Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Spirit Ring, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 40 гласа)

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
Mandor (2004)
Допълнителна корекция
Диан Жон (2011 г.)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ОКОВНИЯТ ПРЪСТЕН. 2001. Изд. Амбър, София (Изд. Бард, София). Превод: Милена ИЛИЕВА [The spirit ring / Lois McMaster BUJOLD]. Формат: 21 см. Страници: 400. Цена: 8.99 лв. ISBN: 954-585-274-7 (Бард)

История

  1. — Добавяне на анотация
  2. — Добавяне
  3. — Корекция

15.

След цяла вечност кънтежът на болката, заливаща тялото на Тур, утихна достатъчно, за да може да се опита да седне. Гледащият на север прозорец на килията не пропускаше пълзящо петно слънчева светлина, по което да бележи времето, но наситеносиният цвят на късчето небе, което можеше да види, му подсказваше, че следобедът преваля. Много внимателно Тур опипа подутите си устни, докосна разклатените си зъби и примижа. Беше цяло чудо, че не си е прехапал езика. Ребрата, гърбът и бъбреците го боляха от тежките ритници и почти заглушаваха протестите на вчерашната рана от меч, която отново се бе отворила. Червеното му кепе беше изчезнало, също и обувките. Плетеният му клин се беше скъсал и целият беше в бримки. Той опря гръб в стената и изпружи крака.

Господин Пиа седеше с кръстосани крака на един сламеник, покрит с одеяло. Клатеше се напред-назад и гризеше ъгъла на одеялото по същия разсеян начин, по който хората обикновено си гризат ноктите. Зачервените му очи бяха вперени немигащо в Тур. Коприненият му клин също беше надупчен и съсипан, забеляза Тур с чувство на мрачно съпричастие.

— Кой си ти? — изграчи кастеланът, без да отмества вбесяващия си поглед и без да спира да се клати.

— Казвам се Тур Окс — изломоти Тур през подпухналите си устни. — Брат съм на капитан Ури Окс. Дойдох да търся брат си, но Феранте вече го беше убил. — Разказът звучеше почти механично в собствените му уши, толкова често го беше повтарял.

— Брат на Ури? Наистина ли? — Погледът на Пиа се проясни малко. — Той споменаваше нещо, че имал брат… Умря пред очите ми.

— И той споменаваше понякога името ви, господин Пиа, в писмата си. — Тур сведе почтително глава. И двамата бяха били приближени на Сандрино, сигурно се бяха виждали ежедневно по работа.

— Ури беше добър човек — отбеляза Пиа, вперил очи някъде в далечината. — Понякога ми помагаше да ловя прилепи в пещерите западно от езерото. Не го беше страх от пещерите, след като е бил в мините, така казваше. — Поглади сребърната бродерия на туниката си, която, осъзна Тур, след като се вгледа по-внимателно, представляваше миниатюрни прилепи, наредени крило до крило и обрамчващи яката и маншетите. Госпожа Пиа ли ги беше бродирала?

— О? — промълви Тур, спомнил си как споменаването на малките крилати същества беше възбудило Пиа предната вечер.

— В прилепа е истината, да знаеш. Умни създания. Мисля, че хората биха могли да летят, както летят прилепите, без пера, стига да изобретят криле, които са достатъчно леки и в същото време силни… Кожата беше твърде тежка дори за заякналите от меча и щита ръце на Ури. Следващия път ще пробвам с пергамент… Знаеш ли, че прилепите се хранят с блатните комари, които са истинска напаст за нас? Козинката им е много мека, като на къртица. И можеш да ги обучиш да не хапят ръката, която ги храни. За разлика от хората. — Кастеланът се замисли за миг, после продължи: — И като си помислиш, че хората имат наглостта да ги наричат зли само защото летят през нощта, когато хората убиват посред бял ден… лицемери с лицемери!

— И те са Божии създания, сигурен съм — внимателно рече Тур.

— А! Колко е хубаво да намериш човек, който не страда от предразсъдъците на глупави суеверия.

— Често съм виждал прилепи в старите миньорски шахти. Също толкова безвредни са като гномовете.

— Ти си миньор, а? Така казваше и Ури. И теб ли не те е страх от тъмното? Браво. — Кастеланът се ободри. Дружеските му чувства към прилепите биха изглеждали по-скоро резултат на ентусиазъм, отколкото на лудост, ако не беше странният блясък, който светваше в очите му, заговореше ли за тях.

— Аз… днес видях госпожа Пиа — подхвърли Тур още по-предпазливо. — Изглеждаше добре. Не се отделя от дукесата и лейди Джулия. Много храбра жена. Феранте ги държи и трите в северната кула при портата.

— В моите покои — каза Пиа. — Ах. — Напрегна се, запримигва да прогони сълзите и загриза пръстите си, взрян невиждащо в стената.

Тур стисна ръце. Луд или не, кастеланът на два пъти беше бягал от килията.

— Брат ми — започна Тур, после спря, стреснат от скърцането на кожа и наполовина потиснато оригване. Един лозимонски страж седеше на пейка току пред килията, наблюдаваше ги и слушаше. Лявата му ръка беше превързана, а по лицето му имаше едноседмични синини, но на колана му висеше къс меч. Тур стисна устни. Какво пък, нека слуша. — Тялото на брат ми лежи в една стая точно под тази килия — продължи по-високо той. — Феранте и Вители го използват за някакви ужасни некромантски ритуали. Магия толкова черна, че да те обрече на вечни мъки в пламъците на ада. — И още по-високо: — Да, достатъчно черна, та да обрече и онези, дето им помагат! — Не можеше да види добре на слабата светлина, но му се стори, че превързаният страж потръпна. — Откраднали са и трупа на Просперо Бенефорте, магьосника. Искат да оковат духа му към един пръстен, който Феранте да използва.

