Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (7)

7.

Справяха се добре, докато не се спънаха в заспалия страж.

Мъжът лежеше на земята, увит в сиво одеяло. На слабата лунна светлина и сред дълбоките сенки приличаше досущ на повалено дърво. Беше заел позиция точно на мястото, към което се беше отправила Фиамета — една падинка в края на гората, от която се откриваше ясна гледка към полето пред страничната врата. Два фенера върху каменната стена над вратичката хвърляха светло петно върху зелената трева. Явно входът се охраняваше срещу нощно нападение. Фиамета толкова се бе съсредоточила върху така близката си вече цел и беше толкова обнадеждена от лекотата, с която я бяха открили, че беше готова да хукне през зелената морава. Дори не погледна надолу, докато поваленият дънер, върху който стъпи, за да вижда по-добре, не поддаде под краката й, не се разтресе и не скочи с ядни псувни. Тя отскочи с уплашен писък. Зловещо изстърга изваден от ножницата меч. Картини от клането по време на банкета се затълпиха в главата й, тя чуваше как лъскавият метал се забива в плът.

Тур хвърли вързопа си и застана между Фиамета и мечоносеца, стиснал здраво тоягата в дясната си ръка. Войникът изкрещя с цяло гърло „Лозимо! Лозимо!“ и замахна с всичка сила към врата на Тур. Тур посрещна острието с тоягата, то се заби толкова дълбоко, че се заклещи, и швейцарецът почти успя да изтръгне меча от ръцете на противника си. Сетне наполовина разсечената тояга се счупи. Тур скочи напред и се сборичка с мъжа, като успя да стисне с две ръце китката, която държеше оръжието.

Стражът продължаваше да крещи — сигурно имаше другари наблизо. Тур се бореше мълчаливо и се опита да разбие устата на лозимонеца с челото си. Докато двамата се бореха и пъхтяха, втори страж изтича от прикритието си в края на гората на стотина метра южно от тях. Носеше лък и го опъваше в движение. Стрелите в колчана му тракаха като кости. Спря съвсем наблизо и запъна на тетивата тежка къса стрела, чието острие лъсна на лунната светлина. Вдигна лъка, но се поколеба — търсеше ъгъл, който да не застраши другаря му. Фиамета изкрещя предупредително, Тур видя лъкометеца и завъртя противника си между двамата.

Стрелецът беше космат човек с огромна коса и гъста къдрава черна брада. Зъбите му лъснаха сред гъстака, докато кривеше съсредоточено лице. Единственото, за което се сети Фиамета, бе да подпали растителността. Докато той заобикаляше счепкалите се мъже, търсейки пролука към Тур, тя се съсредоточи върху често използваното домакинско заклинание, очите й се свиха, ръцете й се стиснаха решително в юмруци…

Бащиният й глас й прошепна в ухото:

— Не, Фиамета! Това е грях!

Устата й зина, тя се завъртя, но не видя нищо, нямаше пушек нито…

От земята пред краката на стрелеца пръст, прах, опадали листа и дребни съчки се надигнаха и се сляха в човешка снага. Вихрушка от камъчета и изгнили жълъди оформиха крака, надиплена туника и голяма платнена шапка… Папа! Със сащисан писък лъкометецът отскочи крачка назад, пусна тетивата и стрелата литна през дърветата.

Чу се хрущящо изпукване на кости и Тур изтръгна меча от ръцете на войника. Лозимонецът изкрещя от болка. Стрелецът заквича, когато фигурата от листа се превърна във вихрушка и се завъртя около главата му, хвърляйки прах в очите му и съчки в брадата му. Тур се наведе, грабна изпуснатия меч, изправи се и се нахвърли върху противника си. Швейцарецът въртеше меча в бясна осмица, необучен, но опасен в устрема си. Лъкометецът затърка трескаво очи.

— Бягайте! — долетя от нищото гласът на майстор Бенефорте.

Фиамета хукна напред, грабна Тур за ръката и го затегли.

— Тичай към вратата!

