Лоис Макмастър Бюджолд
Оковният пръстен (20)

Епилог

Светлината на средлятното утро, проникваща през прозорците на централния кораб на монтефолианската катедрала, се сбираше в лъч, падащ точно върху олтара. Лъчът се отрази в камъка на лъвския пръстен, когато Фиамета го сложи на пръста на Тур. Скъпоценният камък грейна като звезда. Златната лъвска маска сякаш промърка като коте под ръката на Фиамета, като най-доволното и преяло със сметана коте на света. Тур, изглежда, също го усети, помисли си Фиамета, защото и той се ухили като голям, преял със сметана котарак. Стисна я в прегръдка, от която ребрата й изпукаха, и не я пусна, докато епископ Монреале не се изкашля многозначително. Двамата схванаха намека и се обърнаха послушно, ръка за ръка, за да получат благословията му. Фиамета не можеше да реши дали Монреале изглежда по̀ на място в простичкото си сиво монашеско расо, или както сега, нагизден с великолепието на надиплената коприна, яркочервеното наметало и високата епископска тиара. Навярно и с двете се чувстваше еднакво добре. Не дрехите правеха Монреале — дрехите се нагаждаха към него.

Колкото до дрехите на Тур, помисли си Фиамета, те не толкова го правеха, колкото го изтъкваха. Тя току си открадваше по някой доволен поглед изпод сведените си клепачи, дори докато скланяше глава по време на церемонията. Тур не й беше позволил да види сватбените му одежди до тази сутрин и бе привлякъл и Руберта и шивача в тази си конспирация. От съображения за икономичност, Фиамета и Тур си бяха разделили коприната, която бяха купили за сватбата, така че зелената му туника беше в тон с нейната рокля. Умелият шивач беше използвал плата до шушка и беше направил достойни за случая широки плисета. Стройната снага на Тур правеше скромния декоративен ширит по ръкавите и подгъва да изглежда по-скоро сдържан, отколкото оскъден. Мнозина кльощави богаташи можеха да му завидят за великолепните прасци, които изпъваха съвършено белия копринен клин. Тур беше с нови лъснати обуща, а това, че освен тях имаше само чифт стари ботуши, бе незначителна подробност. Върху лъскавата му руса коса се кипреше голяма шапка от тъмнозелен плат с позлатена медна кокарда, която Фиамета беше направила лично. „Изяжте се от завист, монтефолианки! Той е мой.“

И сама беше отляла сватбения си пръстен — този път без заклинания в него — и го бе украсила с маска на лъвица. Миниатюрните златни зъбчета стискаха лъскаво зелено камъче, взето на заем от окото на змията върху сребърния й колан — проверката беше установила, че камъчетата са истински изумруди. На целомъдрената змия щеше да й се наложи да намига за известно време, докато Фиамета събереше достатъчно пари, за да купи нов камък. Тя завъртя леко ръка, колкото да улови светлината в зелени искрици, и се усмихна самодоволно, забила поглед в пода.

Обърнаха се с гръб към олтара, за да приемат целувките, прегръдките и сърдечните благопожелания на гостите. Нотариусът Лоренцети им стисна ръцете, Тик я млясна по бузата, Руберта запрегръща всички поред, като току си бършеше очите. Майката на Тур хвана ръцете на Фиамета и й се усмихна с топлота, макар в насълзените й очи все още да се прокрадваше озадачено съмнение. Времето щеше да успокои тези съмнения, беше я уверил абат Монреале. Фиамета отвърна на усмивката й с искрената надежда абатът да се окаже прав.

Тик лично беше придружил госпожа Окс от Брюинвалд при първото си пътуване като керванджия. Най-накрая бе успял да си върне мулетата, с изключение на две, които така и не се намериха. Настоятелните му молби и личният му чар бяха успели да измъкнат възрастната жена от къщурката й и да я доведат тук — пътуване, което щеше да я заведе на гроба на единия й син и на сватбата на другия. Тур и Фиамета я бяха очаквали с тревожно нетърпение, защото бяха решили сватбата да се състои в деня след пристигането й в Монтефолия. Тя изглеждаше кротка женица и очевидно много обичаше Тур — може би това сходство в интересите щеше да се окаже достатъчно, за да градят върху него отношенията си на снаха и свекърва. А и явно бе впечатлена от новите му дрехи.

Преди да излязат от катедралата се отбиха в един от страничните параклиси. Именно на този параклис преди около година майстор Бенефорте бе дарил едно безценно произведение, излязло изпод собствената му ръка — прекрасно мраморно разпятие, бял Христос върху черен мраморен кръст, което сега стоеше закачено на стената. В замяна комитетът, който се грижеше за параклиса, бе одобрил скромната му молба, а именно място за каменен саркофаг в краката на разпятието. Фиамета не смяташе, че молбата му е била родена от някакво тъмно предчувствие за собствената му кончина, защото баща й не си бе направил труда да поръча саркофага. Каменоделците, които беше наела, бяха приключили работата си само преди седмица, но все пак навреме, за да може тя сега да коленичи и да положи сватбения си букет върху капака на саркофага.