— А — рече отнесено Пиа, — виждал съм я тази стая. Значи това са намислили.

— Всички ще горите в ада! — извика Тур на стража, после се сви към стената и се закашля. Без съмнение изглеждаше не по-малко луд от кастелана. Сниши гласа си до шепот: — Господин Пиа, помогнете ми! Те държат духа на Ури чрез тялото му и искат да му навлекат Божието проклятие. Той е затворник и го грози голяма опасност дори и в смъртта. Трябва да… да го освободя по някакъв начин. И майстор Бенефорте също.

— А — рече кастеланът и вдигна вежди. — Свободен. Точно в това е номерът, нали?

Тур млъкна объркан. Кастеланът изгърби едното си рамо, извърна се на сламеника си и отново почна да гризе одеялото и да се взира в празното пространство. „Той е луд. Безсмислено е.“ Тур въздъхна. После добави предпазливо:

— Младият Асканио… дук Асканио е на сигурно място при абат Монреале в „Свети Джеронимо“, но манастирът е обсаден от лозимонците. — Пиа не реагира на думите му. — Абат Монреале хвърли заклинание върху няколко прилепа, които трябваше да му послужат за шпиони, но не знам дали са идвали насам.

— А! — възкликна кастеланът. — Те са добри и нежни създания, нали виждаш, щом служат на светия абат. Монреале знае. — Пиа закима вещо и продължи да гризе вълната. Тур се облегна на камъка и отново потъна в пулсиращата болка, обзет от отчаяние.

Разсъни го шум от стъпки и гласове откъм коридора. Двама едри лозимонци изникнаха пред вратата, последвани от месер Вители в червената си роба. Вители държеше зелено стъклено шишенце, увито в плетена слама. Дребният мъж се втренчи през решетките към Тур, прозина се и засмука долната си устна.

— Действай — нареди той и отстъпи да направи място на сержанта, който отключи вратата. Сержантът, държейки под око кастелана, изчака предпазливо двамата войници да влязат в килията. Пиа дори не вдигна поглед при това нахлуване в територията му.

Единият от войниците мина зад Тур и изви ръцете му зад гърба. Вители се облегна на стената и се прозина така, че челюстите му изпукаха, после докосна нещо под робата си и разтърси глава като отърсващо се от вода куче.

— Проклет човек — промърмори той и вдиша дълбоко.

Тур настръхна — тъмната аура на Вители причини смущения в нещо много по-неуловимо от онова, което възприемаха сетивата му. Нямаше нито топлина, нито блясък, звук или мирис, и в същото време сякаш аромат на магия се разплиска по корема на Тур, без преди това да е минал през ноздрите му. Вители поддържаше някакво заклинание, без да е вложено, удържано или поддържано от предмети-символи, а контролирано от собствените му мисли, заклинание мощно и потискащо. И въпреки това беше в състояние да ходи и да говори, гладко и спокойно. Впечатлението избледня миг след като Тур го бе уловил и остави след себе си само световъртеж, подобен на халюцинация. Може пък да беше поредният закъснял ефект от побоя. Той стисна здраво клепачи, примига бързо и тъмната аура се сви и остана да витае само в черните очи на Вители.

Мъжът зад Тур сграбчи русата му коса и изви главата му назад, а вторият пристъпи напред, напъха някаква пръчка между зъбите му и го стисна за ноздрите. Вители махна запушалката на шишенцето и изля съдържанието му в изранената уста на Тур. Беше сладко вино с кисел привкус. Тур се задави, понечи да изплюе течността, изви гръб, стомахът му се надигна… И преглътна.

— Добре. — Вители отстъпи и обърна празното шишенце с дъното нагоре. Една последна капка са залюля на ръба на гърлото и падна като звезда от кръв на пода на килията. — Това би трябвало да свърши работа дори и при толкова едър човек. Върнете се след половин час и го отнесете долу.

После всички излязоха от килията и заключиха. Провлачените им стъпки заглъхнаха по коридора. Пред килията остана само стражът на пейката. Главата на Тур се люшна неудържимо и издрънча върху студения камък. Кастеланът вдигна лице и се изкиска. Кикотенето му премина в дюдюкане, после в пронизителни викове. Той скочи на крака.

— В прилепа е истината! — кресна той, грабна кофата с нечистотии от ъгъла и заскача из тясната килия. С лукава усмивка спря до вратата, махна рязко капака на кофата и лисна вонящата урина върху стреснатия войник.

Стражът скочи с гневен крясък от пейката, но за нещастие по-скоро налетя на зловонната баня, отколкото да я избегне. Кастеланът се облегна на решетките, размахвайки ръце, после затанцува назад, когато войникът изтегли меча си и се хвърли към него. Пиа скочи върху ръката с меча и измъкна оръжието, после го заразмахва над главата си — когато острието се удряше в тавана, изскачаха искри. Като псуваше и викаше на сержанта да му даде ключа и как щял да убие лудия, пък каквото ще да става, стражът хукна по коридора, като изтупваше отвратено туниката си и само дето не плачеше с глас.