Останал без дъх, той само кимна. Двамата се изкатериха на бегом от падинката. Дългите му крака скоро я изпревариха и тя заподскача във въздуха при всяка крачка, оставяйки го да я тегли. Плешките й се свиваха в очакване всеки миг да се чуе звънтеж на тетива и тежката стомана да разтроши ребрата й, да се забие дълбоко в дробовете й…

Сякаш мина цяла вечност, докато стигнат до страничната врата, мержелееща се като мираж в светлината на фенерите. Фиамета се хвърли отгоре й, останала без дъх, и изхриптя „Помощ!“, но гласът й приличаше повече на шепот, а ударите й бяха немощни като на бебе. От юмруците на Тур дъбовите талпи се разтресоха на скритите си железни панти. „Помощ!“ — не се поколеба да изкрещи с цяло гърло той.

— Кой тропа? — чу се недоволен мъжки глас някъде над главите им.

Фиамета отстъпи назад и изви врат нагоре, но успя да различи само неясните очертания на нечии глави, едната с тонзура, другата с шлем, на фона на ярката светлина на фенерите.

— Помощ! Търсим убежище, за Бога! Трябва да говорим с абат Монреале!

Главата с шлема проточи врат.

— Я, че аз го знам туй момиче. Това е щерката на златаря на дука. Мъжа обаче не го познавам.

— Казва се Тур Окс, брат е на вашия швейцарски капитан — извика Фиамета. — Дошъл е да търси ранения си брат. Ох, пуснете ни, по-бързо! Те са по петите ни!

— Абатът ни забрани да отваряме вратата — каза онзи с тонзурата.

— Тогава пуснете въже — каза Тур. Първите две думи прозвучаха спокойно, а третата се извиси във вик, когато една стрела се удари със звън в стената само на метър от него и рикошира в мрака. Двамата бяха идеални мишени. Тур пристъпи между Фиамета и нощта.

— Можем да пуснем поне момичето — рече главата с шлема.

— Грях ще е да я пуснем в манастира. По-добре мъжа.

— Ба! Лечебницата ви е пълна с ревящи жени, братко. Не се заяждай.

— Побързайте! — изпищя Фиамета, когато още една стрела изсвистя, заби се в дървото на вратата и затрептя с дълбоко басово жужене.

Най-накрая по стената се спусна въже с вързани на равни разстояния възли. Тур вдигна Фиамета почти на половината височина — със слабичките си момичешки ръце тя едва ли щеше да се изкатери по-бързо — и се замоли на Бога девойката да не се изпусне. Фиамета запъхтяно се заизкачва, дланите й се ожулиха, но тя се просна по корем на стената и се претърколи от другата й страна, оплетена в полите си.

— Бързо, Тур!

Войникът и монахът стояха на дървена платформа, която не изглеждаше никак стабилна — явно бе издигната набързо като наблюдателница над страничната врата. Войникът с шлема се взря в нощта, вдигна лъка си и пусна с ругатня една стрела в отговор на онази, която изсвистя на педя от главата му.

— Може би това ще ги задържи тия мръсници! — изръмжа той и се сниши зад стената.

Тур се преметна през зида и падна върху платформата, от което тя се разтресе. Монахът изтегли въжето. Войникът надникна отново над стената, подавайки само шлема и очите си. Фиамета опипа трескаво Тур за кръв — слава Богу, не беше улучен. Очите на лъкометеца сигурно още бяха полуслепи от прахта — ако се съдеше по силата на стрелите му, явно ги беше последвал досами стената.

— Трябва да се видя с абата — задъхано каза Фиамета на клекналия монах. — Спешно е.

Войникът изсумтя:

— Божиите кокали са ми свидетели, така си е.

Монахът се намръщи.

— Само защото сме направили изключение от правилата си за мълчание, не означава, че може да използваме богохулен език в манастира.

— Аз не съм полагал обет за мълчание.

Монахът изкриви лице — явно спорът не се водеше отсега, — после се обърна към Тур:

— Тя защо иска да говори с абата?

