък най-късно по обяд. После да се добере някак до манастира и да настоява да помогнат с магия на брат му. Можеха ли да се промъкнат с лодка до скалите по тъмно? И да се изкатерят или да се издигнат с магия до прозореца на стаята-гробница? А после какво?

Или да се опита да убие Вители днес следобед, преди да е извършил следващата си серия от нечисти ритуали? Феранте, макар да бе затънал до уши, едва ли беше движещата сила зад целия този масиран набег в тъмните изкуства. Тур потръпна при мисълта как острието в ръката му се плъзва в човешка плът. А беше ли въобще възможно да убиеш маг? Глупав въпрос — спомни си за майстор Бенефорте. Магьосниците умираха като всички. Или… може би не точно като всички. Щеше ли новото убийство да създаде още един злонамерен дух, или нещо още по-лошо? Може би Монреале щеше да може да го опее и да го прати при Бога. Да ги опее всичките.

Тур подреждаше тухлите за пода на пещта и планираше бягството си — веднага щом стигне до края на този ред, под предлог, че отива до клозета. Откъм тежката дървена порта към конюшните в другия край на градината се чу трясък. Тур вдигна очи. Двама едри, наперени лозимонски войници, облечени в стомана и кожа, минаха на заден ход през портата — теглеха нещо. Подвикванията им звучаха твърде бодро, за да вещаят неприятности.

След двамата войници се появи керван от мулета, вързани самар до оглавник. Първото муле беше сиво, второто — светлокафяво с бяла муцуна… пъстрите чулове му бяха твърде познати. О, Господи, та това беше керванът на Пико. Щеше ли керванджията да се издаде, че го познава? Щеше ли след половин час Тур да виси от стената на замъка, обесен за шпионство? Тур клекна зад наполовина издигнатата пещ и трескаво се заоглежда. По дяволите, Пико беше казал, че ще мине напряко през хълмовете към Милано. Кой зъл дух го беше подтикнал да докара товара си от мед в Монтефолия? И то точно сега?

Но осемте мулета минаха неохотно през портата, без следа от Пико или двете му момчета. Подкарваха ги само четирима лозимонски войници. Тур се изправи смутен.

— Хей, леярю! — извика войникът, който водеше кервана. — Къде искаш да стоварим това?

Тур за малко да отговори: „Наредете блокчетата по двойки ей там“ — но в последния момент осъзна грозната грешка и вместо това каза:

— Какво да стоварите? — И тръгна към мулетата. Животните бяха потни и мръсни. Лъскави зелени мухи вече налитаха върху ожулените от кожените каиши места. Едното муле куцаше още по пътя към Монтефолия и сега единият му заден крак стоеше леко свит в коляното, така че да не поема тежестта. Всичките сведоха глави към тревата и бурените в краката си и започнаха да пасат — очевидно умираха от глад.

— Новата мед на господаря. — Войникът отметна покривалото на един от самарите и посочи гордо металните блокчета.

Тур не можеше да отмести поглед от наранените и изтощени животни. Пико никога не бе позволил…

— Къде е Пи… е керванджията? — попита той. Страхът придаде необичайна дрезгавина на гласа му.

— Отиде при Създателя — ухили се войникът. — И ни остави това в завещанието си, нали се сещаш?

Тур преглътна.

— Къде ги намерихте?

— Бяхме на патрулна обиколка, събирахме храна северно от езерото, вчера. Далеч от града. И тъкмо се канехме да обръщаме, когато попаднахме на бивака на онзи приятел сред хълмовете. Лейтенантът реши, че такъв подарък ще се хареса на господаря, така че взехме мулетата. Гонихме ги цяла нощ, докато пристигнем тук. Големи инати, накрая трябваше да ги шибаме с плоското на мечовете, за да вървят.

Да, по хълбоците на няколко от животните се виждаха дълги кървави бразди. Тур трябваше да признае, че кавалеристите на Феранте са били еднакво жестоки и към собствените си животни, както и към самите себе си. Потното, мръсно лице на войника беше набраздено от умора, не по-малка от тази на изтощените мулета. Но на мулетата им липсваше алчното му въодушевление.

— Пи… керванджията не… не се ли противопостави? — Тур се помъчи гласът му да прозвучи хладно и незаинтересовано.

— Испанската стомана на нашия офицер уреди нещата без много бавене. — Войникът млъкна замислено. — Макар че не ми хареса много онова, дето го направи на момчето. Хлапето направо пощуря, след като всичко приключи. Беше като побъркано. Батко му имаше повече акъл в главата си и се опита да го спре. Е, не беше по-лошо от някои от нещата, дето се случиха след последната обсада на Пиза.

— Той… какво направи на момчето?

— Какво, какво — отсече му главата, та да не писка.

— Убил го е? — ахна Тур.

— Че как иначе? — Войникът плю на земята. — Можеше да бъде и по-лошо.

Тур стисна ръце зад гърба си, за да скрие треперенето им.

— И… и двете момчета ли уби?

— Нее. По-умното избяга. — Войникът погледна нагоре. — А, ето ги.

Тур проследи погледа му към вратите на замъка. Феранте тъкмо излизаше в градината, облечен със същата ризница от фини метални брънки и кожените панталони от вчера сутринта. Чиста бяла ленена яка блестеше около врата му, а златната кокарда на зелената му шапка намигаше с диамантите си на слънцето. До него вървеше един мръсен и уморен кавалерист. Прашна черна брада обрамчваше кривата му усмивка и се виждаше, че му липсват няколко предни зъба. Тур се вкамени — но всъщност нямаше основания да очаква, че мъжът ще го познае от странноприемницата на Кати. Тогава дворът тънеше в полумрак, а Тур не се бе приближавал много, докато нещата не взеха такъв ужасен обрат. „Трябваше да го позная по стила му“ — уморено си помисли Тур.

— Така — безцеремонно рече Феранте. — Какво са ни докарали, германецо?

Тур се приближи до самара и се престори, че оглежда съдържанието му.

— Чудесна швейцарска мед, милорд.

— Подходяща ли е за нуждите ни? Ще стигне ли?

— Ще стигне и ще остане. — Тур поглади с пръст знака на майстор Кунц, отпечатан в червеното блокче. — Аз… чувал съм за тази топилня. Металите им са с голяма чистота.

— Много добре. — Феранте се обърна към войниците и откачи една кесия от колана си. Насипа златни монети в шепата си, вдигна ги, така че всички да ги видят, после ги върна обратно и подаде кесията на беззъбия лейтенант да разпредели парите между хората си. Мъжете се развикаха радостно.

— Разтоварете животните, после прати хората си да хапнат — нареди Феранте на лейтенанта. — Мулетата предайте на квартирмайстора, вън от стените. — Феранте тръгна покрай мулетата и се намръщи. — Погрижете се да получат вода и сено и да им се махнат сбруите — преди да отидете да ядете. Кажи на главния коняр да погледне задното копито на кафявото. Моите мулета трябва да се гледат така, че да ми служат дълго.

После се обърна и тръгна към замъка. Под вдървените указания на Тур гладните мъже бързо разтовариха и подредиха медните блокчета на земята до пещта. После, като се смееха и се шегуваха по повод новоспечеленото си злато, войниците поведоха мулетата към конюшните.

Някаква птичка запя откъм белите цветчета на една слива до стената на градината. Работниците отново започнаха да копаят спечената земя. Линията светлина, която пълзеше по земята с издигането на слънцето, стигна до подредените блокчета мед и обля ръбовете им с ослепителен червен огън. Тур преглътна надигналата се от стомаха му жлъчка.

— Аз… отивам до клозета — каза той, обърна се и се повлече през градината.