— Бързо. — Пиа хвърли меча и се обърна към замаяния Тур, който бе наблюдавал цялото представление, свит на безчувствена топка в ъгъла. Странни шарки, като мокра коприна, се вихреха и трептяха пред очите му. Пиа навря кофата под носа на Тур, изви главата му назад, сграбчил косата му в шепа, доста по-грубо от лозимонския войник, и пъхна дебелите си мръсни пръсти в гърлото на Тур. За всеки случай натисна корема му с коляно.

— Точно така, момче, нека излезе всичкото — мърмореше той окуражително, докато Тур повръщаше в смрадливата кофа. Тур не се нуждаеше от повторен стимул, за да изпразни стомаха си до дъно. Сладкото вино, жлъчка и отровно кисел привкус от опиата изпълниха устата му и той заплю неистово, с насълзени очи и течащ нос. Пиа извърна глава и се заслуша, после грабна кофата и ливна, доста точно и чисто, новото й отвратително съдържание през решетките на прозореца.

— Чуй ме! — Пиа отново дръпна Тур за косата. — Лежи неподвижно! Преструвай се, че още ти действа. Трябва да си отпуснат като плужек, не викай дори да ти мушкат месата с желязна игла и те сами ще те изнесат оттук. После продължавай да се преструваш, докато не ти викна да станеш и да се биеш! Чу ли? Разбираш ли какво ти казвам? — Зачервените му очи гледаха яростно. Тур кимна замаяно. Никак не му беше трудно да се преструва на припаднал — мозъкът му беше обвит в тъмна мъгла. Вцепенението поне приглушаваше болката от ожулванията и ритниците. Отри устни в ръкава си, с което предизвика още едно: — Лежи неподвижно!

После Пиа грабна меча от пода и заскача от стена към стена, като го размахваше и виеше. След секунда стражът и сержантът дойдоха.

— Глупак тъп, да се оставиш да те обезоръжи! — викна сержантът. — И как според теб да ти прибера сега меча от този побеснял ненормалник? А? Да го чакам да си пререже сам гърлото? Би трябвало да… — Двамата отскочиха, когато мечът издрънча по решетките. Желязото продължи да звънти слабо, дори след като той спря, килна лукаво глава и се оплези на лозимонците. Стражът, окончателно побеснял, посегна към връзката ключове на сержанта, но началникът му го плесна по ръката.

— Безмозъчен глупак! Ще се погрижа да ти съдерат кожата от бой, ако не се подчиняваш на заповедите. Хей, ти! — Последното беше предназначено за Пиа, който, със страховит кикот, отиде с танцова стъпка до прозореца, промуши меча през решетките и го пусна.

Стражът изкрещя гневно и разтърси решетките, но сержантът го стисна здраво за китките.

— Мухльо! Върви да го прибереш. Хем ще се поизмиеш в езерото. Не че ще имаш друг избор, защото мечът е потънал най-малко на десет стъпки. И гледай да се върнеш преди да се е стъмнило!

— Ще го пипна аз него — озъби се нещастният страж, но бе прогонен от дъжда от злобни хули и обиди, излял се от устата на сержанта, който след това погледна към кастелана, поклати глава и се пльосна на пейката в примирено подчинение на собствената си заповед измъкващият се луд да не бъде оставян без постоянно наблюдение. Пиа, задъхан и потен, с разрошена сива коса, се хвърли на сламеника си и се втренчи в тавана с празни очи.

Двамата едри войници на Вители се появиха преди да се е върнал обезоръженият страж. Кастеланът не им обърна никакво внимание, когато застанаха до Тур. Единият изрита младежа в корема, не злонамерено, а просто за проба. Тур не можа да се сдържи и се сви на две, но се постара очите му да се подбелят убедително и се отпусна безжизнено. Не беше толкова трудно. Да се опита да стане — това би било трудно.

Падаше нощ. Светлината от прозореца приличаше на странно розово-оранжево отражение. Сержантът държеше високо лампата си — тя приличаше на призрачно златисто животинско око в сгъстяващите се сенки. Единият лозимонец хвана Тур за раменете, другият — за краката. Хубаво беше да те носят. Чувстваше се като потопен под вода, всеки дъх изискваше усилие. Докато го вдигаха, Тур остави прибулените си очи да се плъзнат по кастелана, който отвърна безизразно на погледа му, докато пръстите му потропваха в странен, несвързан ритъм по каменния под, също толкова безформено натрапчив като гризането на одеялото.

„Защо се водя по акъла на един луд? Ако въобще му е останал акъл?“ Но ето че го изнасяха от килията, точно както беше казал Пиа. Понесоха го грубо надолу по тясното каменно стълбище в непрогледния мрак на познатото му подниво с четирите врати. Едва ли можеше да се надява, че просто ще го заключат при буретата с вино… не. Внесоха го през вратата на магьосническата работилница.

— Оставете го там — нареди Вители и махна към средата на стаята. Лозимонците го стовариха на пода.

— Нещо друго ще има ли, месер? — попита един от войниците с предпазлива почтителност.

— Не. Тръгвайте си.

Не се наложи да ги подканя. Тежките им ботуши затопуркаха по стълбите в двоен ритъм.

Тур лежеше проснат с лице, притиснато в пода. Леко отвори едното си око. Вители беше с гръб към него и палеше още свещи, които да добавят светлината си към яркия блясък на вече запалените. Дребният мъж беше сменил червената си роба с дреха от черно кадифе. Златна бродерия лъщеше тук-там сред диплите й. Символи? Магически или просто за украса?