— Заради баща ми — отговори му Фиамета. — Боя се, че е в голяма опасност. Душата му е в опасност. Видяхме как Феранте използва черна магия.

Войникът се прекръсти, а монахът изглеждаше недоволен.

— Ами… кажи й да ме последва — рече той на Тур, после се смъкна по триъгълните подпори на платформата. Оказа се, че дворът под тях е манастирското гробище.

— Защо вие не й кажете? И аз ли да дойда? — попита объркано Тур.

— Да, да — рече нетърпеливо монахът.

— Опитва се да не говори с жена — обясни шепнешком Фиамета.

— О — примигна Тур. — Няма ли вяра на временното разрешение, дадено от собствения му абат?

Фиамета се усмихна горчиво, свела поглед към бръснатия череп на монаха.

— Може пък да е непокорен дълбоко в сърцето си.

Монахът вдигна глава и я погледна възмутено право в очите, но после по лицето му се изписа двойно по-голямо смущение. Двамата го последваха — Тур слезе първи и се обърна да поеме Фиамета при последния скок от няколко стъпки височина. Замлъкналият отново монах им махна да го последват през друга врата, водеща към коридор, после през едно още по-тъмно помещение, докато накрая не се озоваха във вътрешен двор, обграден от галерия със сводове. Той ги поведе по няколко стъпала и почука на една врата. След миг друг монах отвори и подаде глава навън. Оранжева светлина от свещи се плисна през отвора. Фиамета с облекчение позна секретаря на абат Монреале — брат Амброзио — едър мъж, който обичаше котките, зайците и другите дребни животинки и когото често бе срещала в компанията на абат-епископа.

В поредно потвърждение на факта, че старите навици умират трудно, водачът им мълчаливо посочи Тур и Фиамета.

— Фиамета Бенефорте! — възкликна изненадано секретарят. — Откъде се взе?

— О, брат Амброзио, помогнете ми! — възкликна Фиамета. — Трябва да говоря с абат Монреале!

— Влизайте, влизайте. Благодаря ти, братко — отпрати той мълчаливия им водач. — Можеш да се върнеш на поста си.

После ги въведе в малка стая, която, изглежда, служеше за кабинет на абата. Беше обзаведена с писалище и две свещи от пчелен восък, които хвърляха светлина върху някакъв документ и паче перо. Втори свещник гореше с ярка светлина върху миниатюрен олтар под малко дървено разпятие с изящна дърворезба, висящо на стената отсреща. Когато влязоха, абат Монреале се изправи — беше се молил на колене пред него.

Беше облечен в сиво расо, каквото носеха и всички останали монаси в манастира, качулката му беше отметната назад и само коланът с ключовете обозначаваше ранга му. Изсеченото му лице изглеждаше уморено и тревожно. Сивата му коса оформяше кръг около обръснатото теме и си пасваше почти идеално с цвета на расото. Дрехата го правеше да изглежда по-едър, отколкото беше в действителност — годините на аскетична умереност бяха стопили всичко излишно по снагата му. Сивите му вежди подскочиха изненадано.

— Фиамета! Избягала си! Радвам се, че си добре. — Приближи се към нея с топла усмивка и хвана ръцете й. Тя приклекна в реверанс и целуна епископския му пръстен. — Баща ти с теб ли е? Не бих се отказал от помощта му в момента.

— О, отче — започна тя, после лицето й се сгърчи. Присъствието на абата я изпълваше с чувство за безопасност и това бе прекършило силите й, които не й бяха изневерили дори в страховития мрак на гората. — Той е мъртъв — прошепна тя.

Монреале, с изопнато от потрес лице, я заведе да седне на една пейка до стената. Погледна любопитно към Тур и с жест го покани да се присъедини към тях.

— Какво се случи, дете?

Фиамета подсмръкна и овладя гласа си.

— Измъкнахме се от замъка, преди вас, струва ми се.

— Да.

— Избягахме с една лодка. На татко внезапно му стана много зле. Мисля, че беше някаква болест на сърцето, заради банкета, бягството и ужаса.

