Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spirit Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОКОВНИЯТ ПРЪСТЕН. 2001. Изд. Амбър, София (Изд. Бард, София). Превод: Милена ИЛИЕВА [The spirit ring / Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 21 см. Страници: 400. Цена: 8.99 лв. ISBN: 954-585-274-7 (Бард)

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

4.

— Папа! — Фиамета не смееше да го остави да падне: можеше и да не успее да го вдигне. Подпъхна рамо под мишницата му и преметна ръката му през врата си, като в същото време стискаше навития плащ под другия си лакът. Беше невероятно тежък, както се беше отпуснал върху нея. — Не трябва да спираме. Трябва да се приберем вкъщи. — Гърлото й се сви в паника, предизвикана по-скоро от сивия цвят на лицето му, отколкото от убийците, които ги търсеха из лабиринта от улички като двойка ловни кучета, хванали следа.

— Ако Феранте… завземе замъка… ще завземе и града. А ако… завземе града… старата ни дъбова врата няма да спре войниците му. Особено ако решат, че крием съкровище. А ако превземе… града… и херцогството ще стане негово. Няма къде да избягаме.

— С петдесет мъже? — каза Фиамета.

— Петдесет… засега. — Баща й замълча за момент. — Не. Най-много да завземе града. После ще чака подкрепления. И тогава ще си присвои останалото. — Лицето му се сгърчи от болка, той се преви на две и се олюля. — Ти бягай, Фиа, мила. Господи, не трябва да те хванат. Жаждата за кръв ще ги държи с дни. Виждал съм… в какво превръща тя мъжете.

Малка рибарска лодка тъкмо приставаше на кея. Изгореният от слънцето лодкар метна въже около колчето, после се обърна към триъгълното платно от груб кафяв коноп, което вече беше спуснал наполовина. Оправи гънките му и го спусна докрай, после се изкатери на кея.

— Лодката — прошепна Фиамета. — Хайде!

Баща й примижа към водата.

— Може би… — Двамата се запрепъваха напред.

— Хей, лодкарю — изпика Фиамета, — бихте ли ни дали под наем лодката си? — После се сети, че няма никакви пари. Нито пък майстор Бенефорте.

— Какво? — Човекът се изправи, бутна назад сламената си шапка и се втренчи глуповато в тях.

— На баща ми му призля. Както сам виждате. Бих искала… да го прекарам с възможно най-малко сътресения до „Свети Джеронимо“, за да го прегледа брат Марио, лечителят. — Тя хвърли поглед през рамо. — Веднага.

— Ами, първо трябва да си разтоваря рибата. Може би по-после.

— Не. Веднага. — При вида на оскърбената му физиономия, тя дръпна сребърната мрежичка от косата си и му я тикна в ръцете. — Ето. В моята мрежа има толкова перли, колкото риби има в твоята. Ще ти платя добре, само недей да спориш с мен!

Смаяният лодкар впери изумен поглед в мрежичката.

— Ей! Досега не бях вадил перли от езеро Монтефолия!

Фиамета простена наум и помогна на майстор Бенефорте да седне на ръба на кея. Оттам той тупна тежко в откритата лодка и замаха настойчиво към свития на топка плащ. Тя го бутна в ръцете му и той го притисна към гърдите си. Изглеждаше по-зле, устата му зееше отворена от болката, а беше свил краката си към корема. Фиамета скочи тромаво след него, борейки се с кадифените си поли. Лодката се залюля опасно. Ошашавеният лодкар им хвърли въжето, а после, след още един поглед към пълната си с перли шепа, им метна и сламената си шапка. Тя се завъртя в спирала и падна на дъното на лодката. Фиамета клекна, стисна тежкото гребло и подкара лодката навътре в езерото.

Мъж в ливреята на Феранте изскочи от уличките, забеляза ги, извика и хукна към тях. В ръката му имаше меч. Показа се и вторият мъж.

— Внимавай, лодкарю! — викна Фиамета. — Тези двамата ще ти откраднат перлите. — И щяха да го пребият, подозираше тя, защото възбудата от сражението им вдъхваше небрежната жестокост на вълци.