Влезе Феранте, размахал малка кожена торба по начин, който подсказваше, че този път съдържанието й не се числи към дивия животински свят. Раната на врата му беше почистена и зашита с тънки копринени конци. Беше с чиста риза без кървави петна, но отгоре й отново беше облякъл ризницата си, на кръста му висеше познатият меч, а черните кожени панталони си бяха същите.

— Имаш ли всичко необходимо? — попита той Вители.

— Носите ли новия бронз?

— Да. — Феранте залюля торбата.

— Значи имаме всичко необходимо.

Феранте кимна, после се наведе да заключи вратата и прибра големия железен ключ в кесията, която висеше на колана му. Тур за малко да изпъшка на глас. Как, по дяволите, щеше да се измъкне оттук? „Преструвай се, докато не ти извикам да станеш и да се биеш.“ Как, по дяволите, смяташе Пиа да влезе вътре?

— Почакайте — каза Вители, когато Феранте тръгна към сандъците с каменна сол. — Трябва да прехвърля това проклето некадърно заклинание за сън в нещо, което ще го задържи за известно време.

— Не можеш ли просто да го оставиш? Дори и свързано, то пак ще ти отклонява вниманието.

— Не и наполовина колкото би ме разсейвал Монреале, ако се съвземе достатъчно и се намеси в някой критичен момент. А и е по-лесно да го поддържаш, отколкото да го развалиш. Благоразумие. И търпение, милорд.

Феранте се намръщи, седна на ръба на масата и залюля крак. Намръщи се разсеяно, свел поглед към малкото столче за крака, и го бутна встрани. След миг извади един сребърен пръстен от кесията на колана си и го заоглежда замислено. Дясната му ръка вече не беше превързана, осъзна Тур, макар че все още беше червена и изглеждаше недоизлекувана.

— Въпреки всичкия ти труд, Николо, Бенефорте с лекота освободи духа на този пръстен. С едно махване на ръката. И нито един от маймунджилъците ти с трупа и с пръстена след това не успя да върне силата в оковника.

— Да, казах ви, че трябва да открием скритите записки на Бенефорте върху оковната магия. Казвах го неведнъж.

— Аз пък си мисля, че сключих лоша сделка — тихо каза Феранте, — като продадох душата си в замяна на една толкова краткотрайна мощ. — Той стисна ръка около пръстена.

Вители, с гръб към Феранте, завъртя раздразнено очи, после нагласи грижливо чертите си в нужната почтителност и се обърна.

— Вече говорихме за това, милорд. Новороденото беше болнаво. Майка му умираше. Самото то нямаше да преживее нощта. Бихте ли предпочели тази смърт да бе отишла на вятъра? Какво добро би произлязло от това? Пък и без това беше най-обикновено момиче.

Феранте рече хладно:

— Едва ли бих се оставил да ме убедиш, ако се касаеше за моя син и наследник, Николо, болнав или не. — Издиша шумно. — Повече не искам никакви болнави момичета. Ти си магьосник. Как да си осигуря здрав син следващия път, кажи?

Вители сви рамене.

— Казват, че от жената идва материята, а от мъжа — формата, която се носи от семето му. Всички неща се стремят към съвършената форма — мъжката, — така както металите в земята се стремят да се превърнат в злато. Но мнозина се провалят и така се получават женските.

— Да не би да казваш, че е трябвало да добавя повече форма? — Веждите на Феранте се вдигнаха. — Тя се чувстваше толкова зле. През цялото време повръщаше. Отвратително. Не ми даваше сърце да й се натрапвам. Пък и имаше предостатъчно жени в града.

— Не е била ваша вината, сигурен съм, милорд — успокоително рече Вители.

Феранте се намръщи.

— Е, следващия път не искам дете за невяста. Бледата и плашлива Джулия не става да ражда.

— С Джулия върви и цяло херцогство — остро каза Вители. — Дайте й малко време.

— Херцогството го държа и сега, по силата на оръжието, или поне ще го държа в най-скоро време — сви рамене Феранте. — Нима се нуждая от друго право? А и кое друго право би свършило работа, ако не разполагах с армия?

— Вярно, милорд, но Сфорца направи и двете в Милано.

— И остави твърде много живи Висконтиевци, които сега обикалят половината дворове на Италия и се опитват да му подлеят вода. — Феранте обърна пръстена в ръката си, без да го поглежда, сякаш се чудеше дали и малкото късче метал не търси някакво подобно коварно отмъщение.

Вители замълча, после продължи лукаво:

— Дайте ми сребърния пръстен, милорд, и ще видя дали не може да се спаси нещо.

Феранте се усмихна криво и тихо, но твърдо каза:

— Не. Беше справедливо и правилно духът на мъртвата ми дъщеря да ми служи. На мен и на никой друг. Няма да допусна дете от моята кръв да служи на един прост милански… дилетант.

Вители сведе глава, челюстите му се стиснаха.

— Както желаете, милорд. Ще има и други възможности. По-добри. — Обърна се да разчисти място върху плота на другата маса, поръси го със сив прах, а после го избърса грижливо. След това подреди необходимите за заклинанието предмети — мъничък златен кръст с лицето надолу и парче тънка коприна. Чертите му се изостриха в съсредоточение и той започна да мърмори нещо. След няколко мига коприната се издигна във въздуха като главата на търсеща змия и леко се спусна върху кръста. Мърморенето му заглъхна. Той си пое дълбоко и решително дъх и се обърна към Феранте: — Готово. Ще държи Монреале за… достатъчно дълго.

— В такъв случай да запаля ли пещта? — попита Феранте.