— Почивай в мир, папа — прошепна тя.

За жалост — това непрекъснато я ядеше отвътре — Фиамета така и не намери смъртната маска на майка си. Не я откриха никъде в къщата, макар да претърсиха всяко ъгълче. Не дадоха резултат и множеството въпроси, с които засипа съседите си, успели да върнат част от заграбеното си имущество. Дори и особеният талант на Тур не й помогна, макар той да бе обикалял с часове из Монтефолия. По всичко личеше, че бронзовата маска е била изнесена извън града.

„Аз съм магьосница. Ако се постарая наистина, все някога ще те открия, мамо“ — каза Фиамета наум. „Някой ден. Някой ден.“

Изправи се. Абат Монреале стоеше, загледан в Христос.

— Много е хубаво — каза той. — Пропорциите са необичайни, но въпреки това пленяват окото и ума.

— Папа не използва модел. Каза, че се водел от едно свое видение, което му се явило, докато бил в затвора в Рим по едно… ъъ… както той каза, фалшиво обвинение.

— Да, и на мен ми е разказвал тази история. Ако не друго, то поне видението му е било истинно. — Монреале млъкна, после замислено каза: — Е, сега почива под по-добри очи от моите. За него е добре, че има такъв пазител. Като говорим за пазители — обърна се към нея той, — имам за теб един сватбен подарък. — Той измъкна от робата си навит на руло пергамент и й го подаде.

Тя го разви внимателно, прочете го и подскочи от радост.

— Господи! Разрешителното ми от гилдията! Сега вече ще мога да правя и да продавам заклинания, а не само метални дрънкулки!

— Само такива, които са проверени и одобрени за твоето ниво — побърза да уточни той. — Ти си официално вписана като мой чирак, така че и аз съм частично отговорен за последствията от действията ти. Няма да мога да те наблюдавам ежедневно, както би правил един обикновен учител, но можеш да си сигурна, че често ще навестявам работилницата ти. — Монреале успя да се смръщи строго. — Повече няма да търпя бенефортските ви номерца, които обичаше да ми разиграва баща ти!

— Да, отче! — каза покорно Фиамета и се хвърли на врата на Тур. — Сега вече наистина съм щастлива!

— Говоря съвсем сериозно, Фиамета — тихо каза Монреале. — Имах много проблеми с комисията от Инквизицията, натоварена да разследва делата на покойния прокълнат Вители, за да те опазя от цялата тази бъркотия. Според официалния ми доклад духът на Ури сам е влязъл в отливката, като случаен резултат от машинациите на Вители. Не ти препоръчвам да привличаш вниманието им върху себе си.

— Той наистина влезе сам — възрази Фиамета. — Не съм го принуждавала, само му помогнах да се влее.

— Постарах се да не натоварвам умовете им с тази трудно доловима разлика. Смятай, че съм поставил въпроса под възбрана по силата на правомощията си като твой учител. Не обсъждай това с никого без мое разрешение. Разбрахме ли се?

Фиамета се усмихна.

— Да… учителю.

Монреале само кимна. След това набързо благослови събралите се и се извини със задълженията си към епархията и канцлерството, които му се бяха струпали на главата, след като се бе оказал главен съветник на дукеса Летиция в новата за нея роля на регент на невръстния дук Асканио.

Сватбарите излязоха пред катедралата. Руберта и Лоренцети тръгнаха пеша към къщата, за да нагледат подредбата на масите и отварянето на буретата с вино — Руберта първото, Лоренцети второто — преди всички съседи, помогнали за потушаването на пожара, да се изсипят за празненството.

— Нямам вяра на това момиче, дето го нае Фиамета. Кой знае какви ще ги свърши с тортата — изсумтя Руберта. Гномовете не бяха поканени. Всъщност Фиамета не бе зървала нито един след онази дива нощ на заклинания и нажежен метал. Но паницата с козе мляко, която оставяше всяка вечер на пода на мазето, неизменно беше празна на следващата сутрин.

Тур помогна на майка си да възседне едно бяло муле, което бяха взели на заем от Тик, и вдигна невястата си на гърба на белия им кон. Фиамета бе прекарала предния следобед да сапунисва и търка двете животни, докато не остана и петънце по кожата им. За през нощта им бе вързала по един стар чаршаф под опашките, така че да не оплескат усилията й. Копитата и на двете животни бяха почернени с вакса, а гривите и опашките им пъстрееха сплетени с разноцветни панделки. Хлътналият гръб на белия кон беше подпълнен с толкова цветя и чулове, че изглеждаше почти нормален, и Фиамета с удоволствие подреди зеления брокат на горната си рокля и сметаненобялата коприна на долната си фуста, така че да се спускат на богати дипли по хълбока му. Сякаш в отговор на цялото това внимание, старият кон изправи врат и запристъпва кръшно. Тур вървеше между двете животни. Малката процесия тръгна през уличките и се заизкачва по хълма към монтефолианския замък.