Монреале кимна разбиращо. Макар самият той да не беше лечител, като надзорник на монтефолианските лечители, абатът познаваше както физическите, така и духовните болежки на хората.

— Папа купи кон в Цечино и продължихме с него в нощта. Но Феранте беше пратил войници след нас и те ни настигнаха по пътя. Аз се скрих, а папа се би с тях. Намерих го на полето, мъртъв, макар да не беше ранен — мисля, че сърцето му се беше пръснало. Бяха го съблекли почти до голо. Закарах тялото му в един хан, където ме намери Тур… о! Попитай за брат си, Тур! Това е по-малкият брат на капитан Окс — побърза да обясни Фиамета. — Пътувал е към Монтефолия и — попитай, Тур! — Нейната тревога не беше единствената тук, макар швейцарецът да се държеше далеч по-търпеливо.

— Виждали ли сте брат ми, свети отче? — попита Тур. Гласът му беше спокоен, макар че въртеше нервно пръстена с лъвската маска. — Той тук ли е?

Монреале насочи цялото си внимание към Тур.

— Съжалявам, синко. Видях брат ти да пада, но той не беше сред онези, които пренесохме тук. Аз… стори ми се, че ударът, който получи, беше смъртоносен, но точно тогава трябваше да се бърза и не мога да кажа със сигурност, че е загинал. Боя се, че не мога да ти вдъхна голяма надежда за живота му, но ти, синко, трябва да се надяваш за душата му — той беше един изключително достоен мъж, — ако това ще ти помогне. Но… все пак има възможност той още да лежи с другите ранени в замъка. Тялото му не беше върнато с другите по време на вчерашните преговори. Аз… ако трябва да бъда напълно откровен, не съм чул нищо за него. Толкова много неща ми се струпаха на главата.

— Няма нищо — каза Тур. Изглеждаше като вцепенен. Беше очаквал да се освободи по един или друг начин от страховете си, а сега се оказваше, че е принуден да живее с тях още неизвестно колко време. Раменете му се приведоха, десният му палец загали разсеяно пръстена. Монреале го гледаше замислено.

— Преговори? — повтори Фиамета. — Какво става?

— Оцелелите гвардейци на дук Сандрино ни обградиха — мен и младия Асканио. Избягахме през портата, макар сега да си мисля, че може би щеше да е по-добре, ако бяхме останали да се бием там… от военна гледна точка. Отблъсквахме ги през целия град и се оттеглихме в „Свети Джеронимо“. Оттогава непрекъснато се стичат бегълци да търсят убежище. Манастирът е пълен. — Той поклати глава. — Толкова кръв се проля и така внезапно. Като Божие наказание. Трябва да спра този ужас преди да се е разпространил като чума из цяла Монтефолия.

— Какво правите в момента?

— Феранте също иска да спре тази нежелана война. Изпрати пратеничество, което да преговаря с мен, в ролята ми на наместник на бедния Асканио. Детето в момента спи в стаята ми.

— Примирие с Феранте? — повтори ужасена Фиамета.

— Длъжен съм да го обмисля. Не сме в добра позиция тук. Гвардията на дука би била равностойна на лозимонците, когато я водеше Сандрино, но сега гвардейците са се пръснали, уплашени са и много от тях са разделени от командирите си.

— Не можете ли да пратите за помощ… отнякъде?

Монреале сви устни.

— Точно в това е проблемът. От години дук Сандрино балансираше по тънко въже между Милано и Венеция. Извикам ли който и да било от тях сега, в едно херцогство без владетел, и хам! — докато се обърнеш, Монтефолия ще е изчезнала от картите. А повикам ли другия да изгони първия, Монтефолия ще се превърне в бойно поле.

— Феранте наистина ли би атакувал манастира? — попита Тур потресено. — Как би могло да му се размине след нещо такова?

Абат Монреале сви рамене.