— Не, аз ще го направя. Съблечете швейцарския шпионин. След миг ще ви помогна да вдигнете брат му.

Феранте му хвърли малката торба, която той хвана с една ръка. Малка бижутерска пещ стоеше върху каменни блокчета близо до прозореца. Вители вече я беше заредил с гориво. Сега се наведе към долния отвор и прошепна: „Piro!“. Сини пламъци облизаха чамовите трески и въглищата, които се разгоряха бързо. Вители изсипа дрънчащото съдържание на кожената торбичка в нов глинен тигел, не по-голям от юмрука му и го пъхна в пещта.

Тур изтърпя разсъбличането си, като застави мускулите си да останат напълно отпуснати, а дишането си — бавно като в много дълбок сън. Феранте действаше бързо и делово — беше ли практикувал върху трупове на бойното поле? — макар че не беше и останало кой знае колко за събличане, само разплетеният червен клин и сивата туника. Подът студенееше под голата кожа на Тур. Трепереха ли упоените хора? Това представление не можеше да продължава още дълго. Трябваше в най-скоро време да се събуди от привидния си сън и да удари, или в противен случай да умре. Или да удари и да умре. Един последен шанс. Предоставяше му се още един последен шанс да бъде герой като Ури…

Вители натисна няколко пъти духалата на пещта, после се обърна да помогне на Феранте и двамата извадиха вдървения сивкав труп на Ури от соленото му ложе и го положиха с лицето нагоре на пода близо до Тур. Няколко кристалчета каменна сол паднаха и отскочиха, разпръсквайки се по камъните с приглушен блясък. Феранте се върна да обърне Тур с лицето надолу. И къде, по дяволите, беше духът на майстор Бенефорте, докато ставаше всичко това? Само дето, ако Бенефорте наистина беше при дяволите, всичко това въобще нямаше да се случва. В миг на лудост Тур си пожела от все сърце майсторът наистина да е там. Този път никакъв прашен човек не се издигна от пода, за да му се притече на помощ.

— Поемете духалата — каза Вители на Феранте. Едва доловимото напрежение в гласа му подсказа на Тур, че изработването на самото заклинание ще започне всеки момент. Вители нареди три нови пръчки тебешир — зелена, черна и червена — като ветрило в лявата си ръка, пристъпи напред и клекна до Ури. Латинският му напев звучеше почти като молитва. Тур не вярваше да е молитва, поне не молитва към Бога. Вители извади глинен калъп на пръстен от робата си и го постави на пода между живия и мъртвия. Близо до главата на Тур остави нож с костена дръжка и дълго излъскано острие. От каква точно кост беше направена дръжката? Ставаше му все по-трудно да държи очите си разфокусирани и неподвижни, а Вители току поглеждаше към него…

Вители замърмори пак и се зае да чертае тебеширените си диаграми по пода около двамата братя. Тур се сети за котката и за петела. Подът бе добре изтъркан след предната нощ и то не, подозираше Тур, от някой слуга, освен ако Вители не държеше човек с отрязан език. Духалата пухтяха равномерно, дрезгавият глас на огъня бумтеше.

— По дяволите! — Феранте приклекна. Един прилеп беше влетял през прозореца и обикаляше стаята в бързи, безшумни кръгове, както децата въртят вързана на конец играчка. Вители, зает с напева, който не можеше да прекъсне, изгледа кръвнишки както Феранте, така и прилепа. Феранте изтегли меча си и замахна към летящата цел, но и трите пъти пропусна. Изруга и се хвърли след създанието.

Вители стигна до края на една строфа и си пое дъх, колкото да изръмжи:

— Това е най-обикновен прилеп. Оставете го, по дяволите! — После продължи с напева.

Феранте изкриви лице и спря за малко, но при следващата обиколка на прилепа мечът му отново литна нагоре. Не бе имал време да насочи добре удара, но този път извади късмет и събори нощната животинка на пода. Със счупено крило, прилепът запърха по камъните, размазвайки една от тебеширените линии на Вители.

Вители скръцна със зъби и прекрати монотонното си пеене. Думите му напомниха на Тур за маршируващи войници, които се блъсват един в друг, след като предводителят им е спрял без предупреждение. Вители разпери ръце и остави ужасното напрежение да се оттече, преди да помръдне.

— Непохватен… — извика той на Феранте. — Ще трябва да започнем отначало. Донесете гъба и изтрийте тези линии. — После с разкривено лице закрачи към ранения прилеп, настъпи го и го уби. Вдигна малкото трупче за едното крило, като го държеше далеч от робата си, и го метна през решетките на прозореца.

Феранте определено не остана доволен от тази безцеремонна заповед да се заеме със слугинска работа, но се подчини със застинало лице. Навярно защото не се чувстваше в свои води сред цялата тази сложна магьосническа еквилибристика. Все пак си свърши работата добре и след няколко минути подът отново беше чист, сух и готов. Вители взе калъпа за пръстена и ножа и започна отначало.