— Какво? — Рибарят зяпна паникьосано двамата наемници, които почти бяха стигнали до пристана. Ръката му се сви около новопридобитото съкровище.

Фиамета хвана въжето, с което се вдигаше платното, и увисна на него. Топлият следобеден ветрец беше слаб, но постоянен, и което беше по-важно — духаше от юг, отдалечавайки ги от брега, макар че Фиамета се бореше с платното и не можеше да хване кормилния лост. Докато двамата кряскащи наемници стигнат до края на кея, вятърът отнесе лодката на цели четиридесет стъпки от брега.

Мъжете размахаха мечовете си и закрещяха заплахи. После, тъкмо когато се обръщаха да излеят убийствения си гняв върху бедния човечец, дръзнал да й помогне, той грабна едно дълго гребло и се втурна към тях като рицар на турнир. Греблото се заби в стоманения нагръдник на единия побеснял войник и той се катурна с крясък назад, цопна във водата и потъна. Развъртял греблото като бойна тояга, селянинът фрасна втория в брадичката, при което се чу силен пукот. Войникът залитна назад и последва с плясък другаря си.

Докато двамата успеят да се спасят от удавяне с цената на тежките си метални оръжия и доспехи, които потънаха изоставени на езерното дъно, и се измъкнат прогизнали на брега, от лодкаря нямаше и помен. Лекият пролетен ветрец изпъваше кафявото платно. Гневните фигурки на брега, които размахваха юмруци и си гризяха безсилно ноктите, изглеждаха миниатюрни и немощни като джуджета.

Майстор Бенефорте, който бе наблюдавал с голяма тревога събитията, стиснал планшира с побелели от напрежение пръсти, се отпусна с въздишка на дъното. Лицето му още беше бледо, макар дишането му да не бе толкова тежко като преди. Явно наистина му беше зле и го мъчеха силни болки, щом нито веднъж не разкритикува начина, по който Фиамета се оправяше с лодката. Момичето почти копнееше за някоя от саркастичните му забележки. Нещо със сърцето му ли не беше наред, или го беше поразила злата магия на Феранте? Или беше някаква гибелна комбинация от двете?

— Перлите по мрежичката струваха повече от цялата тази лодка — каза след малко той. Но думите му прозвучаха повече като наблюдение, отколкото като критика. — Да не говорим за еднодневния улов на онзи простак. — Въпросните риби лежаха, покрити с вода, в едно дървено каче на носа, съхнещите мрежи бяха натрупани безредно до тях.

— Не и в този момент — решително заяви Фиамета.

— Вярно — промълви той. — Съвсем вярно. — После уморено отпусна глава назад, като нагласи шапката си за възглавница.

Фиамета, седнала на кърмата с кормилния лост в ръка, отпусна въжето, така че гикът да се завърти още малко навън, директно под напора на лекия вятър. Всичко изглеждаше спокойно и мирно, само скърцането на въжетата, плясъкът на малките вълни и бълбукането на водата зад кърмата нарушаваха следобедното безмълвие. Беше ден за разходки, а не за кръвопролития.

Платното не беше много голямо. Нито лодката беше бърза. Нито вятърът силен. Един-двама упорити конници, яздещи паралелно с тях по източния бряг, можеха да ги изпреварят и да ги пресрещнат. Вода имаше в изобилие, а от храна определено не се нуждаеха — стомахът й още тежеше от вкусотиите на банкета, — но рано или късно трябваше да слязат на брега. Където щяха да ги чакат мъже със сурови лица… Зелената брегова линия се размаза пред плувналите й очи и сълзите потекоха, оставяйки по бузите й отвратителни мокри следи. Тя наведе припряно глава и изтри следите с ръкава си. По червената й кадифена рокля имаше потъмняващи лекета. Пръски кръв. Кръвта на капитан Окс. Не можа да се удържи и заплака. Въпреки хлиповете, държеше здраво кормилния лост и насочваше лодката между двата бряга. Като никога, майстор Бенефорте не заяви, че ще я спука от бой, ако не спре да циври, а само лежеше и я гледаше, докато тя не преглътна някак сълзите си, дотолкова, че да може да говори.