— Лесно. И преди са били нападани манастири. А ако успее, кой ще го накаже? Осигури ли си веднъж властта над Монтефолия и Лозимо, ще бъде твърде силен, за да го отстранят лесно. Освен може би само Милано или Венеция, които след това биха задържали Монтефолия за себе си — и какво би спечелил младият Асканио в такъв случай?

— Ами папските войски? — попита обнадеждено Фиамета.

— Твърде далеч са. Дори ако гонфалониерът^[1] е склонен да ги изпрати тук, при неприятностите, които си има в Романя^[2].

— Но дукеса Летиция е внучка на папа!

— Но не на онзи папа, на когото трябва — въздъхна Монреале. — Може би при следващите избори звездата на семейството й ще изгрее отново, но не и докато трае управлението на Негово сегашно Светейшество. В курията ще надделеят аргументите в полза на реда над тези на правото. Защо да изпращат войски, които да възстановят правата на една слаба жена и на едно дете, когато, ако си кротуват и изчакат, херцогството ще се поеме от един силен, опитен мъж, който на всичкото отгоре е верен папски поддръжник?

— И вашето решение ли е такова? — разгорещено настоя Фиамета. — Редът над правото?

— Въпрос на политика, дете. Не знам дали ще мога да опазя херцогството на младия Асканио, но мисля, че мога да опазя живота му. Феранте предлага да прати Асканио, майка му и сестра му в изгнание в Савоя, като им осигури издръжка в замяна на мир. Предложението не е за пренебрегване. При дадените обстоятелства е почти щедро всъщност. — Монреале приличаше на човек, захапал лимон и принуден от изискванията на етикецията да се преструва, че е сладък.

— Не! Така Феранте ще получи всичко! — гневно извика Фиамета.

Абат Монреале се намръщи.

— А какво, да се бия до последния… монах? Съжалявам, Фиамета, но повечето от братята ми не са готови за подобна надпревара. Не бих се поколебал да подтикна и последния от тях към мъченичество заради вярата, но да ги жертвам в името на гнева не би обслужило никоя свята цел. Няма да отстъпя на Феранте нищо, което не би могъл — при това без особени усилия — да си вземе сам.

— Но Феранте уби дука!

— Не можеш да очакваш от един обикновен човек да не се защити. Когато дук Сандрино го е нападнал, Феранте не е имал друг избор, освен да извади на свой ред кинжала си.

— Отче, аз видях всичко с очите си. Дук Сандрино го нападна само с думи, пък макар и да бяха тежки. Феранте пръв извади оръжие и прониза дука, без да се поколебае и за миг.

Думите й привлякоха вниманието на абат Монреале.

— На мен ми разказаха друго.

— Кой, пратениците на Феранте? Госпожа Пиа беше с мен. И двете видяхме какво стана. Питайте нея, ако не вярвате на мен!

— Тя не е тук. Доколкото знам както тя, така и кастеланът са взети за затворници, заедно с дукесата и лейди Джулия. — Монреале потри врата си, сякаш го болеше, застана пред тесния прозорец и се загледа в мрака навън. — Не че не ти вярвам, дете. Но на практика думите ти не променят много нещата. Войските от Лозимо вече са на път и пристигнат ли, съпротивата ни само ще влоши изхода от цялата ситуация. Виждал съм обсади и какво правят те с хората.

— Но Феранте използва черна магия! Не видяхте ли мъртвото бебе на банкета?

— Дали не съм видял какво? — Крачещият замислено Монреале се завъртя като ужилен.

— Бебето в раклата. Столчето за крака на Феранте, което се отвори, когато Ури го изрита от подиума малко преди да го пронижат. — Тя се постара да си спомни съвсем точно случилото се в хаоса на онзи момент. Монреале се беше намирал зад съборената маса, като едновременно пазеше Асканио, въртеше жезъла си и търсеше изход, разделяйки вниманието си сред множеството от врагове и помощници, като междувременно се оттегляше към другия край на подиума.

— Видях столчето. Но не съм го видял да се отваря.