Този път накара Феранте да застане в очертанията на диаграмите, близо до Тур, и едва тогава започна да ги чертае. Тур не изпускаше от полупритвореното си око ножа с костената дръжка. Трябваше да стигне до него преди Феранте, пък каквото ще да става. Отчаяно му се искаше да е в по-добра форма. Можеше и въобще да не успее да се изправи, та какво оставаше да се бие. Гнусните изпарения на магията тежаха в стаята така, че едва успяваше да си поеме дъх, сякаш тъмната аура на Вители се бе разпростряла до самите стени. Вители се появи в крайчеца на полезрението му, стиснал щипци, които държаха черешовочервената глинена чашка, пълна с разтопен бронз. Пот се стичаше на лъскави ручейчета по лицето му. Когато излееше бронза, пръстенът щеше да се втвърди почти моментално… улавяйки в капан духа на Ури? Напевът се извиси до кресчендо. Кожените панталони на Феранте изскърцаха, когато коленичи зад Тур, чакайки знак да вдигне ножа. Тур трябваше да удари сега… дращещ звук и пухтене долетяха от прозореца, който гледаше към езерото. Доста шумно за прилеп…

— Стани и убий тия мръсници! — изрева Пиа.

Феранте се завъртя и изтегли меча си. „Стани“ не беше точната дума, защото Тур се хвърли напред в нещо, което приличаше повече на жабешки подскок, падна върху ножа и се претърколи. Костената дръжка, вече в ръката му, прати парализиращи вълни нагоре чак до рамото му — не беше съвсем болка, но разтърси нервите му неудържимо. Ръката му се отвори като при спазъм, ножът издрънча по пода и се търкулна някъде под краката на дървените магарета. Тебеширените линии изгориха кожата на Тур като бичове, когато падна върху тях. Мечът на Феранте изкара искри и остави бял белег по камъка там, където Тур беше лежал само допреди миг.

Вители се преви на две и започна да се дави. Щипците паднаха от ръката му. Глинената чашка се спука и разтопеният бронз запръска по студения каменен под.

Кастеланът се провря през прозореца и се изправи, с развята коса и блеснали очи. Късият меч на стража бе в дясната му ръка, а в лявата стискаше железен прът от решетката на прозореца. Краката му бяха голи и космати. Зъбите му лъщяха оголени в зверска гримаса.

Протегнатата ръка на Тур най-после докопа един от краката на дървеното магаре и той успя да се изправи. Коленете му се подгъваха, но някак успя да се задържи прав. Феранте понечи да се хвърли към Пиа, препъна се, пресичайки тебеширените линии, и възстанови равновесието си точно навреме, за да парира меча на кастелана със собственото си острие, после пое убийствения замах на желязната пръчка с вдигнатата си в последния момент ръка. Отстъпи назад, съвземайки се от шока на внезапното нападение. Да, Пиа беше войник и не отстъпваше по майсторство на Феранте. Но беше по-стар и по-дебел. Дробовете му вече свистяха като мехове.

Вители лежеше наполовина проснат, наполовина коленичил до тялото на Ури и правеше нещо с устата му. Тур се довлече до него, сграбчи го за кадифената дреха и го запрати към стената.

— И да спечеля, и да загубя, до брат ми няма да се докопаш! — Беше предназначено да прозвучи като предизвикателен вик, но излезе от устата на Тур като задавено грачене. Той стисна вдървените глезени на Ури и го затегли към прозореца.

Погледна навън и изненада един гном, който тъкмо изтегляше последната пръчка от решетката в масивния камък — меко като лъжица от попара. Гномът му се ухили и се стопи след плячката си. Тур вдигна Ури и се изправи, ставите му скърцаха и пукаха като минни подпори. Нагласи брат си в дупката на малкия квадратен прозорец и се засили напред, сякаш буташе таран. Добре се беше насочил. Трупът излетя през тесния отвор, без да заседне, и се изви в дъга в нощния въздух. След миг отдолу долетя шумен плясък. Тур се изправи с мъка, стиснал с ръце перваза на прозореца, и се обърна да потърси враговете си.

Пиа още се биеше с Феранте, мечовете им дрънчаха като чукове на двойка обезумели ковачи. Тур, гол, както майка го е родила, нямаше нищо, с което да нападне човек с меч. А черният магьосник?

Вители беше вече на крака и бавно пристъпваше към Пиа, като си мърмореше нещо и жестикулираше трескаво. Тур сграбчи с една ръка изпречилия се пред погледа му железен свещник, а с другата помете заклинателните предмети от масата — златното кръстче и парчето коприна. Вители изпищя, залитна и се обърна към Тур.

Тур замахна, събрал всички сили, за да уцели главата на Вители с този пръв шеметен удар — не мислеше, че ще има възможност да повтори. Вители се наведе, а Тур загуби равновесие и залитна. Обърна се точно навреме, за да види как Феранте пронизва Пиа в дясната ръка, с която кастеланът държеше меча, и го приковава към дъбовата врата. Пиа не извика. Феранте остави меча си да вибрира, потънал в плът и дървесина, улови късия меч на Пиа още преди да е паднал на пода и без да спира и за миг, се завъртя и се хвърли към Тур.

Тур отклони меча със свещника, после още веднъж. Феранте го притискаше и бързо го изтласкваше към пещта. Тур вече усещаше топлината по голия си задник. Направи крачка встрани, така че да е с гръб към прозореца, а не към пещта. Феранте се движеше плавно и уверено, сякаш проучваше Тур. Вители, който се примъкваше след Феранте, вдигна ръка към Тур и закрещя нещо на латински. Тъмната аура се завихри около главата му като циклон.