— Ти какво видя в замъка, Фиамета? — попита той след известно време, все така излегнат на дъното. Гласът му беше уморен, а думите изречени необичайно бавно. Въпреки смисъла на въпроса, тонът му я успокои. Тя напрегна паметта си и му разказа заеквайки за мъжете, думите и ударите, на които беше станала свидетел.

— Хм. — Той замислено стисна устни. — Отначало помислих, че става дума за грижливо планирана измяна, целяща Феранте да убие домакина си. Да вземе дъщерята и херцогството… Но това би било глупаво, защото дъщерята вече си я беше осигурил, а убийството можеше да поръча тайно и в подходящ за него момент, ако такава е била целта му. Но ако, както предполагаш ти, онези странници са донесли новина, достатъчно очерняща, за да развали годежа, Феранте е бил принуден да промени плановете си. А последствията ще докажат интелигентността му… или липсата на такава. Сега не му остава друг избор, освен да доведе нещата докрай. — Той въздъхна. — Горко ти, Монтефолия. — Фиамета не беше сигурна дали има предвид дука или херцогството.

— Какво ще правим сега, папа? Как ще се приберем вкъщи?

Лицето му се изкриви от тревога, смесена с отвращение.

— Нещата, върху които работя… бижутата, парите… всичко отиде! Великият ми Персей! Какъв злочест ден. Ако заради глупавата си гордост не бях настоял да представя солницата на банкета, можехме да се снишим и да оставим господарските работи да ни подминат. Един дук погребват, друг издигат, така се върти безмилостното колело на съдбата. Може би, ако Феранте укрепи позициите си като тиран на Монтефолия, щеше да ми дава поръчки. А сега… сега сам му се наврях в очите. Боя се, че това беше голяма грешка.

— Може би — рече Фиамета, обзета от предпазлива надежда — може би Феранте ще изгуби битката. Може вече да са го убили.

— Може би. Или пък Монреале ще успее да измъкне малкия Асканио. Не бих подценявал Монреале. Но това пък ще означава гражданска война. Ох, Господ да ме пази от господарските интриги! Макар че само с тяхната закрила могат да се родят велики произведения на изкуството. Бедният ми Персей! Лебедовата песен на моя живот!

— Ами Руберта и Тесео?

— Те могат да избягат. За разлика от статуята ми — каза той и се навъси.

— Може би — ако дойдат в къщата ни, — войниците няма да забележат Персей — опита да повдигне духа му Фиамета, уплашена, че вълнението може да утежни още повече състоянието му.

— Той е седем стъпки висок, Фиамета! Малко е трудно да не го забележиш.

— Не е съвсем така. Целият е обвит в глина и прилича на огромна буца, захвърлена в двора. А и е прекалено голям, за да го изнесат. Войниците ще търсят злато и скъпоценности, които да скрият в дрехите си. — Но дали щяха да вземат и една бронзова смъртна маска? Тя определено беше малка и леснопреносима.

— А после ще потърсят вино — изпъшка майстор Бенефорте. — Ще се напият. И ще започнат да чупят каквото им попадне. Глината е толкова крехка… а целият ми гениален талант е заключен в нея! — Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще се разплаче.

— Поне спаси солницата.

— Прокълната вещ. Иде ми да я хвърля в езерото. Нека носи лош късмет на рибите. — Но не понечи да изпълни заканата си, а само притисна още по-силно вързопа към гърдите си.

Фиамета напълни със студена езерна вода тенекиената чаша на лодкаря, която откри под задната седалка. Майстор Бенефорте пи, примижа заслепен от ярката следобедна светлина и потърка набръчканото си чело.

— Слънцето е силно, папа. Защо не си сложиш сламената шапка да не ти грее в очите?

Той я взе, огледа я от всички страни и изсумтя.