— Аз го видях. Съдържанието му се изсипа в краката ми. Полата ми се беше заклещила под ръба на масата. Столчето беше пълно с каменна сол и с онова ужасно, изсушено и съсухрено новородено бебе. Папа каза, че духът му бил заробен към грозния пръстен с бебешка маска, който Феранте носеше на дясната си ръка. Вие нищо ли не усетихте? Феранте ослепи един човек с пръстена си, а после се опита да го използва срещу папа, но папа направи… нещо… и пръстенът изгори ръката на самия Феранте. Папа каза, че е освободил духа на бебето, но не знам как го е направил.

Абат Монреале развълнувано се обърна към секретаря си.

— Брат Амброзио, ти видя ли това?

— Бях от другата ви страна, отче. Един лозимонец налиташе да ви отсече главата и аз се опитвах да го отблъсна с един стол. Съжалявам.

— Не се извинявай. — Монреале отново закрачи напред-назад. — Пръстенът. Пръстенът! Разбира се! Проклятие!… Искам да кажа, Бог да ме благослови. Това е било значи.

— Значи все пак сте усетили нещо — с облекчение заключи Фиамета.

— Да, но трябваше да усетя много повече! Какво може да е направил Феранте, за да прикрие… — Той тръгна към масивната стенна библиотека, сякаш дръпнат на въже, после се обърна и поклати глава. — По-късно. Ще ми се баща ти да беше тук сега, Фиамета.

— Вие какво видяхте в онзи пръстен, отче?

— Изглеждаше така, сякаш съдържа обикновено заклинание срещу въшки и бълхи, от онези, които всеки би могъл да носи в амулетна торбичка в джоба си. Помислих се, че е признак на глупава суетност да отлееш нещо толкова обикновено в сребро. Но все пак нещо не беше съвсем наред… тогава си помислих, че просто е направено нескопосано. Но ако заклинанието срещу въшки и бълхи е имало за цел да прикрие друго, нещо като отвличащо вниманието заклинание… тогава под него… — Той пое въздух през зъби. Изглеждаше така, сякаш всеки момент ще повърне. — А ти какво усети в него, дете?

— Грозота.

— „От устата на младенците…“ Караш ме да се срамувам. — Той се усмихна тъжно. — Но пък нали си дъщеря на баща си.

— Точно това бях започнала да ви казвам. Хората на лорд Феранте се върнаха — в хана, където бях закарала тялото на папа… — Фиамета описа набързо неприятните си приключения с ханджията Кати, алчността му, пушилнята, странната кражба, извършена от наемниците на Феранте, и появата на майстор Бенефорте, веднъж от дим и втори път от сухи листа. Тур потвърди подробностите от пътуването им. Доста по-колебливо Фиамета повтори онова, което майстор Бенефорте бе споделил с нея относно предишния си опит с оковен пръстен, макар да не спомена по име Лоренцо Медичи или Флоренция — това бе въпрос на лична изповед. После сподели и страха си, че Феранте е решил да превърне духа на майстор Бенефорте в свой нов и по-могъщ роб. С напредването на разказа й раменете на абат Монреале се привеждаха все повече.

— Папа извика името ви — завърши Фиамета. — Търсеше помощ от вас. Отче, какво ще правим сега?

Монреале въздъхна дълбоко.

— Точно преди да дойдете бях коленичил и се молех за просветление, за някакъв знак, който да потвърди, че решението ми да приема примирието е правилно. Това е най-големият риск, който поема човек, когато се моли. Понякога Господ наистина ти отговаря. — Той кимна уморено към секретаря си. — Скъсай договора за примирието, брат Амброзио.

С внимателни движения едрият монах взе документа, върху който беше работил преди да пристигнат Фиамета и Тур, и бавно го скъса през средата. После пусна парчетата да паднат на пода. Погледът му срещна очите на Монреале с израз на одобрение, примесено със страх.

— Толкоз за капитулацията. Отче, какво ще правим сега?

Монреале стисна здраво очи и потърка набръчканото си чело.