Тур не искаше да е тук, когато това заклинание, каквото и да бе то, го достигнеше. При следващия напад на Феранте той замахна със свещника, влагайки в удара цялата си останала сила, и изби меча далеч встрани. Феранте все още се прикриваше с нож — не онзи с костената дръжка, а друг, който незнайно как се беше появил в лявата му ръка. Тур се завъртя и се метна през прозореца след Ури. Този път не уцели толкова добре. Грапавият пясъчник ожули жестоко кожата по раменете и коленете му. Миг по-късно вече падаше в тъмния въздух. „Хората могат да летят като прилепите, без пера“ — кастеланът беше ли летял додолу? И къде, по дяволите, беше водата…

Пльосна се по корем. След задушаващата горещина в стаята студът го вцепени. Водата се затвори над главата му и спря дъха му. Той заплува нагоре през пътечката от гъделичкащи мехурчета и накрая напълни дробовете си с въздух. Студен, но чист. Почти физически усещаше как ледената вода отмива замайващото, отвратително вцепенение от мускулите му, докато най-после не почувства крайниците си като свои. Раздвижи крака и се обърна, търсейки някакъв ориентир.

Нощта беше безлунна, звездите — полускрити зад лека мъгла. По-плътни мъгливи пипала се протягаха от повърхността на езерото и стесняваха още повече полезрението. На фона на някаква надвиснала черна маса Тур различи няколко мътни златни петънца светлина, скалната стена с прорязаните в нея прозорци и стената на замъка над нея. Трябваше да се махне оттук. Заплува колкото можеше по-безшумно в обратната посока, само очите и носът му бяха над повърхността на тъмната тиха вода. Блъсна се в понесен от водата дървесен ствол.

Не. Не беше ствол. Беше тялото на Ури. В разгара на трескавата битка Тур бе решил, че трупът ще потъне на дъното, далеч от ръцете на Вители, но ето че беше изплувал и се носеше по повърхността. Той се опита да го избута надолу, но трупът пак изскочи. Всеки лозимонец с лодка можеше да го прибере на сутринта и да го върне на Вители и тогава всичките му усилия щяха да се окажат напразни.

Не, не напразни. Не напразни. Но не и достатъчни. Беше си върнал Ури, но беше загубил Пиа. Кастеланът може и да беше луд, но беше умен и смел… както абат Монреале беше свят човек, дукеса Летиция — горда, Асканио — невинен, а Фиамета… Фиамета… и всички те, всички те бяха станали жертва на неимоверната суета на Феранте, на жаждата му за слава. Какво даваше на Феранте правото да прегази живота на всичките тези хора по пътя си нагоре?

„Правото няма нищо общо с това. Той се бори за собственото си оцеляване. И колкото повече затъва в грях, толкова по-ожесточено ще се бори. Ще трябва да се бори.“ Така казваше разумът. Но разумът не му беше от помощ.

Тур се носеше по водата. Започна да трепери, когато студът заизсмуква топлината от тялото му. Езерната вода поне не беше толкова убийствено студена, колкото водата в мината. Дали Ури щеше да се напои с вода и да започне да потъва или да се разлага? Тур зарита колебливо, бавно изтласквайки себе си и трупа на брат си напред. Вече не беше сигурен къде точно е брегът. Мъглата беше толкова гъста, че никоя запалена от човек светлинка не можеше да я пробие. Но след известно време Тур постигна някакво ниво на равновесие, като риташе с крака достатъчно бързо, за да се топли, но и достатъчно бавно, за да не се задъхва. Чувстваше, че може да продължава така с часове. И после какво?

Когато най-после се блъсна в кея, не знаеше нито колко се е отдалечил, нито колко време е престоял във водата. Чувстваше се така, сякаш е преплувал половината разстояние до Цечино. Силуетът на някакъв град изникна от другата страна на стъпалата, доковете и осеяната с дребни камъчета брегова ивица. Камъните се впиха в босите му стъпала, когато се изправи подгизнал и водата вече не поддържаше теглото му. Остави Ури в езерото и го влачи, докъдето можа, покрай брега, после го изтегли като риба на сушата. Беше хлъзгав почти като истинска риба. Тур се изправи, краката му трепереха, и се вгледа в тъмнината, прошарена тук-там от бледия светлик, процеждащ се през затворените кепенци на къщите. Големи сгради, твърде големи за село. Някакво куче излая два пъти, после млъкна. Кой град беше това?

По дяволите! Не можеше да е друг освен Монтефолия. Все още беше в Монтефолия. В кръг ли беше плувал? Нищо чудно. Огледа бреговата ивица, като мислено набелязваше отправни знаци, които всъщност не можеше да види. Вдясно от него — хълмът със замъка, вляво — големите докове, по-ниските стени и в самия край високата външна градска стена, която се спускаше до самото пристанище. Пред него лежаха тесни, преплетени като лабиринт улички, тъмни и непознати. Е, напоследък се беше сблъсквал и с много по-непознати и тъмни неща.

Постоя така, обзет от пристъп на нерешителност; водата се плискаше около глезените му. Къде би трябвало да иде всъщност? Налагаше се да скрие Ури. Искаше… искаше да поговори с Фиамета. Искаше да намери Фиамета, да. При което разумът му настоя, че трябва да нагази обратно в езерото и да се добере с плуване до „Свети Джеронимо“. Прогони разума от главата си, коленичи, вдигна Ури на рамо, изправи се с пъшкане и тръгна.

Нагоре по каменните стъпала на пристана. Краката му тропаха силно под двойната тежест. Стражи? Трябваше да има поне един… ето там. Тур се шмугна в най-близката уличка, когато някакъв мъж с фенер се появи близо до пристана. Старец — градски пазач, а не лозимонец. Тур продължи да крачи напред, без да се обръща. Ами ако се сблъскаше с някоя от типичните градски опасности из този лабиринт от тесни улички? Представи си каква картинка би представлявал за чуждите очи — гол швейцарски ненормалник, понесъл труп на рамо… Е, определено нямаше с какво да привлече вниманието на крадците.