— Вони. — Но все пак си я сложи. И шапката наистина хвърли сянка върху дългия му нос. Той потърка гърдите си. Болката още си беше там, някъде дълбоко, прецени Фиамета, като съдеше по тромавите му движения, докато той се въртеше в напразен опит да се настани удобно.

— Защо не използва магия, за да избягаме от замъка, папа? — Спомни си как Феранте беше вдигнал юмрука си и от пръстена му беше изригнало сияние. — Или… го направи? „Ако аз бях обучен маг, щях да направя нещо, за да спася храбрия капитан.“ Щеше ли наистина? Хаосът и ужасът я бяха помели в онези кратки мигове. Едва бе успяла да спаси себе си.

— Магията в услуга на насилието е много опасно нещо — въздъхна майстор Бенефорте. — Правил съм магии и, Господ да ми е на помощ, прибягвал съм и до насилие, до убийство дори — разказвал съм ти как си отмъстих на един капрал от Баргело за смъртта на бедния ми брат. Бях на двайсет, с гореща кръв и празна глава. Извърших голям грях, макар че папата ми го опрости. Но никога не съм извършвал насилие чрез магия. Дори и на двайсет не бях толкова глупав. Използвах кама.

— Но оковният пръстен на Феранте — на два пъти го видях да върши насилие с негова помощ.

— Втория път си получи заслуженото. — Майстор Бенефорте се усмихна в брадата си, но усмивката му бързо угасна. — В онзи пръстен имаше повече зло, отколкото се опасявах.

— Какво представлява оковникът, папа? Ти каза, че и преди си виждал такъв и че в него нямало грях.

— Аз направих оковния пръстен, който понастоящем краси ръката на Лоренцо ди Медичи, дете — призна си с тиха въздишка майстор Бенефорте и й хвърли смутен поглед изпод сянката на сламената шапка. — Църквата ги забранява и с право, но аз си мислех, че така, както го бяхме замислили онзи пръстен, ще мога да го отлея, без това да остави петно върху душата ми. Не знам… Разбираш ли, ако запазиш един труп непогребан и нетленен (което противоречи на Божиите закони), новооткъснатата душа обикновено витае близо до тялото. И с подходяща подготовка този дух може да бъде впрегнат към волята на господар.

— Заробен? — намръщи се Фиамета. Думата имаше неприятния вкус на желязо.

— Да, или… привързан. Във Флоренция се случи така, че един приятел на Лоренцо Великолепни умираше, затънал в огромни дългове. И сключиха договор. В замяна на обвързването на душата му към пръстена след настъпването на естествената му смърт Лоренцо се задължаваше да се погрижи за семейството му. Клетва, която Лоренцо спазва и до ден-днешен, доколкото знам. Освен това Лоренцо се закле да освободи духа, когато усети, че наближава собствената му кончина. Оковната магия е изключително мощна. Чувствам, че стореното от нас не беше грешно. Но ако някой по-тесногръд църковен следовател постанови другояче, двамата с Лоренцо ще изгорим на една и съща клада. Така че запази тази история за себе си, дете. — После замислено добави: — Скрихме тялото в стар пресъхнал кладенец под един нов строеж на Медичи в центъра на Флоренция. Силата на пръстена отслабва, ако го отдалечиш твърде много от прежния телесен дом на духа.

Фиамета потръпна.

— Ти видя ли мъртвото телце, когато раклата със солта се отвори?

Майстор Бенефорте издиша шумно.

— Да, видях го.

— Това не може да е било… малък грях.

— Да. — Майстор Бенефорте стисна устни. — Ти го видя по-отблизо — бебето момиче ли беше?

— Да.

— Боя се… че това може да е била мъртвородената дъщеричка на самия Феранте. Противоестествено…

— Мъртвородена? Или убита? — Със сигурност само бедните удушаваха тайно нежеланите си дъщери.

Майстор Бенефорте сведе глава.

— Точно в това е номерът. Убитата душа има… особена мощ. Особен гняв. Убито, непокръстено, непогребано дете… — Той потръпна въпреки жегата.