— Ще печелим време, братко. Ще върнем добре премерен отговор и ще протакаме. — Погледна Тур и Фиамета. — Заведи тези уморени младежи в хосписа^[3]. Аз отивам в параклиса да помисля, преди да е станало време за утринните молитви. В случай, че можем да отделим някой монах, който да изпее нощните псалми. — После добави по-тихо: — Най-накрая разбрах защо в правилата на нашия орден се поставя толкова силно ударение върху умението на монасите да издържат дълго време без сън.

Секретарят му промърмори едно „Амин“, взе свещ и даде знак на Фиамета и Тур да излязат преди него от стаята.

 

 

По пътя към хосписа, който се намираше близо до предната порта, тримата минаха през вътрешен двор с покрит кладенец. Дори и в този късен час, след полунощ, двама монаси, един войник и една жена чакаха с кофи в ръце. Един монах стоеше с ръка на ръчката, но не я въртеше.

— Как върви, братко? — попита на минаване брат Амброзио.

— Не е добре — отвърна монахът при ръчката. — Мътна е. Изчакваме да се утаи между ведрата, но отнема все повече време.

Най-накрая започна да върти ръчката и пресипа привързаното на въжето ведро в кофите на войника и на жената. После пусна въжето отново и зачака. Брат Амброзио тръгна след войника.

— Недостиг на вода? — попита Тур.

— Освен ако не завали и не напълни отново цистерните ни — каза Амброзио. — Обикновено даваме подслон на около седемдесет братя. Сега сме приютили петдесетина от гвардейците на дук Сандрино, много от които ранени, семействата им, хора, избягали от клането в града — в момента в манастира има повече от двеста души. Лечебницата е претъпкана. Абат Монреале обмисля дали да не отстъпи хосписа изцяло на жените и да настани ранените в параклиса, ако продължават да пристигат хора.

Войникът с пълната кофа свърна встрани, когато минаха покрай лечебницата. Фиамета надзърна след него през вратата към дълго помещение с каменни арки. Между дървените кревати бяха наредени сламеници, повечето заети от завити с одеяла хора. В мътната светлина на две газени лампи отворените очи на някакъв мъж, оцъклени и трескави, светеха върху обраслото му с четина лице. Закачулен монах се движеше между леглата. Към края на редицата някакъв мъж стенеше от болка като мучаща крава.

Брат Амброзио ги преведе през друга врата, която отвеждаше към района на хосписа, при обичайни обстоятелства единствената част от манастира, отворена за посетители. Предаде Фиамета на една възрастна жена с изопнато от умора лице, облечена с нощна риза и със сплетена на дълга плитка сива коса. Фиамета я позна — жената членуваше в управителното тяло на градската катедрала. После Амброзио поведе Тур през трапезарията за посетители към мъжкото спално помещение. Тур погледна неуверено през рамо към Фиамета, докато завиваше зад ъгъла, и й махна за довиждане с лявата си ръка.

Женската спалня беше помещение с каменни арки, подобно на лечебницата, но по-малко и по-пренаселено. И тук между креватите бяха нахвърляни сламеници и дори натрупано надве-натри сено, застлано с одеяла. Двайсет и пет или трийсет жени и два пъти по толкова деца и млади момичета бяха налягали кой където свари. По-големите момчета явно бяха настанени при мъжете.

Фиамета се придвижи между налягалите жени и мина през една врата в другия край на спалнята. Озова се в смрадлив и твърде малък за толкова хора клозет. Започваше да разбира защо абатът смяташе дългата обсада, дори и да не му се наложеше да отблъсква свежите подкрепления на Феранте, за начинание със съмнителни изгледи за успех, при това в най-добрия случай. По това време миналата нощ си беше мислила, че само да се добере до Монреале, той ще успее някак да оправи нещата. А и изглежда, тя не беше единственият жител на Монтефолия, доведен тук от същата вяра. Но сега…

Когато излезе от клозета, жената със сивата плитка я заведе при една купчина сено, вече заета от две заспали момичета. Фиамета събу съсипаните си обувки и се просна между девойките. Засега и това легло й стигаше.