Завий тук. Завий там. Къде, по дяволите, отиваше? Нямаше да се върне в замъка, каквото и да крещеше шестото му чувство. Спъна се в някаква покрита с одеяло купчина в уличката. Изпод одеялото долетя приглушен вик и тежко натовареният Тур едва успя да запази равновесие, спестявайки си удара в калдъръмената настилка, който със сигурност щеше да натроши капачките на коленете му.

— Мълчи! Нищо няма да ти направя. Забрави, че си ме виждал! Заспивай — изсумтя Тур, уплашен до смърт от мисълта за надигаща се врява.

— Тур? — рече един познат младежки глас. — Ти ли си?

— Тик? — Тур се закова онемял. — Какво правиш тук?

— Я, че ти си съвсем гол! — По-голямото момче на Пико се изправи, лицето му беше бяло петно в мрака. — Какво носиш?

— Ури. Брат ми. Познаваш Ури, нали?

— Това е труп — ужасено рече Тик, след като побутна товара на рамото му.

— Да. Откраднах го от черния магьосник на Феранте. А ти защо си тук?

— Тур, тези крадливи лозимонци… те убиха баща ми и Зилио! Прерязаха му гърлото като на куче… — Гласът му се извиси от превъзбуда. Сигурно бяха минали няколко дни, откакто за последен път бе срещал човек, когото да нарече приятел.

— Тихо! Знам. Вчера видях мулетата на баща ти, когато ги докараха в замъка.

— Да, аз ги проследих. А и сега те са мои мулета. Искам си ги. Искам да убия тези разбойници! Опитвах се да измисля как да се вмъкна в замъка.

— Не. Нямаш работа в този прокълнат замък. Аз едва се измъкнах жив оттам.

— Къде отиваш? — попита Тик. Гласът му прозвуча точно толкова смутено, колкото се чувстваше самият Тур.

— Ами… не съм сигурен. Но не мога да стоя гол на улицата и да чакам зората!

— Можеш да вземеш одеялото ми — предложи му Тик, макар в тона му да се прокрадваше очевидно колебание.

— Благодаря. — Тур се уви с одеялото. Внезапно се почувства значително по-добре и не само заради топлината. — Аз… Виж, не е редно да ти взимам единственото одеяло. Защо не дойдеш с мен?

— Но къде отиваш?

— Във… в една къща тук, знам я къде е. — Образът на Фиаметината къща изникна ясно пред вътрешния му взор още преди да е довършил изречението си, най-сетне несмущаван от застъпващия се повик на… на Тик? Да. Не беше никаква случайност, че се бе спънал точно в Тик, така както нямаше нищо случайно във факта, че бе открил малката изгубена Хелга в снега. Но вече знаеше накъде е тръгнал. — Сега там няма никой. Освен някой лозимонски страж може би — добави Тур, обзет от внезапно колебание. Може би разумът трябваше да надделее, поне този път…

— Имам кама — каза Тик. — Ако е лозимонец, ще го убия!

— Може да не се наложи. Нека първо стигнем там. И…

— Аз… ще го хвана за краката — неохотно предложи Тик.

— Благодаря.

Тур осъзна, че отново ще трябва да се лиши от одеялото. Хванаха несръчно Ури и продължиха напред, без да говорят, с изключение на някое и друго прошепнато указание от страна на Тур:

— Завий тук. По тази улица… така. Нагоре по склона. Почти стигнахме…

— Тих квартал — отбеляза Тик. — Къщите са като крепости.

Познатите стени на къщата на майстор Бенефорте… на Фиамета, най-после изникнаха пред очите му. Ето я дъбовата врата под мраморната арка, която лъщеше дори в тъмното. Не се виждаха светлини. Със сигурност беше и заключена, и охранявана. Оставиха товара си на земята и Тур отново се уви с одеялото.

— Как ще влезем? — прошепна Тик.

Тур не мислеше, че е в състояние да изкачи и две стъпала в момента, камо ли да се изкатери по стената. Пристъпи напред и почука на вратата.

— Да не си луд? Нали каза, че имало страж! — изсъска Тик.

Да, може и да беше полудял вече. Но нямаше смисъл да го казва на Тик. Знаеше само, че е много, много уморен.

— Е, ако има страж, така ще го изкарам от къщата. Тогава ще можеш да го убиеш — обеща Тур. Почука отново и подпря тялото на Ури до себе си, като го придържаше братски, преметнал ръка през студеното му рамо. Чакаше стражът да ги поздрави. И обратното. Почука още веднъж, по-силно.

След малко се чу шум от отместен лост и издърпано резе. Тик се напрегна, като свиваше и отпускаше ръка върху дръжката на камата си. Вратата се отвори широко.

Фиамета стоеше на прага, стиснала лампа в едната си ръка и дълъг кухненски нож в другата. Още беше облечена с червената си кадифена рокля, останала без ръкави. Дръпна се половин крачка назад и се ококори, като видя кой е. Тур се почувства двойно благодарен за мръсното одеяло на Тик, което сега беше увито около кръста му като пола.

Фиамета премести поглед от единия към другия брат.

— Божичко, Тур. По какво се познава кой от вас е мъртвият?

— Ури изглежда по-добре — реши Тур след кратък размисъл.

— Боя се, че си прав. Влизайте. Влизайте. Махнете се от улицата.