— Още ли мислиш, че нищо на света не може да е изцяло черно?

Той се сгуши на дъното на лодката и прошепна:

— Признавам, че започвам да храня основателно съмнение относно цвета на сърцето на Уберто Феранте.

— Едно новородено не може само да е избрало да свърже духа си с оковен пръстен. Следователно е било поробено — каза Фиамета и смръщи гневно чело. — Принудено, без да разбира защо.

Едното ъгълче на устата му се кривна нагоре.

— Вече не. Аз го освободих от пръстена. Онзи блясък, който видя, ознаменува бягството му.

— О, милият ми папа! О, благодаря ти!

Той вдигна вежди, развеселен от шумното й одобрение и зарадван напук на себе си.

— Е… не знам колко добро ще произлезе в крайна сметка от това. Феранте трябва да е положил неимоверни усилия, докато подчини тези сили на волята си. Гневът му няма да знае граници — само в един миг да изгуби резултата от целия си труд. Изгарянето на ръката му ще е нищо в сравнение със загубата на мощ като тази. Но белегът от изгореното ще му напомня. О, да, миличка. Ще ме запомни той.

— Ти винаги си искал да те запомнят.

— Даа — въздъхна той. — Но се боя, че точно тази слава може да се окаже последната ми.

 

 

Следобедът преваляше. Южният вятър тласкаше малката лодка едва-едва, но постоянно. Бреговата линия пълзеше по разнообразното си протежение: ферми, лозя и горички отдясно, камънаци, храсти и голи скални стени, все по-високи и пусти, отляво. За голямо облекчение на Фиамета майстор Бенефорте заспа и тя се молеше да се почувства по-добре, когато се събуди. И наистина, когато очите му примигнаха отново под косите лъчи на късния следобед, той седна и разкърши гръб.

— Как се движим?

— Мисля, че ще стигнем до края на езерото привечер. — Почти й се искаше езерото да не свършва никога. Но когато последният завой бе открил пролука между ниските хълмове, гледката не предложи познатата безкрайна синевина на езерото, а надвисналата брегова линия с малкото селце Цечино, кацнало на нея.

— Стига да не спре вятърът.

— От известно време не е толкова постоянен — призна Фиамета и за пореден път завъртя леко платното.

Майстор Бенефорте вдигна очи към безоблачната тюркоазена купа на небето.

— Мисля, че няма да има буря довечера. А ако вятърът утихне, ни остават греблата.

Тя ги погледна неспокойно. Те слагаха край и на последната й надежда да избегне изпълващия я с ужас бряг, дори ако вятърът стихнеше, към което, изглежда, беше склонен. През следващия половин час скоростта им спадна още повече. Повърхността на водата заприлича на коприна и лекият плясък на вълничките, които вятърът блъскаше в корпуса, утихна до пълно безмълвие. До селото оставаше цяла миля. Най-накрая Фиамета свали платното, намести тежките гребла в гривните им и понечи да седне на пейката в средата.

— Помести се — изсумтя майстор Бенефорте. — Тънките ти момичешки ръчички няма да ни закарат там преди мръкнало.

И нетърпеливо седна на пейката, замърмори и подкара лодката напред с мощни загребвания, които оставяха спирал ни вирчета по гладката водна повърхност. Но само след две минути спря; лицето му отново беше посивяло. Отстъпи й греблата без възражения и за известно време седя, без да продума.

Вече се мръкваше, когато последният й болезнен напън заби носа на лодката в осеяния с дребни камъчета бряг. Със схванати крака, двамата слязоха и издърпаха лодката с още една стъпка на брега. Майстор Бенефорте хвърли въжето върху чакъла, който хрущеше под краката им.

— Тук ли ще останем през нощта? — разтревожено попита Фиамета.

— Освен ако не намеря коне — каза майстор Бенефорте. — Селцето е твърде малко, за да се скрием. Няма да се успокоя, докато не прекосим границата. После ще се покрием някъде далеч от ръцете на Феранте и ще изчакаме нещата да се разрешат от само себе си.