Бойниците грееха, облени от слънцето, съвсем различни от среднощно-зловещата купчина камъни, която Тур помнеше от онази ужасна, пометена от дъжд черна нощ преди месец и половина. Само преди месец и половина? Сякаш беше минала цяла вечност. Когато вестта за смъртта на Феранте и на Вители беше стигнала до лозимонската войска, командирите й бяха дали заповед за отбой й армията се беше оттеглила. Един братовчед на Феранте, когото курията бе определила за наследник, понастоящем се бореше за политически контрол над владението си и не беше склонен да си търси допълнителни неприятности с новите си съседи.

Минаха през портата и влязоха в шумния, кипящ от дейност вътрешен двор на замъка. Ковачи бяха запретнали ръкави и поправяха голямата решетка на портата. Кастеланът Пиа, облечен в ленен клин и риза от египетски памук, наблюдаваше работата им, подпрян на бастун. Под нежните грижи на съпругата си той се бе възстановил удивително бързо, макар че изглеждаше значително по-стар с новите бели кичури в косата си, а и не беше вече толкова румен. Като се изключеше нехарактерната за него колебливост, психическото му равновесие се бе подобрило значително след влудяващото напрежение на онези дни, изпълнени с лудост, магия и убийства. Той махна дружески на Фиамета. Тя му махна на свой ред, като същевременно си придаде вид на изключително заета, за да не би кастеланът да дойде при тях и отново да приклещи Тур за поредното обсъждане на планираните му експерименти с прилепови криле.

Бронзовият Персей/Ури вече беше качен на каменния си постамент в подножието на мраморното стълбище. Капитанът на дук Сандрино щеше да охранява дома му за вечни времена. Фиамета още не можеше да се примири, че дукесата бе предпочела да възложи довършителните работи на Ди Римини, вместо на нея. Надяваше се баща й наистина да е някъде много далеч от този скръбен свят, защото дори и духът му би позеленял от гняв при мисълта, че най-великото му дело е попаднало в ръцете на най-големия му съперник, макар че едва ли би бил по-малко ужасен, ако беше попаднало в ръцете на дъщеря му. Е… Ди Римини, изглежда, си беше свършил работата. Поне статуята още не се беше катурнала.

Животът продължаваше. Дукесата, пестелива в несигурните първи дни на вдовството си, бе предпочела да остави статуята както си беше, вместо да поръча отливка от тялото на Медуза, което да лежи в краката на Персей, придавайки завършен вид на митичния сюжет. Така поне тази част от работата не беше отишла при Ди Римини, но пък това й беше дало основание да намали наполовина платата, която папа бе очаквал да вземе от дук Сандрино.

Тур прочете тези напрегнати мисли по лицето на Фиамета — беше ги изразявала многократно и енергично в негово присъствие. Свали я от коня пред бронзовата статуя, целуна я по челото и прошепна:

— Така си изкарваме хляба, любима.

Тя кимна и въздъхна примирено. Орязаната наполовина плата и остатъкът от парите, които дукесата им дължеше за солницата, поне бяха изплатили дълговете на папа. След като купиха нови инструменти за работилницата и заделиха колкото да преживеят, докато работите им потръгнат, Тур бе спестил още от предвидените разходи, като сам се бе заел с ремонта на къщата. Новата галерия изглеждаше достатъчно здрава да издържи танцуващите слонове на турския султан.

Новите мебели и хубавите дрехи можеха да почакат. Тур бе охладил бъбривия й гняв, като посочи, че Бог обещава само хляба на масата, а не хлебопекарни. И наистина, скоро след това дукесата й бе поръчала изработването на сребърни и перлени бижута за лейди Джулия. А там, където пазаруваше дукесата, скоро щяха да пазаруват и всички високопоставени дами на Монтефолия.

Положиха огромния букет цветя, който бяха донесли, в краката на бронзовия Ури и Фиамета отстъпи почтително назад, оставяйки майката на Тур да погледне своя изгубен син. Щеше ли да оцени тя красивия, плавен силует, драматичната поза, съвършенството на металната отливка? Щеше ли да се развълнува пред този паметник на смелостта му?

— Тур — рече задавено възрастната жена, — той е гол. — Ръката й литна втрещено към устните й.

— Ами, да, мамо — каза успокоително Тур. — Италианците така си правят статуите. Сигурно заради горещия климат.

— О, Боже!

Тур се почеса по главата, сякаш се чудеше дали не трябва да скочи на постамента и да прикрие с наръч цветя едно стратегическо място, за да успокои сащисаната си майка.

Но тя преодоля ужаса си достатъчно, за да каже любезно, макар и доста треперливо:

— Много… много е хубава статуята. Наистина. — „Но той е гол!“ — Фиамета почти можеше да чуе възмутения вой на мислите й.

Като не знаеше дали да се усмихне, или да се озъби, Фиамета загриза кокалчето на палеца си и не каза нищо. Вдигна очи към бронзовото лице под крилатия шлем, спря поглед върху леко кривнатите ъгълчета на металните устни и разбра.

Ури би се засмял.