— Ще се… ще се приберем ли някога у дома?

Той се загледа на юг над потъмняващото езеро.

— Сърцето ми стои в двора ми в Монтефолия, обвито в глина. Господ и всички светци са ми свидетели, че не ще остана дълго разделен с него.

През следващия час установиха, че рибарският народец в селото не спада към славното ездаческо войнство. В крайна сметка лодките не се нуждаеха от скъпо сено и овес. Препращаха ги от един клатещ отрицателно глава рибар към друг, все по-малко гостоприемно с падането на нощта. Накрая се озоваха под един навес в края на селото, вперили поглед в дебела бяла кранта с подути стави, сива глава и бакенбарди и на преклонна възраст.

— Сигурен ли си, че нямаш предвид ние двамата да го носим? — попита слисано майстор Бенефорте собственика на коня. Фиамета потупа животното по широкия кадифен нос и се заслуша напрегнато. Никога не беше имала кон.

Селянинът заизрежда дълъг списък с неимоверните способности и многобройни добродетели на животното, като за финал заяви, че конят на практика е член на семейството му.

— Да, дядо ти е — промърмори майстор Бенефорте, но след поредната доза пазарлък сделката беше сключена — лодката и един скъпоценен камък срещу коня. Майстор Бенефорте изкърти камъка от дръжката на кинжала си под подозрителния поглед на мъжа. Чашата преля, когато селякът поиска втори камък в замяна на седло. Последвалият спор на висок тон почти развали досегашния пазарлък.

Все пак селянинът ги нагости с хляб, сирене и вино. Майстор Бенефорте заяви, че не е гладен, но и двамата с Фиамета пийнаха малко от виното. Хлябът и сиренето увиха за из път.

Когато изгряващата луна се показа иззад хълмовете на изток, селянинът помогна на Фиамета да се качи зад баща си върху топлия широк гръб на коня. Вдлъбнатата извивка на голия конски гръб беше като истинско седло. Нощта беше ясна, луната все още почти пълна, а светлината й предостатъчна, за да виждат пътя. При скоростта, с която щяха да пътуват, не би трябвало да имат проблеми. Майстор Бенефорте цъкна с език и смуши дебелите хълбоци на коня — и така започна пътешествието им на конски гръб. Когато напуснаха околностите на селото, конят сякаш се оживи от промяната в обичайните си навици и запристъпва… е, „енергично“ би било твърде силно казано. Нормално, може би.

От силното червено вино и изминалия страховит ден клепачите на Фиамета натежаха. Тя облегна глава на гърба на баща си и се унесе в дрямка, приспана от равномерното полюляване на конския ход. Бившият собственик на добичето съвсем сериозно ги беше предупредил за демоните, които бродели в мрака. След днешния ден обаче демоните й се струваха като домашни любимци в сравнение с хората. Въобще не я беше страх от тъмното, стига в него да нямаше хора…

 

 

Събуди се внезапно, стресната от рязкото раздрусване на белия кон под нея. Баща й го пляскаше по врата и съскаше нещо. По пътя зад тях трополяха конски копита. Конят вече препускаше в тръс и Фиамета подскачаше и се плъзгаше по гърба му, затова обви здраво ръце около кръста на баща си и изви схванатия си врат да погледне през рамо.

— Колко са? — напрегнато попита майстор Бенефорте.

— Аз… не съм сигурна. — Да, бяха ездачи, тъмни сенки на пътя зад тях, и студената лунна светлина се отразяваше в метал. — Четирима.

— Трябваше да купя черен кон. Това проклето животно свети като луната — изпъшка майстор Бенефорте. — А и тук няма прикритие, дето да струва и колкото курвенска плюнка. — Но все пак отби коня от пътя и го пришпори през една потънала в сребриста мъгла ливада към малка горичка източени като вретена дървета.

Беше твърде късно. Зад тях се надигна вик, последван от дюдюкане — преследвачите ги бяха видели и сега пришпорваха конете си в галоп.

Почти бяха прекосили ливадата, когато майстор Бенефорте дръпна юздите на белия кон, обърна го и извади кинжала си.

— Слез и бягай към дърветата, Фиамета.

— Папа, не!

— Тук само ще ми се пречкаш. А за това се нуждая от пълна концентрация. Тръгвай, по дяволите!

Фиамета изсумтя възмутено, но вече и без това почти се беше изхлузила от потния гръб на коня. Тупна на крака и отскочи. Четиримата ездачи вече излизаха на ливадата и се разгръщаха за атака. Е, не точно атака всъщност, защото конете им заподскачаха в колеблив, въздържан раван, сякаш идеята да нападнат майстор магьосник в тъмното им изглеждаше все по-непривлекателна със скъсяване на разстоянието. „Те не знаят, че е болен“ — помисли си Фиамета.

Водачът посочи Фиамета и извика на един от хората си, който се отдели от групата и тръгна напред с доста по-уверен ход. Фиамета вдигна полите си и хукна към горичката. Дърветата растяха нагъсто — стигнеше ли до тях първа, ездачът нямаше да може да вкара коня си сред преплетените клони. Не успееше ли… Хвърли поглед през рамо и с ужас видя, че другите трима се приближават към баща й, който ги чакаше с вдигнат кинжал — драматична жива картина, чийто ефект се разваляше единствено от дебелия бял кон, който упорито се опитваше да наведе глава и да захрупа тревата.

— Свини! — Викът на майстор Бенефорте отекна в ушите й. — Измет! Ще ви изколя като миризливи свини, точно както ви се полага! — Майстор Бенефорте винаги беше твърдял, че най-добрата защита е нападението, защото повечето хора били страхливци по душа. Но накъсаното му дишане лиши до голяма степен думите му от планирания им заплашителен тон.

Само че мъжът, изпратен да хване Фиамета, определено не се страхуваше от нея. Тя се мушна в горичката едва на крачка пред него. Той дръпна рязко юздите, конят му се вдигна на задните си крака, войникът скочи на земята и тръгна след нея. Дори не си извади меча. Ботушите му стъпваха тежко, а краката му бяха дълги. Фиамета се провираше между стволовете, неравната земя сякаш улавяше в капан леките й пантофки. Мъжът приближаваше заплашително — хвърли се напред, улови развените й поли, дръпна силно и я повали по лице. Земята се надигна като юмрук и зъбите й изтракаха болезнено. Устата й се напълни с пръст и тя започна да плюе. Мъжът се хвърли отгоре й и я притисна към земята. Тя се извъртя и се опита да му издере очите. Беше останал без дъх, но се смееше, зъбите и очите му лъщяха върху потъналото в сянка лице. Стисна и двете й китки с едната си ръка. Дробовете й горяха, не й стигаше въздух, за да изкрещи. Опита се да го ухапе по носа. Той изви глава в последния момент и изпсува.

После методично се зае да сваля бижутата й. Сребърните й обици и колието, без особена стойност, освен изящната им изработка, напъха в жакета си. За щастие, телчетата се огънаха преди меката част на ушите й да се разкъса. Наложи му се да легне напреки на гърдите й и да използва двете си ръце, за да издърпа пръстена с лъвската маска от палеца й, докато тя риташе бясно с крака във въздуха. Той вдигна пръстена към лунната светлина и промърмори едно „Ха!“, доволен от тежестта му, но след това доста небрежно го остави на земята. Повдигна се на ръце и погледна тялото й. Многостенните зелени очи на сребърната змия просветнаха в лунните сенки.

— Охо! — каза той, пъхна ръка под колана и го дръпна. Коланът си остана на мястото. Той дръпна отново, по-силно, повдигайки хълбоците й от земята. А после го пусна и ръката му я стисна силно през кадифените дипли.

Очите на влечугото светнаха червени. Сребърната змия се надигна, изви се в дъга наляво и надясно, после се сгърчи, устата й зейна и сребърните зъби се зъбиха дълбоко в опипващата му ръка.

Той изпищя като човек, зърнал ада — абсурдно писклив вик от толкова голямо гърло. Притисна ръка към гърдите си и се търкулна от Фиамета, сви се на топка и продължи да пищи. Воят се превърна в думи:

— О, Боже, горя, горя! Мръсна кучка! О, Боже, горя!

Фиамета седна сред опадалите листа. Насилникът се търкаляше по земята като обладан от зъл дух, гърбът му се извиваше конвулсивно. Тя заопипва земята около себе си, откри пръстена с лъвската маска, нахлузи го на палеца си, изправи се и си запроправя път през пролетния листак.

Мъжете със сигурност очакваха, че ще избяга. Вместо това тя тръгна обратно към ливадата. Зърна пролука сред клонака — един стар бук се беше килнал и корените му стърчаха изтръгнати над земята. Тя пропълзя под сянката им в настланата с опадали листа падинка и се сгуши безшумно, поне доколкото позволяваха бясно надигащите й се гърди и свистящото, накъсано дишане.

Чуваше как мъжете си подвикват, но от ревовете на майстор Бенефорте нямаше и помен. Все още пищящата жертва на змийското ухапване, изглежда, се върна при другарите си и страховитата врява поутихна. Грубите им, прегракнали гласове не се приближаваха към нея.

Лека-полека Фиамета успокои дишането си. Най-накрая тропотът на конски копита заглъхна в далечината. Но дали всички си бяха тръгнали, или само част? Тя зачака. Напрягаше слух, но чуваше само шепота на клоните, жуженето на насекоми и песента на славей. Сенките на листата тъчаха сърмена дантела с луната, която вече се бе издигнала в най-високата си точка.

С широко отворени очи, Фиамета си запроправя предпазливо път към ливадата. Никой не се хвърли отгоре й от засада. Виждаше се само белият кон в средата на ливадата, главата му бе сведена в млечнобялата мъгла. Тя чуваше как зъбите му срязват и дъвчат сочната трева. Фиамета се промъкна напред, влачейки крака през студените, напоени с роса стръкове.

Откри тялото на баща си недалеч от коня. Лежеше проснат на земята, посребрената му брада сочеше нагоре, а отворените му очи се взираха мътни в лунното небе. Лозимонските убийци му бяха взели солницата, плаща, златната верига, кинжала със скъпоценните камъни и канията, както и пръстените, но това тя го беше очаквала. Бяха му взели също туниката, шапката и обувките — оставили му бяха само разкъсаната ленена риза и черния клин, наполовина развързан. Ужасно непочтително. Баща й приличаше на някои старец, покосен от смъртта, докато е отивал към гардероба си.

Изпълнена със страх, Фиамета огледа тялото му за рани, но не откри нито една. Сложи ухо на мокрите му от росата гърди, но какво може да чуе човек, ако сърцето се е пръснало? Кой щеше да чуе нейното, ако се пръснеше сега?

Сигурно го бе надвила собствената му болест преди дори да е имал възможност да се защити. Навярно усилието е било последният удар. Беше смятала, че изминалият ден е изчерпал докрай емоциите й, но явно още й бяха останали сълзи и тя заплака, почти без да съзнава, сякаш личността й се беше разцепила на две. Другата й половинка довлече равнодушно трупа до брега на малък овраг, където се оттичаше влагата от ливадата. После се върна за коня — лозимонците явно не бяха сметнали старата кранта за достойна плячка, — отведе го при оврага, нагласи го в ниското и издърпа майстор Бенефорте напреки върху широкия му гръб. Празната обвивка на майстор Бенефорте. Където и да беше сега, баща й със сигурност не беше тук.

Косматите бели уши на коня се мърдаха — животното бе смутено от необичайния товар. Ръцете на баща й се полюляваха отпуснати, косата му висеше неестествено безжизнена. Тя предпочете да води коня откъм другата му страна, като придържаше крака на празната обвивка, за да не се прекатури през конския гръб. Като продължаваше да плаче, обзета от странно спокойствие, Фиамета изведе коня на пътя и пое на север.